Нора Робъртс
Ключът на светлината (4)

Четвърта глава

Когато изтича след кучето си, Флин видя три неща: сестра си, която седеше на пода и се заливаше от смях, привлекателна брюнетка, заета с героични опити да отстрани Мо, и за своя изненада и задоволство — жената, за която не бе престанал да мисли през по-голямата част от деня, почти задушена от тежестта и грубоватите ласки на четириногия му приятел.

— Стига, Мо. Долу. Престани.

Не очакваше кучето да го послуша. Винаги опитваше, а Мо никога не слушаше. Но реши, че най-доброто, което би могъл да стори, е да сграбчи огромното му туловище.

Може би не бе нужно да се навежда толкова ниско, но тя имаше най-красивите сини очи, дори когато изпращаха огнени стрели към него.

— Здравейте. Радвам се да ви видя отново.

Брадичката й затрепери, когато процеди през зъби:

— Махнете го!

— Работя по въпроса.

— Хей, Мо! — извика Дейна. — Бисквитка!

Тактиката се оказа сполучлива. Мо прескочи сандъка, захапа бисквитката от ръката й и я задържа във въздуха, докато се приземи. Би могло да се нарече грациозно приземяване, ако не се бе хързулнал цял метър по незастлания под.

— Действа като магия.

Дейна повдигна ръка и Мо, вече напълно забравил за бисквитката, застана под нея.

— Ау, какво голямо куче. — Зоуи се приближи, подаде ръката си и се усмихна, когато Мо лакомо облиза дланта й. — И дружелюбно.

— Патологично дружелюбно. — Малъри разроши козината на кучето, част от която бе полепнала по чистата й бяла блуза. — Днес ме връхлита за втори път.

— Обича момичета. — Флин свали слънчевите си очила и ги хвърли върху сандъка. — Не ми казахте името си.

— О, значи ти си идиотът с кучето. Трябваше да се досетя. Това е Малъри Прайс — каза Дейна. — И Зоуи Маккорт. Брат ми, Флин.

— Вие сте Майкъл Флин Хенеси? — Зоуи приклекна, за да почеше Мо зад ушите, и вдигна поглед към мъжа изпод бретона си. — М. Ф. Хенеси от „Вали Диспеч“?

— Виновен.

— Чела съм много ваши статии. Хареса ми материалът от миналата седмица за новия лифт на Лоун Ридж и последиците за околната среда.

— Благодаря. — Посегна да си вземе бисквита. — Това сбирка на литературен кръжок ли е и ще има ли торта?

— Не. Но ако имаш минута свободно време, можеш да седнеш при нас. — Дейна потупа по пода. — Ще ти кажем за какво става дума.

— Разбира се. — Но се настани на дивана. — Малъри Прайс? От галерията, нали?

— Вече не — отвърна тя с гримаса на раздразнение.

— Влизал съм там няколко пъти, но не съм ви виждал. Не пиша за изкуство и културни прояви. Сега разбирам, че би трябвало да се насоча в тази област.

Малъри забеляза, че очите му имат същия цвят като стените — успокояващо масленозелено.

— Едва ли имаме нещо подходящо за вашия интериор.

— Никак не харесвате този диван, нали?

— Твърде меко казано.

— Много е удобен.

Флин отмести поглед към Зоуи, чиято бе тази реплика, и й се усмихна.

— Предназначен е за дрямка. Когато човек спи, очите му са затворени, така че му е все едно как изглежда диванът. „Келтска митология“ — прочете той и наклони глава, за да види заглавията на другите книги върху сандъка. — „Митове и легенди на келтите“. — Взе една от тях, завъртя я в ръцете си и погледна сестра си. — Какво сте намислили?

— Казах ти за коктейла в „Уориърс Пийк“.

Закачливата му усмивка внезапно изчезна и чертите му станаха строги.

— Мислех, че няма да отидеш, след като ти казах, че сигурно има нещо гнило, щом никой, когото познаваш, не е получил покана.

Дейна взе кока-колата си и го изгледа с престорено любопитство.

