Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (18)

XVIII.

Изтерзан зимен ден. Порядъчно студен. С бели, акварелни облаци в небето и с хора със зачервени носове по улиците.

Засякохме се с Надя и тръгнахме да се разходим по една от централните търговски улици. Бяхме уцелили ония два-три часа около обяд, когато слънцето стопля земята с истинска, оптимистична светлина и животът не изглежда безнадеждно сив.

Постепенно приемахме, че двойка няма да станем. Даже и за малко. В същото време, приятелското ни чувство съвсем естествено се засилваше. Все още флиртувахме до ниво да си вдигаме кръвното, но тъжният урок от парка през калната зимна вечер бе останал в главите и на двама ни. Въпреки бъбривостта си, Надя въобще не беше празноглава. Притежаваше добре развита, бодлива по женски, усетливост за света около себе си. Това, че в думите й присъстваше постоянно сексуалния елемент, не беше едностранчивост. Той, животът, през силните години на човека си е такъв — все те избива на мисли за креватна акробатика.

… Напред вървеше тя. Арабска жена. Покрита цялата, до петите в бурка, синкава на цвят. Виждаха се само очите й. Но какви очи?!… И какво излъчване… Направо получаваш световъртеж. Тия очи с лекота се бяха отърсили от бурката, правеха дрехата й прозрачна. Тялото й бе магия на красива, замайваща женственост.

Едновременно спряхме като заковани. Погледнах към Надя. Очите й с разширени зеници, ноздрите на кобилка след обиколка на стадиона. Дишаше учестено…

Погледите на двете млади жени се засякоха. Арабката се усмихна с очи на Надя. Мен не ме забеляза.

След тази, плуваща във въздуха нежност, вървеше окръглен арабин. Умен арабин. Много добре знаеше какво притежава. И се радваше на благоволението на Аллах с цялото си сърце. В погледа му се четеше: да покрита е! Но нали знаете какво има под опаковката?… Когато погледите ни се засякоха, ми се усмихна приятелски. Противно на мита за някаква традиционна, арабска ревност, изражението му говореше друго: виж, порадвай се и ти! Но само с очи! С друго не давам!

Двамата минаха край нас и продължиха бавно по улицата. Спряха пред някаква витрина и си заговориха.

— Не трябваше ли мъжът да върви пред жената. Според здравите разбирания на тия горещи деца на природата? — излезе механичен въпрос от устата ми.

— Ако просто отиват някъде — да — осветли ме Надя. — Но когато тръгнат на пазар, жената върви напред и избира. А мъжът върви след нея и плаща. Много красиво, не намираш ли? — все още гледаща към тях, ми отговори моята спътница.

— Аз съм за демократичния вариант. Когато двамата вървят един до друг, под ръка, както ние с теб. Прекалено ми е празна кесията, за да си позволя да се държа като арабския брат.

— Знаеш ли, какво би трябвало да направи сега един истински мъж, с първичните нагони на победител? — замислено ме попита Надя. — И си отговори сама: — Да хване арабухата и да го убие. Няма значение как. Набързо и без излишна жестокост. След което, да награби тази наистина прелестна жена и поне няколко часа да я люби. До изнемощяване. Тя просто е родена да бъде обичана. Безпощадно!

— И това го казва жена. Представителка на по-толерантната половина на човечеството?

— Слушай мой човек! Матриархатът вирее здравословно само при слонските стада! При хората, природната норма е патриархатът! Здрав мъж, управлява уверено нещата. И не кълве на женски капризи. Но, децата са правени с мерак, винаги са добре нахранени и облечени! А жената, си знае мястото — под мъжа! Добре налюбена и изпитваща удоволствие да бъде именно негова жена. Останалото са измислици на една безхарактерна цивилизация и на незадоволените жени в нея!

— Би ли повторила тия думи пред пълен с хора салон? — Не, разбира се — подсмихна се Надя. — Защото мъжете ще се захилят и ще заръкопляскат, а жените ще ревнат с истинска и неподправена злоба. Макар че, ако сложи ръка на сърцето си, една нормална жена иска точно това. Силвия Плат го е казала ясно и недвусмислено: „Всяка жена обожава фашиста!“.

