Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (28)

XXVIII.

Около година преди това се бях запознал с отец Сергий.

Влакът скърцаше със спирачките си преди да спре на поредната гара. Току-що бях излязъл в коридора и наблюдавах подготовката за атака на тълпата по перона. Лели с бохчи и огромни чанти, чичовци с куфари, раници и кашони, обвързани с канап. Точно тогава от едно от купетата изхвърча млад мургавел с чанта в ръка. Отвътре се чу неподправено разтревожен глас:

— Ради Бога, дръжте го!

Моментът беше добре премерен. Мургавият секунди по-рано се бил показал и огледал коридора. Празен. Грабнал чантата, но — малшанс. В това време аз бях излязъл от купето си и застанах на пътя му.

— Накъде бе, приятел?

Приятелят моментално се освободи от чантата и успя да се изхлузи покрай мен като невестулка. Е, и аз не бях особено настойчив да го задържа…

Тромаво, като вол, до мен дотърча калугер с очертан като на бременна жена корем. Прегърна любовно чантата си:

— Благодаря, синко!

— За мен беше радост да помогна на ближния си, отче! — отговорих му в тон.

Бях поканен в купето му и въпреки срамежливия ми отказ отецът прояви деликатна настойчивост. Почерпихме се. Не бях закусвал и първакът, едновременно приятно и болезнено, преряза стомаха ми. Замезихме със стипчива туршия. После се появи и някаква луканка. Толкова вкусна, че и сега, като си спомня за нея, започвам да преглъщам. Отец Сергий щедро, едно след друго, вадеше поредните радости за корема я от чантата, я от торбата. Или пък от дървеното сандъче в краката си. Съвсем успешно олицетворяваше изобилието на Божията благодат за нас, двамата праведници.

От праведност главата ми приятно се замая. За малко да пропусна гарата си.

На три пъти му ходих на гости в планината. Малкият манастир, правен някога с любов, беше ужасно занемарен. Обитаваше се от добре охранения отец и от дръглив, проскубан и безкрайно мързелив пес.

Църквичката, погледната отвън, беше доста невзрачна. Но вътрешността й беше нещо наистина запомнящо се. Иконописецът, освен ръка, явно бе имал и сърце. Макар и нереставрирани, в картините личеше първичната свежест на направеното някога. Майсторът е притежавал свой, наивитетен стил, който ми напомняше Нико Пиросмани^[1].

Светците гледаха одухотворено, а чупката на китката на Божията майка загатваше за пластична ръка и чувствено тяло. Но най-интересен ми беше Сатанаил. Изражението му бе на хитър и малко виновен, лукав евреин. Показната виновност разкриваше доста по-сложна душевност, лишена от демонстративната честност и отнесеност, така характерни за иконописта.

Само образът на Бог Саваот беше изграден категорично по правилата на канона. Очите му, величествени и строги, показваха недвусмислено, че не приемат по никакъв начин компромис с утвърдените ценности.

Признавам, че като влезех в църквата, доста време стоях именно пред образа на Сатанаил. Беше ми смешен и близък. С него можех да си поговоря.

Отец Сергий ме привличаше и отблъскваше едновременно. Беше дебел, а се и тъпчеше с почти сладострастна угодливост. Вярваше на теорията, че яденето на чесън означава добро здраве и не сядаше на масата без тази благородна и миризлива радост. Пиеше постоянно. Грижеше се за няколко големи асми, от които обираше доста грозде, „пресътворявано“ на вино и ракия. Спеше често — и през деня, и през нощта. Хъркаше гръмогласно. Приличаше си с Раб Пепо по това, че смърдеше като него. Казано по друг начин, отец Сергий беше Раб Пепо в завършен вид. Завършен отвсякъде…

Както често става със самотниците, отец Сергий беше вече и завършен пияница. Така и не го видях трезвен, а само пиян в различни степени.

От друга страна, бившият филолог арабист, макар и подпийнал, можеше с часове да говори за една поезия, на която неволно започнах да се възхищавам. От която и сега си нямам понятие. Цитираше по памет, първо на арабски, а после правеше превода. Даже самото звучене на езика започна да ми харесва. Напъвам се да си спомня поне още едно име освен това на Омар Хайам^[2], но нямам просвет. А отец Сергий беше енциклопедия.

Въпреки огромното количество алкохол, преминаващо и преминало през организма му, отецът притежаваше услужлива памет и развита способност за асоциативно мислене. И — неприсъщо меко понякога, чувство за хумор. Подчертавам — понякога. Защото в много случаи беше просто зъл.

