Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–2016 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2018)

Източник: Авторът

История

  1. — Добавяне
  2. — Втора, подобрена редакция, изпратена от автора

VIII.

Към шест и половина общежитието започна да оживява. Течаха чешми, включваха се касетофони, чуваха се кашлици, приглушени гласове, смях. Завих се презглава с надеждата да открадна още някоя минута сън, но алжирецът Аммар, бъдещ геолог, ме сбута:

— Ти няма ли да ставаше ходи на летище?

— А ти нямаше ли да научи се говори на блъгарски?

— Няма мотивация. Когато преподавател чуе приказка на чуждо студент, лесно пуска на изпит. А ако му говоря гладко на български, както ти искаш, може и да ме скъса — завърши с огладена фраза съквартирантът ми.

Всеки си има номер в живота…

Станах и отворих прозореца. Исках да усетя дали вятърът все още блъска или вече позатихва. Отвън нахлу само студ. Беглото оглеждане на планината и небето ме подсети, че опашката на фронта се е изнесла и времето се стабилизира.

Изведнъж се разбудих и се разбързах. Днес беше последният ден на състезанието. Закъснявах. След минути бях на спирката. Тъкмо се чудех дали да не жертвам пари за такси, откъм последната спирка на автобусите се зададе черна „Волга“. Ако е на Коко?… Да, той е. Само да не ме подмине. Излязох на банкета и размахах ръце.

Нямаше къде да ходи и натисна спирачките. Когато се намъкнах при него, той ме погледна със смесица на яд и любопитство:

— Да ти минава през ума, че можех да мина през теб? А после щяха да ме съдят, все едно че съм убил човек…

— Защо, студентите не са ли хора?

— Теоретически са. Ама практически… Сталин е мразел чеченците, Хитлер е мразел евреите. И аз съм расист като великите — мразя студентите…

Коко беше милиционер в Студентския град. И береше непрекъснато ядове с младата сган. На това отгоре беше избутал до трети курс някакъв инженерен институт, а после, от мързел или по някаква друга причина, се беше отказал от следването. И беше сложил фуражката. От смесицата на професионални ядове и лична неудовлетвореност се получаваше сприхав характер. Но това беше първо, повърхностно впечатление. Коко беше добър човек, въпреки че ръмжеше лошо.

 

 

Преди около два месеца ми се наложи да отида следобед до летището. В голямата барака, използвана при случай и за спално помещение, бях оставил някакъв учебник. Пак бях изморен, пак ми се спеше. Легнах уж за малко. И се събудих някъде около десет вечерта. На спирката мярнах отдалеч стоповете на последния автобус.

Гледах завеяно ту звездите над главата си, ту далечните светлини на града. Още сънен, но поотпочинал, попивах излъчването на нощта. Полето, тихо и тайно, говореше с гласовете на нощни птици и скрит живот. Отнякъде пролайваше куче, самотно, безнадеждно. И аз постепенно започнах да се чувствам като кучето. Защото трябваше да се прибера. Така бяха се навързали нещата, че не можех да стоя тук и да съзерцавам светлини и звуци.

Тъкмо се чудех какво да правя и забелязах откъм селото фарове на кола. Вероятността да спре не беше от най-големите, но трябваше да опитам. Щом наближи, вдигнах ръка. За моя радост малкото чудо се получи. Внушителен и строг в униформата си, зад волана стоеше непознат, мустакат милиционер. Поколебах се, а униформеният ми изръмжа:

— Кафе ли чакаш, за да благоволиш да влезеш?

— Не знам дали е здравословно да общувам през нощта с народната милиция?…

— Ако предпочиташ, можеш да останеш тук и да си общуваш цяла нощ с жабите…

Убеди ме човекът, влязох. И първите пет минути съжалявах. Нахока ме за каквото му дойде на ум. После обясни, че сутринта го е ядосала майка му, а през деня — някаква бъдеща лекарка. Сега, бесен и недоспал, сипеше огън и жупел по женската половина на човечеството и отиваше на дежурство.

