Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седем невести за седмина братя (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Iris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 137 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)

Издание:

Лей Грийнууд. Айрис

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, Габрово, 1994

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Галина Димова

Технически редактор: Никола Калпазанов

Оформление на корицата: PolyPress, Габрово

ISBN: 954-190-021-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от asayva

Глава трета

Айрис видя как той се приближава, яхнал големия черен кон. Появи се между дърветата и гъсталаците, сред килима от червени и жълти цветя, и тя чу приглушения тропот на копитата.

Знаеше, че ще се появи, и го очакваше. Ако искаше да бъде съвсем откровена пред себе си, тя се надяваше да стане така. Единствено мисълта, че Монти ще пътува след нея, й бе дала смелостта да напусне дома си.

Бе развълнувана и се чувстваше неловко. Всъщност не й се искаше да чува това, което Монти щеше да й каже. Едва ли щеше да е ласкателно. Още по-лошото беше, че си го бе заслужила. Ала все пак изпитваше известно задоволство: нали му заяви, че ще тръгне за Уайоминг! Той не й обърна никакво внимание. Е, сега щеше да му покаже, че не е говорила празни приказки.

Младото момиче се опита да се успокои. Когато искаше да я подразни, баща й винаги се шегуваше, че червената й коса и ирландската й кръв са причината за нейния упорит характер, но той едва ли можеше да се сравнява с този на Монти. И въпреки че Монти бе съвсем рус и във вените му се бе смесила кръвта на поколения от Вирджиния и Южна Каролина, из цяла Гваделупа се носеха истински легенди за независимия и буен характер на младия каубой.

Айрис се опитваше да убеди себе си, че всъщност няма нужда от Монти — имаше надзирател и работници. Обаче нито един мъж досега не й бе вдъхвал такава сигурност. Приличаше на разярен бик и може би бе по-опасен от вълк, но баща й винаги беше казвал, че Монти е от мъжете, на които едно момиче може да се довери.

Тя се бе излегнала в стол под пъстрата сянка на едно дърво. Лекият бриз бе зачервил бузите й и рошеше косите й. Искаше й се да седне на един пън край потока, но след това реши, че това ще съсипе роклята й. Преди една година едва ли би се замислила за това, но сега бе станала доста практично създание. Докато не стигнеше в Уайоминг и не продадеше първите си бичета, отгледани в новите земи, нямаше пари за нови дрехи.

Всъщност не бе сигурна дали имаше достатъчно пари да изчака дотогава. Това беше и една от причините да се опита да убеди Монти да й помогне. Начинът, по който младият мъж яздеше, не оставаше съмнения относно намеренията му. Той приличаше на гръмотевица, която щеше да разруши всичко край нея.

 

 

Господи, само как се е облякла! Като че ли се намира на някое от онези градски празненства. Монти с мъка яздеше през гъстите храсталаци. Бодлите на кактусите щяха да разкъсат роклята й за няколко минути, но това, което най-много го вбеси, беше слънчобранът й. Никога не бе виждал някой да носи слънчобран в прериите на Тексас, дори и Хелън. Това беше капакът на глупостта й да предприеме това пътуване. Приличаше му на паяк, който плете мрежите си.

— Какво, по дяволите, означава това, че стадото ти се намира пред моето! — изкрещя Монти, докато скачаше от седлото. — Казах ти да си останеш вкъщи.

— Колко мило от твоя страна, че дойде да видиш как съм — отвърна девойката. Очарователната й усмивка помръкна и тя почувства, че в нея се надига раздразнение, но приглади роклята си и продължи: — Предполагам, че ще останеш за вечеря. Имаме палачинки с ябълково сладко за десерт.

— Палачинки! — възкликна Монти, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Искаш да кажеш, че смяташ да храниш мъже, които трябва да прекарат шестнайсет часа на ден на седлото, с палачинки?

— Не само с това — отвърна Айрис, като се опитваше да запази усмивката на лицето си, въпреки грубостта на Монти. — Помолих готвача да приготви пилешко фрикасе, супа от зеленчуци и да опече горещи хлебчета.

— Ти си по-побъркана и от индианец, който се е напил с лошо уиски. Учуден съм, че хората ти не са те зарязали, но съм сигурен, че скоро ще го сторят.

Айрис изгуби търпение. Тя се изправи и от държанието й изчезна всякакъв флирт. Подканващата усмивка изчезна и очите й гневно светнаха.