Беше непредсказуем — кога как ще реагира?

Спомням си, че веднъж го подкачих умишлено доста нескопосано. Как така, служи на Бога — по служебно задължение, а в същото време се възхищава на творенията на децата на Аллах?…

Отецът ме погледна добродушно и снизходително.

— „Бог е един!“. Факт, приет и от двете религии…

— Мащабен извод — контрирах го аз. — В такъв случай Буда е и Саваот, и Аллах? И последният недодялан племенен тотем е единният Бог?!

Отецът ме погледна с много… сложен поглед. В него имаше едновременно насмешка, съчувствие заради липса на усетливост и просто съмнение дали не се правя умишлено на две и половина.

— Грешката ти е, че разсъждаваш прекалено формално логично. Бог е фина духовна субстанция. Той не е необходимост сам за себе си, а е необходим на нас, хората. Затова винаги най-излишни са били бездуховните люде. Липсата на Бог в душата прави човека ненужен и на себе си, и за околните. А мнозина от вярващите пък са просто глупави. Те си въобразяват, че мързеливата им вярност ги прави свети личности. Истински ценни са само оплодените от духа. Одухотворените. Независимо как наричат себе си и своя Бог.

Не се чувствах съкрушен от аргументацията му. Нещо повече — доволен бях. Защото предугаждах логиката на отговорите му. И бях съгласен с тях.

Друг епизод. Седяхме до дървената маса под асмата и пиехме ракия. В случая пиехме се разшифрова така: отецът се наливаше, а аз внимателно целувах чашата. Добавям в скоби, че никога не съм бил пристрастен към алкохола. Никога не ме е дърпало отвътре към него, а и бистрата глава ми трябваше за самолета. Поради стечение на разни обстоятелства се бях оформил почти като алкохолен праведник.

Небето на долината пред нас беше обсипано с повече от милион звезди. Картината бе по библейски великолепна и неподправена. За автентичността на първичната обстановка допринасяха и хилядите комари, които ни хапеха с настървение. Разговорът течеше някак нервно. И вероятно сме си говорели за нереализирани цели и мечти. Не си спомням за какво конкретно ставаше въпрос, но аз споменах за пореден път, че нещо си е можело да стане по-добре, отколкото е станало.

Отец Сергий си удари як шамар, погледна доволен размазания върху дланта си комар и обобщи:

— Винаги има по-добри възможни варианти от реализираните. До това прозрение достига даже онова глупаво животно, кокошката. Преди да тръгне да се превръща в чорба например…

Спомените ми са малко хаотични. Още тогава, във влака, при първата ни среща, започнахме да се опипваме с въпроси. Беше ми беше интересно как гледа на току-що станалото? — Към мургавия нямаше грам злоба, а видимо съжаление на границата с презрението. Провокирах го с изтъркана постановка:

— Отче, нали знаеш, че човек за човека е вълк!

Той си отряза парче луканка, поръси с дъхава шарена сол хлебчето и отговори небрежно:

— Какъв вълк е този гладорясъл мангал? Е, ако разглеждаме стилистично постановката за вълчото отношение на човек към човека, това е факт. Но този факт е и поредната неуспешна формула. Заради егоизма на индивида се разрушават обществата.

— Значи не ни остава нищо друго, освен да повярваме, че човек за човека е брат?!

Отецът отговори невъзмутимо:

— Аз нямам брат циганин! Но по социалния критерий и тази постановка окуцява. Всеки нормален индивид е наблъскан с хиляди рефлекси на основата на егоизма. Виждаш — опитват се да наложат силово братството, ама не става. А може би това е премерена мярка — принудителната доброта прави човека слаб и лесно манипулируем. Бракувай и тази надежда!

— Тогава?

— На това „тогава“ ще ми отговориш ти! Гледам, че се справяш с хватките на формалната логика.

Направих се, че го измъдрям в момента:

— Не е брат? Не бива да бъде и вълк? Ами… обикновена…

— … традукция?…

— Не исках да демонстрирам учени думички, но става. Човек за човека трябва да бъде човек! Просто и разбираемо. Само общество, в което човек наистина зачита човека, е успешно — и за индивида, и за общността. Но, ме газят съмнения. Нали и нашата система уж зачита човека, а пък?…

— Зачита, чушки! Защо мислиш съм се забил по баирите? Да не смяташ, че на мен не ми се живее между хората?…

Така и не успях да разбера какъв конкретен повод беше възнесъл този неглупав човек там горе, почти под облаците. Едва ли беше само желанието да бъде по-близо до Бога?