— Наистина ли очакваше да те послушам?

— Не.

— Добре тогава. Ето какво се случи.

Едва бе започнала разказа си, когато той извърна глава и зелените му очи се втренчиха в лицето на Малъри.

— И вие ли получихте покана?

— Да.

— Вие също — кимна към Зоуи. — С какво се занимавате, Зоуи?

— В момента съм безработна фризьорка, но…

— Омъжена ли сте?

— Не.

— Вие също — каза той и отново погледна Малъри. — Не носите халка и не излъчвате вибрации, казващи „Омъжена съм“. Откога се познавате вие трите?

— Флин, престани с този разпит, за бога. Нека ти разкажа за снощи.

Дейна отново заговори и този път брат й седна на облегалката на дивана и извади от джоба си бележник. Давайки си вид, че е напълно безразлична какво прави, Малъри леко извърна глава. Забеляза, че ползва стенография. Истинска стенография, а не няколко запомнени надве-натри символа като нея. Опита се да разшифрова записките, докато Дейна разказваше, но й се зави свят.

— „Дъщерите в стъклен плен“ — промърмори Флин и продължи да пише.

— Какво? — Без да мисли, Малъри протегна ръка и сграбчи китката му. — Знаеш тази история?

— Една от версиите. — Щом успя да привлече вниманието й, той се обърна към нея. Коленете им се докоснаха. — Ирландската ми баба ми е разказвала много приказки.

— Ти не си ли я чувала? — попита Малъри Дейна.

— Тя няма ирландска баба.

— Всъщност Флин е мой доведен брат — обясни Дейна. — Баща ми се ожени за майка му, когато бях на осем години.

— Или моята майка се омъжи за баща й, когато бях на единадесет. Зависи от гледната точка. — Опита се да заиграе с косите на Малъри и дяволито се усмихна, когато тя побутна пръстите му. — Извинявай. Не можах да устоя. Както и да е, баба ми обичаше да разказва приказки и си спомням много от тях. Тази се казваше „Дъщерите в стъклен плен“. Но не мога да си обясня защо вие трите сте били поканени в „Уориърс Пийк“ да слушате приказки.

— Ние трябва да открием ключовете — намеси се Зоуи и хвърли поглед към часовника си.

— Да намерите ключовете и да освободите душите? Страхотно. — Флин изпъна крака, кръстоса ги и ги опря на сандъка. — Мой дълг е да попитам как, кога и защо.

— Ако замълчиш за минута, ще ти кажа. — Дейна пресуши кока-колата си. — Малъри е първа. Разполага с двадесет и осем дни, които текат от днес, за да намери своя ключ. Ако успее, идва ред на Зоуи или на мен. Същата история, докато и последната от нас опита късмета си.

— Къде е ковчежето, в което са заключени душите?

Дейна се намръщи, когато Мо се отдалечи от нея и отиде да подуши пръстите на краката на Малъри.

— Не зная. Навярно е у тях. У Пит и Роуина. Ако не знаят къде се намира, ключовете не биха им послужили за нищо.

— Нима искаш да кажеш, че вярваш в това? Ти, непоколебимата реалистка? И ще прекараш следващите седмици в търсене на ключовете от някакво магическо ковчеже, в което са затворени душите на три богини?

— Полубогини. — Малъри побутна Мо с крак, за да го прогони. — Дали вярваме, не е от значение. Сключили сме бизнес сделка.

— Платиха ни по двадесет и пет хиляди на човек — обясни Дейна. — Авансово.

— Двадесет и пет хиляди долара? Шегувате се.

— Парите вече са преведени по банковите ни сметки. Проверихме. — Малъри лекомислено посегна към бисквитите и Мо веднага опря голямата си глава на коляното й. — Не можеш ли да разкараш това куче?

— Не и докато тук има бисквитки. Значи онези двама непознати са дали на всяка от вас по двадесет и пет хиляди долара, за да търсите магическите ключове? Откъде ги имат? Да не би да отглеждат златна кокошка?

— Парите са истински — суховато го увери Малъри.

— А ако не успеете? Какво е наказанието?

