Нора Робъртс
Ключът на светлината (18)

Осемнадесета глава

Когато се събуди, в апартамента й бе тихо като в гробница. Остана неподвижна няколко мига, загледана в лъча светлина, който се промъкваше през пролуката между завесите на вратата за терасата и образуваше ярка ивица на пода.

Напълно се бе разсъмнало. Малъри не си спомняше как бе заспала. Много по-важно бе, че не се бе мятала в леглото, страхувайки се какъв сън ще я споходи.

Бавно плъзна ръка под възглавницата си и потърси камъчето. Намръщи се, когато не напипа нищо, изправи гръб и повдигна възглавницата. Отдолу нямаше камъче. Потърси го под облегалките, на пода, под дивана и накрая седна, изпълнена с недоумение.

Не бе възможно да е изчезнало.

Или може би бе станало точно това. След като бе изпълнило предназначението си. Бе спала непробудно. Точно както й бе обещано. Чувстваше се отпочинала, сякаш е прекарала приятна, спокойна ваканция.

— Благодаря ти, Роуина.

Протегна се и дълбоко си пое дъх. До ноздрите й достигна аромат на кафе.

Или това бе добавка към подаръка, който бе получила, или някоя от приятелките й бе станала преди нея.

Влезе в кухнята и бе приятно изненадана. Върху плота бе сладкишът на Зоуи в красива чиния, покрит с фолио, кафеварката бе три четвърти пълна и топла, а между тях бе сутрешният вестник, старателно сгънат.

Малъри издърпа бележката, пъхната под чинията със сладкиша, и позна почерка на Зоуи, който бе уникално съчетание на печатни букви и технически шрифт.

„Добро утро. Трябва да тръгвам. В десет съм на родителска среща. Не исках да ви будя, постарах се да не вдигам шум.

Дейна започва работа в два. За всеки случай навих будилника в стаята ти за дванадесет, за да не бърза и да има време да закуси.

Прекарах чудесно. Искам и двете да знаете, че каквото и да се случи, истински се радвам, че ви намерих. Или че се намерихме. Както и да се развият нещата по-нататък, безкрайно съм благодарна, че сте мои приятелки.

Може би следващия път ще се съберем в моята къща.“

С обич, Зоуи

„Десет“, помисли си Малъри и разсеяно хвърли поглед към часовника. Зяпна от изненада, когато видя, че наближава единадесет.

— Сигурно не е верен. Придвижвала се е като призрак — каза тя на глас. — Явно днес е ден за подаръци.

Малъри се усмихна и остави бележката, за да я види и Дейна. С надеждата доброто й настроение да продължи, отряза тънко парче сладкиш и си наля кафе. Сложи ги върху поднос заедно с вестника и чаша сок и отнесе всичко на терасата.

Навън се долавяше есенен полъх. Винаги бе обичала лекия мирис на листата, когато започват да се обагрят в ярки цветове.

„Трябва да купя хризантеми — помисли си тя, докато отчупваше парче сладкиш. Обикновено купуваше цветя по-рано през сезона. — Както и няколко тикви за празника на Вси светии.“ Щеше да събере листа, когато короните на кленовете станат аленочервени. Би могла да украси и верандата на Флин. Докато отпиваше първата глътка кафе, хвърли по един поглед на заглавията във вестника. Четенето на пресата сутрин бе по-различно изживяване, откакто се бе запознала с Флин. Опитваше се да си представи как той решава кое къде да бъде отпечатано и как превръща отделните новини, коментари, реклами и снимки в едно неразделно цяло. Продължи да хапва и да пийва кафе, докато прелистваше страниците, и сърцето й подскочи, щом стигна до неговата.

Странно бе, че и по-рано я бе чела, седмица след седмица. Какво си бе мислила за него тогава? „Красавец, но с нищо по-различен от мнозина.“ Четеше статиите му и понякога бе съгласна с него, а друг път не. Не се бе запитвала колко труд и усилия посвещава на темите, по които споделя размислите си всяка седмица.

Сега, когато го познаваше, сякаш чуваше гласа му да изрича написаните думи и виждаше как лицето му променя израза си. Проследяваше пътя, по който изключително отвореното му съзнание е достигнало до прозрения.

— Какво превръща човека в творец? — прочете тя.

Когато стигна до края на статията и се подготви да започне отново от началото, любовта й към него бе още по-силна.

