Владимир Колев
Бялата зима на аристократите (12)

XII.

А ноември си беше още от началото студен. Отврат. Правех се на герой и мислех да изкарам зимата с шлифер, но мръзнех постоянно.

Беше привечер. По небето се гонеха, размесваха се и се прескачаха сиво-черни, рошави облаци. Леденият шегаджия, вятърът, правеше с тях каквото си поиска. По едно време откъм една от западните седловини на Витоша надникна залязващото слънце. Цветът му — съчетание на циклама и сребро, мигом обагри облаците и покривите на високите сгради. Златното кубе на катедралата отрази тържествено неестествения му блясък.

Беше ми студено, бях гладен. Но ми беше приятно. Изострените сетива възприемат по-чисто света. Бях осъзнал този ефект случайно, при една продължителна разходка из Художествената галерия. Тогава почувствах още по-силно излъчването на картините. Открих в тях още недовидяни и недоусетени неща. След време четох някъде, че Хемингуей бил напипал преди мен тази хитрина. Може. Родил се е преди мен, усетил го преди мен. Иначе, ние с Хемингуей…

Бях тръгнал към катедралата. При моя светец. Общуването с него ми действаше наистина успокояващо.

Но преди да стигна до светеца, се сблъсках в преддверието с набожния хаймана Раб Пепо. Този път той стоеше на поста си само без един крак. Иначе, беше и говорещ, и зрящ.

Опитах се да не го забележа, но номерът не мина. Божият човек подскочи пъргаво и ми пресече пътя. Даде ми знак с очи „почакай“ и извади от един от безбройните си вътрешни джобове някакво листче. Напъха го в ръцете ми и се върна на завет на старото си място.

Влязох в храма. През южните прозорци и мозайки прозираше залезът. Ако възприемах някакви внушения, те бяха повече от съчетанието на цветовете, а не от съдържанието на фреските. Бях чел доста за основните канонични сюжети, но трудно вниквах в тях. Виж израженията, колоритът, правещото магия със залеза си слънце, бяха разбираеми и предизвикващи приятен душевен спазъм.

Светлината в левия кораб на църквата беше доста оскъдна. Но когато се насочих към него, познатите очи ме посрещнаха още отдалеч.

Казах му: „Здравей, човече!“ И ме досмеша. Как мога да пожелая най-естественото за среща между двама души — добро здраве — на човек, който е умрял преди хилядолетие? А към светеца да се обърна с „човече“? Въпреки формалната нелогичност изпитах приятното усещане, като при среща с приятел.

Всъщност, когато твой близък живее на другия край на света, по същия начин общуваш със снимката му. Тя те свързва с човека и прави връзката ви еластична и жива. Ако не сте се чували с години, той може да е умрял, а за теб да е жив. Неподлежаща на съмнение реалност.

Не е чак толкова сложно. Хората общуват чрез духовността си. А тя се отнася с търпима ирония към факта за физическото състояние на тялото. Тялото е нещо много важно. Но в същото време, то не е нещо чак толкова съществено…

А може би малко се правя на интересен? Защото обичам тялото си. То така осезаемо ме свързва със света, който ме заобикаля…

Преди около година и половина имах едно изживяване, при което си мислех, че става въпрос само за тялото.

Бях се измъкнал от казармата с облекчение. Макар че минавах за достатъчно непотопяем, пребиваването в нея беше изморило душата ми. През следващите месеци навлязох в новата си кожа на студент, но вътре в мен все още откънтяваше, като след удар на камбана, състоянието на добре прикрита неувереност.

Нещото, което ме измъкваше на повърхността, беше очакването на другия живот, свързан с небето. За тези, които не са усетили неговото привличане, това вероятно звучи преувеличено и малко сладникаво. Но навлезе ли в теб, небето те прави свой… — поданик. Или приятел? Или — не знам какъв — пак ми липсва точната дума или фраза.

Но и по пътя на това доброволно подчинение имаше сериозен проблем. Още при първите скокове, преди години, бях попаднал в доста завързано положение, с което успях да се справя. За неизбежния в такива случаи данък страх не говоря. След като осмислих на бистра глава как бях действал, знаех, че нямам основание да недоволствам от себе си. Наистина, имаше моя грешка, но от липса на опит. А направих почти невъзможното и успях да се измъкна.

Въпреки това бях изгонен. Някой трябваше да бъде отстрелян. За да може да се отчете, че ето, възникнала е неприятност, но приносителят на заразата е отстранен.

Двегодишната пауза, прекарана в армията, ми помогна случаят да премине в раздел анонимен спомен за един неудачник.

Върнах се и продължих. Но тези, от които зависеше по-нататъшното ми развитие, можеха да направят във всеки момент връзката. И просто да ме спрат като потенциално опасен. Имах вече произнесена присъда, по която, в тази начална фаза, трудно би било допуснато обжалване.

