Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–2016 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2018)

Източник: Авторът

История

  1. — Добавяне
  2. — Втора, подобрена редакция, изпратена от автора

XIX.

Имах среща с приятел. Не знам защо не споменах за него досега. През ония години това беше може би най-необходимият за мен човек. Бяхме достатъчно различни и достатъчно уважаващи различията си. Често прекарвахме хубави вечери в евтини кръчми и все не можехме да изприказваме всичко, което ни се е насъбирало.

Чаках Панто в една студентска кръчма с характерно име „Куцото куче“. Никога не съм се занимавал с кръчмарска статистика, но имам усещането, че броят на кръчмите, носещи това име, е поне равен на куците кучета, скитосвали в покрайнините на големите градове.

Бях предупреден за възможно закъснение. Поръчах си малък коняк, но ми беше непривично да пия сам, а и нямаше свободна самостоятелна маса. Отидох при някакъв брадат в ъгъла, до прозореца.

— Може ли?

— Разбира се. Сядай!

Не обичам фамилиарниченето в аванс. Ама това е… Раб Пепо?… Или някой, който много прилича на него?

Да бе! Той е! В поредното си превъплъщение. На нормален, двукрак, двуок, зрящ и говорещ, седнал нормално до масата човек. Беше облечен в почти приличен тъмнокафяв костюм. Формата на тъмните очила се връзваше с излъчването му. В същото време, ясно се долавяше мирисът на некъпано тяло.

Гледаше ме иронично и явно му беше забавно да проследява как мозъчният ми реотан започва постепенно да подтопля.

Нямаше смисъл да се правя на интересен.

— Здрасти, тарикат — поздравих го свойски аз.

— Не е ли прекалено интимно това обръщение като за първа среща на маса? — осведоми се любопитно Раб Пепо.

— Първа среща на маса — да! — внесох яснота аз. — Но не и първа среща въобще. А и, предполагам, нямаш съмнение в точността на определението?

— Май че не — съгласи се Раб Пепо. — Пък и какво лошо има в това да те нарекат тарикат. Лошо би било, ако ти залепят определението — антипод. Будала!

Нямах особено желание да се впускам в продължителен разговор. Но не вървеше и да мълча.

— Прекарваш с часове на течение пред входа на храма. Наистина ли имаш самочувствието на тарикат?

— И при тарикатите, както и при другите биологични видове, има разделение. Има големи тарикати, тарикати и малки тарикати. Прав си, но донякъде. Аз просто принадлежа към разреда дребни тарикати. Но ако бях оператор в АЕЦ, нямаше да съм даже дребен тарикат, а будала…

— Физик ли си?

— Недовършил инженер.

— А защо недовършил?

— Защото, ако бях довършил, щях да съм инженер. И оператор в АЕЦ. Напомпан с най-различни деликатесни облъчвания.

Започна да ми става леко интересно. Затова подхвърлих:

— Нали пишат, че радиационният фон в района на ядрените електроцентрали не бил висок?

— А ти какво искаш да пишат? — осведоми се Раб Пепо. — Като е толкова нисък, защо приемат за работа там с изисквания като преди запопване?

— Нещо не мога да вдяна?

— Преди да станеш поп, трябва да си женен. Преди да заработиш в АЕЦ, трябва не само да си женен, но и да си си направил децата. Това е! — търпеливо ми обясни Раб Пепо. И допълни: — После децата ти растат едри като нитратни краставици. А като счупят крак или ръка, счупеното не може да калцира по сума ти време. И са пъргави като динозаври — едва се влачат… Това, естествено, няма нищо общо с радиационния фон, нали?

Разбрах го. Но не докрай. Затова запитах, уточняващо:

— Клечането пред храма ли е алтернативата?

