Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (14)

XIV.

Започнах да затъвам по-надълбоко в ученето. Бях попаднал в историята като специалност почти случайно. Отначало изкарвах хубави оценки — един господ знае защо?… Може би поради някаква изострена усетливост, схващайки насоката на мислене на екзаминаторите?… А може би тази незаинтересованост ми даваше спокойствие, което ме правеше по-ефективен? Ала историята си оставаше остров, на който бях попаднал заради размесването на разни ветрове.

Но без да усетя как, започна да ми става интересна.

Винаги съм мислил, че историята води началото си от простата любов към клюките и пикантериите. От обикновеното човешко любопитство. Първите хронисти са държали забелязаното от тях да остане за любопитните от следващите поколения точно по този начин и в тази форма, в която те са го видели и оценили. Разбира се, впоследствие са приложени облагородяващите методи на систематизирането на натрупаните клюки, любопитни епизоди и материални останки от миналото. Появила се е историята като наука. За да стане даже класика като образование.

За успокоение на опонентите на клюкарско-генезисната си теория ще напомня, че и другите науки — без изключение — са се появили първоначално като резултат от любопитство, но с други насочености: например — как да се описва и разделя земята, защо това вещество е именно такова, а не друго…? И въобще, науката си е чиста проба любопитство. И то — невинаги благородно или поне полезно.

Накратко, в мен се събуди здравословно човешко и професионално любопитство. И историята започна да ми става интересна. Постепенно си разработвах усет за същината на времето, към което се насочвах. Стремях се не толкова да запомням дати и сюжети, а да навлизам в мислите и манталитета на хората, обитавали други реалности.

Бях забелязал една особеност, валидна за всички поколения, включително и за моето. Включително и за мен самия. Поради знаенето на повече формули и възможността да правят чрез машини неща, които предшествениците ни не са имали възможност да знаят и правят, съвременниците ми, вероятно като всички предишни съвременници, си изработват подсъзнателно, особено самочувствие. Нещо като леко аристократично пренебрежение към живелите преди. Те, горките, толкова неща не са знаели и не са правели. Някой да смее да отрече, че ние сме нещо повече от тях?…

Да, ние знаем много повече формули. Да, ние бихме могли да бъдем по-добри пророци за отминали събития от живелите преди нас.

Да, ние имаме по-изострен усет към съизмеримостта на отминалите събития. Но само ние ли сме зрящите?

Беше ми наистина интересно да вниквам в логиката на съжденията на хората, които не са знаели още поредната формула. Не съм сигурен, че Нютон е удрян по главата от ябълка, но определянето на същината на гравитацията по негово време е било вече нещо като глад. Глад за изясняване на кръг от проблеми. После гладът достига най-нетърпимата си форма — жаждата. Чак тогава необходимата ябълка може би е паднала върху белязаната глава.

В човешкия род като количество, винаги са преобладавали посредствените. Тези, които служат като основа на другите, виждащи по-нависоко и по-надалеч. И посредствените, и надарените със способността да виждат нещата в противоречивата им същност вървят по една пътека-схема на живота.

Но посредственият човек тъпче на едно място. Той се различава от баща си само по възраст. Затова цели поколения могат да затъват в безвремие.

Интересни ми бяха другите. Тия, чиито глави бяха раждали идеи и бяха прозирали събития и явления, свързващи миналото с бъдещето. Жадните.

Не се мъчех да запомням цифри и стандартни изводи. Стремях се да разчиствам пластовете около значимите събития. И колкото по-ясна ставаше една картина, толкова по-релефно прозираше изводът — антитеза на подсъзнателното високо самочувствие.

Само животът на духа е имал, има и ще има съществено значение за развитието и на личността, и на обществата!

Достиженията на приложните науки и техниката имат преходен характер.

Духът не е притежание или приоритет само на едно поколение, на една епоха. Куатроченто^[1] е като събуждане след пророчески сън, но кръгът на значимите — художници, поети, учени — групирани около Медичите, е предшестван от години на натрупване на енергия. Те просто освобождават тази енергия в едно пространство, което вече е подготвено да я възприеме и трансформира в една значима духовност.

Духът живее свой живот. Но се изявява чрез човека. Това е основата на появата на хуманизма като виждане с универсално звучене.

Духът се изявява чрез човека.

Но невинаги в името на човека. И невинаги за благото на човека. Но в това има някаква, надчовешка справедливост.

След Куатрочентото идва оглупяващият хората седемнадесети век, когато човечеството демонстрира едно типично свое качество — липсата на памет. На мястото на светлите идеи идват тъмните инстинкти, реализирани в безкрайни войни.

… А после пак възниква необходимостта от ново пробуждане…

Защо родът човешки иска да помни миналото си? Светлите примери в него са поизмислени, а тъмните петна всъщност са още по-тъмни… Всеки скепсис, всяка резерва към свещената човешка същност има реално основание!

Въпреки логичността на тази безспорно истина инстинктът поставя в основата на смисленото съществувание точно вярата в човека.

Трябва ли да се доверяваме на инстинкта?!