След десет минути търпеливо мълчание от моя страна той смени тона. Продължи да се оплаква от безобразния си живот на подчинен, но започна да говори друг човек — зевзек и шоп. Него можех да слушам, без да ми коства нерви. Имаше си стил на изразяване и беше интересен. От време на време, за да не ме изтърве като слушател, ме подпитваше припряно: „Няма ли да слизаш?“, аз отговарях: „Няма.“ И така стигнахме до Студентски град.

Така се случи, че една вечер попаднах с още трима в управлението му. Другите бяха подпийнали, гледаха на света само откъм веселяшката му страна. А аз бях трезвен като морковче. Опитах се да обясня, че нямам нищо общо с тия веселите и с валянката в автобуса. Коко ме погледна с цялата строгост, на която беше способен:

— Запомни едно нещо: народната власт и народната милиция никога не грешат! Ама никога! Дори утре да се окаже, че сме те прибрали без да има защо, грешката си е била пак твоя. Не си успял да защитиш достатъчно убедително тезата си за персонална невинност.

— Един момент. В автобуса, освен нас, имаше още поне тридесетина души. Защо не ги прибрахте и тях? За мелето в автобуса съм точно толкова виновен, колкото овчарката на Хитлер за Втората световна…

— Ти не ми се обяснявай! Ако я бяха подвели под съдебна отговорност при Нюрнбергския процес, току-виж, излезеше виновна. Тия там — Гьоринг, Хес и другите — и те са били кучета на фюрера, както се казва… — демонстрира начетеност Коко. И допълни: — Сега ще ти задам един уточняващ въпрос. Ако отговорът му е положителен, печелиш. Ако не — ще те напъхам при ония, в бълхарника. Играеш ли табла?

Вместо леден северен вятър усетих нежното погалване на южняк.

— Уф! И най̀ обичам да блъскам народни милиционери. На табла, разбира се…

— Обичаш, щото рядко ти се случва, ако въобще ти се е случвало. А тази вечер няма да ти се случи със сигурност!

— Тъкмо ще ти покажа откъде…

Играхме до шест сутринта, когато изтичаше смяната на Коко. Очите ни бяха зачервени като на зайци. Старата източна игра ни изпи силите, но премахна и последните бариери. Опитах се да се самосъжаля, че с поп и полицай приятел не се става, но Коко ме успокои:

— Една от масово тиражираните неистини. Полицаят може да те закопае, вярно! Но може да ти икономиса и сума ти ядове на тоя свят. Попът пък може да ти уреди по подходящ начин преминаването в другия. — Почеса се по носа и допълни: — Трябва да се пазиш само от докторите, особено от женските — те могат да ти втежняват живота до безкрай на тоя свят. Да те вкарат в грях от отчаяние. А после да те препратят в отвъдния като картотекиран грешник.

На двайсетина години човек може да бъде безкритично добър. В онази сутрин, когато черната „Волга“ ме караше към летището, аз обичах даже милицията. В лицето на достойния й представител — сержанта Коко. Отдавна бях свикнал на мърморенето му и то не ме дразнеше. Ядосвах се само когато пропилеех нощ да играя с него табла, а се прибирах на сутринта победен. Но пък, когато го биех, изпитвах естествената радост да правя обобщения на тема „Неограничените възможности на студентската младеж — щастливото бъдеще на родината! И ограничените възможности на така наречената народна милиция да въздейства върху неограничените възможности на студентската…“. Коко ме изслушваше търпеливо, докато раздипля сложната плетка на индуктивни, дедуктивни и традуктивни умозаключения, след което правеше доста по-прости по конструкция изводи. От рода: „Явно си баламурник по рождение! Няма такова нещо като неограничени възможности. Още по-малко приложимо е към така наречената студентска младеж. Най-малко пък може да има народна милиция.