Освен това се правеше непрекъснат подбор. На всеки следващ етап от десет оставаше един. От десетките, в които се включвах, все още съумявах да бъда единия. Но вероятността да бъда разкрит ставаше все по-реална. И черното петно от миналото, в съчетание с други, неизбежно натрупващи се усложнения, можеха да ме оставят на земята.

… Просто не го усетих как започна да израства вътре в мен. Някакъв душевен бурен… На двайсетина години човек е в състояние да приеме идеята за раздяла с живота и поради някакъв своеобразен идеализъм. Животът не върви така, както аз искам, и затова губи смисъл. Следователно, може да се наложи да се разделя с него!

Жестока логика! Но често срещана на тази възраст. Трябваше да минат доста години, за да започна да проумявам една друга група противоречиви истини. Че животът не е непоправимо свързан само с формалните параметри — професия, реализация на честолюбиви мечти, материални придобивки. Но за времето, за което ви говоря, става въпрос за хлапе, все още недостатъчно добре разбиращо и света, и себе си. Хлапе, което инстинктивно усещаше, че поради младостта си има право на грешки.

И беше на път да направи една от тях.

Започнах да свиквам с мисълта, че ето този скок може да бъде последен. Не поради невъзможността да се справя с възникнало усложнение, а поради желанието да се измъкна от честите неудачи.

Вариантът, въпреки капитулантския си подход, имаше и една силна страна. Така отнемах възможността на някого си да се възползва от своята власт и да ме посочи с пръст.

Външно бях железен, но нещо отвътре ме прояждаше.

Отначало мисълта да изфуча като камък към земята ме плашеше. Инстинктите си казваха думата. Първия път, втория, десетия… А после постепенно започнах да свиквам. Какво толкова? Двадесетина секунди свободен полет, последван от жестока болка, но за част от секундата. Човек все някога умира… Поне може да го направи красиво. През ума ми минаваше сравнението с орел, който, уцелен от случаен изстрел, прибира криле и… Сравнението лъхаше на сантиментална литература, но представата беше съвсем картинна и истинска.

Постепенно приемах смъртта. Постепенно бях приел смъртта като нелош вариант.

А малко по-късно за пръв път попаднах при моя светец.

Идеята за преминаване в отвъдното не е свързана само със страха. В нея има и някаква своеобразна привлекателност. Явно съм бил навлязъл доста надълбоко в отвъдната територия.

Краката ми, случаят или промисъл някакъв ме бяха завели в катедралата. В ранния летен следобед стоях под огромния купол и се оглеждах. Миришеше на пот, тамян и свещи.

Безцелно се разхождах и се мъчех да потисна вътрешната си неувереност, която вече бе успяла да придобие формата на мъжка решителност.

Наближавах финалната права. През другата седмица трябваше да изживея вече неизбежното. Бях почти смачкал инстинкта си за самосъхранение.

Тогава застанах пред изображението му. Той ме спря с поглед. И някак си влезе в мен. Усетих доверие в него и се опитах да намеря думите, с които да обоснова решението си.

Опитах се, но не ги намирах. Колкото повече ги търсех, толкова по̀ не ги намирах. Уж безспорно тежащи аргументи плуваха във въздуха като напълнени с водород балони.

Постепенно стигах до прости, но по-плътни истини.

Човек все някога стига до смъртта. Но преди това трябва да усвои едно умение: трябва да съумее да направи от смъртта свой приятел и съюзник, а не свой враг.

Осъзнах — вече бях станал част от система на човешки връзки. Бях се класирал до възможността да търся и губя пътища. Да търся, да опитомявам и да губя приятели. Да обичам и да бъда обичан.

Да се блъскам в един тежък, но с възможности за търсене на смисъл живот. Този живот явно нямаше да бъде живот на удачник. Бях разбрал, че ми липсва късмет за доста неща. Че всичко трябва да си отвоювам, за всичко трябва да се преборя. Че нищо няма да ми падне ей така, отгоре.

Но в мен течеше, блъскаше се и пулсираше напориста кръв. Можех ли да си позволя да я размажа като петно върху тревата?

Стоейки пред земното лице на човека от отвъдния свят, осъзнах и още нещо.

Човек има и едно почти задължително предопределение. Да изживее живота си така, че да стане мост към следващи поколения.

Наистина трябва да направя от смъртта свой приятел. Приятел, който идва навреме, когато трябва.

В самата екзистенциална идея за бягство от отговорност и жизнени неудачи наистина има нещо наркотизиращо, завладяващо. Човек обича да импровизира на тема живот и смърт. Независимо от нивото на интелигентност той инстинктивно усеща връзката между двете. Даже в самия страх от смъртта има някаква сива привлекателност. През време на самия живот в душата му много често нещо умира — поради загуба на приятел, поради липса на вяра, поради срив на идея, в която се е кълнял и вярвал.

