Лей Грийнууд
Айрис (14)

Глава четиринадесета

По обед слънцето вече жестоко напичаше безкрайната прерия. Каубоите водеха стадото на север. Лекият вятър едва поклащаше тревата, която с всеки горещ и безводен ден ставаше все по-суха.

Когато към групата се присъедини и последният каубой, Монти се обърна към Хен:

— Кажи ни какво откри.

Монти изглеждаше съвсем различен, когато раздаваше заповеди, и в такива моменти никак не се харесваше на Айрис. Мълчаливо изслушваше всеки каубой, без да показва чувствата си, без дори веднъж да погледне към нея. Изглеждаше напълно погълнат от поредната задача. Тя, разбира се, не искаше стадото да загине от жажда, но не по-малко силно желаеше най-после младият мъж да престане се преструва, че въобще не се интересува от нея.

— Няма ли поне един поток с достатъчно вода за цялото стадо? — навъсено попита Монти.

— Не — обезкуражено отвърна Хен.

— Колко ще можем да изкараме, без да срещнем някой ручей? — намеси се Айрис.

— Не повече от сто и петдесетина километра — обясни й Франк.

— В потоците няма ли достатъчно вода поне за половината стадо? — продължи Монти.

— Може би ще има за половината от стадото.

— А възможно ли е да се събере още толкова вода в потока за двайсет и четири часа?

— Възможно е.

— Кой води стадото зад нас? — попита Франк.

— Ще разделим стадото и ще поддържаме помежду си разстояние, равно поне на един ден път — сухо нареди Монти, без да обръща внимание на въпроса на Франк. — Ако е необходимо, разстоянието може да се увеличи колкото за два дена път.

Хен изруга така злобно, че ушите на Айрис почервеняха, и наперено се отдалечи.

— Каква полза да разделяме стадото? — попита Риърдън.

— Ще има време отново да се събере вода в потока, преди втората половина от животните да стигнат до него — каза Айрис, зарадвана, че знаеше нещо повече за пътуването със стадото, отколкото поне един от мъжете.

— Обаче това ще стане само ако имаме късмет — мрачно добави Монти. — Франк и аз се заемаме с първата половина от стадото. Соления и Карлос ще поемат втората половина. Хен всеки ден ще язди напред, за да намира местата, където има повече вода.

— Това ще ни даде време да обсъдим по-подробно плановете си за ранчото — обади се Карлос, зарадван от възможността да остане насаме със сестра си, без Монти да ги следи непрекъснато.

— Айрис и Риърдън тръгват с мен — обърна се Монти към Карлос.

— Защо? — разгневено попита Карлос.

— За да се грижа за Айрис, а нямам доверие на Риърдън.

— Аз вярвам на Джо и… — започна Карлос.

— Няма защо да спорим повече, те идват с мен! — прекъсна го Монти и се обърна към брат си.

— Недей! — спусна се Айрис към брат си, когато той пристъпи към Монти. — Той ти дава възможност сам да се грижиш за втората половина от стадото. Ще е по-добре, ако не съм с теб и не се тревожиш за мен или Риърдън.

— Но…

— Ако искаш да научиш повече за кравите, това е най-добрият начин. Няма по-добри учители от Монти и Соления. — Младото момиче се поколеба за миг и решително продължи: — Всъщност мислех, когато стигнем в Уайоминг, да те помоля да ми станеш надзирател.

— Аз ли? Кога реши това? И защо?

— Отдавна си го мислех. Струва ми се естествено — та нали сме брат и сестра. Не искаш ли да работиш като надзирател при мен!

Лека усмивка се появи на устните на Карлос:

— Да, искам.

— Добре. А сега трябва да изпълниш всичко, което Монти ти нареди. Знам, че той те дразни, но ние и двамата трябва да се учим от него как да се грижим за стадото.

Девойката проследи с поглед как Карлос се отдалечава от групата, като се надяваше, че думите й са го успокоили. Но когато погледна към Хен и Монти, обзе я безпокойство. Те се бяха отдалечили и тя не можеше да чува думите им, но виждаше, че се карат.

Беше сигурна, че се карат заради нея.

 

 

— Трябва да разделим стадата и да ги оставим сами да се оправят с проклетите си крави! — вбесено извика Хен на брат си. — Ние имаме грижата само за нашите.