— Как се осмеляваш да ми говориш по този начин! — Сега гласът й бе рязък и груб. — Само защото мъжете пътуват с едно стадо, не означава, че трябва да се хранят като мексикански селяндури!

— Мъжете се нуждаят от силна храна, а не от изнежени деликатеси — презрително отвърна младият мъж, забравил за целта на посещението си.

— И какво толкова трудно има да се пътува със стадо крави? През целия ми живот досега не ми е било толкова скучно.

— Ако престанеш да се криеш в удобния си фургон, ще разбереш. — Той разпозна пътническия фургон, която Робърт Ричмонд бе поръчал за Хелън. Бе сигурен, че Айрис пътува във фургона с провизиите, който бе най-отпред, тъй като отзад бе прекалено прашно, шумно и се разнасяше силна воня от животните.

— Не се крия във фургона — възрази девойката. — Франк ми докладва всяка сутрин и вечер. Знам всичко, което става.

— Не можеш да знаеш всичко, освен ако не го видиш със собствените си очи.

И преди тя да се осъзнае, той я сграбчи за ръката и я издърпа от стола. Тя политна и слънчобранът й го удари през лицето, като за малко не улучи окото му. Монти почувства парлива болка и опипа с пръсти бузата си. Те се изцапаха с кръв. По дяволите, проклетото нещо бе разкъсало кожата му! Той измърмори едно злобно проклятие, изтръгна слънчобрана от ръце на Айрис и го пречупи на две в коляното си.

Айрис бе ахнала изненадано, когато слънчобранът й остави червена следа по бузата на Монти. Искаше да се извини, да направи нещо, за да покаже колко съжалява, но яростната му реакция я шокира. Тя гледаше слисано остатъците от слънчобрана си. Никой мъж не се бе отнасял досега така с нея. Само мисълта за това я накара да се вбеси. Тя вече не мислеше, че той може да бъде един мил и щедър покровител.

Монти я сграбчи за раменете и посочи към изгорялата от слънцето равнина, въпреки че наблизо се намираше поток.

— Сега вече сигурно можеш да виждаш — процеди той. Безмилостната жега бе попарила ранните пролетни цветя и листата на храстите. — Мъжете, които трябва да яздят през тази земя, трябва да бъдат жилави и силни и се нуждаят от господар, който също да е жилав и издръжлив.

— Ти си този, който е полудял — процеди младото момиче и се измъкна от ръцете му. — Какво те кара да мислиш, че можеш да си позволяваш да идваш тук, да ми нареждаш какво да правя, да унищожаваш моята собственост, да ме обиждаш и да се опитваш да…

— Ти нямаш работа тук! Не знаеш нищо за това, как трябва да се движиш със стадо говеда, нито пък знаеш как да ръководиш хората си. Всъщност не знаеш нищо и за кравите.

— Ти си най-грубият, най-твърдоглавият и най-невъзпитаният мъж, когото някога съм срещала! — извика Айрис. — Имам правото да бъда там, където пожелая. И не е необходимо да искам разрешение от теб. Това е моето стадо, а онези мъже там са мои работници. Трябва да знаеш, че мога да се справя с всичко и няма да имам никакви неприятности.

— Не знам дали досега си имала неприятности, но трябва да ти кажа, че скоро ще имаш. Все още има възможност да се върнеш обратно.

— Вече ти казах — гневно започна Айрис, вбесена от мисълта, че трябва отново да се унижава пред него, — че баща ми загуби ранчото. Ипотеката е просрочена и от днес то е под възбрана.

— Тогава остави надзирателя си да пътува начело на стадото.

— Не!

— Тогава остани в Сан Антонио или Остин до следващото лято. Може би дотогава ще успееш да си намериш съпруг. Ти имаш нужда от някого, който да те обуздае.

— Нямам намерение да си търся съпруг. — Зелените й очи гневно блестяха. — И никой не може да ме обуздае и да ми заповядва какво да правя! Не съм дете и не желая да се отнасят по този начин към мен.

— Аз и не се опитвам да се отнасям към теб така — сърдечно се засмя Монти със смеха, който младото момиче толкова много харесваше. — Не мисля да се занимавам с теб — нито през деня, нито през нощта — каза той и й намигна, — а и не желая да си слагам окови, като се обвързвам с жена като теб.