Именно поради загубите покълва и по-скоро интуитивната надежда. Щом в този живот нещо се отправя към другия свят, би трябвало там да бъде намерено. Там би трябвало да бъдат близките ни хора, корените на вярата да бъдат по-жилави и устойчиви, а идеите да се реализират.

Осъзнавам ранимостта на тази философия. Особено ако бъде атакувана с мощните аргументи на материализма. Но духът живее свой живот, който частично, ограничено, е свързан с тялото.

Какво е точно естеството на тази връзка, никой досега не е успял достатъчно убедително да обясни. И това е хубаво.

Нормално е, добре е, материалният живот да бъде подреден. И Малкият принц се грижи за розата и кратерите на вулканите си. Но е опасно, болестно е да се прилагат мерки за казармено подреждане на живота на духа.

Духът има право на самостоятелен живот. Духът има право да избира буцата глина, на което да вдъхне живот.

Промяната на посоката на мислене не беше просветление. А процес, продължил с години. Но началото му беше тогава, в храма. Пред очите на човека, напуснал този свят преди хилядолетие.

Добре е да имаш своя светец…

 

 

Иначе, земята гъмжи от хора с претенции за святост. На излизане от храма се сетих, че не съм прочел посланието на Раб Пепо. Човек с неговата настройка обикновено се изживява в собствените си очи като белязан от Всевишния.

Кое ли го кара да се лепи за мен? Вероятно инстинктът му на манипулатор, намерил в мое лице склонна към податливост жертва. Не, не е това! Или поне не е само това. Може би?… Има хиляда варианта, започващи с може би…

Когато излязох в преддверието, нарочно забавих крачка. Хайманата събуждаше в мен любопитство. Държах се като котарак, който не може да устои на изкушението да провери какво стърже там, в ъгъла?…

Откъм потъмняващото петно на ъгъла изхриптя гласът на Раба:

— Прочете ли го, брате?

— Не си нося очилата. Но ще се запозная внимателно с него. И ще получиш отговор, брате!

Щом хапнах в мензата, извадих листчето.

„Бог е над всичко и над всички!“ — Така е, това всички го знаят. — „… Бог е и над теб, бедни ми брате. Той се грижи за твоята непорочност, за твоята святост.“ — Стоп! Грешка! Бог просто наблюдава човека. Със спортен интерес, предполагам. Как го прави едновременно с милиарди, това е трик, който само той си знае. Но в никакъв случай не се грижи да бъдем непорочни и святи. Просто регистрира, че разликата между хората е в грешките, които правят. В греховете, които трупат. Да видим нататък! — „Ти имаш безусловното право на Божествената грижа!“ По-скоро, иска ми се да я имам. Но чак да имам безусловно право?!… Едва ли?… — „Но преди Бог да се погрижи за теб, ти трябва сам да помислиш за себе си!“ — Правилно! Съгласен без уговорки. Бог, я помислил, я не?… — „За душевната си чистота, трябва да помислиш, братко мой. Дали правиш това, което нашият свят Отец изисква от теб? Споделяш ли топлината на душата си с ближния си? Даваш ли му ризата си?“

Ей, страшен е Раб Пепо… Готов апостол и то с тезиси на свое учение. В Библията се препоръчва да дадеш втората си риза, но Раб Пепо не спира на половината път. Той е готов да смъкне и единствената от гърба ти. В името на една подобна, хубава идея, в продължение на много години бяха смъкнати доста ризи. Често пъти заедно с кожите под тях… Кой да се сети, че Раб Пепо бил болшевик, ама набожен? Сега ще спомене нещо и за парите, които са от арсенала на дявола. — „Споделяш ли монетите и жалката банкнота в джоба си с твоя събрат по вяра, който вечно бди в преддверието на храма Господен?!“ — Дойдохме си на думата! Хитър е Раб Пепо! Браво!… Ако поиска много пари, няма да получи нищо. Но виж, когато намекне за монети, най-много за дребна банкнота, развълнуваният вярващ по-лесно ще бръкне в джоба си. Направо си има маркетингова дарба този човек. При други условия вероятно би направил милиони… — „Защото твоят брат по вяра ще те дари с най-ценното — Божествена благодат. Ще те дари с благослов, излизащ от душата Божия!“

Това е! Раб Пепо е ни повече ни по-малко, директен представител на Бога на земята! Дистрибутор на божествени идеи и благодат, които също трябва да бъдат осребрявани, както всички рационални идеи! Така че, не се ослушвайте, а освободете джобовете си от монетите, творение на дявола, и ги предайте в протегнатите ръце на вашия брат… И не навлизайте в подробности! Например за какво мисли да ги използва…

Посланието беше тиражирано. Вероятно имаше втори вариант, но с друго обръщение: — „Сестро моя…“ И жените не трябва да бъдат пропускани. Нещо повече — те по-често влизат в храма и са по-податливи на внушения.

