Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (23)

XXIII.

Все някога трябваше да се срещнем с Елизабет. И това стана някъде в края на март. Засякохме се на булеварда с кестените, до университета. Дърветата още чернееха, но пролетта вече избиваше през пъпките на клоните, през прозиращото между облаците синьо небе без дъно. Видях познатата фигура в последния момент. Тя, предполагам, ме беше засякла доста по-отдалеч. И като опитна котка ловец беше изчакала мишката сама да й дойде пред лапичките.

Не че имах нещо против да се видим. Но паяжината на неопределеността, която остана между нас от есента, подсъзнателно предизвикваше у мен някакво глупаво чувство на вина. Въобще не бях се замислял как да реагирам на първата среща от тогава? С какви думи?

С какви? С нормални, разбира се!

— Здравей, принцесо!

— Здравей, мой бивши принце! — клъвна ме тя.

Така е. Принц съм си, макар и не по рождение. Нали Нено ме ощастливи с титлата аристократ. Наистина, липсваше процедурата на инаугурацията с меч върху главата, но да не забиваме в детайлите. Въпреки това мога да демонстрирам показна скромност. За привкус на разговора.

— Благодаря за титлата. И за това, че употреби „мой“. Така си спомням с удоволствие, че сме се прегръщали с теб. Но, опасявам се, селското твърде силно прозира през мен, за да я приема насериозно…

— И моите корени са от Карнобат, но не демонстрирам показна скромност. И ми е приятно да ме титулуват принцеса…

Когато излезеше извън предупредителната си студенина, Бети умееше да топли душите на хората край себе си. Усмивката й ме накара да почувствам лека болежка. Осъзнах, че съм загубил жена, каквато не всеки ден минава по този булевард. Но знаех, че би било безкрайно глупаво да го ударя на разкаяние. А имах и достатъчно проклетия на характера, за да поддам точно на моментния сантимент.

Гледах я, радвах й се и тя приемаше това като нещо нормално.

Всъщност… нещата лягаха, всяко на мястото си. Има хубави, но краткотрайни връзки. Даже краткотрайността обикновено прави връзката по-вълнуваща. И по-… сочна — ако употребя пак гастрономическо сравнение.

— Ако искаш, погледай ме още така — предложи полунасмешливо Бети.

— Как?

— Като слънчице. Жените обичат да ги гледат по този начин…

— Знаеш, че правиш впечатление на възстудена и напудрена госпожица?

— Знам! Това е много удобна позиция. Икономисва размножаването на навлеци край мен. Но в някои случаи и аз нямам нищо против да се протегна на слънце…

— Представи си, че тук присъстваше и добрият човек Чавдар. Би ли ми се усмихвала пак така? — опитах се да я объркам.

— Разбира се! Но за кратко. Ако запазя добротата си само за него, ще го разглезя. В мъжа от време на време трябва да се инжектира и серум с бацила на ревността. За да бъде във форма имунната му система. И да не се зазяпва настрани.

— Точно така! — съгласих се аз. — Само дето не мога да проумея аз ли бях профилактичната инжекция?

— Може би?… — бавно отговори Бети. — Знам ли? И от теб научих нещо добро…

— Ще задоволиш ли нездравата ми суета? Ще ми поговориш ли за коя точно доброта става въпрос? Може би за креватната?

— Искаш да сведа срамежливо поглед при думата креват? Не забравяй, че съм медик… Пък и ти не си феноменален любовник. По-скоро си трудолюбив и зареден. Но ти липсва усетливостта на родения да се занимава само с жени.

— Нищо на тоя свят не е съвършено, казала лисицата…^[1]

— Не е — съгласи се Бети. И добави: — А може би така е даже по-добре…

— Дописваме картината на света и се вместваме според капризите си в нея? — подпитах я аз.

— Ами да, това всички го правят. Кои прикрито, кои направо демонстративно. Всеки според вкуса си. Това е вид творчески процес.