— Не бих се омъжила за теб, дори ти да си последният мъж на земята! — заяви Айрис, решена да не обръща внимание на намеците му. — Ти не си нищо друго, освен един прост и обикновен каубой.

Ала нямаше нищо обикновено в Монти. Той бе най-привлекателният мъж, когото някога бе срещала. А откакто се бе завърнала вкъщи, бе установила, че е и най-недостъпният.

Монти отново се засмя:

— Ти все ще се омъжиш за някого. Не бих искал да ти го казвам, защото ще си навириш още повече носа, но ти си дяволски красива жена, с много хубава фигура. Обзалагам се, че е имало доста мъже, които са били готови да се нахвърлят един върху друг, само и само да ти се харесат.

Тя беше прекрасна. Може би не трябваше да облича тази рокля, но той бе запленен от нея така, както орелът грабва плячката си. Ако не внимаваше, тя щеше да го накара да полудее по нея. Как щеше да може да си спомни, че иска тя да се върне обратно, когато бе достатъчно само да я погледне веднъж — и да пожелае да я гледа все повече и повече? Не бе създаден да избягва жените, особено жени като Айрис. Дори сега искаше да се протегне и да я докосне. Искаше да я притисне в прегръдките си. И само мисълта за това го възбуждаше, а слабините му се обливаха в топлина. И ако не започнеше да мисли за нещо друго, щеше да се изложи пред нея.

— Не е имало мъже, които да са се били заради мен — призна девойката, — но мъжете наистина обичат да ми доставят удоволствие.

— Обзалагам се, че е така — ухили се Монти. — Ще хванеш някой нещастник и така ще го подлудиш за една година, че няма да може да каже и малкото си име.

— Ти си най-омразният и най-противният мъж в цял Тексас! — извика Айрис.

Монти не бе искал да я оскърбява. Просто бе мислил на глас. Красивите жени винаги искаха да подлудяват мъжете просто за да докажат силата си.

— Можеш да мислиш каквото си искаш за мен — каза той, като се опитваше да не гледа примамливата извивка на устните й, — само се махни със стадото си от пътя ми. Ще изпратя някои от хората си да ти помогнат да се върнеш обратно.

— Аз отивам в Уайоминг — изсъска тя — и нищо не е в състояние да ме спре!

Монти никога не бе имал големи надежди, че Айрис ще се откаже от пътуването. Това го накара да се ядоса, но не можеше просто да махне с ръка и да я остави. Дали му харесваше, или не, той имаше слабост към нея.

Не можеше да я погледне и да не си спомни малкото момиченце, което го следваше навсякъде и правеше всичко възможно да бъде по-дълго с него. Тя беше скочила с понито си в каньона, защото той го бе сторил с един от конете си. Все още си спомняше смеха й, когато понито отчаяно се опитваше да се задържи и да не се подхлъзне в шестметровото дефиле.

За свое неудоволствие, той се поколеба дали наистина да не се съгласи да пътуват заедно. С него поне щеше да е в безопасност и нямаше да се притеснява за нея.

Ала дори нейното присъствие да не смущаваше останалите, щеше да смущава самия него. И вече го смущаваше. А точно сега най-важното нещо за него бе да докаже на Джордж, че може да обуздава невъздържания си характер и че се е научил да мисли, преди да предприеме каквото и да било. А ако беше близо до Айрис, това щеше да бъде невъзможно.

Безсмислено беше да се прави, че не забелязва как тя се движи със стадото си пред него, нито пък да й казва да стои далеч от него. Тя нямаше да се вслуша в думите му, така както и той не би го направил. Нямаше друг изход, освен да я убеди да се върне.

Айрис се уплаши, когато видя блясъка в очите му. Още по-малко й хареса, когато той се приближи към нея. Тя бе виждала разгневени мъже, но в очите на Монти имаше нещо хищническо и това я караше да изтръпва. Знаеше как да се държи с мъжете, но сега не беше в салона на майка си в Сейнт Луис.

Фургонът й бе настрани от лагера и сега тя беше напълно сама в дива местност с един мъж, когото не можеше да подчини на волята си.

— Не е безопасно за теб да бъдеш тук и ти го знаеш — каза Монти. Той подпря ръката си на фургона и й препречи пътя.

Айрис бе сигурна, че долавя заплаха в гласа му. Сега той беше толкова близко, че усещаше дъха му. За пръв път в живота си се почувства несигурна в себе си.

— Колко пъти трябва да ти казвам… — започна тя.