— Ако ме будалкаш, правиш го много добре. Ако говориш сериозно, ще трябва да си призная, че нищо не разбирам от жени — декларирах капитулантска позиция аз.

— Ще го поясня като за елементарен мъжки мозък. — Надя проследи с очи влизащата в магазина арабска двойка — Тази прелест въобще не е недоволна от живота си. И то не защото мъжът ще й купи каквито парцалчета и джунджурийки пожелае. А защото, чрез своето привидно подчинение, тя всъщност властва над него. Артистично събужда мъжките му инстинкти, който имат една крайно предназначение: да задоволяват нейните, женски инстинкти. Без да е особено аналитична, тя просто знае какво трябва да прави и как да го прави. И го прави! Щастлива е, повярвай ми. Бих дала всичко, за да съмна нейното място. Но съм продукт на друга цивилизация. И ще си търся мъж, уж по любов.

— Ти разби самочувствието ми — признах съвсем искрено. — Не, че съм си въобразявал, че разбирам много от жени, но се оказва, че просто нищо не разбирам.

Надя се разсмя. С наистина добър смях. Притисна се до мен и ме целуна по ухото.

— Защо ти трябва да разбираш жените, бе глупчо? В повечето случаи те сами не разбират себе си. Но това въобще не ги притеснява. Действай както досега, остави се на инстинктите си. А предостави психоанализите на умните, импотентни мъже.

— Това, което ми казваш е „действай слепешката“.

— Виж какво. Понеже последните истински, корави и първични мъже, са се загубили някъде през средновековието, ние, бедните жени, се задоволяваме и с нещо по-посредствено. Задоволява ни и възможността да си пришием до полата един свестен мъж, който работи на заплата. Стига да угажда на капризите ни поне от време на време. Съзнавам, че върша предателство спрямо пола си, с тия самопризнания, но разчитам на твоята дискретност.

— След като тотално компрометираш силния пол…

— Това е нещо условно. През матриархатът, мъжете вероятно са били нежния пол…

— Теория на вероятни невероятности.

— Животът се състои от вероятни невероятности и невероятни вероятности. Затова може да бъде и интересен. Ама стига отвлечени приказки. Айде да ходим да ме почерпиш един хотдог. Това поне ти е по възможностите…

Бях се подпрял удобно в един ъгъл на мотрисата и четях интересна книга. За известно време престанах да чувам разговорите край себе си. Влязох в действието. В един момент усетих нечия длан на рамото си. Отново се намерих в трамвая.

— Здравейте! Бях се сетил за вас, но не знаех как да ви намеря. Не сте ми оставили никакъв телефон. — Редакторът от „Орбита“. Подаде ми ръка.

— Телефонът е лукс на цивилизацията, до който нямам достъп. Живея в общежитие. Статията тръгна ли?

— Ще тръгне. Има време. Името Ирод говори ли Ви нещо?

— За прапрадядо ми Ирод Антипа ли става въпрос? Който беше позаклал доста дечица. С цел да не пропусне едно. Но точно него пропуснал. А то, детето, много знаело. И като пораснало, станало прочут мъж. Мъжът направил кариера. Станал заместник с право на равнопоставеност на самия дядо Бог. Даже бил осиновен от него. Е, преди това, имало някакъв театър с коване на кръст и възнесение. А после възкресение и т.‍н.‍ За Ирод от тая постановка ли става въпрос?

— Да, за него. Един колега трябва да пусне статия за Ирод Антипа. Възпрепятстван е да я направи точно сега, обади ми се, а аз се сетих за вас. Не трябва да бъде клерикална, по библията, а по-разчупена.

— Попаднали сте точно на когото трябва. Аз съм виден иродолог. По наследствена линия. Той, прапрадядо ми не бил цвете за мирисане като човек, ама иначе бил мащабен в мисленето. А това, с хлапето не е пропуск. Само така изглежда. Вероятно е предзнаменование свише. Вероятно, дядо Бог просто си го е харесал и му проправил път по наистина драматичен начин.

— Ще ви дам телефона на колегата. Но, доколкото знам, той бърза с материала. Ще можете ли да го направите за три-четири дни?

— За ден ще го сглобя. А освен това, точно в този момент ми трябват пари…

— Само в този момент ли?

