Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ключове (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Key of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Ключът на светлината

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Стилов редактор и коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-130-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lenitooo)
  3. — Корекция от sonnni и Еми

Осма глава

Малъри не излезе от апартамента си цели два дни. Ровеше се в книги, провеждаше телефонни разговори и изпращаше писма по електронната поща. Струваше й се глупаво да поема в десетки различни посоки и като отправни точки да й служат само предположения. Далеч по-добре е да се довери на технологията и систематичната логика.

Не можеше да живее и дори да мисли сред безпорядък. „Затова се провалих като художник“, каза си тя, докато внимателно поставяше етикет на поредната папка.

Изкуството, истинското творчество изискваше известно влечение към загадъчното и вродена способност за оцеляване сред хаос. Поне такова бе нейното мнение. Умение човек да изпитва и разбира десетки различни емоции едновременно. Освен това безспорно бе необходим и талант да се изразят тези емоции върху платно.

На нея й липсваше дарба, докато създателят на „Дъщерите в стъклен плен“ я притежаваше в изобилие. Картината в „Уориърс Пийк“ или друга творба на художника бе пътят. Вече бе убедена в това. Защо винаги се връщаше към нея? Защо в съня си бе влязла в нея?

Защо бе избрана да открие първия ключ, ако не заради познанията си и връзките си в художествените среди?

В напътствията се казваше да се огледа наоколо. Но дали ставаше дума за обстановката около нея в съня й, или за тази около картината?

Отвори папката и отново разгледа разпечатките на снимките. От какво бяха заобиколени трите дъщери? Спокойствие и красота, любов и страст… и заплахата всичко да рухне. „Но и средството да бъде възстановено“, каза си тя.

Ключ във въздуха, сред клоните на дървото и във водата.

Сигурна бе, че няма да улови своя ключ от въздуха или да го намери скрит в короната на някое дърво. Какво означаваше това? И кой от трите бе нейният?

Твърде елементарно? Може би. Може би първо трябваше да надникне „дълбоко в себе си“ и да прецени чувствата, породени от картината, емоционалната и интелектуалната си реакция.

„Където богинята пее“, мислено си повтори тя, стана от бюрото и неспокойно закрачи. В съня й никое от момичетата не пееше. Но шуртенето на водата във фонтана напомняше за музика. Може би имаше нещо общо с фонтана.

Може би ключът във водата бе нейният.

„От два дни се въртя в кръг“, помисли си тя с тревога.

Вече й оставаха само три седмици.

Сърцето й подскочи, когато чу отчетливо почукване на стъклото. От другата страна стоеше мъж с куче. Малъри инстинктивно прокара пръсти през косите си, хванати надве-натри на конска опашка. Беше без грим, а сутринта дори не си бе направила труда да се преоблече и все още бе по памучния клин и тениска, с които бе спала.

Изглеждаше не просто зле, а вероятно ужасно, както не бе изглеждала никога в живота си.

Когато отвори вратата, бе сигурна, че и Флин забеляза това, защото я изгледа със загриженост и каза:

— Скъпа, трябва да излезеш за малко.

Почувства как на лицето й се изписа тъга.

— Заета съм. Работя.

— Виждам.

Флин погледна материалите върху масата в трапезарията, старателно събрани на купчини, красивата кана за кафе и порцелановата чаша. Имаше няколко малки кутии за моливи, кламери и етикети, всичките от еднаква червена пластмаса.

Стъклена тежест за книги на разноцветни ивици притискаше няколко напечатани страници. Под масата имаше кутия, в която тя навярно събираше всичко, свързано с проекта, с който бе заета в момента, и на следващата сутрин отново я отваряше. Стори му се удивително, че дори когато работи сама в дома си, се старае да поддържа ред. Мо докосна крака й с носа си и се подготви за скок.

Малъри вече познаваше тази поза и вдигна ръка.