Раб Пепо се почеса замислено по отдавна небръснатата физиономия и чистосърдечно призна:

— Знам ли? Когато се отказвах от ученето, вкъщи естествено стана скандал. Баща ми е генерал. Човек дисциплиниран, с виждания, които изключват обрати в мисленето. Как така? Бъдещ инженер от перспективна специалност и изведнъж — не, та не! Просто не можа да схване нюанса с облъчването. Резюмира го с „Не може да бъда! «Тогава и аз демонстрирах характер. И се изнесох от къщи с това, което ми беше на гърба. Първите няколко дни при един приятел. После при друг. После при трети… Докато дверите приятелски започнаха да се затварят една подир друга. Вкъщи ме очакваше баща ми с идеята да се покая, да му целуна ръка, да получа опрощение. И смирено да се върна в института, за да си взема и последните изпити. Те, военните, не се отличават с особено гъвкаво мислене… — някак съчувствено обясни Раб Пепо. И добави: — Ама и аз съм достатъчно дървен. Бях се зарекъл да не се връщам вкъщи. И досега, седем години вече, не съм стъпил в дома бащин. Майтапа е, че даже паспортът ми остана там…

— А ако те застъпят народните милиционери? — запитах го аз. — Тогава какви ще ги дъвчеш?

— Застъпваха ме вече — информира ме Раб Пепо. — Така стана даже по-добре. Благодарение на двамата отци — небесният и земният.

— Вярващ ли си?

— Разбира се! — отговори полуубедено Раб Пепо и допълни: — Вероятно съм вярващ…

— Това, вероятно вярващ, ми звучи еквивалентно на лафа за полубременната девица — не се сдържах да не го ухапя аз.

— Ние сме особен народ — каза замислено Раб Пепо. — Народ от полувярващи. Невярващи на официална държавна политика. Но искащи да вярват по вътрешен импулс. Народ от полуубедени. Официално убедени в стойността на социализма като универсална рецепта. Но дълбоко невярващи не само в него, а и в каквато и да е смислена теория. Нихилисти по вътрешно убеждение. Между другото, по това се родеем с руснаците.

Полуоптимисти — официално възприемащи светлите перспективи на казионните ценности. И не виждащи читав работен вариант за нормално бъдеще, пак по вътрешно убеждение. Трагедията ни е — направи крайния извод Раб Пепо — че сме полу. Народ от полувярващи, полуубедени, полуоптимисти.

— Полународ? — подсетих го аз.

— Май така излиза — съгласи се Раб Пепо.

— Откога се опря на Бога?

Раб Пепо присмехулно изду бузи.

— От кога?… Откакто загубих вяра в човека, естествено. Първо губиш вяра в себе си, а пет минути по-късно, в хората въобще. Нали ти казах, че след като се изнесох от къщи, тръгнах по приятели.

Всъщност, макар че никога не съм се разбирал с баща си, трябваше да призная общата закономерност. Всяко хлапе се влияе от баща си. И приема по нещо от него. В случая аз бях попил някаква романтика. Баща ми е бил на младини партизанин. И е разчитал, за да оживее, на съобщници по идеал. Разчитал е на ятаци.

Та и аз като него. След като се изнесох от къщи, тръгнах да досаждам на приятели. Отначало ме приемаха общо взето безпроблемно. Родителите им се правеха, че не знаят за какво става въпрос. Идеята е била проста. Блудният син ще поскита, ще поскита, па ще се прибере да целуне ръка на баща си. Вече осъзнат! А бащата на отговорна позиция ще бъде благодарен и на приятелите, които са му помогнали в трудния момент да се справи с вироглавия си наследник.

Само че аз знаех нещо, което другите не можеха да знаят. Че не мога да се върна вкъщи. Не защото не ми се връща, а защото после пак ще избягам. С баща ми вече не можехме да живеем заедно. При това положение връщането просто губеше смисъл.

Вероятно в очите на приятелите и на родителите им постепенно съм ставал безнадеждно опасен. Неспасяем. Досаден. Чумав! Хапвах си, без да се притеснявам, от чуждия хляб. Спях в чуждото легло. Нищо не правех, а само се излежавах по цял ден. Не показвах признаци на поумняване и не се канех да се захвана с каквото и да е.