— Да речем, към този момент. Макар че, обобщено погледнато, студентите с пълни джобове са рядка порода. Нямам щастието да принадлежа точно към тяхната почетна кохорта.

— Добре, разбрахме се. Хубаво е да се обадите на колегата още щом слезете от трамвая, защото може да ви изпреварят. Ще Ви запиша телефона му…

 

 

— Ало. Валентин… извинете, не мога да разчета фамилията. Обаждам се по повод на материала за Ирод Антипа.

— Валентин е на телефона. А вие сте студента, момент, колегата ми даде името…

— … студентът Владимир. Имам си и фамилия, ако трябва.

— Ще трябва. Най-малко за две места. Под текста на статията и за хонорарния лист.

— Точно този лист е любимата ми растителност. Но… може ли един въпрос?

— Може, ама по-набързо. След пет минути трябва да съм при главния.

— Знам, че предпочитате сами да си правите материалите и сами да си прибирате хонорарите. Как попаднах и аз в групата?

— Правилно сте информиран. Но, другата седмица излизам в отпуска. Ще трябва доста да ровя, докато насъбера фактите. А съм настроен съм отпускарски. Пък и… колегата каза добри думи за вас. Филантропичен жест към богатата на идеи, но обикновено с празни джобове студенция. Значи, искам конкретна аргументация. По възможност, оригинално обвързване на фактите. С дозирано чувство за хумор, статията трябва да разказва интересни неща, а не да показва, колко много знае авторът. Сядаш и пишеш. Още сега! — прескочи официалния тон моя нов познат. — Вдругиден да си готов! И да не ме издъниш. Че ще ти измайсторя една аркада на веждата. Като студент тренирах бокс! Ако се справиш, и друг път ще ти подхвърлям по някой залък. В сряда, в два те искам при мен. Стая 313. Действай!

Е, това е разговор! Ясен и конкретен. С обещания. И с възможни санкции. Точно по маркетинговата теория за моркова и тоягата. Ежи се. И какво от това? Той е тренирал бокс, аз — бягане. Но това е глупав вариант. Сядам и пиша! Лошото е, че няма време за хлътване в библиотеката. Ще трябва да карам по памет. Но, ще ми трябват цитати от библията. За епизода на срещата на влъхвите с Ирод. Откъде библия?

 

 

— Добър ден, отче!

— Добър ден, синко. Какво те води в Божият храм?

— Любознателността, отче. Нали знаеш, че библията не се продава по книжарниците. А пък аз искам да си опресня един епизод от нея.

— Боже мой, синко! Ако знаеш, колко ти се радвам. В Божият храм идват обикновено баби, или възрастни жени над петдесетака. Кажи за какво става въпрос? Ето сега ще отворим библията. Това е свещена книга, затова преди отварянето й се прави кръстен знак над нея. Кажи какво търсим?

— Искам да прочета за срещата на влъхвите с Ирод.

— Момент, значи отваряме евангелието на Матея, глава втора и четем…

— Нали може, освен да четем и да си записваме…

— Разбира се, синко. И така: „А когато се роди Иисус във Витлеем…“.

 

 

В стаята пак играеха карти. Порочно е чада, порочно е! Господ Бог наш не гледа с добро око на податливите на хазарта. Ама, на податливите обикновено не им пука как ги гледат от небето. Горките, те даже и не се замислят, че им се води досие. После, като се възнесат и им отворят тефтера, има да се каят. А сега какво? — карти играят, грешниците…

Ще трябва да отида в читалнята и да напиша там черновата.

Уж бързах, а привърших около един след полунощ. И то черновата. Беше немислимо да се разтропам посред нощ с пишещата машина. Щях първо да насъбера прекалено много овации, щяха да ми налетят и на бой. И то — преди да дойде вкиснатата портиерка, която няма да се притесни, че репертоарът й е възскучен. И също ще започне с поученията и забраните. Оставаше едно решение. Слязох в мазето, в стаята на чичото, който поддържа инсталациите. След като написах душесъсипващия некролог за брат му, станахме лични приятели. Разчитах, че човекът ще прояви разбиране и няма да се сърди, че му тропам над главата.