— Долу — нареди тя. Мо се подчини, макар и с неохота. За награда го потупа по главата. — Нямам никакви…

— Не изричай думата — предупреди я Флин. — Когато чуе за храна, полудява. Хайде, навън е страхотно. — Хвана ръката й. — Ще се поразходим.

— Работя. А ти защо не си на работа?

— Защото след шест часа предпочитам да прекарвам времето си извън офиса.

— След шест? — Малъри сведе поглед към часовника и едва сега се сети, че сутринта не го бе сложила на ръката си. Това бе още един знак, че съвършено подреденият й живот е излязъл от релси. — Не знаех, че е станало толкова късно.

— Ето защо имаш нужда от разходка. Свежият въздух ще ти се отрази добре.

— Може би, но не мога да изляза така.

— Защо?

— Защото съм по пижама.

— Не прилича на пижама.

— Но спя с тези дрехи и няма да изляза с тях, с разрошени коси и без грим.

— Няма изискване за официално облекло, когато отиваш да разходиш кучето. — Но Флин имаше майка и сестра и знаеше, че е безсмислено да убеждава една жена в това. — Ако все пак искаш да се преоблечеш, ще почакаме.

 

 

Беше си имал работа с доста жени и бе готов да чака от десет минути до цяла вечност. За жените преобличането за излизане бе като ритуал и той нямаше нищо против него. Можеше да поседи отвън на верандата и докато Мо си играе наоколо, да нахвърля идеи за статии в бележника си. Според него всяка минута свободно време трябваше да бъде оползотворена за нещо; дори ако то бе взиране в далечината, докато мислите му се носят накъдето ги отвее вятърът. Този път посоката, в която се понесоха, бе какво да стори, за да накара Малъри отново да се озове в обятията му, но реши, че е по-добре да впрегне енергията си в работа.

Скоро Брад щеше да се завърне във Вали и „Диспеч“ трябваше да отрази това събитие, като публикува подробен материал за семейство Вейн и „Хоуммейкърс“. История на рода и компанията, лицето й при днешната икономическа обстановка и плановете й за бъдещето.

Сам щеше да напише тази статия и да съчетае професионалния с личния си интерес. Точно както с Малъри. Започна да нахвърля нещата, които вече знаеше за нея, и чертите, които бе забелязал досега. На първия ред написа думите: „Русокоса, умна, красива“.

— Хей, добре е като за начало — каза той на Мо. — Имало е причина да изберат точно нея и тази причина със сигурност е свързана с личността й, с това, което е или не е.

„Организирана. С богато въображение.“ Не бе срещал друг човек, който да притежава и двете качества. „Неомъжена. Безработна.“

Ха. Биха могли да публикуват статия за около тридесетгодишните несемейни жители на Вали. „Как да намериш партньор в един малък американски град?“ Ако я възложеше на Рода, може би тя отново щеше да му проговори.

Вдигна поглед, когато с крайчеца на окото си усети движение, и видя Малъри да върви към вратата на верандата. Не й бе отнело толкова време да се преоблече и гримира, колкото бе очаквал. Изправи се и хвана Мо за нашийника, преди кучето да се втурне към нея.

— Изглеждаш страхотно. Ухаеш още по-добре.

— Дано не се наложи да се преобличам отново. — Малъри се наведе и потупа Мо по носа. — Никакви скокове.

— Какво ще кажеш да отидем с колата до реката? Ще го пусна да тича на воля.

 

 

Не би могла да отрече, че умело бе успял да превърне разходката с кучето в любовна среща. Толкова умело, че тя осъзна това едва когато седяха на одеяло край реката и хапваха пържено пиле, докато Мо гонеше катерички и лаеше.

Но нямаше от какво да се оплаче. Въздухът бе хладен и свеж, а слънцето вече се снишаваше на запад. Щом се скрие зад възвишенията, небето щеше да добие сив оттенък и да стане още по-хладно. Ако останеха, докато изгреят звездите, щеше да се наложи да облече тънкото яке, което бе взела.