— Жените го правят май доста повече…

— Количествените съотношения нищо не потвърждават. Нито отричат. Нали няма да се впрегнеш да ми доказваш колко по-съвършени са мъжете от жените?

— Аз съм правоверен. И не оспорвам божията подредба. Считам, че съвсем разумно светът е разделен според двете начала — мъжко и женско. А това поражда и магнетизма на привличането. Срещу което пък и през ум не ми минава да се противопоставя.

— А, защо? — подсмихна се хапливо Бети. — Според най-елементарната статистика, десетина процента от мъжете си търсят мъж, а жените — жена.

— Не се опитвай да ме впрягаш! Нали знаеш какво се получава от смесването на двете начала в едно тяло и една душа. Травестит. Ни мъж с мъжете, ни жена с жените. Измъчена история…

Замълчахме. Пролетното слънце ни топлеше. Разговорът не беше съществен с думите си. По-скоро чрез тях ние си казвахме една обикновена, но неформулирана, проста истина: „Обичам те и се радвам, че те срещнах в живота си!“

— Как е полякинята? — зададе неизбежния въпрос Бети.

— Както и аз — признах. — След няколко месеца пауза времето започва да тежи. В писмата й вече прозира нетърпението на жадния…

— И ти ли си жаден?

— Ще ти прозвучи ли странно, ако ти кажа „да“?

— Доколкото те познавам, нямаш навик да подминаваш много изворчета, за да пиеш вода само от едно… — подсмихна се Бети.

— Права си. Това не ми е във възможностите. Но се оказва, че имам нужда от водата на точно това изворче. Ако продължа да ползвам хидрометафори за изясняване на положението…

— Знаеш ли, че даже малко злорадствам? — каза замислено Елизабет. — Отначало ми изглеждаше един такъв… Тарикат, който умее да се налага над другите. А се оказа, че и ти си бил уязвим…

— Всички сме уязвими. Само че едни си го признават, а други не. А за налагането?… Даже не знаех, че предизвиквам такова впечатление. Но наистина не обичам да ми мачкат феса на главата!

— Признаваш, че си турчин?

— Чист българин съм. Но ако турчин означава човек с характер, нямам нищо против малко турска кръв в жилите си…

— Ама ти май вярно много я обичаш — съчувствено ме погледна Бети.

Странна алхимия са това, жените. Уж се будалкахме на психоаналитични теми, а тя пак връщаше нещата към Барбара. Изглежда, нещо като ревност все пак се е утаило и в нея. Както и в мен всъщност… И аз не бях чист откъм любопитство. Какъв ли е завоевателят на сърцето на Елизабет? Нарочно употребих тази надута дума, когато я попитах:

— А ти обичаш ли го? Този, завоевателя…

— Умееш да провокираш — погледна ме насмешливо Бети. — Много добре знаеш, че ние с теб сме от една порода. И не търпим точно завоеватели! — Погледна ме, поколеба се, но го каза: — Чавдар ми създава самочувствие! И умее да предизвиква уважение към персоната си. Ама е малко сухар. Наистина имам нужда от него, но… Не успява да уплътни докрай света край мен.

— И затова се появи луфтът, в който се вместих? — предположих аз.

— Сигурно така е станало… — след кратко замисляне се съгласи Елизабет.

— Ако имаше как да си направиш един мъжки харем?…

— Е, чак цял харем… Освен това жените, поради показна добродетелност, обикновено не си признават, че тази идея може да им харесва.

— Не изнасяме истината за женската добродетелност на площада. Говорим си интимно — смигнах гаменски. — Та… колко мъже биха ти свършили работа?

— Точно двама.

— Не можеш ли да ме назначиш на половин щат? Защото аз все пак си държа на един женски човек…

— Тъкмо да се възгордеем колко умно осмисляме света и стигнахме пак до простата схема на любовничеството — засмя се сипкаво Бети. И без никакъв преход добави твърдо: — Явно, всеки от нас трябва си върви по пътя, ако искаме нещата да не се размият!