 

 

Флин седеше на ръба на бюрото си и изслушваше идеята на един от репортерите за интервю с местен колекционер на смешници.

Парцалени кукли, статуетки, картинки, порцеланови и пластмасови фигурки, смешници, разхождащи кучета, танцуващи, пеещи или седнали зад волана на смешни коли.

— Има над пет хиляди смешника, без снимките и автографите от живи клоуни.

Флин потръпна при мисълта за пет хиляди клоуна на едно място по едно и също време. Представи си как тръгват напред като армия, размахваща балони и гумени бухалки. Безброй червени носове и оглушителен смях. И безброй страховити широки усмивки.

— Защо? — попита Флин.

— Защо какво?

— Защо е събрал пет хиляди смешника?

— Аха. — Тим, млад журналист, който понякога носеше тиранти и слагаше твърде много гел, се раздвижи на скърцащия стол. — Баща му сложил началото на колекцията през двадесетте. Това е нещо като семейна традиция. Самият той започнал да дава приноса си през петдесетте, а след смъртта на баща си наследил всичките. Някои от тях имат антикварна стойност. Биха могли да му донесат добри пари на търг.

— Добре. Възлагам ти този материал. Вземи фотограф. Искам снимка на цялата колекция и собственика й сред смешниците. И още една с най-интересните от тях. Поискай да ти разкаже историята им и да обясни защо са ценни. От време на време споменавай за връзката между баща и син, но наблегни на цифрите и опиши по един-два сувенира от всяка ценова група. Става за уикенд притурката. И, Тим, постарай се да избягваш думите „значи“ и „разбираш ли“ по време на интервюто.

— Ясно.

Флин надникна над рамото му и видя Малъри с огромна саксия с хризантеми. Блясъкът в очите й го накара да забрави къде се намира.

— Здравей. С градинарство ли ще се занимаваш днес?

— Може би. Да не би моментът да е неподходящ?

— Не. Заповядай. Какво мислиш за смешниците?

— Не изглеждат зле, нарисувани върху черно кадифе.

— Добра идея. Тим? — обърна се той към журналиста. — Приложи няколко снимки на нарисувани клоуни върху фон от черно кадифе. Включи разсъждения за смешното в живота ни — добави накрая. — Би било уместно.

Малъри влезе в офиса и сложи саксията до прозореца.

— Исках да…

— Почакай. — Флин повдигна пръст и отговори на обаждане от полицейската централа. — Запомни мисълта си — каза й той и подаде глава през вратата. — Шели, има ПТП на петстотин метра от Кресънт. Току-що ми съобщиха. Тръгвай към отдел „Пътна полиция“. Вземи Марк.

— ПТП? — попита Малъри, когато той се обърна към нея.

— Пътнотранспортно произшествие.

— Аха. Тази сутрин се замислих колко труд ти коства издаването на вестника всеки ден. — Наведе се и погали хъркащия Мо. — И как успяваш да имаш свободно време.

— Би могло да се каже, че имам.

— Животът ти е страхотен. Приятели, семейство, работа, от която си доволен, къща и едно глупаво куче. Възхищавам се. — Малъри изправи гръб. — Възхитена съм от теб.

— Явно снощи добре си се позабавлявала.

— Да. Ще ти разкажа, но не искам… как се казваше, да прекъсна нишката.

— Да загубиш нишката.

— Точно така. — Прескочи кучето, сложи ръце на раменете на Флин и го целуна дълго и пламенно. — Благодаря ти.

Кожата му настръхна.

— За какво? Ако наистина заслужавам благодарността ти, бих искал да я получа още веднъж, защото това ми харесва.

— Добре.

Този път Малъри преплете пръсти на тила му и целувката бе още по-страстна.

Отвъд стъклената преграда прозвучаха бурни аплодисменти.

— Господи, трябва да сложа щори. — Флин се опита да покаже, че не желае публика, като затвори вратата. — Нямам нищо против да бъда герой, но ми кажи кой дракон съм убил.

— Прочетох статията ти в днешния брой.

— Е, и? Обикновено, ако някой е впечатлен от мой материал, просто казва: „Добра работа, Хенеси“. Твоята реакция ми допада повече.

— „Не само художникът, който държи четката, създава една картина — цитира тя, — а и онези, които я гледат и виждат в нея красота, сила и страст. Те вдъхват живот на изображението.“ Благодаря ти.

