Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–2016 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2018)

Източник: Авторът

История

  1. — Добавяне
  2. — Втора, подобрена редакция, изпратена от автора

XXIX.

Два дни преди тръгването за Полша трябваше да получа поредното писмо от Барбара, но не го намерих на пощенския рафт. Вероятно тя не виждаше смисъл да продължи да говори чрез лист и химикалка. Краят на омръзналото ни очакване се виждаше вече зад някакви си часове.

Беше ми малко неспокойно. Знаех, че предстоеше да решим основния въпрос — кой при кого? Или да изживеем една хубава седмица, след което да си пожелаем всичко най-хубаво с ясното съзнание, че пътищата ни се разделят…

Обичах тия дълги пътувания с влак. Макар че на края на второто денонощие вече не можеш да си намериш място. Чувстваш се утрепан целия и имаш усещането, че единствената поза, в която не си се извъртял още, е челната стойка.

… През цялото време, каквото и да правех, мислех за предстоящата среща с Барбара.

Рано сутринта се измъкнах от купето. След като се избръснах, отворих прозореца и с удоволствие подложих лице на свежия душ на студения въздух. Струята блъскаше в ушите ми и затова не усетих появяването на майора. Доскорошен военен летец, от няколко месеца той стана шеф на аероклуба.

Не се правеше на непристъпен началник, с него можеше да се говори нормално и затова бързо спечели симпатиите на едни и критиките на други. Ако беше започнал да издига бариери, щеше да бъде добър за другите и неприятен за едните. Не можеш да бъдеш приятел с всички…

В онази сутрин, вслушани в равномерния тропот на преминаващите под нас релси, запалихме по цигара. Нямахме какво особено да си кажем, но имахме вече добре очертана симпатия един към друг.

По едно време така, между другото, той подхвърли насмешливо, но и сериозно:

— От теб се очаква медал. Да не вземеш да го удариш само на сърдечни тръпки и изживявания и да забравиш как се скача…

— Медалът е изява на суетата човешка. Но ще скачам и ще се старая като първолак! А на теб случвало ли ти се е, като се качиш в самолета, да забравиш как да го караш?

Майорът се засмя.

— Веднъж май да… Бях още лейтенант и вечерта бях попрекалил с бутилката. На другия ден при захода за кацане се къпех в студена пот.

— При мен е друго. Ако един ден ме канонизират за светец, сигурно ще бъда записан като Свети Владимир, алкохолен праведник…

— Не си ли целувал досега бутилката?

— Целувал съм я… — поставих му капан. И той падна в него с пояснението:

— Значи не ставаш. За да станеш светец с това име, не трябва да познаваш вкуса на алкохола. И на другите грехове.

— Значи, ама не значи! Ако не си познал вкуса на изкушението, колко струва показното ти въздържание? Това — в теоретичен план. Въпросът си има и практична страна. Светците се канонизират за поучение на живите. И не им се придиря чак толкова много, а се разчита на легендата, която са успели да изградят за себе си. Дали съм бил стопроцентов праведник или просто не съм се напивал като прасе, е несъществена разлика.

— И това е вярно. Но ако…

Говорехме си така, а аз усещах, че не мога да се измъкна от мисълта за предстоящата среща с Барбара.

Един по един хората от групата се разбудиха, разщъкаха се по коридора. После закусвахме, играхме на карти — отначало с интерес, а после с отегчение. Скарахме се. Пътуването беше започнало да ни писва.

Вечерта си легнах рано и придремах два-три часа. Събудих се изведнъж, бодър, наспал се.

Застанах до прозореца и дълго гледах прелитащите зад стъклото светлини и неясни очертания. Селцата и градчетата вече спяха първия си сън, а пияниците сигурно се прибираха от кръчмите.

Толкова много, толкова различни градове и села. И толкова еднакъв живот в тях…

 

 

Пристигнахме почти навреме. Чакаха ни. Прегръдки, усмивки, потупвания по рамото. Делова суета — багажът трябва да се свали по-бързо, защото влакът продължава! Прегледахте ли всичко по списъка? Проверихте ли личния си багаж?…

Барбара я нямаше. Или може би тази млада госпожица на края на перона?… Не, прилича на нея, но не е тя. Сигурно не е успяла да дойде? Или може би?… Каквото и да е, трябваше да бъде тук!