Въздъхна насмешливо, но реши да бъде разбрана ясно докрай. И повтори:

— Върви си по пътя! Принц ли беше, турчин ли?! И не си мисли някои неща, защото ще те ухапя!

Не можех да я оставя тя да тегли чертата. Затова подметнах като за последно:

— Май не си вярваш достатъчно, щом си толкова категорична в препоръките си?…

— Именно, защото не си вярвам достатъчно, съм си изработила превантивния подход към хората край себе си. И ти много добре го знаеш…

Целунахме се на прощаване. Бегло, по бузите.

Не издържах и я хапнах леко по меката част на ухото. Тя несъзнателно се хвана за ухапаното място, но се усети и се засмя.

Хората трябва да се разделят с усмивка, нали?!

 

 

Случай след няколко години.

Пътувах в тролей и четях книга. На един завой почувствах, че ускорението е по-силно от рефлекторно очакваното. Направих безуспешен опит да се добера до дръжката над главата си. Залитнах назад и усетих, че тръгвам да сядам в нечий скут. Ей сега някоя баба ще извряка и ще започне да прави обобщения на тема добро възпитание.

Не стана така… Внимателни ръце ме прихванаха през кръста, седнах в женски скут, но не чух ръмжене. Разбира се, веднага тръгнах да ставам и започнах да се извинявам още през рамо. Когато се обърнах, видях познатите, насмешливи очи. Елизабет! Няколко минути си беше мълчала, докато съм стоял като истукан до нея.

— … извинете! — довърших по инерция аз.

— За мен беше удоволствие! — Това беше фразата. Но казана по начин, който означаваше само едно: „Здравей, но внимавай! А по-добре — изчезни!“.

Защо пък да изчезвам? Колко му е да ме представи на мъжа си. Не съм крокодил, със специализирано меню ядене на чужди съпрузи. Но при нея няма недопремислени неща. Щом така е решила… Кимнах разсеяно „Благодаря Ви!“. Последва протоколното „Моля!“

Мярнах и Чавдар. Хубав мъж с къдрава, обърната назад коса и очила. Седеше от вътрешната страна на седалката и четеше вестник. Даже не реагира на филантропичния жест на жена си.

Не можеше да се отрече последователността на Елизабет. Беше казала: „Изчезни от пътя ми!“. И държеше на своето… Можехме да си поговорим като някогашни познати. Но тя още отначало постави бариерата на показната учтивост.

Сега нямаше как да я захапя за ухото. Но й затиснах пръстчето върху дръжката на седалката. Не издържа и се засмя. В погледа й се четеше: „Ама си дебелокор!“

Така се случи, че дълго време не я видях. След години, след доста години, се засякохме в лекарски кабинет. Табелката на вратата информираше, че това е „доцент, доктор на медицинските науки“… Разговаряхме няколко минути съвсем нормално. За децата си. За общата ни позната Надя. За дребните неща, които уплътняват живота ни.

Признавам. Пак усетих лека болка около регистриращия емоционалните ни състояние орган — сърцето.

Не беше ревност, не беше и съжаление. Елизабет бе леко напълняла, но излъчваше все още непоклатимото, леко иронично спокойствие на уверения в себе си човек.

Ако такъв човек ти е приятел, не можеш да не го обичаш.

… Но има и още нещо. Докато си по-млад, вълните те блъскат отвсякъде. На подсъзнателно ниво осмисляш нещата така, че тръгваш да търсиш по-спокойни води. Намираш си лагуна, където плуването е доста по-лесно. А след време ти доскучава точно спокойствието на живота в лагуната. И ти се приисква да се върнеш към по-щурите дни.

Да ви обяснявам ли какво ми се завъртя в главата, когато се разделих с Бети!

Вероятно, това е… кризата на средната възраст? Възпитано казано…