— Пак заповядай.

— Всеки път, когато започна да се самосъжалявам, защото не живея в Париж и не се движа сред знаменити художници, ще препрочитам тази статия, за да ми напомня какво имам. Какво представлявам.

— Мисля, че си необикновена.

— Днес и аз мисля така. Когато се събудих, се чувствах по-добре, отколкото от дни насам. Чудесно е човек да се наспи. Едно малко синьо камъче под възглавницата и…

— Не разбирам.

— Не е важно. Просто нещо, което Роуина ми даде. Снощи дойде на нашето събиране с преспиване.

— Така ли? С какво беше облечена?

Малъри се засмя и седна на ръба на бюрото.

— Не остана за продължението на купона по пижами, но начинът, по който пристигна, беше доста интересен. Трите бяхме седнали около дъска за викане на духове.

— Сигурно се шегуваш.

— Не. На Зоуи й хрумна, че може би сме избрани, защото сме вещици, но не го знаем. Тогава ми се стори логично. Но се случи нещо много странно. Пламъците на свещите се издигнаха и задуха вятър. Влезе Кейн. Роуина каза, че сме отворили вратата, сякаш го каним.

— За бога, Малъри. Господи! Защо си играете с… тайнствените сили? Той вече се опита да те нарани. Можеше да пострадаш.

„Има невероятно лице — помисли си тя. — В рамките на една секунда може да изрази интерес, насмешка и гняв.“

— Роуина ясно ми даде да разбера това. Няма смисъл и ти да ми се караш.

— Досега не съм имал повод да ти се карам.

— Прав си. — Малъри смръщи ноздри, когато Мо се събуди и понечи да се втурне към нея. — Напълно си прав, че не биваше да си играем с нещо, което не разбираме. Съжалявам, повярвай ми. Нямам намерение да опитвам отново.

Флин леко дръпна кичур от косите й.

— Защо не ми даваш възможност да поспоря с теб?

— Не желая да развалям чудесното си настроение със спорове. Да отложим това за следващата седмица. Просто се отбих, за да ти донеса цветя. Накарах те да прекъснеш работата си за прекалено дълго.

Той погледна към хризантемите. За втори път му подаряваше цветя.

— Днес определено си доста весела.

— Защо да не бъда? Аз съм влюбена жена, която е взела най-доброто решение във връзка с…

— С какво? — подкани я Флин, когато погледът й стана загадъчен.

— Избори — промълви тя. — Решителни крачки. Часът на истината. Защо не се сетих по-рано? Може би е била твоята къща, но фантазиите ми за съвършенство са я променили така, че да съответства на желанията ми. По-скоро моя, отколкото твоя. Или тя няма нищо общо, а това, което търся, си ти.

— Кое?

— Ключът. Трябва да претърся къщата ти. Има ли някакъв проблем?

— А…

Малъри нетърпеливо махна с ръка, за да разсее колебанията му.

— Слушай, ако си скрил нещо лично или компрометиращо, като еротични списания или играчки от секс магазин, ще ти дам шанс да ги изнесеш.

— Всичките ми еротични списания и играчки от секс магазини са в сейф. За съжаление не мога да ти кажа комбинацията.

Тя пристъпи към него и плъзна ръка нагоре по гърдите му.

— Зная, че искам твърде много. Самата аз не бих се съгласила някои да се рови из вещите ми, докато ме няма.

— Няма много за ровене. Но ми спести мърморенето, че трябва да си купя ново бельо и да ползвам старото за парцали.

— Не съм ти майка. Ще кажеш ли на Джордън, че ще намина?

— Днес излезе. — Флин извади връзката от джоба си и откачи ключа за дома си. — Ще бъдеш ли там, когато се прибера?

— Ще се постарая.

— Тогава ще кажа на Джордън да не се прибира. Ще пренощува у Брад и ще бъдеш изцяло на мое разположение.

Малъри взе ключа и леко допря устни до неговите.

— Ще те очаквам с нетърпение.

Дяволитото пламъче в очите й го накара да се усмихва цял час, след като тя си тръгна.

 

 

Малъри изтича по стъпалата до входната врата на Флин. Щеше да търси бавно, подробно и старателно.

Трябваше да се сети за това по-рано. Изминаването на пътя дотук бе като съединяване на точки.