— Мъжете подивяват по време на такова пътуване. — Дясната му ръка хвана нейната. — Дните и нощите, прекарани на седлото, помътняват разума им.

Как може едно толкова леко докосване да я накара да настръхне? Той наистина беше опасен мъж. Девойката се отдръпна:

— Аз… нямам намерение да предизвиквам…

— Мъжете се нуждаят от цялата си сила и воля, за да оцелеят — прекъсна я той и пръстите му се плъзнаха по рамото й и достигнаха до шията й. — Те нямат време да се тревожат за една жена.

Докосването му я накара да потръпне и й стана горещо. То имаше странен ефект върху гърдите й. Усети, че изтръпнаха и щръкнаха от възбуда. Как можеше да се случи това? Монти не я бе докоснал там.

Младото момиче искаше да се отдръпне, но ръцете му я стискаха здраво. Тя го погледна. Той не приличаше на онзи силен, приятелски настроен мъж, когото бе помолила да й помогне. Имаше вид на изгладнял за нещо мъж — нещо, което можеше да му даде само тя, нещо, което той щеше да има, независимо дали ти го искаше, или не.

За пръв път Айрис почувства страх от Монти. Бе видяла една страна от характера му, която досега не познаваше, и бе доста глупаво от нейна страна, че не я бе предвидила. Девойката очакваше, че отношението му към нея ще се промени — сега, когато вече бе станала жена, но не си бе давала ясна сметка за последствията. Бе изградила плановете си с представата за мъж, който сляпо щеше да й се подчинява и ще бъде готов да направи всичко, каквото тя пожелае. Но този мъж пред нея бе нещо съвсем различно. Той щеше да вземе това, което желаеше, и тя не знаеше как да се справи с него. А и като че ли собственото й тяло също я предаваше. Не бе сигурна, че иска да го спре.

— Не искам хората ми да те преследват като бикове за разплод — рече Монти. — Някой може да си изпати.

— Не можеш ли да мислиш за нещо друго, освен за крави? — язвително попита Айрис, но Монти не обърна внимание на въпроса й.

— Не можеш да изкушаваш някой мъж денем и нощем и той да остане равнодушен!

Пръстите му се плъзнаха по устните й, но лакътят му леко докосна гърдите й и тя почувства как тялото й омеква. Сякаш някой беше извадил всичките й кости. Айрис не можеше да повярва, че едно толкова леко докосване може да причини такова силно усещане.

— Изглежда, за теб не представлява трудност да избягваш изкушението.

— Не и сега. — Пръстите му нежно погалиха шията й.

— Вероятно просто така си говориш, така че е по-добре да се махна и да те оставя насаме с кравите ти.

— Това, което искам, няма нищо общо с кравите! — Пръстите му оправиха една гънка на роклята й и сега бяха в непосредствена близост до гърдите й. — Никой мъж не може да бъде близо до теб и да мисли за крави. — Повдигна брадичката й и продължи: — Никога не съм виждал крава със зелени очи като твоите и с толкова бяла и мека кожа.

— Няма да бъде толкова бяла и мека, тъй като ти счупи слънчобрана ми. — Опита се гласът й да прозвучи рязко, но той прозвуча задъхано. В този миг не можеше да мисли за слънчобрани. Цялото й внимание бе съсредоточено върху малкото разстояние между тях. Никой мъж досега не се бе намирал толкова близко до нея, не и по този начин. Тя винаги бе решавала колко да го допусне до себе си и кога. Ала сега не се и съмняваше, че няма да може да заповядва на Монти.

Докосването му я подлудяваше. Никога не бе изпитвала такова усещане. И други мъже я бяха прегръщали и я бяха целували. Но никога не се бе чувствала така, както когато пръстите на Монти милваха кожата й. Усещаше как я изгаря огън и след всяко докосване копнееше за следващото. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да запази самообладание. Вече не беше на четиринайсет години и нямаше намерение да припада от едно негово докосване.

— Никой не знае какво може да се случи с една жена, заобиколена от мъже. — Устните му се разтеглиха в презрителна усмивка: — А аз няма винаги да бъда наоколо, за да те защитавам.

— Ти се опитваш да ме уплашиш. Ти мислиш, че аз съм само едно дете, което иска да изглежда голямо, но се лъжеш. Аз съм жена! — Надяваше се, че гласът й звучи спокойно и невъзмутимо. — Няма защо да се безпокоиш за мен.