По цели дни обмислях един вариант. Да стана монах. Винаги съм обичал полутъмното на църквата и мириса на свещи и тамян. За мен това са приятни дразнители — като аромата на море за рибаря. Или като мириса на бензин за автомобилиста. Разбира се, нищо не направих. Домързя ме…

При това положение, както вече ти споменах, вратите започнаха да се затварят пред големия ми нос. Една, втора, трета. Всичките… Така стигнах до… до вечерта на избора.

Вече нямаше къде да отида да пренощувам!

Нали разбираш? — Или вкъщи, или?… Или къде?! Липсваше втората част на алтернативата.

Беше два дни преди Рождество. Хората се настройваха да преживеят наново една от най-оптимистичните легенди, а аз се чудех какво да правя?

Помотах се. Студено! Тогава ми мина през ума идеята за моста. Нали разбираш — цоп във водата и проблемът се решава. В такива случаи виждаш, че за това не ти е необходим даже някакъв особен кураж. Достатъчна е и бутилка гроздова… Но в тази загубена столица няма и една река, в която да се удавиш прилично и безвъзвратно.

Трагедията беше само привидна. Просто си намерих един огромен кашон, залостих се в някакъв вход и там преспах. Не беше лошо.

А на другата сутрин, гладен, отидох пред една от църквите и си изпросих от бабите стотинки. Имаше и някакъв помен, та срещу едно „Бог да прости“ получих няколко шепи жито с пудра захар, сладкиши и бонбони. Когато огладнях отново, си купих със стотинките от благодетелките си банички и боза. Хапнах и установих, че светът не е чак толкова лош. И че винаги можеш да намираш начин да оживяваш.

Ако щеш вярвай, но в този ден за пръв път се почувствах наистина свободен. Никога не съм се отличавал с трудолюбие, бях експерт по шикалкавене. Дотогава все пак трябваше да се съобразявам с изискванията на средата, в която живеех. Не знам как ще го разбереш? Отнасях се към персоната си с разбиране. Нито се гордеех със себе си, нито се възмущавах. А ми се налагаше да се правя на някакъв друг, какъвто никога не съм бил. След приспиването в кашона вече можех да бъда това, което съм.

Не че не вярвах на Раб Пепо. Но го запитах доуточняващо:

— Не ме ли будалкаш? Две нощи в един вход и ще довтасат рицарите от народната милиция. И няма да те оставят на мира, докато…

— Така е — съгласи се Раб Пепо. — Довтасаха, прибраха ме. Но се осведомиха на кого съм син. Баща ми дотърча освирепял! За диалога с него няма да ти разказвам, даже ченгетата се ококориха. А това са хора, видели какво ли не…

Въпросът получи естествено развитие.

Поясниха ми, че ще ме окошарят, ако не вляза в пътя. Не искам да уча — не искам! Добре. Но трябва да работя. Да имам постоянен адрес на местоживеене. Да бъда човек като другите.

Обясних им добросъвестно, че не съм човек като другите. По-точно, че съм невероятно мързелив и безхаберен. Но шапкарите, противно на формираното за тях мнение като за зли педанти, се оказаха душички. И ме успокоиха, че не само аз съм такъв. Казаха ми: ако си траеш и не се правиш на интересен, ще се споразумеем. Действително се споразумяхме. И паспорт ми извадиха. Там пък беше отделна сага. Трябваше да се плати някаква такса при получаването му. Стотинки. Аз, верен на себе си и на философията си, им казвам: „Нямам пари!“ Началникът на отдела пуснал докладна до шефа на Районното управление. Като я получил на бюрото си, полковникът я скъсал, извадил пари от портмонето и наредил проблемите ми да се решават без усложнения. Добър човек! Така укрепи авторитета ми пред подчинените си…

Сега се водя не знам какъв си, в някакъв картонажен цех. Мяркам се само веднъж в месеца, на петнайсето число, за да взема заплата. Майтап…

Горките картонени шефове… Скърцат със зъби, правят ми какви ли не номера, но няма как — все по нещо ми пускат. Защото са инструктирани да го правят. А го правят, защото аз съм син на баща си. И защото така им е наредено. Сега си имам и постоянен адрес — в някакви скапани общежития. Понякога преспивам там, понякога — абе, както се случи…

А иначе пъпът си ми е хвърлен в храма Господен. — Когато заговореше за Бога, Раб Пепо се изразяваше с друг, особен глас. — Както знаеш, там съм почти постоянно. От момента на отварянето му. Отделям се от него само когато отида до писоара срещу Ректората, за да пусна една вода.