… Прояви разбиране. Неволно. Беше пиян като руски войник по Сирни заговезни. Седнах до него на леглото, поставих машината на една табуретка и започнах да преписвам. А симпатягата си спеше като витлеемския младенец. Пияниците имат понякога много здрав сън. Почти като умрелите.

Малко преди да свърша, в стаичката влезе някакъв арабин. С полузалепнали от съня очи. Промърмори умолително:

— Абе, картечаря, няма ли да ти свърши джепането?

— Още няколко откоса и настъпва тишина…

На другия ден, в два без пет влязох в редакцията. Забавих се малко и точно в два почуках на вратата на стая 313. Срещу мен се изправи мъж, як като биче, малко над тридесетака. Вече пълнееше, но очите му излъчваха заядлива ирония. Подаде здрава мъжка лапа и ме покани:

— Седни, да видим дали ти се е разминал боя. Срокът е спазен, но сега да проверим качеството. За ниско качество, по здравословните SS-стандарти, също се полага бой.

— Нали имаш предвид, че родината ни е социалистическа, а не националсоциалистическа? А портретът над главата ти не е на Фюрера, а на…

— … един друг фюрер. Олисял. Сядай си на задника и чакай присъдата!

— Вярно, че съм финансово зависим от теб. Но откъде знаеш, че няма да споделя с някой представител на… специализираните органи за нездравите ти политически виждания?

— Ще споделиш, ама бял ден няма да видиш! Няма щастлив предател. Пък и, откъде знаеш какви са моите възможности? Може да те изпреваря и да те наклепам качествено. Ей така, профилактично. Дадох ти полезен съвет. Сядай на този стол и мълчи!

„ИРОД ВЕЛИКИ — «АСИСТЕНТЪТ» НА ДЯВОЛА

Създаването на митовете се подчинява на свои правила. Митът е силна, впечатляваща история. Фабула, в която фактите трябва изкарват човека от равновесие. Запознаването с митологична история трябва да предизвиква повишаване на кръвното, изтръпване, опъване на кожата по гърба. Митът има за задача да «размърда» вегетативната нервна система на човека, като промени дишането и кръвообращението. Митът активира фобиите на човека на принципа: «Добре че тази страхотия не се случи на мен!».

Митът е прадядото на съвременния криминален жанр.

Точно на такива изисквания отговаря библейската история за Ирод Антипа.

Кой е Ирод Антипа? Какъв е? Що за човек е?

Роден е през 73 г.‍ пр.‍Хр.‍ в Юдея, включваща се в територията на римската провинция Палестина. По това време Юдея се управлява от династията на Хасмонеите. Ирод е наполовина идумеец — по бащина линия, и наполовина арабин — по майчина. Бащата на Ирод е главен съветник на Хиркан, цар на Юдея, едва крепящ се на трон, разлюлян от гражданска война. Рим е дал рамо на Хиркан, но в същото време води мащабна война с партите и няма нито време, нито ресурс, да глези с голямо внимание местния цар.

Ирод цял живот се стреми да се изкара знатен юдей, обвързаните се съгласяват с него, но всички знаят, че не е човек от сой. Прицелилият се във властта Ирод осъзнава, че без партньорство с Рим няма шанс за успех. За разлика от него, поданиците му категорично не приемат римското присъствие под каквато и да е форма.

Покрай баща си, Ирод се вклинва във властта, но през 43 г.‍ пр.‍Хр.‍ се появяват партите, които накълцват Хиркан, отравят бащата и подгонват Ирод. Все пак, Ирод успява да спечели битка срещу партите, но усеща, че властта му ще се крепи от ден до пладне, ако не вземе мерки. Отива в Рим, бие чело, раздава пари, извършва жертвоприношение на Капитолийския хълм в чест на «езическия» бог Юпитер. Сенатът поглежда благосклонно, макар и с едно око към него. Вписват го в тефтера като верен съюзник в страна на неверници, а Ирод се заклева във вярност към Рим.

По системата на двойната осигуровка се заклева допълнително, в персонална вярност към управителя на източните провинции Марк Антоний. Благодарение на тази далновидна система от мерки, в конгломерата на голямата империя, Ирод се бетонира като малък цар в не особено значима провинция. А юдеите го намразват, та знае ли се… Намразват го, ама му се подчиняват…

Ирод е хитър. Умее да прилага съвършено принципа на целесъобразността. По съображения се развежда с първата си жена Дорис и се жени за Мариам, хасмонейска принцеса. С «една стрела» два заека: става знатен, макар и по женска линия, а хасмонейските фамилии, искат или не, стават негови хора.

