Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (16)

XVI.

В края на ноември времето неочаквано се подобри. Утрините бяха ледени, но после се показваше истинско, топлещо слънце. А щом времето се оправи, започна да ме пролазва познатата тръпка. Отначало се опитвах да не й обръщам внимание. Но тя си знаеше своето и не преставаше да ме зарежда с адреналин щом само повдигнех поглед нагоре. През студените сезони небето променя цвета си и добива характерния си, светлосин оттенък. Така го рисуват в илюстрациите на детските книжки. Затова обичам картините от севера на Рокуел Кент. Но малцина вдигат глави, за да видят, че то наистина е такова.

Зимни скокове се организираха по изключение. Но започнах да се ослушвам дали няма да стане някакво малко чудо.

Големи чудеса се случват рядко. Но малките ме навестяват понякога.

Прибирах се в общежитието. На рафта на стаята си намерих третото поред писмо от Барбара. И бележка: „Ела довечера в аероклуба. Планират за утре скокове на Витоша. Щели да ни съзерцават някакви величия. Емо“.

В този момент бях добре настроен към величията. Макар че, по принцип, ми намирисваха на мухъл и одеколон. А и не знаех за кои величия точно става въпрос. Можеха да бъдат от столичен мащаб. А можеха да бъдат и от национален, какво щастие…

Скоковете на стадиони, малки площадчета и горски поляни бяха обикновено доста сложни. Ако не построиш правилно глисадата и не уцелиш площадката, можеш да се видиш я на покрив, я върху капака на паркирана наблизо кола. И къде ли не още… Чисто адреналиново предизвикателство първо към собствената персона. А също така и възможност да дадеш началото на мит, който ще се разказва и след години от наблюдаващите отдолу.

При тези скокове се срещахме с величията, които съпреживяваха радостите на любимия си народ. Може да се каже, че величията обичаха да се размесват с простосмъртните. Така демонстрираха единството на партия и нация. Още от време оно всепризнати майстори на партийно-националното шоу са всеизвестните Адолф и Йосиф. По силата на константна случайност, където се появи величие, се появяват също и униформени, и цивилни със сиви шапки. Но те в никакъв случай не пречат на осъществяването на живия контакт между народ и партия.

Определено величията бяха солта на програмата. Без тях всичко би било постно и скучно. Казано в стила на китайски хунвейбин: Да живее партията и нейният водач — разбирай буцата сол — другарят Мао!

Утре лекциите губеха по точки.

На другата сутрин пътувах към летището, но не с автобус. Този ден осмината посочени от пръста на провидението бяха VIP персони. Караха ги с две черни коли с правителствени номера.

Поляната, хангарите, олющените бараки… Всичко си беше на мястото. Не бях се мяркал тук само около месец, а вече изпитах хубавата радост, предхождаща тръпката.

Сланата току-що се беше разтопила, но още грееше върху тревата като капчици блестящо сребро. Доскоро сочните туфи зеленина бяха залинели и изтънели. Край корените им прозираше черната земя. От приказният декор на растящото и пълзящото бяха останали жалки стръкчета. Знаех, че това не е трагедия, а цикъл, но човек е податлив на възприетото чрез очите.

Влязох в залата и с наслада вдъхнах характерната миризма на парашутен плат и изпотени крака. Пардон за второто, но всяка парашутна зала мирише точно по този неповторим начин. Извадих от шкафа основния парашут и го поставих на масата за скатаване. Приятно ми беше да го докосвам. Пръстите ми го познаваха и се ориентираха безпогрешно в привидно разбърканата купчина от различни материи и метални халки. След петнадесетина минути, стегнат в раницата си, парашутът беше готов за скок.

Следваше предварителната подготовка.

… Запознаване със схемата на мястото за приземяване. Характерни ориентири. Възможни препятствия. Височина на дърветата. Ето, тук преминава електропровод. Ще има червени димки за посоката на вятъра. В случай на отваряне на запасен парашут възможни места за приземяване…

В случай на отваряне на запасен парашут се приземяваш там, където дядо Боже реши. Запасният парашут е неуправляем. Хубаво би било да не ти се случва да стигаш до тази радост. Но ако се случи, трябва да се оправиш по някакъв начин.

Инструкциите са мъдри книги. Те са подчинени на идеята за осмисляне на всички възможни неприятности, които могат да ти се случат. И са готови да те посъветват как да се оправиш в тази или онази завързана история.

Номерът е, че доста хора, след като попаднат в такава история, често забравят какво точно пишеше за този или онзи случай в мъдрите книги. Обикновено първата, най-елементарна завързана история завършва с обливане със студена пот, приятелски потупвания и пиене по бира вечерта след изживяването. Понякога, макар и рядко, завършва и с гробища.