— Не те ли гонят поповете? — полюбопитствах аз.

— Поповете си мълчат и пикаят под шумка — самодоволно се ухили Раб Пепо. — Защото и те са информирани, че освен чадо Божие съм и още някакъв. Пък и без такива паразити като мен не може — разсъдъчно каза рошавият. — Ние сме като бълхите по кучето. Неотменима част от кучешката му същност. Какво би бил един храм без просяците си?

— На библейски теми ли си говорите?

Беше Панто, приятелят ми. Подаде ми ръка, подаде ръка на Раб Пепо и седна на свободния стол. Досмеша ме.

— Има ли някой в този град, който да не те познава?

— Може и да има, но аз не го познавам — спокойно реагира брадатият. — А това приятелче ми е направо симпатично — посочи той с поглед Панто. — Макар че принадлежи към породата на будаловистите. Която аз определено не уважавам.

— Този човек май знае опасно много за теб — обърнах се към Панто.

— Знае — кратко се съгласи приятелят ми.

— Мога ли да проявя нездраво любопитство — откъде?

Въпросът ми беше безадресен и увисна във въздуха, защото и двамата си замълчаха. После се спогледаха и се засмяха.

— Да му кажа ли? — попита Раб Пепо.

— Кажи му, щом толкова иска да знае — съгласи се Панто.

— Ще започна отзад напред — изкашля се брадатият. Защо ми е симпатичен? Ами, защото ми върна едни пари, които можеше да не ми върне. По същата причина ненавиждам породата му — по житейско-философски съображения…

— Свикнал си само да взимаш… — подпомогнах го аз.

— Точно така — съгласи се Раб Пепо. — Аз съм, ако мога така да се изразя, професионален взимател…

— Не авантаджия… — помогнах му пак аз.

— Авантаджия звучи грубо и променя същността на занаята ми — без грам притеснение обясни Раб Пепо. — Една дейност може да загуби от престижа си дори само от неблагозвучното си наименование. Наречи го просяк или навлек и той ще буди у хората в най-добрия случай съжаление. Измисли му взимател, в скобки бирник Божи, и бабичките го поставят под крилце…

— Хайде сега, за симпатичния будала Панто. Казвай! — подсетих го аз.

— Бях започнал, но ти ме изместваш постоянно от темата. Значи, стоя си аз на традиционната позиция и се оглеждам. Мои хора сте, ще ви кажа нещо, което бих помолил да си остане тук и между нас. От време на време сътруднича на едни служби — с изкашляне и повдигане на палец нагоре Раб Пепо показа важността на думата „служби“. — В някои отношения съм незаменим за тях, защото принадлежа към естествения декор на храма, смърдя автентично и имам, пак автентично, маниер на просяк. Поради това не будя в никого никакво съмнение.

В този ден трябваше да регистрирам ще се срещнат ли двама души. И при възможност да набутам незабелязано покрай тях някаква джаджичка, другарите от службите я наричат бръмбар. Показаха ми снимките на въпросните субекти. Единият от тях доста приличаше на този приятел — Раб Пепо тупна свойски Панто по рамото. — Появява се момчето, но не само, а с мацка. Хватка е, мисля си. Ще се появи другият, после мацката ще се загледа в някоя картинка и ще ги остави да си поговорят. Влизат те, зяпат любознателно шареното по таваните, а момичето нещо му обяснява…

— Тя ще става изкуствовед — поясни кратко Панто.

— А ти тъп инженер. Пардон, формулировчик — клъвнах го аз.