Няколко дни след като писмото тръгна за Барбара, се прибирах към общежитието. Духаше студен западен вятър и затова разстоянието от автобусната спирка до блоковете се взимаше от всички на бегом. Даже дебелаците и фукльовците подтичваха неприлично, сбутвани иронично от поривите на западняка. Влизайки в преддверието, си помислих, че мога да поглеждам вече за отговор.

На рафта на номера на стаята ми имаше син плик. Върху него беше записано името ми.

Сметнах бързо наум. Вероятно и тя беше поддала на първи импулс, веднага след прочитането на среднощното ми откровение? А това беше добре. Вероятно е приела на сериозно думите ми? Вероятно…

Имаше и втори вариант. Да се е отръскала от мен и да използва повода, за да поостроумничи над хлътването ми.

Пликът беше облепен с няколко марки, репродукции на картини. И имаше особен аромат, който не се беше загубил по време на пътуването, при преминаването през многото ръце. Между листата имаше и някаква картичка.

Какво се тормозя? Жените са сантиментални. Даже такова объркано обяснение в любов, каквото беше моето, вероятно е трогнало Барбара?…

Уж не бързах да отворя писмото. Погледнах си часовника и реших да надникна в него точно след един час. После реших, че и половин час стига. Постарало се е момичето. И думите сигурно са хубави?

… След петнадесетина минути не издържах. Разпечатах внимателно плика. Картичката беше направена по някаква особена, релефна, вероятно ръчна техника. Момче и момиче в полски национални носии. Танцуват и се гледат лукаво в очите.

Здравей, скъпи!

Само не искам да ми се смееш! Защото писмото ти ме разплака. Не знаех, че съм била ревлива…

Всъщност досещах се. Може би досега ми е липсвал само поводът. Ето, той се появи и аз се разплаках.

Благодаря ти, че ми даде възможност да открия, че и аз съм като другите глупачки. От това не ми стана по-лошо. Открих колко е приятно да си поплачеш…

Малко се плаша да не лиша думите от смисъл. Затова ще ти го казвам само по веднъж, но накрая на всяко писмо:

ОБИЧАМ ТЕ!

И понеже го казах, свършвам с писането.

А има толкова много неща, които искам да ти кажа. Има и други, които искам да чуя от теб.

Пак ми се дорева…

Целувам те, а мисля и за още нещо…

Барбара

Прочетох писмото и отидох до прозореца. Отворих го. И като риба на сухо, поех няколко големи глътки въздух. Има някои неща, които жените могат да правят, но са недопустими за мъжете.

В онези минути на хлапето наистина му се е искало да се държи като мъж. Защо ли си е мислело, че облекчението на сълзите е позволено само на жените? От благородна глупост вероятно… Още по-вероятно — от обикновена глупост.

Но, благородна или не, глупостта си е глупост…

А може би другото име на тази глупост е човещина?

Няколко години по-рано, на някаква ученическа бригада, бях получил първото си любовно писмо. То започваше така: „Обичам те!“ Продължаваше на две страници с: „Обичам те! Обичам те! Обичам те!“. И завършваше с въпрос: „Разбра ли, ненаситнико? — Обичам те!!!“.

Признавам си най-малко две неща. Първото — възгордях се. Толкова много ме обичат… Но имаше и второ — когато не могат да ти кажат нищо друго, освен че те обичат… Тук може би става въпрос просто и само за действието на жлези и хормони? А не за тази възвишена духовна и материална хармония, наречена любов. Дулцинеята изглеждаше в ред — и външно, където си беше направо добре, и иначе — една такава отракана. Ами ако е обикновена откачалка?

Казано по-простичко, толкова много „Обичам те!“ почти ме изплаши. Но нямаше как да изкръшкам. И затова написах единствения, логично звучащ ми отговор: „Поласкан съм. Добре. Разбрах, де! Извинявай — спасявам се…“.

Видяхме се след повече от година. Явно в нея е имало акумулирана много любов към мъжете. Толкова много, че не бе издържала на напъна й. Беше станала фифи. И се чувстваше добре разположена в стандартния женски занаят.

Поговорихме си. Беше запомнила отговора ми заради краткостта му. Не знам как му беше реагирала в първия момент, но когато се срещнахме, вече го одобряваше. И се чудеше на собствения си ум:

— Леле, как ми е била блокирала ръката?… И колко много ми се е искало да те излъжа така, че да се зарадваш…

Докато препрочитах писмото на Барбара, неволно си спомних за схванатата ръка. И за благородния мотив на хубавата лъжа.

Добре де, разбрахме се. Светът по своята същност е лъжовен. Само че от едни лъжи ти става лошо, а от други — хубаво.

В този момент Барбара просто ми липсваше. Като водата. Бях жаден за нея.

Започвах да осъзнавам двете страни на любовта. Едната — удоволствието от насищането и даже приятното пресищане, което близкият човек може да ти даде. И втората — осъзнаването на жаждата. Магията на очакването, което една истинска жажда може да събуди в теб.

Можеш ли да се насладиш истински на водата, ако преди това не си бил жаден?!