По целия — цивилизован и нецивилизован свят като милиция или полиция, тя си има проста задача — да стряска гламавите и да побийва коравоглавите. Учените хора от твоята порода са й измислили модерно име — репресивен апарат. Щото, по един начин звучи, че си понесъл физическо въздействие от представители на репресивен апарат, а съвсем по друг — че си ял бой от полицай. Любими клиенти на този репресивен апарат са студентите. Щастливото бъдеще на родината!“

По отношение на щастието самият Коко беше доста сдържан в очакванията си. Застаряващ ерген в нервашки занаят, живеещ при стара и капризна майка. Знам, че за майките трябва да се изразявам почтително, но фактът си беше факт — Коко много често биваше бесен именно защото любящата и видимо, безкрайно досадна мама не знаеше мярка за постоянните си поучения.

Темата, която най-лесно и най-често му опъваше нервите, беше класическа за селяните. Как може да си навъртял тридесетте, а да си още неженен? Традиционният аргумент — ако беше хубаво да си женен, и Господ да е минал под венчило — получаваше категоричен, дидактичен отговор: само на Бога е позволено да ходи неженен! За земния мъж алтернатива на брака просто няма! Защото къщата, градината и кокошките имат нужда от булка.

Нали разбирате? Тази постановка засягаше рефлекторно отговорния полисмен, защото го поставяше в графата на несериозниците, които нямат достатъчно мотивирано отношение към важните неща в живота — дома и обитаващите го живини. Фактът на осъзнаването на собственото нехайство го разобличаваше в комплексна вина — пред къщата, пред градината и даже пред кокошките.

Задочно това бабе се издигаше в очите ми. Освен че не му е липсвала проклетия, явно не е било в дефицит и от характер.

По едно време подминахме служебния автобус и аз слязох на следващото кръстовище, за да се прехвърля в него. Барбара стоеше пак на първата седалка до вратата. Дремеше. Да не съм само аз сънливецът на този свят?… Ако един ден ми стане жена, ще ми народи две-три малки сънливчета и ще станем основоположници на нов клон в човешкия род: „Хомо сапиенс еректус дормирус“. В по-свободна интерпретация човек, способен да спи даже изправен.

Как съм запомнил точно този момент? Ами тогава, за пръв път през ума ми мина мисъл, която не бях допускал в бронираната си глава — че все някога ще се оженя. И нито ме учуди, нито ме уплаши. Но само мина и отмина. Не ми остана като постоянна тема за размисъл. Още по-малко за сладки мечти. Не бях дозрял за нея.

Летището ни посрещна с друго настроение. От вчерашната сивота не беше останал и помен. Черешата пред входа беше облякла най-ефектния си есенен тоалет. Дървета и храсти кокетно показваха кой каквото има, залети от хиляди нюанси и преходи на златисто, червено и завяхващо зелено.

Преди зимното си успиване земята се държеше като хубава жена малко след четирийсетте. Истинска суетна красавица в ролята на уж разсеяна съблазнителка. Заливаща всичко около себе си с леко тъжна, но щедра без мярка красота.

Обичах това особено състояние преди скоковете. Обличането на екипите, началото на ритуала. Няколкото незначителни думи с лекаря, амбициозен шахматист. Когато исках да го потормозя, разсеяно го питах пак ли е бил победен от Любо. Той уж не се впрягаше, но… После — влизането в хангара, ухаещ великолепно на авиобензин и импрегниран плат. Изкарването на самолета, толкова тромав и недодялан на земята и толкова елегантен и повратлив във въздуха. Даже товаренето на камиона придобиваше характер почти на свещенодействие в тази подготовка на душата.

Чувствахме се като коне преди старт. Едновременно неспокойни и напористи. Някак съпричастни. Подготвящи се да изживеем съвместно тръпката на навлизането в небето. Рискът на предстоящото ни зареждаше с единствения естествен и безопасен наркотик — адреналина.

Към старта тръгнахме заедно с Тони и Барбара.

— Защо се прави вчера на каскадьор? Виж времето днес… — Винаги съм се чудил как може само в едни очи да се побере толкова присмех? Тони владееше хватките на някаква магия. Хем те пари с поглед като коприва, хем ти се иска да я прегърнеш. Поддадох на второто, хванах я бързо през кръста и я целунах по врата. Пускайки я, отговорих примирително:

— А де, може ли човек да знае… Пък и това беше решение на жреците-полковници от храма на мъдростта.