Вече бях достигнал до ниво, когато справянето с възможните стандартни неприятности не ми беше проблем. Но човек не може да избяга от късмета си. Хвъркатото, изпратено от Всевишния да ми виси над главата, явно имаше доста ироничен, а често — въззлобен характер. И от време на време ми пробутваше задачи с повишена трудност. Обикновено — непредвидени в мъдрите книги.

Всъщност най-универсалната постановка не е и не може да бъде предвидена в никоя инструкция. Най-универсалната постановка е: в каквото и положение да изпаднеш, трябва да намериш начин да се справиш! Ако не се справиш, си е за твоя сметка!

Толкова!

— Слагайте парашутите!

— За проверка!

— Тръгвайте!

 

 

Излетяхме.

 

 

Зад борда беше доста студено, но през илюминатора проникваха, нежни и топлещи, лъчите на слънцето.

Около планината като пръстен от пух, бяха полепнали малки, ефирни валма от облачета. Пастелна гледка, изчистена от ненужни детайли.

… Погледната от поляната на летището, Витоша е малко по-висока от селски рид. Но когато полетиш над нея, виждаш, че си е сериозна планина — с вълнообразни хълмове, поляни, пътища, хижи. С видимо присъствие на човека.

Ето на онази поляна трябва да се приземяваме.

Виждаше се белият платнен кръст, разпънат на двадесетина метра пред някаква набързо скована трибуна. Попитах Емо, знае ли кои ще бъдат на трибуната. Според най-прясната последна клюка Първият нямаше да присъства. Но от трибуната все пак щеше да лъчи сияние — сиянието на Втория. Или на Третия… Те всички сияеха!

Вероятно щеше да ни сполети и щастието да стиснем ръката — на Втория или Третия — който ни е осенил с присъствието си… Въпреки привидната грубост, в парашутизма има и нещо аристократично.

На осемстотин метра над поляната хвърлихме хартиената лента за уточняване на разчета. Докато я чакахме да падне, попивах района. Едно е да ти обясняват на земята, ползвайки някакво кроки^[1], друго е да гледаш на живо оживялата карта под себе си. Пък и си беше приятно да стоиш така, на вратата и просто да съзерцаваш видимото за очите и душата.

Слънцето тънеше в утринната мътилка на изток от нас. Червенееше, малко сънено, но вече усмихващо се. Въздухът още не беше се избистрил, затова релефът на планината под нас губеше от жизнеността си и изглеждаше някак стилизиран, като безкраен макет от папиемаше.

Долу в ниското градът също се плакнеше в мъгла, но мъгла-тиня. Фабричните комини стърчаха с големината на моливи, а димът, който отделяха, оставаше тежък и неподвижен, впит в сивотата на небето.

Погледнат отгоре и отстрани, този град не раждаше хубаво чувство, а по-скоро досада. Наистина ли живеем на дъното на това блато?

Отделянето трябваше да стане над покрива на някаква сграда, на около километър от поляната.

Каската, очилата. Пръстите преминаха контролните точки за проверка. Всичко беше в ред.

Самолетът навлезе в курс. Лека корекция, последно оглеждане. Седналите до левия борд също заничаха през най-близките илюминатори. Малко преди покрива ориентир Емо се отдели. Две-три секунди след него изхвърчах и аз. Погледнах над себе си.

… Видимият ефект при отделянето на пръв поглед е странен. Имаш нормалното усещане, че падаш надолу, а в същото време, че самолетът се изстрелва рязко нагоре, в небето. Всеки път е така. Интересна за възприемане, осъзната измама на сетивата. Приятна игра.

Няколко секунди по-късно след нас полетя Пламен, а после и Панто.

Струята постепенно започна да се уплътнява. Емо махна с ръка — отварям! Почти едновременно дръпнахме ръчките. Куполът ми направи два оборота, преди да се напълни. Привичен поглед. Всичко беше както трябва. На петдесетина метра над мен с нежен пукот се отвори и парашутът на Пламен. Цъфна и четвъртият купол.

До около триста метра над поляната, всичко вървеше нормално. И щеше да продължи така, ако…

Ако не ме беше яхнал дяволът.

… Има такъв ефект. Натягаш едната команда на парашута и той започва да се върти, преминавайки не над главата ти, а встрани и под ъгъл. Интересно се получава. За несвикналото око на гледащия отдолу нагоре изглежда като че се премяташ през купола.