— Не можем да оставим Айрис сама с тези хора.

— Ти не можеш да оставиш Айрис. Аз пък мога да го направя, и още как — оставям я, без да ми мигне окото!

— Какъв лицемер си, Хен! — гневно отвърна Монти. — А иначе винаги се държиш пред жените като дяволски добро момче, любезничиш с тях, обсипваш ги с комплименти и сякаш мед ти капе от устата. Дори твърдиш, че аз съм груб и недодялан.

— Аз винаги се държа така с дамите. Но Айрис не е никаква дама.

Монти усети как гневът замъглява съзнанието му. Той и неговият брат близнак не се разбираха за много неща, но Хен никога досега не го бе вбесявал толкова много. Искаше му се да го удуши. Сграбчи Хен за ризата и силно го разтърси:

— Знам, че не харесваш Айрис, но не смей повече да говориш така за нея!

— Ще говоря каквото си искам! — изкрещя Хен.

— Няма да го направиш, защото ще ти счупя главата.

— Съвсем типично е за теб: винаги да се нахвърляш върху всекиго, който не е съгласен с мнението ти.

— А ти винаги заплашваш с убийство.

— Аз не заплашвам — уточни Хен. — Аз просто го правя.

— Това, предполагам, означава, че аз не съм чак толкова кръвожаден като теб — Монти пусна брат си и отстъпи няколко крачки, — но поне държа на думата си. Айрис ще пътува с нас и дори ще поговоря с нея да останем заедно до края на пътуването.

— Надявам се, че този край ще дойде по-скоро — отвърна Хен и оправи ризата си. — И без това тя вече ни докара прекалено много ядове.

Монти отвори уста да му възрази, но се спря. Вината не беше на Айрис, но наистина всички неприятности започнаха, когато тя се появи.

— Зная, че се безпокоиш, че няма да има достатъчно вода — рече той. — Помисли по въпроса, а аз ще се погрижа за Айрис.

— По-добре ти помисли внимателно, преди да се обвържеш съвсем с тази жена! — тросна се Хен и извика на Зак да му доведе един кон.

— Някакви неприятности ли имаш? — Айрис се приближи към Монти.

— Не. Хен просто се разгорещи. — Той погледна нагоре, към ясното небе. — Ти се моли да завали дъжд. И дано да е проливен.

 

 

И следващият ден беше горещ и задушен. Наоколо се простираха заоблени хълмове, покрити с гъста трева. Слънцето печеше от безоблачното небе и немилостиво разливаше жарта си върху изсъхналата земя. Птиците кръжаха наоколо, за да намерят малко храна, преди да са настъпили най-тежките часове на деня, когато горещината ще е станала непоносима.

В далечината се виждаха антилопи с извити рога, които гледаха към стадото, което се надигаше от земята, за да поеме дългия път на север. Мучащите крави се събраха около фургона с теленцата. Монти възнамеряваше да изминат днес колкото е възможно по-голямо разстояние.

— Днес ще пътуваме по-спокойно — каза той, като се качваше на коня. — Но следващите два-три дни ще бъдат по-трудни.

— Смяташ ли, че ще успеем да се справим? — попита Айрис. Тя имаше доверие в Монти, но беше много притеснена от опасността да изгуби стадото си.

— Ще се справим! — увери я младият мъж, преди да препусне напред.

Денят се очертаваше по-горещ от всички досега. По обед слънцето печеше както в Тексас през месец август. Монти призна пред себе си, че през последните седмици също беше голяма жега, но той сякаш едва днес забелязваше колко е горещо, защото се тревожеше дали ще има достатъчно вода. Само като помислеше за водата — и ожадняваше.

Иначе денят започна спокойно. Кравите не изглеждаха уморени и пасоха спокойно до мръкване. След това налягаха по тревата.

— Днес сме изминали около четирийсет километра — каза Монти на хората си. — Искам добре да си починете и веднага да лягате да спите, а не да дрънкате или да играете на карти! Всеки трябва да е наясно, че няма излишно време за празни приказки. След няколко дни сигурно няма да можем да спим от умора.