— Не ми налитай, докато ми говориш за полковници. Не съм сигурна дали Барбара няма да ти изрисува мислено огромна черна точка?!

— Ако ще е чак толкова свирепо ревнива, по-добре да го разбера още от сега… Свирепо ревнива ли си? — обърнах се към Барбара.

— Нье разумем… (Не разбирам) — Барбара ме мярна по нейния си начин и не изглеждаше особено обезпокоена.

Преведох й въпроса на руски. Тя се замисли за момент.

— Всяка жена е ревнива по инстинкт. Тънкият момент сигурно е дозировката на ревността — като подправка ли се сервира или като отрова.

— Правилно съждение — подкрепих я аз. — Противно на официалната женска теза, за грубия и безпардонен мъж нещата стоят по съвсем различен начин. Мъжът е същество нежно и ранимо. Затова и женската ревност наистина трябва да бъде точно дозирана. Тя трябва да създава единствено самочувствие на нежното мъжко същество. И да внимава да не засегне крехката му душевност. Нали така?

— За мен това е позната теория. Макар че, не вярвам на постановката за крехката ранимост на мъжката душа. Ако обаче успееш да прелъжеш Барбара и тя ти повярва… — лошо няма. И заблудите вършат понякога добра работа — съгласи се наполовина с мен Тони.

Нещо такова си говорехме тогава, докато се изнасяхме към пясъчния център.

Като хлапе фината есенна меланхолия ме превръщаше в друг човек. Скитосвах до премаляване по нивите и заоблените хълмове край селото, вживян в някакъв друг свят. Той нямаше нищо общо с овцете, козите и кокошките, нито с лудата и носталгична красота на природата. Това беше свят на герои и сюжети от книги, които по свой начин ползваха като фон селската идилия. Нищо че къщите бяха неизмазани, белязани с клеймото на пословична бедност. Нищо че селяните миришеха на лук и евтин тютюн. Във въображението ми съборетините се превръщаха в замъци, а селяците — в рицари, индианци, великани и не знам още какви, неправдоподобни персонажи на фигури и сенки.

Животът, който живеех, не ме устройваше. Не беше достатъчно плътен и интересен за мен. Но беше достатъчна подложка за въображението ми.

Сега си мисля, че просто не съм виждал всичко в него.

Все пак това не беше само празно фантазиране. С годините и очите, и вътрешното зрение започнаха да откриват богатствата на света, за които първоначално още не бях прогледнал.

В онзи есенен ден, преди да се кача в самолета, усещах именно тръпката на прогледналия. И някаква тиха радост, че полезната придобивка — самолетът — ще ми помогне да почувствам още по-осезаемо хармония, далеч по-пълна и съвършена от каквото и да е въображение.

Когато в живота ти се натрупат много дни, в които се занимаваш с едно и също, остава нещо като общ спомен. Рамка, в която се вписва работата ти. Но има дни, вързани с някакво изживяване, които имат и свой цвят.

Този октомврийски ден беше един от тия, запомнящите се. Външно в него нищо особено не се случи. Направих няколко скока.

Когато самолетът започнеше да набира височина, свалях седалката, коленичех пред илюминатора и гледах през издраскания плексиглас отдалечаващата се земя. Машината бавно обхождаше софийското поле. Под нас се изнизваха селските къщи. Височината постепенно прикриваше олюпените стени и разкривените покриви. Червеното на керемидите ставаше нюанс от златистото червено на есента. По крайселските поляни лениво пасяха стада овце, а край тях излегнати, печащи се на последните добри лъчи на слънцето, тъмнееха фигурите на пастирите. Встрани, отдадени на непозволена леност, се протягаха овчарските кучета. Усетили безопасния мързел на хора и кучета, подскачайки игриво, през ъгъла на поляната понякога притичваха зайци юнаци. Кучетата ставаха, избавкваха показно и пак лягаха до стопаните си.