Леко ти се завива свят и земята тръгва чувствително по-бързо към теб. Нервите са поопънати, както става винаги, когато правиш трик с възможен двоен изход. Поляната, шосето, долчинката, съседният връх. Поляната, но вече по-голяма, шосето, но по-наблизо, долчинката, но доста по-встрани, върхът, но вече доста над мен… Поляната…

Дали да направя още един оборот? Височината ще стигне. Но оставам без аванс?! Правя!

Стоп! Няма време за пълно развъртане! Още от 270 градуса трябва да започна завоя за преминаване по мислената линия: от самотното дърво, над трибуната до платнищата на белия кръст, където трябва да се приземя.

Когато преминах над дола, куполът рязко се смъкна надолу. Можех да предвидя вероятността за низходящо течение, но една глава за всичко… Ако продължех да действам по начертаната преди секунди схема, щях да се блъсна във върха на трибуната.

Конструкцията й бе паянтова и най-вероятно щях да прекърша задната плоскост. Таранният удар щеше да захлупи почетните гости. Под тънките дъски, шперплат и летви щяха да останат хора с костюми и ордени. Начело с Втория или Третия…

Пази Боже! Изключено! В някои случаи с Величието трябва да се постъпва като с дете. Трябва да бъде щадено!… Ако искаш да си икономисаш главоболията… Каквото и да станеше от тук нататък, вече бях автор на христоматиен гаф. Ако излезех от положението, се раждаше виц. И щях да потвърдя реномето си на експериментатор, който никога не се дави… Е, чакаше ме служебно наказание, но кожата оставаше здрава. Ако се осакатях, нямаше наказание, но ставах за смях и на кокошките. И което е още по-лошо — адресат на съжаление. Като калпав неудачник…

Без тия!

… Възможни варианти, които ми остават? Дървото с огромна корона вляво от трибуната или другото, вдясно от нея? Избор — дясно! Короната е по-голяма и по-плътна. Леко, леко — трябва да се насоча към най-гъстата част. Ето, тук…

Скоростта, с която летя срещу клоните, е доста голяма. Инстинктът настоява да се отклоня, но въобще не трябва да му поддавам! Защото сблъсъкът с короната е най-добрият от оставащите ми варианти.

Меко потънах в пъстрата зеленина и без особено усилие се закрепих върху някакъв клон. Под мен падна облак от късни есенни листа.

… Един от способите да формираш характер: създаваш си проблеми, а след това ги преодоляваш.

Двадесетина минути сваляхме купола.

Под дървото се събра тълпа доброжелатели, която ни напътстваше с ценни съвети. Получаваха се съдържателни диалози между тия, лазещи по високото, и ония, даващи напътствия от ниското.

После стиснах ръката на Втория… Даже бях потупан по рамото от височайшата десница. На висок глас беше направено и компетентното обобщение: „Парашутизмът не е за всеки. Но нашите парашутисти още веднъж показаха, че за тях невъзможни положения няма! Така де…“.

Така си е…

После и Юлия не пропусна да ми каже нещо. Не толкова патетично и ласкаво. В смисъл — щяха да ти се случат някои случки… Ама извади късмет. А за експериментите ти — пак ще си говорим, но тоя път сериозно!

Сто и първо китайско предпоследно предупреждение. Изразът беше неин, но мина през моята глава.

Успях да си задържа устата затворена и не цитирах на Юлия собствените й думи. Мълчаливостта ми приятно я изненада. Осъзнавах, че напомнянето на афористичната й мисъл в никакъв случай не би я направило щастлива.

А пък и… Перифраза на популярна сентенция, очебийна по практичността си: няма смисъл да се припомнят истории за удавници на излезлия сух от водата! Точно в такива случаи той е коравоглав и невъзприемчив към очевидното.

Нямаше трагедия, имаше атракция с неподправен риск и оптимистичен край.

После, докато слизахме към града, в автобуса научих новина от днешния ден. Не от раздела вицове и атракции.

Беше загинал един поляк от клуба на Барбара. Как се нарича? Владимир Комар.

Другият Владимир беше изтеглил лошо билетче.

Не познавах Комар. И уж не приех новината като нещо особено впечатляващо. Хората постоянно умират. При рисковите дейности, въпреки по-изострения инстинкт за самозащита — даже повече. Но вестта явно ми беше подействала. Отнякъде ми просветна отдавнашна случка. От хлапешките години.

 

 

… В махалата доживяваше последните си дни старица. Вече не помнех нито лицето, нито походката й.

Дълбоко в мен се бе утаило едно изживяване, свързано с нея. Толкова силно, че едва ли ще се разделя някога с него.