Откога не бе съзерцавала звездите? Беше се съгласила да дойдат тук, но сега се питаше дали ще има полза от това кратко разсейване, или мислите ще станат още по-объркани. Не обичаше да стои затворена у дома. Нуждаеше се от контакт с хора, от разговори, шум и движение. Тази потребност я караше да осъзнава, че трябва отново да стане част от трудещите се жители на града.

Дори и да получеше един милион долара в края на тази странна игра, трябваше да работи само за да влага енергията си в нещо полезно.

— Трябва да призная, радвам се, че ме измъкна от къщи.

— Ти не си язовец. — Флин пъхна ръка в пакета за още едно бутче и когато видя израза на недоумение, изписан на лицето й, продължи: — Ти си социално животно. Дейна например е по-скоро язовец. Ако я оставиш сама, седмици наред ще стои в дупката си, ще се рови в книги и ще се налива с кафе, докато й хрумне да излезе на чист въздух. Аз бих полудял за ден-два. Имам нужда от зареждане. Както и ти.

— Прав си. Как успя да прозреш това толкова скоро?

— „Скоро“ е относително понятие. През последната седмица прекарах толкова часове в мисли за теб, колкото не съм посвещавал на друга жена за година. Доста отдавна не съм мислил за жена, ако те интересува.

— Не зная дали ме интересува. Всъщност, да — поправи се тя. — Защо не споменаваш за ключа и не питаш какво съм открила?

— Защото ти е писнало от това. Ако имаше желание да говориш за него, досега сама щеше да повдигнеш въпроса. Не си срамежлива.

— Отново си прав. Защо ме доведе тук, извън града?

— Тихо е. Гледките са прекрасни. На Мо му харесва. А съществува и малка вероятност да те видя гола върху това одеяло…

— Нищожна.

— Все пак ще опитам късмета си. — Набоде с пластмасова вилица парче картоф от салатата, която бяха купили от заведение за бързо хранене. — Освен това исках да видя дали Брад вече се е нанесъл. — Погледна отвъд малката река към старата двуетажна къща на отсрещния бряг. — Изглежда, не е.

— Той ти липсва.

— Този път ти си права.

Малъри откъсна стрък трева и вяло го плъзна между пръстите си.

— И аз имам няколко приятелки от колежа. Бяхме много близки и мислехме, че винаги ще бъде така, но се разпиляхме и сега се виждаме най-много веднъж в годината. Чуваме се по телефона и си пишем по електронната поща, но не е същото. Липсват ми. Липсва ми приятелството ни и телепатията, която възниква между хора, прекарващи дълго време заедно. Често отгатвах мислите им. И с теб ли беше така?

— Почти. — Флин протегна ръка и заигра с краищата на косите й, както тя със стръка трева. — Но се познаваме от деца. Не обичаме да водим лични разговори по телефона, може би защото и двамата с Брад прекарваме по-голямата част от работния си ден в служебни обаждания. Електронната поща е нещо друго. Джордън е цар в това отношение.

— Срещнах се с него за около деветдесет секунди веднъж, когато раздаваше автографи. В Питсбърг, преди около четири години. Тъмнокос красавец с опасен блясък в очите.

— Падаш ли си по опасни типове?

Този въпрос я накара да избухне в смях. Флин седеше върху овехтялото одеяло и кротко хапваше пържено пиле, докато голямото му глупаво куче лаеше по катеричка, която бе на три метра от земята сред клоните на едно дърво.

Изведнъж той я повали по гръб, тялото му притисна нейното и смехът й секна. Устните му бяха опасни. Глупаво бе от нейна страна да забрави това. Колкото и спокойно и шеговито да се държеше привидно, в него бушуваше буря, която я връхлетя, преди да успее да потърси подслон.

Без да се замисли, тя я остави да бушува и онази съкровена част от нея, която никога не бе дръзвала да разкрие, сега излезе на показ. Бе готова да се отдаде на внезапния порив.

— Е, как е? — промълви той и невероятните му устни се впиха в шията й.

— Дотук добре.

Вдигна глава и я погледна. Сърцето му подскочи.