Предупреждението на Монти разтревожи Айрис и тя дълго време не можа да заспи. От седмици насам всяка нощ лежеше будна и мислеше как да накара Монти да се влюби в нея. Обземаше я ужас, като си помислеше, че той може да я изостави. А сега се страхуваше, че дори и неговата помощ няма да спаси стадото й от безмилостния пек.

 

 

Животните бяха уморени и раздразнени. От непрекъснатото мучене и праха, който вдигаха, Айрис получи силно главоболие. Жадните крави непрекъснато се опитваха да се отбият встрани от стадото и трябваше постоянно да ги връщат обратно. Айрис за шести път смени коня си. Някои от мъжете вече бяха използвали всичките си коне за смяна.

— Монти ни кара да бързаме прекалено много — каза Франк на Айрис на третия ден. — Половината от конете ще си подбият копитата и няма да могат да стигнат до Канадската река.

— Монти се надява, че ще открием достатъчно вода в Уошита. Според него ще можем да стигнем дотам, ако побързаме.

— Последният път, когато минавах оттам, се натъкнах на плаващи пясъци.

— Точно сега не трябва да се безпокоим за това — рече Монти, който се бе приближил към тях. — Сега най-важната ни грижа е водата.

— Ти май наистина се надяваш, че ще намерим вода — отвърна предизвикателно Франк.

— Няма значение на какво се надявам — тросна се Монти. — Отивам да проверя как се движи другото стадо — каза той и се обърна към Айрис. — Ако Хен се върне преди мен, кажи му да ме изчака.

— Нямам му доверие — промърмори Франк, след като Монти се отдалечи. — Не мисля, че този самоуверен каубой изобщо знае какво прави.

Айрис бе уморена от постоянните оплаквания на надзирателя си от Монти. Знаеше, че те се дължат на завистта и на засегнатото му самолюбие като надзирател, но с всеки изминат ден й ставаше все по-трудно да го слуша и едновременно с това да запази доверието си към Монти. Не беше сляпа, за да не забележи как умората на кравите нарастваше с всеки изминал час. Разбираше, че Монти прави всичко възможно, но не преставаше да си задава въпроса дали това е достатъчно.

— И аз се тревожа — каза тя на Франк. — Всичко, което притежавам, е това стадо. Ти самият какво би направил на мое място?

Франк се стресна от това неочаквано предизвикателство.

— Бих потърсил друг маршрут — бързо рече той и се огледа дали някой не ги е чул.

— Тъй като засега не си открил друг маршрут и знаеш много добре, че няма друг начин да опазим стадото, искам да изпълняваш всички нареждания на Монти. Всички! — повтори девойката. — Ясно ли е?

— Напълно — отвърна Франк, изненадан от заповедническия й тон. — Но може би има още нещо, за което не си помислила.

— Повечето от твоите крави са във второто стадо. Ако открием вода в някой поток, до него първи ще стигнат кравите в първото стадо. Кравите на Монти първи ще утолят жаждата си, а за твоите може и да не остане толкова вода, колкото трябва, за да се съвземат. Крайно време е да разбереш що за хитрец е този Монти Рандолф.

Младото момиче погледна към стадото. Навсякъде погледът й срещаше едно и също клеймо: клеймото на ранчо „Кръг седем“, клеймото на семейство Рандолф. А къде бяха нейните крави? Защо не бяха в първото стадо? Знаеше, че това не е случайно. Монти не би разделил стадото по този начин. Трябваше да го попита още тази вечер.

 

 

Малката група мъже около огъня изглеждаше доста весела. Играеха карти, пушеха и разговаряха оживено. Всички бяха доста мръсни. От няколко дни не се бяха бръснали и къпали, защото нямаше вода. Дрехите им бяха потънали в прах, а косите им не бяха подстригвани от два месеца.

Затова не беше за чудене, че от тях се разнасяше доста неприятна миризма.

— Тази вечер не се върнаха нито Хен, нито Монти.

— Чудя се защо Монти не се върна? — запита един от каубоите.

— Навярно е искал да вечеря в своя фургон — подхвърли едно от момчетата, което очевидно не бе харесало вечерята. — Чух, че брат му е изключителен готвач.

— Едва ли е останал само заради храната — обади се готвачът.

— Той може да преживее само със сушено бизонско месо, ако се налага.