Бабката живееше в масивна едноетажна каменна къща с покрив от сиви плочи, покрити с мъх.

Неин съсед и мой приятел беше дочул от възрастните нещо потресаващо. На тавана на къщата, всред парцали и боклуци, се намирала страхотна ценност. Истински стар грамофон. От тия с огромните фунии, като във филмите на Чаплин.

Някога, преди много години, мъжът на бабката работил в митичната Америка. Прибрал се с грамофон и долари. Постъпил мъдро — с доларите купил ниви и построил къща. А грамофонът?… Грамофонът утвърждавал собственика си, бивш обикновен селянин, в друга, по-висша категория — на тия, които разбират от модерното в живота!

Вероятно в част от хубавите си години човекът е бил доволен от себе си?…

Дядото отдавна си беше отишъл. Но грамофонът беше някъде там, горе… Таванът излъчваше сияние, което ни пощури.

Не знам защо тази машинка така развинти въображението ни? Още повече че си нямахме идея какво бихме могли да правим с нея? И как бихме обяснили на родителите си откъде я имаме?

Но знаехме, бяхме убедени, че трябва да бъде наша!

Договорихме се с Иван. Петнадесет минути преди полунощ трябваше да се срещнем.

Защо чак в полунощ? Вероятно по това време съм започнал да чета първите криминалета.

Спях в отделно крило на къщата. Когато исках да се измъкна през нощта, показно си лягах вечерта още в осем. И заключвах вратата на коридора. Родителите ми бяха доволни, че синът им, поне на моменти, може да бъде така кротък и приятно разсъдителен.

До единия от прозорците на стаята, откъм улицата, растеше черница. А аз се катерех по дърветата почти с ловкостта на маймуна…

И тази вечер си легнах рано. Дали от жегата на лятната нощ, дали от нещо друго, но очите ми не искаха да се затворят. Стрелките на будилника се бяха слепнали и едва мърдаха. По едно време все пак се унесох. Събудих се отведнъж, стреснат, и погледнах циферблата. Време беше!

Нощ, осветена от пълна луна. Вървях тихо по смълчаните улици. От време на време зад някоя от дворните врати чувах предупредително изръмжаване. Всички кучета в селото ме познаваха, но среднощната ми разходка ги безпокоеше. През деня същите тези животинки, с типична кучешка безхарактерност, ми въртяха опашка. Но сега бе нощ. Време, през което се събуждат инстинктите от времената на благородните кучешки прадеди. Изръмжаването беше послание — хубаво, разхождай си се, но си върви по пътя и не спирай пред къщата ми!

Иван изникна бързо, като изпод земята.

От тук нататък разговаряхме само с очи.

Естествено, нямахме никакъв предварителен план. След кратко колебание прескочихме уличния зид. Хубавото бе, че в този двор нямаше куче. Ти-и-хо, тихичко, отворихме входната врата на къщата. Малък коридор, мирис на дом, лишен от присъствието на енергични стопани. В дъното дървена стълба, подпряна на капака към тавана. Където се намираше…

Блъснах се в някакъв медник, който не можеше да бъде видян в тъмното. Звукът от удара беше за нас като оръдеен изстрел. Замръзнахме. И прекарахме дълги минути така, като статуи. Всеки застинал в позата, в която мигът го е обездвижил.

Откъм стаята на бабката не се чу и звук.

Вни-ма-телно запълзяхме по стълбата. Все пак не сме били лишени от елементарна съобразителност. Носехме си малка парафинова свещ.

Драсването на кибритената клечка предизвика вторият оръдеен изстрел, Иван настъпи някаква ламарина. Тази стъпка изтрещя в тишината на нощта. В този момент доловихме ясно, че долу…

… Старицата се размърда върху скърцащото желязно легло. Чу се как се опитва с пъшкане да седне, а после вероятно се канеше да стане.

Знаете ли на какви чудеса са способни кльощавите детски крака?

Излетяхме от къщата и се спотаихме всред бурените в дъното на двора. Не смеехме да въздъхнем по-дълбоко, а сърцата ни ехтяха като камбаната на селската църква. Очаквахме старицата всеки момент да се появи на вратата. Като архангел на справедливото възмездие.

Кой да ти знае, че няма женски архангели?…

Чак тогава осъзнахме величината на прегрешението си. Бяхме се намъкнали в забраненото с идеята да извършим смъртен грях. Бяхме тръгнали да крадем! И то най-ценното, което старицата притежаваше…

Ето, тя излезе с бавни, несигурни стъпки. Застана пред къщата и се огледа.

Ясен спомен, картина — почти снимка!