Извадих лист от чантата си и написах отговора.

Господи! Казват, че човекът бил твое творение. Вярно ли е? И този ли, смрадливият, който по цял ден клечи пред храма ти — и той ли е твое творение? Този, който ту е с един крак, ту с два. Ту е зрящ, ту слепец. Който ту чува, ту не чува.

Единственото постоянно нещо в този човек е миризмата на гроздова.

И този човек ли е сътворен от теб?!

А ако не от теб, от кого е сътворен? — Може би просто от баща си?…

Прости ми, Господи, че не разбирам достатъчно добре посланията ти! Затова питам. Кой човек е сътворен от теб? Само Адам ли? А след това чак Христос?

Ако е така, това е явно недостатъчно. По-често трябва да се намесваш в делата на рода човешки, Господи! Иначе племето ни бързо се изражда.

А после потоп, нали?! Ще ни давиш като котета! Без да си ни помогнал чрез лична съпричастност да се спасим поне от част от възможните грехове…

Прости дързостта на укора ми, Господи, но държанието на твоя посредник пред храма ме прави малко атеист. Искаме или не, в душата на всеки от нас вирее частица от душата на Тома. Дай на нас, грешните, убедителни основания за вяра! И ние не ще се отречем от теб!

Ако племето човешко е изпълнено с правнуци на Тома неверни, нима това е основание да ни изпратиш отново Потопа?

Все пак искаме да вярваме в Теб! Дай ни основания за вяра! Амин!

На гърба на листчето добавих с едри букви: „От бедния студент няма да видиш пукнат грош. Не само поради библейската му сиромашия, а и по принципни съображения. Досети се какви?!“.

За да позасиля още драматизма на постановката, добавих:

P. S. Промених решението си. Всеки път, когато протегнеш ръка към мен, ще получаваш! По една стотинка. Може би дребната паричка ще успее да те накара да се замислиш още по-дълбоко над проблема, повдигнат по-горе?!

Ако ти звучи жестоко или пък цинично, ще дарувам успокоение на душата ти с напомнянето на една банална истина — животът е и жесток, и циничен. Но може да бъде и още някакъв…

Прибрах листа в чантата си. Не ми се ставаше. Тук беше топло и уютно. А трябваше да отивам на гарата. Тази нощ щях да разтоварвам въглища.

Над рампата жълтееше с немощна светлина една-единствена лампа. Студеният вятър я блъскаше и тя проскърцваше тягостно и жалостиво. Поради студа, искам или не, работех непрекъснато. Мургавите ме гледаха със смесица от превъзходство и насмешка, защото възприемаха принудителното ми трудолюбие за обикновен будаловизъм. По някое време дойде дежурният диспечер и ни нареди да отидем при друг вагон и да разтоварваме хидратна вар.

Вятърът подхващаше фините й частици и ги напъхваше в очите. Циганите възроптаха и отидоха да се карат с диспечера. Той започна да се оправдава с нареждане отгоре. Циганите си взеха шапките и се изнесоха.

Тръгнах си и аз.

Когато стигнах до общежитието, приближих тихо стъклената клетка на портиерната. Не можеш да се разминеш с късмета си — дежурна беше, разбира се, дъщерята на руския император. Заобиколих блока. Хвърлях камъчета по три прозореца, но никой не се отвори. На риск се изкачих по стената до терасата на петия етаж. Там мръзнах поне половин час, докато в коридора се появи колежка по нещо, подобно на кимоно. Нери, химичка. Когато се срещнехме, си кимвахме бегло. В повечето случаи тя просто ме подминаваше, без да ме забележи.

Почуках умолително, тя се поколеба, но все пак дойде и ми открехна. Когато ме видя на светло, очите й се разшириха. Докато й се усмихна успокоително, тя успя да хлътне обратно в стаята си. Чух звука от превъртането на ключа.

Защо ли се стресна? Вероятно не ме позна…

Когато застанах срещу огледалото в преддверието, разбрах защо. Фини частици въглища, фини частици вар. Насреща си видях нещо, което би могло да бъде артистичният образ на Джак изкормвача в постановката на черноглед режисьор.

Не знам защо, но се засмях. И усетих как чернилката, натрупана в тази отвратителна вечер, започва да се отмива. А когато минах през банята, водата доизчисти останалата мръсотия не само от тялото, но и от душата ми. Легнах си и веднага заспах.

Сънят има основна задача — да заглажда острите ръбове на живота и да го прави поносим.