— Съгласен съм, че сигурно има и някаква друга причина, за да не дойде, но каква ли е тя? — попита първият мъж. — Той обикновено ходи непрекъснато по петите на мис Ричмонд.

— Може би е отишъл да види какво става с другото стадо — предположи готвачът.

— Не. Монти има пълно доверие в Соления.

— Е, аз пък на него не му вярвам — обади се второто момче. — И той въобще не ми допада.

— Може би си му ядосан, защото уволни Клем.

— Нямаше право да го стори.

— Може би, но го направи.

— Мисля, че е по-добре, момчета, ако се качите на конете си — каза готвачът. — Все още нито една крава не е легнала.

Измина повече от час, преди уморените животни да налягат по тревата, но повечето от тях бяха неспокойни, защото жаждата ги измъчваше.

— В скоро време ще престанат да ни се подчиняват — предрече Франк. — Сигурен съм в това.

Никой не му отговори. С всеки изминат ден Айрис губеше вярата си, че Монти ще успее да открие вода, преди животните да измрат от жажда. Вече много трудно можеха да ги съберат и да ги накарат да легнат да спят. Отчаяни от жаждата, кравите непрекъснато се опитваха да се върнат обратно към последното място, където бяха пили вода.

— От утре ще трябва да запазим посоката на север, дори и ако трябва да ги вържем с въжета — бе казал Монти на сутринта, преди да се разделят. — Никога няма да могат да се върнат живи до Червената река.

Айрис бе капнала от умора, но когато легна, не можа да заспи. Шумът на стадото непрекъснато й напомняше, че все още не са намерили вода и че Монти още не се е върнал.

Знаеше, че той няма да я изостави. И то само защото това беше неговото стадо. Можеше да изостави нея, но никога нямаше да изостави кравите си.

 

 

— Време е за ставане. Искам да потеглим преди изгрев-слънце.

Айрис се помъчи да се пребори със съня и изтощението. Усещаше крайниците си като оловни. Монти се бе върнал.

— Второто стадо е по-зле от първото — обясни той, докато девойката нахлузваше ботушите си. Беше спала с дрехите. Нямаше вода дори да измие лицето си.

— Все още не са открили нито един поток, в който да се е събрала вода поне за сто крави.

— Животните са полудели от жажда — рече Айрис.

— Тогава можеш да си представиш колко са зле кравите от второто стадо. Трябва да закараме първото стадо до някой поток и да се върнем назад, преди да сме изгубили второто стадо.

Нейното стадо!

— Но нали трябваше да стигнем до Уошита!

— Хен каза, че водата там едва ли ще стигне, за да подкараме първото стадо напред, а за второто изобщо няма да има вода.

Денят беше още по-горещ от предишните. Дори и да имаше съвсем малко вода в Уошита, щеше да бъде почти невъзможно да изкарат кравите от реката и да ги поведат през горещата и прашна равнина. Младият мъж даде заповед на каубоите да съберат животните и да потеглят…

Един час след залез-слънце достигнаха Канадската река. Имаше много малко вода, но все пак щеше да остане и за второто стадо, ако то успееше да стигне дотук.

— Разпръснете ги наоколо и ме чакайте, докато доведа второто стадо — заповяда Монти на Франк и извика на един каубой да му доведе отпочинал кон.

— Къде отиваш? — попита Айрис.

— Да доведа второто стадо! — отвърна той. — Ще взема с мен половината от твоите хора.

— По дяволите, това няма да стане — възрази Франк.

— Нима шестима каубои няма да ти стигнат да задържиш стадото тук при условие, че животните не биха излезли от реката дори ако избухне пожар в прерията? — язвително попита Монти.

— Е, да де, мисля, че ще се оправя с шестима мъже — призна Франк.

— Вземи всеки, който ти трябва — намеси се девойката. — Повечето от моите крави са в онова стадо. Ще трябва и аз да дойда с теб.

Монти понечи да възрази, но внезапно промени решението си:

— Бъди готова да тръгнем след пет минути.

В първия миг Айрис не разбра защо Монти бе решил да вземе част от хората й със себе си. Едва когато се качиха на конете, тя разбра, че е подбрал всички мъже, на които нямаше доверие. Ако Франк се опиташе да открадне добитъка, нямаше да има кой да му помогне.

