Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (24)

XXIV.

Помня добре тази пролет. Върнах се към скоковете със стръв. Отначало имах обичайните след такова прекъсване вестибуларни смущения, но за ден-два ги преодолях.

От примерен студент се превърнах отново в хаймана. Мярках се от време на време на лекции и упражнения, трупах отсъствия и не се замислях много как ще ги оправдавам. И дотогава се бях справял, все щях да измисля нещо…

Поддавах на наркозата. Но това не беше зашеметяващо опиянение. Отново ме обземаше все по-стабилно изграждащото се усещане, че каквото и да се случи там горе, съм в състояние да се справя.

Бях вникнал в правилата. А имах и разработен усет за ситуациите, при които не трябва да се подчинявам на ограниченията на инструкциите. Чувствах се железен. Бих употребил и думата безсмъртен. Но се сещам, че такъв човек май още не се е раждал. Нямах основание да мисля, че точно аз ще съм първият. Може би тогава се роди в главата ми изразът: „практически безсмъртен“. Поне за някакъв, достатъчно продължителен период от време.

Когато самолетът излетеше, заставах до илюминатора на вратата и гледах с ненаситно око все по-раззеленяващото се поле под нас. Това беше уверена обич към един свят, в който се вписвах без проблеми.

От скоковете извличах само освежаващата, адреналинова тръпка. Страхът се гушеше колебливо в едно тясно ъгълче на душата ми. Не го гонех от там. Като подсещане, той си беше направо необходимост.

А за „alter ego“-то и днес нямам думи. В два свята могат да живеят не само шизофрениците. Търсещите хора също преминават през доброкачественото раздвоение. Подхранено с реална красота, въображението прави дните ни наистина неповторимо оцветени и смислени.

Коко и Надя насрочиха сватбата си за деня на Свети Тодор.

Между селото и летището се намираше малка конна база, на която всяка година на този ден се правеха надбягвания. Разбира се, не можеше да се мине без шареното и на една небесна каскада.

Понеже знаех отдавна за планираните скокове на стадиона, обявих, че сватбата ще започне без мен. Коко и Надя го приеха като нещо естествено. Още повече че непрекъснато възникващи проблеми ги дърпаха ту насам, ту натам.

Преди да излетим за скока над базата, отидох при пилота и се разбрахме нещо.

След излитането седнах на дясна пилотска седалка, за да виждам по-добре какво става под нас. Сватбарите тъкмо излизаха от дома на младоженеца и дългата колона се беше проточила по главната улица. Самолетът направи плавен завой без да набира височина, хвана посоката и изтрещя над главите на развеселената, подпийнала тайфа. Някои инстинктивно снишиха глави, но повечето се смееха и махаха с ръце. Обадих се по вътрешната разговорна линия:

— Защо не разклати криле за поздрав?

Радиовръзката не беше добра, но отговорът беше по философски разбираем:

— Ако тръгнеш да клатиш криле на такава никаква височина, можеш да се изклатиш до оня свят…

Прав беше човекът.

Слязох в пътническата кабина и започнах да слагам парашута.

По-късно, докато хвърляхме прострелката, се загледах към сградата на кметството. Челната част на колоната току-що беше пристигнала. От осемстотин метра нещата изглеждаха по друг начин. Видях и разпознах малкото бяло петно. Булката. Надя!

Денят беше уцелен. В такъв ден можеха да се случат само хубави неща…

Макар че не липсваше и друга символика… Щом се женят на конски Великден, дали няма да се ритат цял живот? И дали няма да си правят дълги, а понякога и безсмислени надбягвания?

И какво от това? Какво друго е бракът, ако не едно безкрайно ритане и надбягване?…

Мъжете са създадени, за да удовлетворяват желанията на жените. Жените са създадени, за да засищат инстинктите на мъжете. А, ако има две групи, между които най-трудно се постига разбирателство, това са мъжете и жените. Понякога си много труден за разбиране, Господи…

Никой мъдрец не е съумял да даде разумен отговор точно на този парадокс. Защо трябва да си блъскам главата точно аз, точно тук и точно сега? Денят е толкова красив и ясен… А аз съм обикновен мърморко, който, ако няма проблеми, си създава. Уж, за да му е интересен и смислен живота.