Бели коси, огрени от жълтеещата като тиква луна. Беше особено това среднощно смесване на цветовете — бялото на косите и златножълтото на луната. Старицата стоеше и се ослушваше.

В този момент го осъзнах. Или го почувствах по някакъв надсетивен начин. Всъщност тя надали е търсела някакви пакостници?… По това време в селото беше събитие да изчезне кокошка или кутия кибрит.

Бабката се ослушваше за нещо друго.

Тя беше вече на границата между двата свята — този и отвъдния. В тези минути тя вероятно бе излязла да провери дали не е дошла очакваната гостенка.

За нея светът е имал вече други измерения. Месеците, дните и часовете са се били слели в едно безкрайно очакване на облекчението.

Ние, глупавите малки хлапета, се бяхме напъхали там, където не ни е мястото. В този коридор — между изтляващия живот и смъртта.

Минути, дълги като часове, стояхме. Ние в храсталаците, размесени с изгаряща коприва в дъното на двора. И бабката, подпряна на бастуна си пред къщата. По някое време старата жена все пак тръгна към стаята си. И към блуждаещите си спомени. А ние, грешниците, търпеливо продължавахме да понасяме подигравките на копривата. Когато вратата се затвори, изпълзяхме като гущерчета от двора.

След около месец старицата почина. Наследниците й побързаха да бутнат каменната къща. Един ден, минавайки край купчината боклуци, останали от бутането, видях охлузена дървена кутия, която някога е била с позлатени кантове. До нея смачкана, затисната от камъни и мазилка, се показваше и фунията.

Възрастните са наистина груби хора!

Стоях, гледах останките от грамофона и ми беше тъжно. Наистина тъжно. В този момент вероятно съм се разделял с нещо. От мен се е изскубвало — какво?… — Част от детството, може би?…

Захаросана идея на толкова родители романтици. Че детството е времето на безметежните дни и красивите мечти.

Детството наистина е времето, през което човек се научава да мечтае. Но и времето на уроците и шамарите. Много често корави, предупредителни уроци-шамари!

Друг спомен. Още по-ранен.

… Мария беше някак по-различна. Не си спомням да се е засмяла, да е подскачала, да е крещяла. Като нас, дивите и здравите.

Загрижените възрастни с тайнствено изражение ни посвещаваха на ухо в една голяма, общоизвестна тайна. Че Мария е болна. И добавяха — много болна. Допълваха: толкова болна, че…

В това „че“ се беше спотаило някакво очакване — заплаха. Това „че“ беше бомба, която всеки момент щеше да избухне.

Една сутрин ни съобщиха, че Мария е умряла.

Странна новина…

Бабите и дядовците ни водеха на погребения на баби и дядовци. Бабите и дядовците умираха и това бе в реда на нещата. Но смъртта на малък човек разместваше пластовете в главите ни.

Мама ми даде едно цвете и ме заведе, като възпитано и добро дете, да се простя с Мария.

До този момент надали си бях казал и две думи с нея. Но ние принадлежахме към едно племе. Към една масонска ложа. Или — ако щете — към една от най-многочислените общности — общността на децата.

И — естествено — трябваше да се простим!

Чувствах се донякъде горд. И се опитвах да се държа сериозно, като възрастен. Макар че новите обувки ужасно ми убиваха.

Когато влязох в стаята с ковчега, не бях тъжен, а любопитен. Мария лежеше сред много, много цветя. Вероятно смъртта й е била през пролетта или в началото на лятото.

Отстрани се суетяха баби и лели. Нещо оправяха, за нещо много важно тихо се съвещаваха.

До ковчега бе приседнала майка й. Хлипаше тихичко, отчаяна толкова, колкото може да бъде отчаян човек. И невярваща, че очакваното все пак е станало.

В този миг ме изпълни усещането за уважение към смъртта. Тя беше нещо наистина сериозно. Тя не отиваше само при старците и бабите. Можеше да отиде при всеки.

Можеше да дойде и при мен.

В този момент осъзнах, че съм смъртен. Откритие, което не донесе радостта на новото познание.

Урок от тия, коравите.

Не, детството не е само сезонът на мечтите! То е също така и времето на уроците извън училище!

Все пак тогава, в тази ухаеща на тамян стая, не стана лошата магия. Не се прекърших! Уважението към смъртта не прерасна до преклонение пред нея.

Просто я приех.

Новината за смъртта на Владимир Комар беше поредното предупреждение, че смъртта е навсякъде покрай нас.

За пореден път я приех.

Но… без преклонение! Изводът, макар и детски, си оставаше. И до днес си стои в мен. Непроменен.