Картините отразяваха моменти на промени, обрати. Животът й изцяло се бе променил, когато бе започнала да изпитва влечение към Флин. „А това е неговата къща“, каза си тя и прекрачи прага. Нали самият Флин бе споделил, че я е купил, когато е приел съдбата си?

„Надникни дълбоко в себе си и се огледай наоколо“, спомни си тя, докато стоеше неподвижна и се опитваше да почувства мястото. Може би къщата олицетворява самата нея и трябва да потърси във вътрешността й и на двора.

„Светлината и сенките.“ Къщата бе пълна и с двете.

Можеше само да бъде благодарна, че няма много вещи. Спартанският начин на живот на Флин щеше да улесни търсенето.

Започна от хола и се намръщи, щом видя дивана. Намери под възглавниците осемдесет и девет цента на дребни монети, запалка, роман на Робърт Паркър и трохи от бисквити.

Това я подразни и я накара да съчетае търсенето с почистване с прахосмукачка и парцал. Прекара повече от час само в кухнята. Накрая бе плувнала в пот и всичко светеше от чистота, но не бе попаднала на нищо, което да наподобява ключ.

Премести се на горния етаж. Сънят й бе завършил там. Може би в това имаше нещо символично. Предполагаше, че стаите не са в толкова окаяно състояние, колкото кухнята.

Един поглед в банята разсея тази заблуда. Дори любовта — и към един мъж, и към чистотата, имаше граници. Затвори вратата, без дори да влезе.

Щом прекрачи прага на кабинета му, бе впечатлена. Всички обидни думи, които й бяха хрумнали преди малко, изчезнаха.

Не бе подреден. Определено някой трябваше да забърше праха, а в ъглите имаше топки кучешки косми, които изглеждаха достатъчни да се изплете рогозка. Но стените бяха светли, бюрото бе красиво, а плакатите в рамки издаваха усет за стил и изкуство, който досега не бе доловила у него.

— Имаш много прекрасни черти, нали?

Плъзна пръсти по бюрото и вниманието й бе привлечено от купчината папки и картинките на екшън герои.

„Приятно място за работа — помисли си тя. — Подходящо за размисъл.“ Не го бе грижа за състоянието на кухнята, а диванът, който бе сложил в хола, бе просто кътче, където да подремне или да почете книга. Но поддържаше ред в стаята, която явно бе най-важна за него.

„Красота, познание, смелост.“ Беше й казано, че ще се нуждае и от трите неща. В съня й бе имало красота — любовта, домът й, изкуството. По-късно бе стигнала до познанието, че всичко е илюзия. И накрая бе събрала смелост да избяга от илюзорния свят.

Може би това бе част от пътя към крайната цел.

„Любовта ще изкове ключа.“

Е, тя обичаше Флин. Вече бе приела този факт. Тогава къде бе проклетият ключ?

Завъртя се в кръг и разгледа отблизо колекцията му от плакати. Кинозвезди от минали десетилетия. „Толкова е… интересен — реши тя. — И остроумен.“

Снимките имаха еротично въздействие, но издаваха и невинност. Краката на Бети Грейбъл, буйните коси на Рита Хейуърт, незабравимото лице на Монро.

Легенди колкото заради красотата, толкова и заради таланта си. Богини на екрана.

Богини.

Пръстите й затрепериха, когато свали първата снимка от стената. Сигурна бе, че е стигнала до отговора на загадката.

Но огледа всеки от плакатите, всяка рамка и всеки сантиметър от кабинета и не намери нищо.

Отказвайки да се предаде на отчаянието, седна на бюрото. Бе убедена, че е на крачка от целта. Разполагаше с всички парчета и трябваше само да ги сглоби.

 

 

Чувстваше нужда от глътка въздух и време да поразмишлява. Докато трае това умуване, щеше да направи нещо обикновено.

Не, не обикновено, а плод на творческо вдъхновение.

Флин реши, че е крайно време ролите да бъдат разменени, и на път за дома се отби да купи цветя. Есента се прокрадваше във въздуха и докосваше листата на дърветата с върха на четката си. Сред зеленината по склоновете на възвишенията вече се открояваха златисти и червеникави петна.

Тази вечер над тях щеше да се издигне нарастващата луна, вече почти кръгла.

Запита се дали това безпокои Малъри.