— Губим по една година.

— Ще им служите цяла година?

— Ще отнемат година от живота ни.

Зоуи отново погледна часовника си. Наистина бе време да тръгва.

— Коя година?

Тя го изгледа с недоумение.

— Предполагам… че последната, когато остареем.

— А може би тази — каза той и се изправи. — Или следващата. Или една от последните десет години, щом всичко е толкова странно.

— Не, това е невъзможно. — Зоуи пребледня и поклати глава. — Не могат да заличат част от миналото ни. Това би променило всичко. А ако ми отнемат годината, в която родих Саймън или в която забременях? Не може да бъде.

— Разбира се, че не може. — Флин поклати глава и погледна сестра си. — Къде е умът ти, Дейна? Не ти ли хрумна, че ако не занесеш ключа на онези хора, биха могли да ти навредят? Никой не дава толкова пари на непознати, което означава, че вече ви познават. Кой знае защо, те са ви проучили.

— Ти не беше там — каза Дейна. — Определено бих ги нарекла „ексцентрици“, но не и „психопати“.

— Освен това нямат мотив да ни навредят.

Той рязко се обърна към Малъри. Този път изразът на очите му не беше закачлив, а издаваше безпокойство, което все повече нарастваше.

— А какъв мотив имат да ви дадат толкова тлъста сума?

— Трябва да тръгвам — промълви Зоуи с треперещ глас и взе чантата си, — за да посрещна Саймън, сина ми.

Отправи се към вратата и Дейна скочи на крака.

— Браво, Флин. Успя да накараш една самотна майка да изпадне в паника.

Забърза след Зоуи с надеждата да я успокои.

Той пъхна ръце в джобовете си и прикова поглед в Малъри.

— Ти изплаши ли се?

— Не, но аз нямам деветгодишен син, за когото да се тревожа. А и не мисля, че Пит и Роуина искат да ни навредят. Освен това мога да се грижа сама за себе си.

— Защо жените винаги казват, че са се забъркали в голяма каша?

— Защото мъжете обикновено усложняват положението още повече. Ще потърся ключа, защото се съгласих. И трите дадохме дума. И ти би постъпил така.

Почувства се хванат натясно и замислено потрака с монетите в джоба си. Бързо възвърна увереността си.

— Какво казаха, че ще стане, ако откриете ключовете?

— Душите ще бъдат освободени. И всяка от нас ще получи милион долара. Да, зная колко нелепо звучи всичко това за човек, който не е присъствал.

— Като добавим, че трите богини сега спят в кристални легла в замък отвъд Завесата на сънищата, права си, че е трудно за вярване, ако човек не е бил там.

— Имат картина на трите дъщери. Изглеждат точно като нас. Картината е великолепна. Разбирам от изкуство, Хенеси, и не е просто някаква цапаница, а истински шедьовър. Това трябва да означава нещо.

На лицето му се изписа любопитство.

— Кой я е нарисувал?

— Не видях подпис, а и стилът не ми е познат.

— Тогава откъде знаеш, че е шедьовър?

— Зная. Това е работата ми. Който и да я е нарисувал, притежава изключителен талант и изпитва огромна любов и уважение към това, на което е посветена. По всичко личи. Ако искат да ни навредят, защо снощи не ни сториха нищо? Дейна е била сама с тях там, преди да пристигна. Защо не са я халосали с нещо по главата и не са я хвърлили в тъмница, а после не сториха същото с мен и Зоуи? Защо не сипаха опиат във виното ни? Вече размишлявах върху всичко това и си зададох безброй въпроси? Ще ти кажа защо. Те вярват във всичко, което ни разказаха.

— И това те успокоява? Добре, кои са тези хора? Откъде са? Как и защо са дошли тук? Дали къщата не е някакъв таен щаб?

— Защо не проучиш въпроса, вместо да ни плашиш? — смъмри го Дейна, когато се върна.

— Добре ли е Зоуи? — попита Малъри.

— Да, ще бъде напълно спокойна, докато си представя как някой използва детето й за човешко жертвоприношение.