— Долавям нещо много силно тук. Нещо голямо.

— Не мисля…

— Напротив. — Последва гневен изблик, породен от неочаквано нетърпение. — Защо се опитваш да отричаш? Самият аз не съм отчаян колкото теб. Не искам да използвам точно тази метафора, но е като щракване на ключ в ключалка. Чух това щракване, по дяволите. — Надигна се и прокара треперещи пръсти през косите си. — А не съм готов за него.

Тя се изправи и трескаво приглади предницата на ризата си. Смутена бе, защото гневът му й се струваше едновременно вбесяващ и възбуждащ.

— Мислиш, че аз искам да го чуя? Точно сега имам предостатъчно грижи и без ти да се въртиш в съзнанието ми. Трябва да открия първия ключ. Щом разреша тази загадка, искам да си намеря работа, но не каквото и да е. Искам…

— Какво? Какво искаш?

— Не зная. — Малъри стана. У нея се бе надигнала ярост, причината за която не можеше да назове. Застана с лице към къщата отвъд реката и скръсти ръце. — А досега винаги съм знаела какво искам.

— За разлика от мен.

Той също стана, но не отиде при нея. Не бе сигурен какво напира в него — гняв, желание или страх, но бе така разтърсващо, че не смееше да я докосне.

Вятърът играеше с косите й, както преди малко пръстите му. Облакът от златисти къдрици бе като свален от картина. Изглеждаше толкова крехка и съвършена така, в полупрофил на светлината на залязващото слънце, чиито лъчи очертаваха с огнени контури върховете на западните възвишения.

— Единственото, за което някога съм бил абсолютно сигурен, че желая… — осъзна той — си ти.

Малъри хвърли поглед към него, почувствала нервно свиване в стомаха.

— Не си въобразявам, че съм единствената жена, с която си искал да спиш.

— Не си. Всъщност първата беше Джоули Риденбекер. Бяхме на тринадесет години и желанието ми беше задоволено.

— Сега се шегуваш с това.

— Не, казвам самата истина. — Приближи се към нея и продължи да говори с тих глас. — Желаех Джоули, доколкото знаех какво означава това на тринадесет. Беше силно и неудържимо и изпитах известна наслада. Пожелавал съм и други жени в живота си. Дори обикнах една и благодарение на това зная каква е разликата между физическото желание и това, което изпитвам към теб. Ако исках само секс, не бих се ядосал.

— Едва ли имам някаква вина за гнева ти — намръщи се Малъри. — Вече не изглеждаш ядосан.

— Винаги, когато съм сериозно разгневен, се държа разумно. Това е проклятие. — Взе топката, която Мо бе оставил до краката му, и я хвърли със силен замах. — Ако мислиш, че е удоволствие да можеш да разбираш и двете страни в един спор и да преценяваш аргументите им, повярвай ми, ужасно е.

— Коя беше тя?

Флин сви рамене, взе топката, след като Мо я върна, и отново я хвърли.

— Няма значение.

— Бих казала, че има. Все още означава нещо за теб.

— Просто не се получи.

— Добре. Време е да се прибирам.

Малъри се върна до одеялото, застана на колене и започна да събира остатъците от импровизирания пикник.

— Възхищавам се на това умение. На дарбата на жените да се преструват на безразлични — обясни той и за пореден път хвърли топката във въздуха. — Тя ме напусна. Или аз отказах да тръгна с нея. Зависи от гледната точка. Бяхме заедно почти година. Работеше като репортер за местна радиостанция. После започна да води предаване през уикенда, а по-късно вечер. Беше добра и споровете ни за влиянието и стойността на пресата и електронните медии бяха изключително възбуждащи. Възнамерявахме да се оженим и да се преместим в Ню Йорк. Проблемът бе в преместването. Тя получи предложение от станция там и замина. Аз останах.

— Защо остана?

— Защото съм скапаняк като Джордж Бейли.

Изстреля топката като ракета.

— Не разбирам.