Разбира се. Струваше му се невъзможно жена като нея да не е обзета от тревога. Все пак, когато бе влязла в офиса му, изглеждаше весела. Щеше да се постарае да поддържа настроението й.

Не би било зле да я заведе на ресторант, може би да отидат с колата до Питсбърг за смяна на обстановката. Пътуването и вечерята в шикозно заведение щяха да й харесат, да отклонят мислите й от…

Щом влезе през входната врата, разбра, че ще се наложи да промени намеренията си.

Ухаеше… на свежест и нещо апетитно.

„Лимон — помисли си той, докато вървеше към хола — и пикантни подправки.“ Личеше си присъствието на жена в къщата.

— Мал?

— Тук съм! В кухнята!

Кучето го изпревари и след като получи бисквитка и погалване по гърба, бе изпратено навън през задната врата.

Флин не бе сигурен кое го привлече по-силно, ароматът, който излиза от фурната, или жената с бяла престилка с къдрички.

„Господи, кой би предположил, че една жена с престилка може да изглежда толкова секси?“

— Здравей. Какво правиш?

— Готвя. — Малъри затвори вратата. — Зная, че тази кухня рядко се използва за подобна дейност. Цветя? — В очите й се изписа умиление. — Красиви са.

— Като теб. Готвиш, а? — Без колебание, Флин напълно се отказа от плановете си. — Това означава ли, че предстои нещо като вечеря?

— Разбира се. — Тя взе цветята и го целуна над тях. — Реших да те впечатля с кулинарните си умения и отскочих до магазина за хранителни стоки. Тук нямаше нищо, което би могло да се нарече истинска храна.

— Имам царевични пръчици. Доста при това.

— Забелязах. — Тъй като не намери ваза, напълни пластмасова кана с вода и натопи цветята. Фактът, че не се намръщи, я накара да се гордее със себе си. — Явно не притежаваш и необходимите пособия за приготвяне на истинска храна. Нито една дървена лъжица.

— Не разбирам защо все още ги произвеждат. Нима човечеството не е напреднало от времето, когато инструментите, които сме използвали в бита си, са се изработвали от дърво? — Взе лъжицата от плота и смръщи вежди. — Тук има нещо ново. Забелязвам промяна.

— Просто е почистено.

Лицето му издаде удивление, когато се огледа.

— Наистина е чисто. Като че ли си наела цяла бригада елфи чистачи. По колко вземат на час?

— Работят за цветя. — Малъри вдъхна от уханието им и реши, че все пак изглеждат добре в пластмасовата кана. — Напълно си се издължил.

— Почистила си. Струва ми се толкова… странно.

— Признавам, че се увлякох.

— Нямам нищо против. — Той хвана ръката й и целуна пръстите й. — Възхитен съм. Трябва ли да се засрамя?

— Не е задължително.

— Добре. — Притегли я към себе си и потърка буза в нейната. — А сега готвиш. Печеш нещо.

— Исках да се поразсея за малко.

— Аз също. Щях да те заведа на ресторант, но ти прецака коза ми.

— Можеш да го запазиш за друг път. Разтребването ми помага да проясня съзнанието си, а тук трябваше да се свърши доста работа.

— Аха, разбирам. Съжалявам.

— Близо съм. — Малъри се загледа в парата, която се издигаше от тенджерата на котлона, сякаш очакваше отговорът да се появи там. — Чувствам, че пропускам една-единствена стъпка. По-късно ще поговорим за това. Вечерята е почти готова. Защо не налееш вино? Мисля, че е подходящо за печеното.

— Разбира се. — Флин повдигна бутилката вино, което тя бе сложила на плота, но след миг отново я остави. — Печено? Приготвила си печено?

— И картофено пюре… след малко — добави тя, докато включваше миксера, донесен от собствената й кухня. — И зелен фасул. Реших всичко да бъде в хармония със статията ти. Предположих, че щом си споменал точно това ястие, навярно ти харесва.

— Разбира се. Всеки мъж го обожава. Малъри. — Наивно трогнат, Флин я погали по бузата. — Трябваше да ти донеса повече цветя.

Тя се засмя и започна да намачква сварените картофи.

— И тези са достатъчни, благодаря. Всъщност за първи път приготвям печено. Повече си падам по бързите ястия. Но взех рецептата от Зоуи, която се закле, че няма начин да се изложа. Саймън облизвал чинията си.