Не можех да възприема звуците, защото това ставаше на фона на равномерното бръмчене на двигателя, но стойката на кучето дорисуваше картината със звук. След още малко време набраната височина правеше от стадото белезникаво петно на фона на умалялата поляна. Несъществените детайли — човек, куче, заек — оставаха като малки точки. Избистряха се очертанията на новите елементи на променената картина — хълмове, лениви рекички, редици на електропроводи. Всяка нова позиция променя не само видимото пред очите, но и същностната подредба на нещата. Отнякъде, за миг пробождаше очите моментното отражение на слънчев лъч — пречупената светлина рикошираше може би върху успокоените води на някой малък язовир, а може би — върху повърхността на обикновена, по-голяма локва.

Сега се опитвам да намеря словесен символ на това спокойствие, което се излъчваше отвсякъде. Може би това е думата… добронамереност?

Добронамереност, но чия? Божествена? Звучи банално и малко абстрактно, не се връзва. Ето че не успявам да изразя разбираемото. Това става често, когато човек се опитва да пресътвори състояние, а не се потопи в него. Тогава думите подсещат за естествената невъзможност да се опише отражението на вътрешната взаимовръзка между простите неща.

Успокояващото е, че чувствата са просто по-съвършени от думите… Въображението, с което толкова се гордеем, има елемент на повторяемост — като слънчевите лъчи, отразени във водата.

А има и някакво вътрешно зрение. Което не е описано в никой учебник по анатомия. Това е зрението за магиите, които ни заобикалят.

Истински щастлив е този, който притежава именно това зрение.

Самото състезание не ме интересуваше особено. Отдавах се на сетивното възприемане на простите неща — слънце, меланхолична красота на есента, усмивките на приятелите, свежестта на една любов. Но нямаше как да достигна до съвършенството на идилията. Вдругиден групата на Барбара отлиташе. Нима тази любов ще се окаже само едно хубаво изживяване? Което ще се изгуби във времето, за да се утаи като утринна мъгла в есенен ден…

Жените винаги са били нещо хубаво в живота ми. Търсех ги, радвах им се, но не обичах да анализирам случки и чувства. Отнасях се към тях наистина като към цвете — стремях се да ги възприема по-цялостно, без да търся обяснение на ефектите, които те предизвикваха в мен.

Без да положи никакво усилие, Барбара ми постави задача. Исках да я има в живота ми, а не знаех как може да се получи това. Предишната година беше обявено място в Ягелонския университет в Полша, до което можех да се класирам. Но тогава нямах интерес към него. Шансът това да се повтори и тази година не беше голям. От друга страна, тук се намесваше нещо като глуповата гордост. Нещо от рода — жената трябва да върви след мъжа, а не обратното.

Барбара беше завършила предишната година гимназия и се канеше да кандидатства в някакъв инженерен институт. Задочно, защото трябваше да работи. В Полша това не представляваше проблем за нея. Кандидатстването в България подреждаше картите й по друг начин.

До към два след обяд скоковете свършиха.

В съседство с хотела, в който бяха настанени поляците, се намираше малка квартална църква. Тя беше заобиколена от приведени от годините, зле поддържани дървета. Седнахме под сянката на едно от тях и около час разговаряхме. Явно и Барбара беше обмисляла завързаната перспектива.

Нищо не можахме да измислим. Но това не помрачи доброто ни настроение. Казахме си нещо от рода: вероятно нещата не са достатъчно объркани, за да започнат да се оправят.

Това е бил някакъв особен вид деловитост. Май не споменах, че думите — обич, любов — не бяха излизали нито от моите уста, нито от нейните. Така и не ги употребихме на живо.

Докато си говорехме, отново изпитах почти непреодолимо желание да я прегърна и да изживеем най-после тръпката. Усещах, че и нейната кръв не тече спокойно. Бог надали щеше да има нещо против. Но зад вратата на храма, от тъмното, внимателно ни следяха очите на клисаря. Бог и да си направеше пас, слугата му щеше да се намеси. С категоричността на вечно незадоволения.

Трябваше да тръгвам на едни упражнения, по които бях натрупал доста отсъствия. А вечерта щяхме да се видим отново. И, вероятно, отново да умуваме.