И още един епизод. По който не успяхме да сближим гледните си точки. Пак ставаше въпрос за любовта към ближния. И за разликата, ако въпросния ближен е от другия пол. Разказах му за…

… Ира И Вальо бяха обикновени леваци. Които с усилие тръгват към една извечна граница, заложена ни от природата. Границата между мъжът е жената. Аз бях умникът. Който веднъж писа писмо от Вальо до Ира и веднъж — от Ира до Вальо. Бързо съобразих, че тая, с писмата, избива на ялова литература. Харесваха се, но не можеха де преодолеят невидимата бариера. Един следобед изгоних съквартирантите от стаята за три часа, а поканих леваците. Бях взел за малко разбрицан магнетофон, който с жален звук едва превърташе лентата. Бях го застопорил пред определена песен.

… Дойдоха, малко притеснени един от друг и седнаха от двете страни на масата. Опитите ми да ги размърдам не се получаваха. Всеки от тях разговаряше с мен, поглеждайки само с ъгъла на окото третия на масата. Би било весело, ако не беше мъчително.

Понеже съм, пази Боже колко много умен, бях подготвил и втори вариант. Подадох на Вальо лист с машинописен текст и обявих с нетърпящ възражение глас.

— Сега ще направим малък етюд. Аз съм режисьор, вие двамата — артисти. Постановката е следната. Ти, Вальо, си известен композитор, който е на „ти“ с публиката. Ина е певица, която за пръв път ще застане пред стотици очи. Има страхотен глас. И ще изпее песен, от която хората в залата ще настръхнат.

Прожекторът осветява сцената, ти излизаш, заставаш във фокуса му и започваш да говориш. С обикновен, спокоен, добър глас. Ставай, ставай, ето ти листа. Чети!

Вальо взе листа и плъзна поглед по текста. Веднъж, два пъти. Стана. И доста неочаквано, влезе в роля…

„Дами и господа!

Преди около година, една песен зазвуча в главата ми. С непознат за мен глас. Около година търсих този глас. И го намерих. При едно прослушване за начинаещи певици.

Това е гласът, който търсех. В мрака до мен стои млада жена, която ще ви очарова. Но тя, все още не вярва в себе си и е изтръпнала от напрежение…“

Получаваше се… Вальо се вживя. Ира го гледаше с огромни, блестящи очи. Всъщност, те си бяха вече намагнитени и им трябваше съвсем малко, за да залетят един към друг.

„… Дами и господа! Помогнете на чаровницата да открие себе си. Не ръкопляскайте, когато я видите в лъча на прожектора. Просто я изслушайте. Но след това дайте воля на чувствата си.

Дами и господа! Ингрид Куп! «I will not die!» — поизкълчи езика си Вальо. И най-после погледна Ина така, както тя искаше да я гледа.“

Натиснах бутона. Мелодията зазвуча в цялото си великолепие. Вальо остави листа на масата. В първия момент ръцете му увиснаха край тялото, но аз го сбутах в ребрата. Той приближи Ира и й подаде ръка. Тя стана и без колебание обви ръце около врата му. Затанцуваха…

Тихо е измъкнах от стаята и заключих вратата. Поради вродената си нескромност, още в коридора се потупах с дясната ръка по лявото рамо „Брей, и за режисьор ставаш, и за сценарист! На мама умното…“

… Докато разказвах сантименталната история, отец Сергий се почесваше. Но слушаше с интерес. След финалните ми думи за самопотупването, той ме погледна с недоумение:

— Интересно беше, но защо ми го разказа? Аз съм Божи служител с постна биография в секса. Ако искаш да събудиш нечестиви желания в мен, закъснял си. Отдавна не мисля за жени.

— Жената е и човек. А човекът е програмиран да обича жената. Дай ми гледната точка на Бога в цялата галиматия…

Отецът ме погледна предупредително и измърмори:

— След гафа с ябълката, Всевишният вероятно избягва да мисли точно по тази тема. Защото се е получило нещо различно от очакваното от него. Видимо, и Бог греши, но това не трябва да се знае от хората!

Затова си мисли за секс, прави секс, но не ме занимавай с греховните си мисли и съждения. Аз все пак съм лоялен служител в империята на върховния си началник.

Усещах, че трябва да спра, но не можех. И продължих да се заяждам. Под формата на любознателност.

— И все пак, всичко на тази земя става според промисъла Божи! Той не може да не изрази отношение към магнетизма, между мъжа и жената…

— Прави го! Като задължава служителите си да обявяват върховната глупост на живота на хората чрез ритуал. Нарича се бракосъчетание!