— Обещавам, че няма да забравя да дъвча.

Хвана ръката й, накара я да се обърне към него и бавно плъзна пръсти нагоре по тялото й, докато стигна до брадичката. Целувката му бавно я завладя, сякаш потъваше в пухен дюшек.

Сърцето й се преобърна и лека мъгла забули съзнанието й. Изпусна бъркалката, която държеше в ръка. Почувства, че сякаш се разтапя и двамата напълно се сливат.

Единението бе не само с него, а и със собствената й същност. Когато я освободи, погледът на сините й очи бе премрежен.

„Жената притежава сила — помисли си Флин, — която кара мъжа да се чувства като бог.“

— Флин.

Устните му трепнаха до челото й.

— Малъри.

— Забравих… какво правя.

Той се наведе и вдигна бъркалката от пода.

— Мисля, че разбъркваше картофеното пюре.

— А, да. Пюрето.

Малко замаяна, застана до мивката, за да измие бъркалката.

— Никой не е правил нещо толкова мило за мен.

— Обичам те. — Малъри прехапа устни и се загледа през прозореца. — Не казвай нищо. Не искам никой от двама ни да се смущава. Дълго мислих за това. Зная, че избързах и те притесних. Не е в стила ми — припряно добави тя и отново взе миксера.

— Малъри…

— Наистина не е нужно да казваш нищо. Засега ще ми бъде достатъчно да го приемеш и може би да се възползваш. Според мен любовта не бива да бъде оръжие, манипулативно средство или бреме. Красотата й е в това, че тя е дар, който не те обвързва. Наслади й се, както на това печено. — Усмихна се, въпреки че погледът му я смути. — Какво ще кажеш да налееш вино, а после да измиеш съдовете? Просто ще прекараме една приятна вечер.

— Добре.

„Може да почака — помисли си Флин, — вероятно е писано да почака.“

Във всеки случай, думите в главата му звучаха твърде фалшиво в сравнение с искреността на нейните.

Значи щяха просто да се наслаждават на компанията си и приготвеното от нея ястие в скромната му кухня, на маса, украсена с цветя в пластмасова кана.

Това му се струваше обещаващо начало. Интересно съчетание на две удоволствия.

— Знаеш ли, ако съставиш списък от неща, с които смяташ, че би трябвало да се снабдя, ще ги купя.

Малъри повдигна вежди, взе чашата вино, която той й подаде, и извади малък бележник от джоба на престилката си.

— Вече почти съм го съставила. Канех се да ти го дам едва когато те омая с вино и вкуснотии.

Флин прелисти бележника и забеляза, че всичко е старателно подредено по групи. „Хранителни продукти“, „Почистващи препарати“, с подгрупи: „За кухнята“, „За банята“, „За пране“, „Домакински прибори“.

„Господи, тази жена е неустоима!“

— Май ще се наложи да изтегля заем.

— Гледай на това като на инвестиция. — Малъри взе бележника от ръката му, прибра го обратно в джоба си и отново се залови с картофите. — Впрочем, много ми харесаха онези творения в офиса ти.

— Творения? За изкуство ли говориш? — Флин си даде вид, че не разбира. — А, момичетата ми. Така ли?

— Остроумно, носталгично, секси, стилно. Цялата стая е страхотна, което, признавам, беше облекчение за мен, като се има предвид останалата част от къщата. Успя да ме избави от отчаянието, когато идеите ми за ключа не доведоха до нищо. — Изцеди зеления фасул, подправен с босилек, сложи го в купа и му я подаде. — Монро, Грейбъл, Хейуърт и така нататък. Богини на екрана. Богини, ключ.

— Логично.

— Да, и аз мислех така, но нямах късмет. — Подаде му купата с пюре, а след това извади печеното с ръкохватки, които бе купила. — Все пак мисля, че съм на прав път, а и имах възможност да видя къде умуваш върху статиите си. — Малъри седна и огледа масата. — Дано си гладен.

Оформиха порциите. След първата хапка от печеното Флин въздъхна.

— Добре че изпрати Мо навън. Не искам да го тормозя с това, защото едва ли ще остане много за него. Поздравления за майсторката.

„Удоволствие е — помисли си Малъри — да гледаш как мъжът, когото обичаш, с наслада хапва нещо, приготвено от теб. Приятно е да споделяте вечерята си след работен ден.“

Не се бе чувствала лишена от нищо, когато бе вечеряла сама или в компанията на приятелки. Но сега мечтаеше да прекарва този час с него ден след ден, година след година.