— Всички науки работят с формули — без да се обиди, поясни Панто. — Но някои използват синтетични, а други разтягат ластика със словесни. Като историята например…

— Няма да е тъп инженер — колегиално го защити и Раб Пепо. — Защото мацката му разказа много работи, а момчето възприема и вече много знае — Раб Пепо явно харесваше Панто. — Постепенно ги приближавам и се мотая покрай тях. Гася свещи, нещо оправям… А те си гукат. Те си гукат, а аз чакам да се появи другият. По едно време гледам — ха! Двама други, единият от които много прилича на приятелчето, вече си говорят, но в противоположния край на храма. Получил се е дубъл на подобни физиономии. Докато се наканя да тръгна към ония, те се разделиха. А тия, гълъбчетата, си гледат часовниците и се канят да излизат. Тя го пита:» В теб ли са билетите?“ Той я гледа умно: „А не бяха ли в теб?“. После срамежливо се подпитват: „Ти колко пари имаш?“ — „Четиридесет стотинки, но утре ще ни дават стипендиите…“ „Значи няма да ходим на опера?…“

— Ти и опера? — въпросът изскочи от устата ми преди да успея да го спра.

— Ами да! — важно отговори Панто.

— Остава да ми кажеш и какво си гледал…

— Май беше „Аида“? Или може би „Риголето“? Това, арията с наздравицата откъде беше? — изпадна в творчески съмнения Панто. Но поясни компетентно: — Във всеки случай, беше нещо от Верди. — И добави: — Нямахме пари да си вземем програма, а ми беше неудобно да подпитвам какво гледаме…

— Дожаля ми за тях — почти с умиление си спомни Раб Пепо. — Макар че, както вече казах, екземплярите от раздел „будали“ по правило не са ми симпатични. Убий ме, сам не разбрах защо, но ги приближих и ги попитах учтиво: „Ще приемете ли от мен необходимите средства, за да не пропускате представлението?“. Забележи — не мангизи, не и просто пари, а — средства… Мацката започва да се усуква и колебае, но приятелчето се съгласи така бързо, че когато се усетих, вече не можех да върна назад. Толкова бързо, че се наложи да уточня: давам ги като заем, а не ей така. Те изхвърчаха навън, а мен като ме налегнаха едни съмнения… Кой ще е този глупчо, дето ще върне парите?! А той се оказа вярно будала и ги върна още на другия ден, след като си взел стипендията — завърши с хепиенд Раб Пепо.

— А другарите от службите как реагираха, като разбраха, че не си успял да боднеш бръмбарчето? — полюбопитствах аз.

— Нормално. Все пак бях регистрирал срещата, а това беше по-важното.

— Тия услуги как ги вършиш? Срещу парички или по патриотични съображения? — На моменти вярно съм много любопитен. Но Раб Пепо умееше да бъде и многословен, и лаконичен.

— По патриотични съображения, естествено. Срещу парички! — каза той. По начин, който подсказваше, че няма желание да разговаря в тази насока.

Постепенно започвах да го разбирам. Раб Пепо беше всичко това, което аз не бях.

Аз не можех да се накарам да сътруднича на службите. Не можех да стоя на едно място. Не можех да си почина като хората от страх да не пропусна нещо. Не можех да спра. Все се оглеждах и ослушвах. Не икономисвах разхода на енергия. И вероятно подсъзнателно имах добро самочувствие именно поради енергичността си.

В този момент Раб Пепо ме накара да се замисля. Ако се използва алегорията за гората на живота и животинките в нея, аз търчах като ловджийска хрътка. Вечно търсех някакви дири, постоянно си пъхах носа къде ли не. Раб Пепо, като мързелив котарак, лежеше в сянката на някакъв клон. И получаваше от същия този живот почти същото, което получавах и аз.

Може би зад мързела се криеше някаква по-друга рационалност? Защото посвоему и дон Пепо не страдаше от липса на характер.

Опростено казано, в природата има място и за кучета, и за котки. Беше безсмислено да се опитвам да се променя — кучето не може да стане котка.