Удари Флин по рамото.

— Хей, щом не искаш никой да изтъква слабостите в плана, трябваше да проведеш тази сбирка на друго място. Разкажете ми всичко, което знаете за Роуина и Пит. — Отново започна да води записки и се постара да не подхвърля хапливи забележки за липсата на информация. — Някой пази ли поканата? — Взе онази, която Малъри извади от чантата си. — Ще видя какво мога да намеря.

— В приказката на баба ти споменаваше ли се нещо за местата, на които са скрити ключовете?

— Не. Само че не могат да бъдат завъртени от ръка на бог, което оставя много неясноти.

Флин изчака, докато Малъри си тръгна, и даде знак на Дейна да го последва в кухнята.

Беше невзрачна, с остарели уреди, бели плотове на златисти петна и стар балатум, имитация на плочки.

— Кога ще направиш промяна в тази стая? Ужасна е.

— Всяко нещо с времето си, красавице.

Извади от хладилника бира и я размаха срещу нея.

— Да, защо не?

Взе още една и отстрани капачките на двете със стенната отварачка с форма на блондинка по бикини, ухилена до уши.

— А сега ми кажи какво знаеш за онази невероятно секси жена, Малъри Прайс, с големите сини очи.

— Познавам я едва от снощи.

— Аха. — Флин скри бирата зад гърба си. — Жените усещат някои неща една за друга. Нещо като телепатия. Колкото повече една жена харесва или не харесва друга, толкова повече знае за нея. Има няколко научни изследвания на този феномен. Говори или няма да получиш бира.

Не й се пиеше особено, но сега, когато той се опита да я изнудва, бирата изведнъж й се стори много примамлива.

— Защо се интересуваш точно от нея? Защо не от Зоуи?

— Интересът ми към Зоуи е по-скоро академичен. Не бих могъл да започна страстната връзка, която си представям с Малъри, без да зная всички нейни тайни и желания.

— Повдига ми се от теб, Флин.

Той спокойно взе бирата си и бавно отпи голяма глътка от нея, а другата задържа далеч от Дейна.

— Не съм глупавото ти куче, което чака да получи бисквитка. Ще ти кажа това, което зная само за да ти се подигравам, когато Малъри те разкара. Харесвам я — добави тя и подаде ръка за бирата. — Струва ми се интелигентна, амбициозна и открита, без да е наивна. Работеше в галерията, току-що я уволниха заради разногласия с младата съпруга на шефа й. Щом я е нарекла „глупава кукла“ право в лицето, не би могло да се каже, че е от най-тактичните и дипломатичните, но говори това, което мисли. Обича хубавите дрехи и знае как да ги съчетава. Харчи твърде много за тях и затова беше на червено, преди да получи неочакваното състояние тази сутрин. В момента няма приятел и мечтае за собствен бизнес.

— Наистина ме зарадва. — Флин отпи нова глътка. — Значи няма приятел. И е куражлийка. Не само е дръзнала да се сопне на жената на шефа си, а и шофира вечер сама до най-злокобната къща в Западна Пенсилвания.

— Аз също.

— Не мога да имам страстна интимна връзка с теб, сестричке. Просто би било нередно.

— Наистина ми се повдига от теб.

Но тя се усмихна, когато се наведе и я целуна по бузата.

— Защо не ми погостуваш няколко седмици?

Тъмните й очи го пронизаха с поглед.

— Престани да се грижиш за мен, Флин.

— Ти не ми позволяваш.

— Щом не се нанесох при теб, докато бях разорена, защо да го правя сега, когато съм богата? Знаеш, че обичам да бъда самостоятелна, както и ти. Така стоят нещата. Таласъмите от „Уориърс Пийк“ няма да дойдат при мен някоя нощ и да ме отвлекат.

— Ако бяха таласъми, не бих се тревожил. — Но я познаваше добре и реши, че няма смисъл повече да я убеждава. — Моля те, спомени на новата си приятелка Малъри колко съм неотразим, остроумен, чувствителен и забавен.

— Искаш да я излъжа?