— Флин, ти каза, че си купил тази къща, когато си приел, че ти е писано да останеш във Вали. Представяше ли си… представяш ли си как би искал да изглежда?

— Не зная дали тогава съм имал подобни мисли. Привлече ме обликът й, архитектурата и големият двор. Нещо в него ме кара да се чувствам силен и спокоен. — Помълча няколко секунди. — Мисля, че рано или късно трябва да ремонтирам тази стая, за да изглежда прилично за новото хилядолетие. Отдавна се каня да обзаведа цялата къща, но все не намирам време. Навярно защото живея само с Мо. — Наля още вино и в двете чаши. — Ако имаш идеи, готов съм да ги чуя.

— Винаги съм пълна с идеи и трябва да внимаваш, преди да ми позволиш да ги осъществя. Но не затова те попитах. Имах видение за къщата, която купихме с Дейна и Зоуи. Веднага си представих как ще изглежда, какво се изисква от мен и в какво мога да превърна своята част. Но оттогава не съм ходила.

— Напоследък си много заета.

— Не е точно така. Съзнателно избягвам да ходя там. Не е в стила ми. Обикновено, когато имам планове, изгарям от нетърпение да ги осъществя. Оглеждам, съставям списъци. Направих крачката. Сложих подписа си върху документите, но не мога да се реша на следващата.

— Това е важно решение, Мал.

— Не съм нерешителна. Напротив. Освен това държа на думата си. Но този път се изплаших. Утре ще отида да разгледам къщата отново. Предишните собственици са оставили някакви вехтории на тавана. Зоуи ме помоли да проверя дали има нещо ценно, преди да започне да ги изхвърля.

— Какъв таван? Мрачен и пълен с призраци или големият таван на баба, място за игри и забавления?

— Нямам представа. Не съм се качвала. — Срамуваше се да го признае. — Разгледах само първия етаж, което е странно, защото притежавам една трета от имота. Или скоро ще я притежавам. Но утре това ще се промени. Въпреки че промените не са едно от любимите ми неща.

— Искаш ли да дойда с теб? Любопитен съм да я видя.

— Надявах се да го кажеш. — Малъри стисна ръката му. — Благодаря. А сега, щом повдигна въпроса за идеите ми относно тази къща, предлагам да започнем от хола, където прекарваш по-голямата част от времето си.

— Пак ли ще обиждаш дивана ми?

— Не съм способна да изрека достатъчно обидна дума, каквато заслужава онзи диван. Но не е зле да помислиш за истински маси, лампи, килим и пердета.

— Хрумна ми просто да поръчам някои неща по каталог.

Малъри му хвърли дълъг, укорителен поглед.

— Опитваш се да ме уплашиш, но няма да стане. След като бе така любезен да предложиш услугите си утре, ще ти се отплатя. С удоволствие ще ти помогна да превърнеш онзи хамбар в уютна стая.

За втори път Флин едва не облиза чинията си, но устоя на изкушението да поиска трета порция.

— Не е ли това ловък номер да ме завлечеш в магазин за обзавеждане?

— Не е съзнателен. Просто така се получи. Ще споделя част от идеите си, докато разчистваме масата.

Малъри стана и започна да събира съдовете, но той сложи ръката си върху нейната.

— Да отидем в хола и да ми покажеш какво не ти харесва в простоватия ми стил.

— След като измием съдовете.

— Аха. Не, сега. — Задърпа я към вратата и се засмя, когато на лицето й се изписа колебание. — Няма да избягат, повярвай ми. Светът няма да свърши, ако ги оставим за по-късно.

— Е, добре. Само пет минути. Кратка консултация. Първо, стените изглеждат добре. Стаята е голяма и наситеният цвят е подходящ. Би могъл да се подсили с други ярки цветове — на пердетата и… Какво правиш? — попита тя, когато Флин започна да разкопчава блузата й.

— Събличам те.

— Извинявай — отблъсна ръката му, — но за голи консултации вземам по-висока такса.

— Разори ме.

Вдигна я на ръце.

— Това беше номер, нали? С цел да ме разсъблечеш и да постигнеш своето.

— Несъзнателен. Просто така се получи.

Повали я на дивана и я притисна с тялото си.