— Джордж Бейли се е отказал от мечтите си за пътувания и приключения и е останал в родния си град, за да спаси старата банка. Не съм Джими Стюърт, но „Диспеч“ се оказа моята стара банка. Вторият ми баща се разболя. Майка ми прехвърли част от отговорностите на главен редактор на мен. Предполагах, че е временно, докато Джо отново стъпи на крака. Но лекарите го посъветваха да се премести някъде, където зимите не са толкова студени, и майка ми се съгласи. Освен това имат право да се порадват на пенсионерските си години. Тя заплаши, че ако не поема вестника, ще го закрие, а майка ми никога не говори празни приказки. — Засмя се насила и отново хвърли топката. — Уверявам те, че е така. Или някой от семейство Флин ще ръководи „Диспеч“, или няма да има „Диспеч“.

„Майкъл Флин Хенеси“, помисли си Малъри. Значи името Флин бе наследство на рода му.

— Щом е знаела, че ти искаш нещо друго…

— Беше категорична — усмихна се той. — Можех да зарежа всичко и да замина с Лили за Ню Йорк. Целият персонал на редакцията щеше да остане без работа. Половината от тези хора, а може би повече, нямаше да бъдат наети от онзи, който реши да основе нов вестник. Тя знаеше, че ще избера да остана. — Огледа топката в ръката си, завъртя я и бавно добави: — Всъщност никога не е харесвала Лили.

— Флин…

Той отстъпи пред нетърпеливите подскоци на Мо и повдигна топката.

— За да не ме сметнеш за слаб и жалък, държа да изтъкна, че исках да замина. Тогава обичах Лили, но не толкова, че да се откажа от всичко тук, а тя ми постави ултиматум. Явно не ме е обичала достатъчно, защото замина, без дори да ми даде време да уредя нещата.

„Истината е, че помежду ви не е имало истинска любов“, помисли си Малъри, но не го изрече на глас.

— По-малко от месец след като се установи в Ню Йорк, се обади, за да развали годежа ни. Трябвало да се съсредоточи върху кариерата си, а една сериозна връзка носела много стрес, особено когато двама души живеят в различни градове. Даде ми свобода да се срещам с други хора и да продължа живота си, а тя щяла да бъде венчана за кариерата си. След шест месеца се омъжи за изпълнителен директор на „Ен Би Си Нюз“ и се издигна в йерархията. Постигна това, което искаше, аз също.

Отново се обърна към Малъри. Изражението му бе спокойно, а погледът на зелените му очи бе ясен, сякаш зад тях никога не бе горяла ярост.

— Майка ми се оказа права, колкото и да ми е неприятно да го призная. Мястото ми наистина е тук и се занимавам с това, което искам.

— Фактът, че си го разбрал, говори много повече за личността ти, отколкото което и да е от двете неща.

За последен път хвърли топката.

— Накарах те да изпитваш съжаление към мен.

— Не. — Въпреки че бе прав. — Накара ме да изпитвам уважение. — Малъри се приближи и го целуна по бузата. — Мисля, че си спомням Лили от радиото. Червенокоса е, нали? Малко зъбата.

— Точно тя.

— Има носов и провлачен говор.

Флин се наведе и отвърна на целувката й.

— Радвам се, че го каза. Благодаря.

Мо се върна при тях с топката.

— Докога може да издържи така? — попита Малъри.

— Цяла вечност или докато ръката ми омалее.

Тя ритна топката.

— Стъмнява се — каза Малъри, когато Мо игриво се отдалечи. — Трябва да ме откараш у дома.

— Или да откарам Мо у дома, а ние…

— Това повдигане на вежди и присвиване на устни издава, че имаш нечисти помисли.

— Щях да предложа да отидем на кино.

— Не, друго се канеше да кажеш.

— Напротив. Случайно имам програмата на кината в жабката, ако искаш да я прегледаш.

Отново разговаряха непринудено и тя изпита желание да го разцелува, този път приятелски. Но вместо това се включи в играта, която бе започнал.

— Имаш екземпляри от вестника в колата, защото си негов собственик.