С това приключва и интереса му към човека и жената. Оставя ги да си трошат главите!

— Не ме ли послъгваш? Човек минава през църквата за много неща. Като се започне с кръщенето и се свърши с погребението.

— Така е! Но това е по съображение от висше, профилактично естество. Така намира работа на служителите си. Които, ако няма какво да правят, се занимават с щуротии. А и така създава в хората усещане за съпричастност. Но това е лъжливо усещане. Бог просто не се интересува от човека. Затова родът човешки постоянно е сполетяван от нещастия, а животът на отделния човек е низ от безсмислени, неприятни изживявания и препятствия. Повярвай ми, знам го от собствен опит.

Харесвах го, по човешки го обичах, но ме и отблъскваше.

Всъщност, ако в отношенията ти с някого всичко върви прекалено гладко, той просто ти омръзва.

Бях написал писмо на отеца, в което му изясних тънкия момент — дискретен църковен брак. Дадох му и удобния период с уговорката той да посочи деня. Получих плик, в който имаше, сгънат на четири, голям пожълтял лист. Съдържаше три кратки изречения:

Когато дойдете. Трябват кумове — 2 бр. Мъжки и женски.

Пътувахме с москвича на кума. Чудото на руската техника тресеше и на моменти виеше жално по изровения планински път, но набитият като глиган шоп въобще не се трогваше от мъките на машината. Натискаше педала на газта и не спираше да бърбори.

Когато стигнахме до манастира, главата ми вече се беше надула от бръмчене и приказки. С удоволствие се измъкнах от прашната кола. Протегнах се, вдъхнах с пълни гърди свежия планински въздух и тръгнах да търся отец Сергий. Ясно беше, че е в манастира, но загубих доста време преди да го открия. В долния край на двора имаше изоставен обор. Вътре беше полутъмно и очите ми трудно се пренастройваха след яркото слънце навън. Чак при третото влизане, след юнашкото му изхъркване, видях отеца. Беше се излегнал удобно върху натъпканата със слама ясла и спеше праведния сън на витлеемския младенец.

Щом го доближих на няколко крачки, разбрах защо не е реагирал на повикванията ми. Беше не пийнал, не и наквасен. А пиян до вдървяване.

Сбутах го настойчиво. Той се опита да се обърне на другата страна, но аз го хванах за брадата и разтресох главата му:

— Отче, идваме отнякъде си не за да те чакаме да изтрезнееш. Днес имаш работа!

Измъкнахме го с кума от обора и го завлякохме до едва течащата чешмичка. Аз го крепях прав. Кумът свали калимявката му, напълни я с вода и с бързо и ловко движение я обърна върху главата му. Отецът изпръхтя, отвори очи и изръмжа:

— Кои сте вие бе, идиоти адови? — Погледът му се спря върху мен, фокусира се. — А, ти ли си бил? — И се опита да седне.

Все пак прояви добро желание и тръгна с моя помощ към църквата. Оставих го на пейката в преддверието и отидох да търся Требника^[3]. Отне ми доста време, но го намерих под някакъв червен женски шал на трона. Отворих книгата на необходимата страница.

Въпреки комизма на ставащото Коко и Надя бяха непривично сериозни. Предстоящото тайнство вероятно засягаше някакви по-чувствителни струнки в душите им. Кумът и кумата също бяха сериозни, но по друг начин. Трябва да се свърши някаква работа — добре — ще бъде свършена!

А на мен ми беше малко чоглаво, макар че старателно го криех. Пролетният ден беше толкова хубав, обсипаните с цвят дървета се вписваха на фона на планината неестествено красиво, като в японски акварел. Мирисът на здраве и живот контрастираше вледеняващо с отчайващия вид на пияния отец. Божията обител, някога построена с пари и вдъхновение на много хора, се беше изродила в мухлясала мизерия и постепенно, видимо, губеше излъчването си.

Тайничко се бях надявал, че ще намерим отец Сергий само леко подпийнал. В такова състояние той беше философ и приятел. А го намерихме пиян като касапин в петък вечер.

Държах отворения Требник пред погледа на отеца, но той го разлисти и започна да ручи под нос: „… А в Йерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора.“

— Отче — изръмжах му. — Това е за Водосвет. Върнах го пак на необходимата страница, но, затворил очи, той започна да нарежда: „… Който и сега си благоволил да възродиш новопросветения Си раб…“ Имах съмнение, че това пък бяха думи от ритуала за кръщене.

Ние измъчвахме него. Той измъчваше нас.