По едно време си представих как една огромна ръка се показва от насрещния облак и прави кръстния знак за благослов. Имам слабост към Салвадор Дали^[1]. Мислената картина беше изрисувана в негов стил. Само си я представих, но нямах време да доразвия сюжета, защото след секунди първите двама трябваше да се отделят от борда.

Тогава, в последните секунди преди да легна върху струята, ги прекръстих и им дадох подобаващото за такъв тържествен случай безсмислено напътствие:

— Коко, Наде — умната!

В този момент изпитвах съвсем естественото желание да бъда при тях и да ги прегърна.

След приземяването отидох до ресторанта. Сватбата е нещо забавно, стига да не си точно младоженец. Коко прие поздравленията ми набързо и протоколно, беше поошашавен. Когато се опитах да му кажа нещо приятелски заядливо, той ме избута настрани:

— Махни ми се от главата бе, човек! И без теб жужат достатъчно мухи наоколо…

Надя ни наблюдаваше с усмивка. Прегърна ме спонтанно и ме посъветва с грижовен глас:

— Влез му в положението. Сватбата е ден, в който жената тържествува по случай завоювана победа. Как да тържествува мъжът, когато пред всички признава капитулация? Пред някаква тарикатка, изтипосана в бяло!

Писмата на Барбара продължаваха да пристигат на всеки седми или осми ден. Имаше и едно, получено три дни след предишното.

„Смутно ми е. И аз не знам защо… Не, излъгах! Много добре знам. Тук, в Кросно, се обзаведох с много нови приятели. Предупреждавам те — имаш сериозна конкуренция — все здрави и хубави момчета! Не мога да кажа, че в мислите си съм непорочна. Тази пролет ме тресе и си знае своето…

От друга страна, към мен се отнасят… с поучудена търпимост. Вероятно Марта е успяла да разпространи нещо средно между клюка и полулегенда. За тази, заплеснатата, която си е набила в главата, че освен дивака българин, друг на света няма.

Затова новите ми приятели ме гледат с интерес и съчувствие. Тук въздържанието май не е на почит…

Препрочетох написаното и малко се поуплаших. Ами ако вземеш и се засегнеш?… Или си помислиш, че ти поставям ултиматуми?

Обичам те! Това е всичко… Но тази обич вече ме изтощава. Нищо — още малко ще издържа!

Често сънувам един и същи сън. Как пристигате на гарата с влака в три през нощта. Обесвам ти се на врата и подсмърчам. За останалата част от съня няма да ти говоря, защото е прието, че това са неприлични сцени… Какво да правя — вече често сънувам и неприлични сънища?… И се надявам да ги сънуваш и ти.

Бях ти обещала, че ще пиша само по веднъж за едно писмо тези думи: «Обичам те!».

Но ти ги казах пак.

Ако пристигнеш тук с ледена физиономия, ще ме пречупиш — чувствам се ужасно уязвима… Но ми минава през ума и нещо друго… В състояние съм да ти изпия кръвта преди да завехна от пречупването!

Не обръщай внимание на глупавите ми думи! Не е вярно, че любовта прави от човека щастливец. Нетърпението е вид треска — като маларичната.

Но за тази треска има лекарство и това си ти!

Чувствам се най-щастливият и най-нещастният човек едновременно… А как става номерът, просто не проумявам?…

Пишех това писмо в кабинета, докато провеждахме предварителната подготовка за скоковете утре. Оказа се, че Лешек, съседът ми по маса, съвсем добросъвестно е четял написаното.

Когато излязохме от залата, ми каза, че описанието на съня за срещата на гарата звучало не само еротично…

Какво да правя — и на мен така ми звучи.

А на теб?… Е“

И мен ме тресеше пролетта…