Нещата вървят добре до 31 г.‍ пр.‍Хр.‍, когато в битката при Акций, Октавиан разбива Марк Антоний. А Ирод е човек на Антоний, клел му се е.

По всички правила на играта, малкият местен цар е вече бита карта. Да, ама не… Ирод се вдига и отива до о-в Родос, където в момента се намира Октавиан. Новият владетел споделя със свои приближени, че ще се погрижи главата на Ирод да бъде отделена от тялото му. Но не бърза, защо да не поиздевателства над протежето на мъртвия си враг?…

Ирод отива без корона, но с останалите си регалии (символи на властта) на среща при Антоний. Така, между другото, носи 700 таланта сребро на пооголелия от войната победител. С достойнство, а не със сервилност, излага вижданията си: Който управлява Рим, е и мой патрон. А аз умея да бъда разумно послушен. Как да убиеш такъв разбран човек? Октавиан е приятно изненадан. Собственоръчно поставя короната на главата му. И признава пред близките си, че е впечатлен от иродовата мегалопсихия (величие на духа). Дава му и нови земи.

От този момент нататък, в историята фигурира нов персонаж — цар Ирод Велики.

Дворът му е обитаван от видни елинистични, римски и еврейски умни глави, с които царят умее да води философски разговори. Още: през целия си живот Ирод строи. И се проявява уникално. Казано на съвременен език, той е великолепен архитект, строителен предприемач, тънък естет и ценител на красивото в живота.

Решава блестящо един чисто икономически проблем на покровителите си. Египет е една от житниците на Рим, но корабите със зърно често потъват, когато Нептун започне да клати морето. Липсва тихо, дълбоко пристанище по дългия маршрут. Ирод прави не само пристанище, но и цял град край него — Цезарея. В този град има всички необходимости за привържениците на римския начин на живот: бани, обществени сгради, театър с 3500 места…

Затова, поданиците му го намразват още повече. За да угоди пък на тях, прави Храмът в Ерусалим. Величествена и функционална сграда на свещено място. След по-малко от столетие тя е разрушена. От иродовите покровители, римляните. Но това е друга история. Днес, на това място се намират Стената на плача, джамията Ал Акса, Куполът на скалата…

Прави разкошната резиденция Масада, прави си приживе и дворцов погребален град — Иридион. Прави много архитектурни комплекси. И всичките, добре защитени. Непрекъснато се себедоказва, непрекъснато се стреми да прави добро впечатление на околните. Цял живот, старателно и упорито, се бори с комплексите си на второстепенен, лишен от знатност удачник.

От второстепенно царство на територията на римската провинция Палестина, Юдея се превръща в първокласна, известна държава.

В личния си живот, Ирод май не е много щастлив… Овладял тайните на балансирането с властта, непрекъснато има едно на ум, че може да му дръпнат килимчето под краката.

Като всеки истински цар самодържец иска всичко от заобикалящия го свят. Не знам кога се е родила арабската пословица: «Който иска всичкото слънце за себе си, получава пустиня.» Нищо чудно да е по Иродово време.

Има много наложници — такава е модата през всички времена, щом си богат, трябва да имаш много жени. Но обича истински само втората си съпруга Мариам. Подвластен на постоянните си страхове, често и лесно поддава на внушения. През 29 г.‍ пр.‍Хр.‍ прави най-големия гаф в живота си. Сестра му Саломе успява да го убеди, че Мариам му изневерява, а освен това подрежда преврат. Според «сведенията» на Саломе, Мариам смята да постави на трона любовника си. Лъжата е толкова абсурдна, че зазвучава направо убедително в иродовата предубедена глава. Следва процес, по времето на който Мариам се държи наистина достойно. Осъдена е на смърт. Всички очакват, че Ирод ще я помилва — има право на това. Но пощурелият цар заповядва да я убият. После я балсамират. Месеци наред, Ирод вие от болка, осъзнавайки колко много я е обичал. Край него става страшно да се живее. Като пиша тия редове, си спомням за Иван Грозни и дните на опричнината петнадесет века по късно. За лошо и за добро, и маниакалните властващи също са хора…

Малко преди смъртта си през 4 г.‍ пр.‍Хр.‍, пак по информация от «надеждни и верни хора», Ирод заповядва да убият двамата му сина от брака му с Мариам. По същата причина — искат да му вземат кокала на властта. После убива и сина си от първия брак с Дорис.