— Толкова си подла, Дейна. — Отпи още бира. — Просто си подла.

 

 

Щом остана сам, Флин се затвори в кабинета си на горения етаж. Предпочиташе да го нарича „кабинет“, вместо „офис“, защото „офис“ означаваше работа и нищо друго, докато в кабинет човек можеше да почете, да подремне или просто дълго да се взира през прозореца, потънал в размисъл. Би могъл и да работи, разбира се, но не бе задължително.

Бе обзавел стаята с масивно бюро и две широки кожени кресла, в които му се струваше, че може напълно да потъне.

Държеше папките си скрити в големи шкафове. На едната стена висяха картини в рамки на красавици от четиридесетте и петдесетте години.

Ако не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, часове наред ги съзерцаваше в пълно уединение.

Включи компютъра и когато стана да си вземе още една бира от хладилната чанта, която му бе хрумнало да сложи под плота, едва не се препъна в Мо, вече изтегнат на пода.

Тази идея му се струваше гениална.

Най-сетне седна, завъртя глава като боксьор преди рунд и се залови да сърфира из Мрежата.

Ако в киберпространството имаше нещо за новите обитатели на „Уориърс Пийк“, щеше да го открие.

Както винаги, бе напълно погълнат от света на информацията. Бирата му се затопли. Измина час, два, почти изтичаше третият, когато Мо го накара най-сетне да откъсне поглед от екрана, като блъсна стола му така силно, че го изтласка почти до средата на стаята.

— По дяволите, знаеш, че мразя това. Почакай още няколко минути.

Но Мо неведнъж бе чувал тези думи и показа негодуванието си, като опря тежките си лапи и главата си на коленете му.

— Е, добре, ще те изведа на разходка. Ако случайно минем покрай вратата на една русокоса жена, ще се отбием, за да споделим току-що събраните сведения. Ако нещата не се развият както бих искал, ще вземем пица, така че излизането няма да бъде съвсем напразно.

Думата „пица“ накара Мо да се втурне към прага. Когато Флин слезе на долния етаж, кучето вече бе до входната врата, захапало каишката си.

Беше прекрасна вечер за разходки, спокойна и наситена с омайващи ухания, в която малкото живописно градче се наслаждаваше на последните топли лъчи преди края на лятото. В такива моменти приятният бриз го караше да се чувства доволен от решението си да се вслуша в съвета на майка си и да работи за „Диспеч“, вместо да преследва кариера в някоя престижна редакция в големия град.

Много негови приятели се бяха преместили там, а жената, която мислеше, че обича, бе предпочела Ню Йорк пред него.

Или той бе предпочел Вали пред нея. „Зависи от гледната точка“, каза си Флин. Може би новините тук не бяха толкова значими или сензационни, колкото във Филаделфия или Ню Йорк, но имаше предостатъчно. А нещата, които се случваха във Вали и по възвишенията наоколо, бяха важни.

Точно сега предвкусваше история, по-пикантна от всичко, за което „Диспеч“ бе писал в шестдесет и осем годишната си история.

Ако успееше да помогне на три жени, една от които бе любимата му сестра, да пофлиртува с ослепителна блондинка и да изобличи голям пъклен заговор… е, с един куршум — три заека.

— Трябва да бъдеш мил — каза той на Мо, когато наближиха кокетната тухлена сграда, в която Малъри бе влязла сутринта. — Ако се държиш както обикновено, дори няма да ни пуснат вътре.

За по-сигурно Флин уви каишката около ръката си два пъти, преди да влезе в четириетажната кооперация.

За негов късмет Малъри живееше на партера. Не само нямаше да се наложи да дърпа Мо по стълбите или към асансьора, а и апартаментите имаха малки веранди.

Това щеше да му даде възможност да примами кучето с бисквитката, която бе пъхнал в джоба си, и да го затвори отвън.

— Бъди мил — напомни му той шепнешком и го изгледа с присвити очи, преди да почука на вратата на Малъри.

Поздравът й, когато отвори, не би могъл да се нарече учтив.

Погледна първо него, а после Мо.