Тъкмо помислих да предложа да прекратим това взаимно мъчение, отецът направи малко по-осмислено, нетърпеливо движение. Коко и Надя го доближиха. Той постави последователно дясна ръка на двете глави и каза неочаквано разбираемо.

— Во има Отца и Сина — вен-чани сте!

— Отче! — предупредително изръмжа кумът.

Но отец Сергий с все по-укрепващ глас обяви:

— Щом аз ви каз-вам, приети сте в лоното Господ — не като мъж и жена! — Тръсна глава и нареди с усилие: — Оставете едно листче с пас-портните дан-ни, за да ви оформя докумен-та. Когато решите, ще минете да си го вземете. Айде, ауф-видерзеен^[4]. Аз после ще се разбера с шефа! Из-бягвам да говоря с Гос-пода, к-когато съм друанк^[5]… Ауф-видерзеен казах — на моя отговор-ност!

И пое с тежки, неуверени стъпки към обора. След няколко минути оттам се чу юнашкото му похъркване. Не издържах и отидох да видя. Едно малко чудо беше станало — беше успял, неизвестно как, да се намести пак върху високата ясла.

Разстлахме одеяла под шарената сянка до чешмичката. Надя и кумата бяха взели мерки, хапването и пийването да бъдат като за случая.

Отидох до мазето и донесох от насипания със слама под дамаджана приятно изстудено вино. А за да не вляза в грях с кражба, зарових в сламата три бутилки хубав коняк.

Виното беше магия. Надя и Коко охотно реагираха на „Горчиво!“. И понеже не се ползвахме от благата на цивилизацията, наречени маса и стол, поприлягваха, за да се целунат по-удобно.

Ей така, между другото, подсетих Коко:

— Какъв се беше спекъл на сватбата… Направо си помислих, че няма да посегнеш повече на жена…

— Ей затова държа да ме поканиш на твоята сватба! Да те погледам как се пържиш на слаб огън… А пък аз ще се занимавам с коментари.

Виното беше наистина магия. Като похапнахме, кумът нареди на жена си с нетърпящ възражение глас:

— Дай им онова, мекото одеяло! — После се обърна към младоженците: — Ей там, зад обора има хубави, салкъмени сенки. Под тях не се настива даже когато се поразопаковаш.

Коко отначало реагира с леко показно притеснение и започна да се дърпа, но Надя му набута одеялото в ръцете:

— Още от сега ли ще тръгваш да си търсиш извинения? Бракът трябва да се консумира веднага след благослова отгоре… А и няма да ни е за пръв път, я…

Има разни наивници, които твърдят, че жената била свенливо същество…

Скърших око на храбрия милиционер: „Хайде бе, какво се подмотаваш!“. Коко внезапно се ухили, прихвана Надя по-надолу от кръста и я поведе към другия край на двора. Не знам дали чуха последната препоръка на кума:

— Трябва да си полегнете зад оградата! Че иначе става грях…

А ние продължихме с виното. И с някакво, полутеологично обсъждане: би ли било наистина грешно, ако съвкуплението се осъществи върху свещената манастирска земя, отвътре на оградата? От едно време нататък, за удобство, престанахме да използваме думата съвкупление и я заменихме с нейния разбираем синоним. Имаше какво да се съобразява и съпоставя, особено когато пред теб е разстлана богата трапеза, от която не бързаш да ставаш. Та… от една страна, свещената земя си е свещена земя. От друга, Бог е сътворил човека грешен. Както казахме, от една страна, свещената земя си е свещена земя. Ама от друга, Бог вероятно е размислил след изблика на първия си гняв, когато е изритал от рая Адам и Ева. И вече не отказва благослова си както за брака, така и за детесътворението. Тук се отклонихме в приятен коментар около факта, че Ева е поела първа по пътя на грехопадението. Кумата, която до този момент си мълчеше и търпеливо ни слушаше, реагира спокойно на този аргумент, насочен видимо към нея:

— То, ако не сме ние жените да ви отваряме очите…

Както казахме, от една страна…

Така и не успяхме да доразнищим докрай проблема. По едно време кумата ни сръчка да говорим по-тихо. Оказа се, че Коко и Надя са се прибрали, без ние да забележим това. Легнали си под съседната сянка, сгушени един в друг и сладко заспали съня на благословения човек, който се е отчел достойно.

Този праведен сън ни подсказа безсмислието на спора ни. Пък и виното свърши.

Преспахме и ние. Жените приготвиха на отеца нещо за хапване. След кратко колебание го захлупихме под един шиник в обора, до яслата. Привечер москвичът ни понесе обратно към града.