Като за последно, усещайки ледения дъх на смъртта, превъртелият цар заповядва да арестуват старейшините на знатните родове. Те трябва да бъдат убити в момента на оповестяване на иродовата смърт. Така де, денят трябва да бъде запомнен с безмерно страдание…

Е, разминава им се. И познайте какво правят те? — Ами, подреждат се чинно и участват старателно в безкрайно усложнената церемония по иродовото погребение. Печални физиономии, прикриващи вътрешно ликуване.

Може ли да се каже, че Ирод е нещо уникално в световната история? Едва ли… За да не задълбавам в по-слабо познати психологически илюстрации, ще спомена нещо, което се знае от всеки, що-годе запознат с историята човек.

Убийства на близки хора, включително и от семейството. Тотална сервилност на дресирани приближени. Цялостна организация на една държава, която обслужва капризите на един човек с библейско име. Това явление може да бъде срещнато в І в. пр.‍Хр.‍ в Юдея при Ирод. И в ХХ век в Русия при Йосиф. В интервала на тези две хилядолетия разлика примерите са безброй, като се започне с римски императори и се стигне до мераклията за римска империя Наполеон.

Но, за да влезе в историята като личен убиец, Ирод се класира не благодарение на многото изтребени, а на опита му за едно, и то неуспешно убийство. Нека надникнем в Глава 2 на Евангелието от Матея, която описва деянията на познатия злодей.

Ако войниците на този злодей бяха утрепали невинно, неизвестно хлапе при улични безредици например, това деяние не би си завоювало позиция даже като незначителна клюка. Би залиняло на момента. Твърде вероятно, Ирод би останал в историята като талантлив и продуктивен архитект и строител. Който, в битието си на политик, има някакви дребни прегрешения, характерни за управлението «със здрава ръка».

Нека повторим накратко сюжета. В малкото градче Витлеем близо до Ерусалим, в яслите на един обор, намиращ се в пещера, се ражда здраво момченце. На небето в тази нощ се появява нещо блестящо, вероятно комета. Според тертипа на тълкуванията от онова време, тази звезда вещае някаква промяна. Случаят се свързва с появата на бъдещия еврейски цар, който ще донесе бленуваното освобождаване от натрапчивото присъствие на римляните.

Номадски мъдреци с дълги бради (тогава всички мъже носят бради, бръсначът просто още не е на мода) тръгват да търсят новопоявилия се цар младенец, за да му се поклонят. И да му поднесат дарове, изразяващи почит.

В годините, когато няма телевизия и хората не са придобили здравословния навик да се затварят по вечерно време вкъщи, те често се срещат. Непрекъснато си разказват свежи клюки. Колко му е да пуснеш партенката за поредната чудесия. Към момента на раждането на младенеца във витлеемската ясла, Ирод Антипа е в апогея на старческата си мания на всяка цена да задържи властта.

А мъдреците не постъпват особено мъдро. Пристигат при Ирод, за да попитат: «… де е родилият се Цар Юдейски?»(Гл. 2.2) Намерили точно при кого да отидат… «Като чу, цар Ирод се смути» и, забележете «и цял Ерусалим с него»(Гл. 2.3)

Ирод подпитва мъдреците кога точно се е родило детето чудо. Те му казват, а той ги помолва: «идете, разпитайте грижливо за младенеца и, като Го намерите, обадете ми, за да ида и да Му се поклоня» (Гл. 2.8.). Дали е мислел точно да му се поклони? Явно, мъдреците правят връзката, «получават насъне откровение да се не връщат при Ирода». След като поднасят подаръците и се поклоняват, хващат мълчешком пътя. Заради тяхното егоистично мълчание, се налага да се включи нов персонаж — Ангел Господен. Той предупреждава Светото семейство да избяга в Египет.