— Може би е така, но оставям на теб да избереш филма.

— А ако се спра на някой за изкуството със субтитри?

— Тогава ще страдам мълчаливо.

— Вече знаеш, че в момента не дават такива филми в местния киноцентър, нали?

— Позна. Хайде, Мо, скачай в колата.

 

 

Разсейването от загадката и проблемите за една вечер наистина й се бе отразило добре. На сутринта Малъри се чувстваше по-бодра и оптимистично настроена. Вълнуващо бе да изпитва интерес и влечение към един мъж със сложен характер.

„Наистина е сложен“, помисли си тя. За нейна изненада се бе оказал такъв, след като първото й впечатление бе, че е напълно предсказуем. Това го превръщаше в още една загадка за разрешаване.

Не можеше да отрече „щракването“, за което бе заговорил. Защо да го отрича? Не бе от жените, които гледат на интимните отношения като на игра. Беше предпазлива. Затова трябваше да разбере дали влечението е само физическо, или нещо повече.

„Загадка номер три“, реши тя и продължи с търсенето.

Първото телефонно обаждане сутринта доведе до смайващо откритие. Миг след като затвори, започна трескаво да прелиства учебниците си по история на изкуството.

 

 

Вратата на къщата на семейство Вейн бе широко отворена. Цяла армия мускулести мъже внасяха или изнасяха мебели и сандъци. Само като ги гледаше, Флин почувства болка в гърба.

Спомни си онзи уикенд преди години, когато той и Джордън се бяха нанесли в общ апартамент. Тогава двамата, с помощта на Брад, бяха качили диван, тежък колкото мотор „Хонда“, по стълбите до третия етаж.

„Такива времена бяха — помисли си Флин. — Слава богу, че свършиха.“

Мо изскочи през задната врата на колата и без да чака покана, се втурна право в къщата. Чу се трясък и ругатня. Докато тичаше след него, Флин можеше само да се моли да не е направил на пух и прах някоя от антиките на семейство Вейн.

— Господи! Наричаш това кутре?

— Беше… преди година.

Флин погледна стария си приятел, който в момента бе обект на интереса на Мо, и сърцето му сякаш запя.

— Съжалявам за… лампа ли беше?

Брад погледна натрошените стъкла на пода.

— Беше, до преди минута. Добре, голямо момче. Долу.

— Вън, Мо. Тичай да хванеш заека!

В отговор Мо нададе лай и профуча през вратата.

— Какъв заек?

— Онзи, който живее във фантазията му. Здравей. — Флин пристъпи напред и под краката му изхрущяха стъкла. Прегърна приятеля си. — Добре изглеждаш. За костюмар.

— Кой е костюмар?

Не приличаше на такъв с износените джинси и работната риза. Все още бе строен и енергичен. Златното момче на фамилията Вейн, принцът в семейството, който с еднакво настървение даваше наставления на строителни работници и председателстваше заседания на управителния съвет.

Може би първото му доставяше повече удоволствие.

— Снощи наминах, но беше пусто. Кога пристигна?

— Късно. Да се махнем от тук, за да не пречим — предложи Брад, когато хамалите внесоха поредния товар. Посочи с палец към кухнята.

Къщата винаги бе обзаведена с мебели от корпорацията на Вейн и често бе посещавана от отговорни лица. Сега тя бе домът на семейството във Вали и Флин я познаваше толкова добре, колкото собствения си дом. Кухнята бе преобзаведена, откакто бе влизал там, за да взема бисквити, но гледката през прозорците отвъд терасата бе все същата. Гори, вода и хълмове, издигащи се в далечината. Някои от най-съкровените спомени от детството му бяха свързани с тази къща. Както и със сегашния й собственик.

Брад наля кафе и поведе приятеля си към терасата.

— Как се чувстваш отново у дома? — попита Флин.

— Все още не мога да кажа. Странно, може би.