Девойката се запита защо ли се бе усъмнила в Монти. Всичко щеше да бъде много по-лесно, ако той бе намерил време да й обясни някои неща, но напоследък винаги се случваше така, че беше далеч от нея. Беше постъпила глупаво, като се поддаде на страховете си и на непрекъснатите подозрения на Карлос или Франк, които искаха да я накарат да престане да се доверява на Монти. А той бе единственият човек, който никога досега не я бе подвеждал.

Трябваше да го попита, трябваше да разбере.

— Защо толкова голяма част от моите крави са във второто стадо?

— Мислиш, че съм го направил нарочно ли?

— Знам, че не си. Просто се питах. — Тя не искаше да му признае, че Франк бе посял семето на съмнението в душата й. Срамуваше се да си го признае.

— При такова пътуване кравите привикват с придружителите си — обясни й той. — След известно време те сами си изработват определен ред, който спазват през целия път. Моите бичета вървят отпред, а кравите ги следват. След тях са подредени твоите.

Още едно от нейните опасения се оказа безпочвено.

Ала все още не се бе успокоила напълно. Сега, когато се сблъска с реалната възможност да изгуби стадото си, тя разбра какво означава да бъдеш напълно беззащитен. Досега не бе разбирала съвсем ясно значението на тази дума и това я изплаши до смърт. Ако изгубеше стадото, щеше да бъде съвсем безпомощна и уязвима. Нямаше гаранции нито за оцеляване на стадото й, нито за нейното собствено оцеляване.

Монти не разбираше това, а и не би могъл. Той можеше да изгуби цялото си стадо, но това нямаше да промени съдбата му. Джордж щеше да му се скара, братята му — да го нарекат глупак, но все пак щяха да му помогнат. Нямаше да се разори, защото семейството му щеше да го подкрепи.

А тя не притежаваше нищо повече. Не трябваше да постъпва толкова глупаво и да позволява на Карлос да остане с нея. Те бяха брат и сестра, но едва се познаваха. Може би в бъдеще щяха да се сближат, но той никога нямаше да остане с нея, ако тя изгуби стадото.

За нея стадото наистина означаваше всичко — в много по-голяма степен, отколкото за Монти. Със стадото се чувстваше сигурна, че ще успее да си изгради нов живот. Щеше да има пари, дом и всички щяха да я уважават.

А без него… Айрис дори не смееше да помисли какво би могло да я очаква.

 

 

Когато стигнаха до втория лагер, животните вече бяха станали.

— Те изобщо не са спали — докладва Соления.

— Ще ги оставим да пасат, докато по тревата все още има роса — каза Монти. — След това ще ги подкараме колкото се може по-бързо.

— Има ли вода в Уошита?

— Не.

— Колко има до Канадската река?

— Около деветдесет километра.

— Не съм сигурен, че можем да накараме животните да тръгнат.

— Трябва да ги накараме! Довел съм Светкавицата. Може би ще тръгнат след него.

Големият черен бик имаше бели ивици на гърба и сиви петна по корема. Начупената бяла линия по гърба, на която дължеше прякора си, започваше от дясното му рамо и достигаше до задния му крак. Айрис се страхуваше от него, а Монти се отнасяше с бика като с послушно домашно животно.

— Ние вече си имаме наш бик водач — каза Карлос.

— Светкавицата знае, че напред го очаква вода. А вашият бик водач не знае това. Той знае само, че местата с вода са останали назад.

— Ако ще тръгваме, по-добре е да не се бавим! — намеси се Хен.

Карлос съвсем не беше доволен, че се налага да работи с Монти и Хен. Айрис реши, че на брат й трябва да му се възлага повече работа и отговорности, за да се почувства по-ценен. А в компанията на Монти и Хен Карлос щеше да се чувства като обикновен работник.

— Трябва да се радваш, че дойдоха — каза Айрис, като се надяваше думите й да го успокоят. — В този момент всяка помощ е ценна. Става въпрос както за моето, така и за твоето бъдеще.

— Поне Джо да беше тук — въздъхна Карлос.

Тя се почувства засегната, че явно за брат й беше по-важен Джо Риърдън, отколкото самата тя, но нямаше време да спори с Карлос. Животните бяха готови за път, ала не искаха да потеглят.