Постепенно почувствах, че всички гледат към мен. Ей така, избягвайки да ме гледат, всъщност гледат към мен. Сташек някак много бързо ми беше подал ръка и залетя да се поздравява с някого си. А Анджей още не беше дошъл, за да си кажем „Здравей!“.

Зад гърба си чух гласа на майора. Някак непривично внимателен:

— Ела! Искам да ти кажа една работа.

Щом има да ми каже една работа… Поместихме се встрани зад ъгъла на перона. Пред нас се откри картина, която помня и до днес. От далечен фабричен комин изтичаше някаква вероятно метанова фракция. Газът изпращаше към небето фантастичен пламък. Пламъкът се опитваше да подпали звездите.

— Вземи!

Бях казвал на майора, че паля по цигара от глупост. И от време на време. Защо е решил, че в три часа през нощта ще ми се допуши? Все пак взех предложената цигара.

— Дръж се като мъж!

Ей, ама пък и дума… Че като какво мога да се държа? Като млада френска гувернантка в дома на руски граф?…

— … Ако искаш, можеш да не участваш в състезанието…

Това непривично внимателно отношение определено не ми харесваше.

— Нали ми поставяше бойна задача за медал?!

Можеше да ми отговори нещо от рода: „Медалите не са най-важното нещо в тоя живот“. Но майорът ми отговори просто:

— Барбара е загинала. — И ми поднесе огъня на запалката си.

Как така — загинала? От къде на къде? Нали?…

Пламъкът от комина, неестествено красив, все още не бе успял да подпали звездите.

Очите ми бяха сухи като сахарски пясък. Думите на майора прокънтяха кухо в главата ми. Продължавах да разглеждам пламъка и да чакам кога ще подпали звездите… В този момент най-важният проблем беше, че пламъкът все пак не трябваше да подпали звездите!

Чух глас. Също като моя, но някак си неестествено сух. Той зададе любознателен въпрос:

— Как е станало?

— Как?… Доколкото разбрах, възможно най-елементарния случай. Имала е отказ на основния купол. Тръгнала е да се освободи от него, но е отцепила само едната двойка колани и е побързала да дръпне ръчката на запасния. А той…

— … А той се е оплел около основния купол. И така е слязла до земята с два парашута, но без нито един.

Когато отцепиш само едната двойка колани, скоростта се увеличава рязко. Фучиш към земята и се въртиш като пумпал.

Затова задължително се отцепват двете контри! За-дъл-жи-телно! Не го ли знаеше — Барбара?!

След такава поредица от действия, земният адрес се сменя с небесен. „Pour toujur“ „Завинаги“ — както би се изразило онова диване, Денди попа. Денди много обича да се изразява на френски за неща, които могат да се кажат и на обикновен български.

Какво ми е виновен сега този тъпчо?

Барбара, защо не си събра ума в главата?! Има неща, които нямаш право да забравяш! Защото…

Какво да ти обяснявам? Ти вече знаеш защо… Даже по-добре и от мен. Преди време бях стигнал до един капитален извод. Че небето, макар и привлекателно, си остава друга губерния…

Литература!

И не само литература…

Дали пламъкът все пак ще успее да подпали звездите? Внимавай, Барбара, този пламък може да подпали и твоята звездичка…

До мен, без да поддава на общата суетня, стоеше майорът. Пушеше и мълчеше. Край нас сновяха хора. Мъкнеха някакви багажи, смееха се и си говореха. Какво по-естествено от това — в три часа през нощта да се смееш и да си говориш с някого?

През онази нощ очите ми си останаха сухи като сахарски пясък. Не защото съм корав мъж…

Вероятно… защото пламъкът все пак не успя да подпали звездите?!… И така, една звезда си остана там, където вече й беше мястото.

На небето.