«Тогава Ирод, като се видя подигран от мъдреците, твърде много се ядоса и прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу, според времето, което бе точно узнал от мъдреците» (Гл. 2.16.)

Избити са много малки момченца. Според някои по-късни твърдения, до десет хиляди. Това явно не може да бъде истина — селище от калибъра на Витлеем е имало под хиляда жители. Колко са точно избитите деца, така и не е уточнено достоверно.

Парадоксалното е, че Ирод се класира в аналите на историята не с многото си реализирани убийства, а с единственото си нереализирано.

Витлеемският младенец се вгражда в основата на една необикновено жизнена религиозна система, на която се базира голяма част от съвременната култура.

А Ирод си остава само и единствено символ на злото. Името и стилизирания му образ навлизат в средновековната религиозна култура и така достигат до наши дни, като въплъщение на уродлив, изобретателен слуга на дявола.

Архитектът, строителят, философът остават в мъглата на миналото.

Какво да се прави? Такива са правилата на митичния жанр…“

Валентин прочете материала мълчешком. На моменти се почесваше по бузата замислено, но беше много съсредоточен. Привърши, вдигна поглед и ми смигна:

— Добре бе, тарикат. И друг път ще ти подхвърля. И то не залък, а кокалче. Множко ми идва като обем. Ще трябва да съкратя около една трета. — Почеса се, тоя път по носа. — Нямаш късмет. Бях решил, ако материалът е добър да те заведа тук наблизо, в една кръчма. Правят страшна капама. А червеното вино е меча кръв. Ама вчера умря леля на жената. Виждал съм я два-три пъти и не, че ми е чак мъчно, ама… Няма как, трябва да отида да се простим. Нищо де, червеното вино и капамата остават в програмата. В петък си вземи вестник. Жив и здрав!

 

 

Ходеше ми се пеш, имах енергия за изразходване. Слязох от автобуса и тръгнах по един пряк път, водещ до усамотена клиника край реката. Денят бе минал интересно, в главата ми се търкаляха оптимистични мисли. Едната ми обувка течеше, кракът ми беше леко мокър, но това въобще не разваляше настроението ми. Така, вървейки, минах край самотна топка от сивкава козина, която леко потреперваше от първия следобеден студ. Малкият пухчо се бе свил на кравай и лежеше на средата на шосето.

Вдигнах го и го поставих върху сухо парче кашон под крайпътно дърво. Продължих пътя си. Чух призивно, жално изквичаване. Някой бе зарязал пухчото и той по инстинкт се опита да умилостиви ръцете, който бяха показали добрина към него. Търсеше си стопанин. Но, аз не ставах за тази отговорна мисия. В общежитието имаше ограничено място за хората. И никакво за кучетата. Не, че чувствах някаква огромна вина, но ми стана все пак неприятно от безсилието ми да реагирам по вътрешен подтик. Продължих пътя си. Когато изминах около километър, се сетих, че имам в чантата си половин сандвич. Не беше нещо кой знае какво, но даваше възможност на малкия пух да се зареди с порция засищаща топлина, с която да преживее поредната студена нощ. Ако добрият дядо Бог прояви в бъдеще системна доброта и му праща по-често отнесени филантропи като мен, може да преживее зимата. И да се закрепи в живота. Току-виж, пратил му и човек с възможности, който да се смили и да реши да му стане стопанин.

Така ще избегне съдбата на озлобен уличен помияр.

Унесен в благочестиви мисли, тръгнах обратно, за да ощастливя пухчото със сандвича си. Бе изминал по-малко от половин час от срещата ни. Когато наближих дървото, видях край пътя парче кървава козина. Някой камион бе решил проблема за кучешкото бъдеще по категоричен начин.

Не беше потрес. Но, определено ми стана доста неприятно. И, по пътя на чисто човешка безхарактерна логика, се опитах да се самоубедя, че може би все пак, ранната смърт милостиво го е лишила от перспективата на нерадостния живот на уличен помияр. На един Хитлер, който, макар и по силата на обстоятелствата, развива една основна дарба — да мрази.

В определено време, милиони са мечтаели, лично да убият този остарял изверг — фюрера! И с основание.

Но… Бихте ли убили спокойно детето Хитлер? Каквото и да знаете за бъдещето…