— Доведи Светкавицата отпред! — каза Монти на брат си. Десетина крави последваха големия черен бик, но трябваше да измине над един час, преди цялото стадо да се отправи на север. За Айрис това бе най-изтощителният ден. Животните се движеха бавно и неохотно и хората с много усилия успяваха да ги накарат да продължават напред. Краката на кравите бяха разранени, те бяха полумъртви от жажда и изоставаха заедно с малките теленца, които бяха все още живи само благодарение на майчиното мляко. Едногодишните животни трябваше да бъдат теглени с въжета. Бичетата, освирепели от горещината, понякога внезапно извиваха глави и се нахвърляха върху най-близкия ездач.

Младото момиче едва успя да избяга от рогата на една побесняла крава. Почти можеше да се закълне, че кравата е същата, която по-рано се бе опитала да я убие.

Нямаше време дори да спрат за обед. Мъжете се хранеха на седлото. Сменяха много често конете и Айрис се запита дали ще останат достатъчно свежи коне.

Привечер стигнаха до един поток, в който все още бе останала малко вода. Това донякъде успокои животните, но въпреки това те въобще не заспаха. През цялата нощ останаха на крака, бяха неспокойни и тъжно мучаха.

Мъжете останаха по конете.

— Легни да поспиш — заповяда й Монти към полунощ. — Утре ще бъде още по-зле.

— Не мога да заспя, щом всички останали са будни.

— Те са свикнали. А не би имало много полза, ако утре през целия ден трябва да треперя дали няма да припаднеш, нали?

— Не искаш ли да изпиеш една чаша кафе с мен? — обади се Соления, когато Монти се отдалечи.

— Прекалено горещо е за кафе — сопна се девойката. — А и няма защо непрекъснато да ме наглеждаш.

— Все пак някой трябва да го прави. Освен това трябва да внимаваш, защото вие с Монти непрекъснато се карате, а от това също няма никаква полза.

Чак сега Айрис разбра защо всички толкова много харесваха Соления: умееше да казва истината на хората по такъв начин, че те не можеха нито да му възразят, нито да му се разсърдят.

— Понякога така ме вбесява, че съм готова да го убия — ядосано отвърна Айрис и обърна коня си към лагерния огън.

— Обикновено повечето хора се дразнят от него, преди да разберат, че той просто си е такъв.

— Какъв? Груб, брутален, невнимателен, арогантен…

— Работя с него вече девета година — рече Соления — и мисля, че го познавам достатъчно добре.

— Тогава може би ще ми кажеш дали той въобще има някакви чувства.

— Да, има, разбира се. Та нали и той е човек като всички останали…

— Не става дума за проклетите говеда! — избухна девойката. — Искам да кажа дали е способен на някакво чувство към хората около себе си.

Соления се засмя. Смехът му бе толкова заразителен, че тя не можа да се сдържи и леко се усмихна.

— Приличаш ми на Роуз, когато за пръв път дойде при нас. И тя мислеше като теб, но вече знае, че не е била права.

— Е, аз не смятам да се омъжвам за него или за някого от братята му. Веднага щом стигнем до Уайоминг, ние с Монти ще се разделим.

— Струва ми се, че той доста те харесва.

— Какво те кара да мислиш така? — изненадано го погледна тя.

— Момчетата дори се обзаложиха помежду си — отвърна Соления. — Те мислят, че точно ти си жената, която ще успее да го хване.

— Да го хвана, как ли пък не! — извика Айрис. — Дори и да го хвана, веднага ще го захвърля.

— Доста жалко, тъй като той много те харесва.

— Много ме бил харесвал! Никой досега не се е отнасял толкова грубо към мен.

— След известно време ще разбереш, че съм бил прав. Никога не съм го виждал дотолкова нервен и неспокоен, а това е сигурен признак, че е влюбен.

Този път Айрис бе твърде смаяна, за да отговори. Само втрещено изгледа Соления, а всички мисли в главата й се объркаха.

Когато стигнаха до лагера, Соления й помогна да слезе от коня. Подаде й чаша кафе. Той отпи две големи глътки от своята чаша, преди да изхвърли останалото.

— Постой тук за малко — рече той и подаде чашата си на Тайлър. — По-добре да огледам момчетата. Никога не знаеш кога някой от тях може да заспи на седлото.