— Точно защото си жена се безпокоя за теб — каза каубоят и ръката му обгърна раменете й.

Девойката не знаеше защо той я бе прегърнал, но не можеше да събере сили да се отмести. Чувстваше, че той сякаш ще я погълне. Опита се да се отдръпне, но бе твърде късно. Другата му ръка се плъзна надолу и я обхвана през кръста. Устните му бяха толкова близо, че почти докосваха нейните.

Монти знаеше, че трябва да спре — той й бе казал какво може да очаква от мъжете — но нямаше сили да я пусне. От мига, в който я бе видял на празненството, бе разбрал, че вече се е превърнала в прекрасна жена. Бе видял алчните погледи на мъжете и знаеше, че няма да може да устои на желанието да я покрие с целувки и да се люби с нея през някоя топла лятна нощ.

Никога не си бе позволявал да се приближава толкова близо до нея, както сега, когато искаше да я изплаши и да я накара да се върне вкъщи. Ала се бе надценил. Сега той беше този, който не искаше да я освободи от прегръдките си.

Никой мъж не я бе целувал по този начин. Нямаше нищо почтително в начина, по който устните на младия мъж завладяха нейните. Нямаше нищо нежно в начина, по който я прегръщаше. Тя се чувстваше напълно опустошена.

От години бе мечтала той да я държи в обятията си, да я целува страстно, да бъде обгърната от мъжествените му ръце. Действителността я остави без дъх.

Още малко — и щеше да се предаде.

Девойката усети, че я обзема паника. Никога не бе мислила да стига дотук, а сега не знаеше как да спре и себе си, и него.

— Трябва да се върнеш в лагера си! — едва успя да промълви тя. — Спомни си, че всъщност ти не ме харесваш.

— Не те харесвам, когато преследваш мъжете. Особено по време на такова трудно пътуване. Това е твърде опасно!

Младото момиче не можеше да повярва на ушите си. В нея се надигна гняв и той прогони слабостта и желанието. Тя рязко отдръпна устните си от неговите и го блъсна от себе си.

— Никога не съм преследвала мъжете! — каза тя с треперещ глас. — Но ако някога толкова се отчая, че започна да преследвам някого от изгладнелите за жена каубои, то това не те засяга!

Монти избухна в смях и това я вбеси още повече. Тя вдигна ръка и му удари такава плесница, че се надяваше ушите му да звънят с часове. От страстен любовник за миг Монти се превърна в разярен бик. Яростта му я уплаши толкова много, че Айрис се скри зад стола.

Но това не й помогна особено. Монти без усилие прескочи стола. Тя се опита да избяга покрай фургона, но каубоят беше до нея, преди да направи и две стъпки. Девойката започна да го удря с юмруци в гърдите. Ала той хвана ръцете й, изви ги назад и притисна тялото й към своето.

Унижението и гневът предизвикаха сълзи в очите й. Не можеше да повярва, че това се случва наистина. Никой не се бе отнасял така грубо с нея. Изпита ужас и си помисли, че тя бе виновна за неговото избухване. Той не беше кукла на конци и нямаше да изпълнява прищевките й.

Монти се вцепени, когато видя в очите й сълзи, които бавно се затъркаляха по бузите й. Изпита ужас, когато разбра, че я е наранил. Отскочи назад и се изруга. Не искаше да й причинява болка. Просто се бе ядосал от плесницата.

— Върни се вкъщи. Нямаш работа тук! — Единствено остротата в гласа му издаваше усилията, които полагаше, за да се овладее.

— Нека се разберем веднъж завинаги — гневно започна Айрис, като се опитваше да разсъждава разумно въпреки гнева и привличането, които изпитваше към него. — Ти не отговаряш за мен, нито пък аз съм твоя собственост! Аз ще отида в Уайоминг, и ти нямаш право да казваш каквото и да е за хората ми, за стадото ми, за мен или за каквото и да е.

Искаше думите й да прозвучат подигравателно и гордо да се отдалечи, но не можа да го стори.

Той стоеше неподвижно. Не можеше да повярва. Беше й причинил болка. Чувстваше се отвратително, но вината не бе само негова. Ако не се бе опитала да го накара да направи нещо, което не искаше, ако не се бе опитала да му се подиграе, ако не беше…

— Върви по дяволите! — избухна той, когато погледна назад, към фургона. — Какво търсиш тук?