Облегна се на парапета и се загледа в пейзажа. Всичко бе същото. Или нищо. След малко отново се обърна. Движеше се с лекота, свикнал с телосложението си. В големия град бе качил няколко килограма, но нямаше нищо против това. Русите му коси бяха потъмнели с годините, а трапчинките на бузите му сега приличаха по-скоро на бръчки. За негово облекчение. Имаше оловносиви очи под прави вежди. Погледът им често изглеждаше сериозен, дори когато на лицето му се появяваше усмивка. Флин знаеше, че те разкриват истинското му настроение. Когато очите на Брад се усмихваха, радостта му бе искрена, както сега.

— Радвам се да те видя отново, негоднико.

— Не мислех, че някога ще се върнеш за постоянно.

— Аз също. Нещата се променят, Флин. Предполагам, че така е писано. Нещо ме измъчваше от няколко години. Накрая осъзнах, че е носталгия. Какво става с теб, господин главен редактор?

— Добре. Надявам се, че ще се абонираш за вестника. Ще уредя това — добави Флин с усмивка. — Слагаме хубава червена кутия до пощата на всеки абонат. Ще получаваш сутрешния брой около седем часа.

— Запиши ме.

— Обещавам. В замяна искам интервю от Брадли Чарлз Вейн IV възможно най-скоро.

— По дяволите. Дай ми време да се устроя, преди да вляза в кожата си на влиятелен бизнесмен.

— Какво ще кажеш за понеделник? Ще дойда при теб.

— За бога, станал си също като Кларк Кент. Или по-лошо, като Луиз Лейн… без страхотните крака. Не зная какви са ангажиментите ми за понеделник, но ще се обадя на секретарката си да те вмести.

— Добре. Какво ще кажеш да пийнем по бира довечера?

— Нямам нищо против. Как е семейството ти?

— Мама и Джо живеят щастливо във Финикс.

— Всъщност имах предвид онази сладурана Дейна.

— Нали няма отново да започнеш да сваляш сестра ми? Смущаващо е.

— Има ли си приятел?

— Не, няма.

— Все още ли е девствена?

Флин се намръщи.

— Млъквай, Вейн.

— Обичам да те дразня. — Брад въздъхна, вече напълно спокоен и доволен, че си е у дома. — Въпреки че е забавно, не за това ти се обадих да дойдеш. Има нещо, което мисля, че би искал да видиш. Поразмишлявах, след като ми каза в какво са се забъркали Дейна и приятелките й.

— Знаеш нещо за онези хора в „Уориърс Пийк“?

— Не. Но зная доста за изкуството. Ела. В голямата приемна е. Тъкмо я разтоварвах лично, когато чух колата.

Тръгна по терасата, заобикаляща цялата къща, и сви покрай ъгъла, зад който имаше двойна остъклена врата с резбована дограма. Голямата приемна бе с висок таван, извит балкон и камина от зеленикав гранит с дъбови кантове. Имаше място за два дивана, единият в средата на стаята, а другият уютен ъгъл, удобен за разговори насаме. През широк свод се влизаше в онази част на помещението, където бе пианото, на което Брад бе прекарвал дълги часове в досадни упражнения. Там, подпряна на стената на втора камина, бе картата.

Флин почувства, че му се завива свят.

— Господи! Мили боже!

— Озаглавена е „След магията“. Купих я на търг преди около три години. Помниш ли, споменах ти, че съм я избрал, защото едната от жените прилича на Дейна.

— Не съм обърнал внимание. Винаги подхвърляш шеги за сестра ми.

Флин приклекна и разгледа картината отблизо. Не разбираше от изкуство, но въпреки това би се заклел, че е рисувана от същата ръка, сътворила платното в „Уориърс Пийк“.

Тук нямаше радост и невинност. Тоновете бяха тъмни, внушаващи печал. Единствената светлина, съвсем бледа, сияеше от три стъклени ковчега, в които спяха три жени.

С лицата на сестра му, Малъри и Зоуи.

— Ще се обадя на един човек. — Флин се изправи и извади мобилния си телефон. — Веднага трябва да види това.