— Господи. Сигурно се шегуваш.

— Мога да го изведа навън — припряно каза Флин. — Но наистина трябва да поговорим.

— Ще изрови цветята ми.

— Той не рови. — „Господи, дано не го направи“, мислено промълви той. — Имам… не мога да изрека думата с „б“, защото ще полудее, но имам една в джоба. Ще го изведа на верандата, за да не ни пречи.

— Не… — Носът на Мо се устреми право към скута й. — Мили боже.

Малъри се отдръпна назад, а Мо сякаш само това чакаше.

Прескочи прага, повлече Флин след себе си по старинния персийски килим и едва не събори вазата в стил „Деко“, пълна с късни лилии.

Ужасена, Малъри изтича до вратата на верандата и рязко я отвори.

— Вън, вън, веднага!

Мо познаваше тази дума, но отказа да излезе от апартамента, в който имаше толкова съблазнителни ухания. Просто отпусна тежките си задни части на пода и удари с лапи.

За да запази достойнство, Флин нямаше друг избор, освен да го повлече за нашийника към вратата.

— Добре, наистина си много мил. — Останал без дъх, уви каишката около едно дърво в градината. Когато Мо започна да скимти, той застана на колене. — Престани. Нима нямаш нито гордост, нито чувство за мъжка солидарност? Как ще успея да сваля тази жена, ако ни намрази? — Зарови лице в козината на главата му. — Легни долу и кротувай. Ако го направиш заради мен, целият свят е твой. За начало ще ти дам това.

Извади бисквитката. Скимтенето изведнъж престана и опашката заудря по земята.

— Още една издънка и следващия път ще те оставя затворен у дома.

Стана и отправи най-чаровната си усмивка към Малъри, която отегчено стоеше до вратата отвътре. Когато я отвори и го покани да влезе, той реши, че е постигнал малка победа.

— Водил ли си го в школа за дресировка? — попита тя.

— О, да, но имаше инцидент. Сега не ми се говори за това. Страхотен апартамент.

„Обзаведен е с женски вкус“, реши той. Нямаше дребни момичешки дрънкулки, а личеше уникален усет и стил.

Стените бяха боядисани в наситен розов цвят, ярък фон за картините. Бяха истински антики или толкова добри репродукции, че можеха да минат за автентични. Нежни тъкани и изящни форми. Всичко бе ново и съвършено подредено.

Уханието на цветята и венчелистчетата, поставени в купички с вода, също издаваше женско присъствие и се съчетаваше с парфюма й. Звучеше тиха музика. Коя бе песента?… Ани Ленъкс редеше иронични стихове за сладки мечти. Всичко говореше за неповторим, много изтънчен вкус.

Флин се приближи към картина на жена, излизаща от тъмносиня вода. Имаше мощно еротично въздействие.

— Красавица е. В морето ли живее, или на сушата?

Малъри повдигна вежди. Поне бе задал остроумен въпрос.

— Мисля, че все още не е направила избора си. — Проследи го с поглед, докато обикаляше стаята. Стори й се по̀… мъжествен тук, в нейния дом, отколкото на улицата и в необзаведената приемна в къщата си. — Какво правиш тук?

— Първо, исках да те видя отново.

— Защо?

— Защото си красива. — Беше му приятно и забавно да я гледа и затова пъхна палците си в джобовете и застана с лице към нея. — Може би това ти се струва неоснователна причина, но мисля, че е много просто. Ако нямаше красиви неща, които да съзерцаваме, не би съществувало изкуство.

— Колко време ти беше необходимо, за да стигнеш до този извод?

Усмивката му бе закачлива и одобрителна.

— Не много. Имам бърза мисъл. Вечеряла ли си?

— Не, но имам планове. Какво друго те води насам?

— Нека първо изясним едно. Надявам се, че нямаш планове и за утре вечер. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защото си ми сърдита? Или не проявяваш интерес?

— Много си досаден.

Зеленикавите му очи я изгледаха похотливо.

— Не и когато човек ме опознае. Попитай, когото искаш.

Имаше чувството, че всъщност не е досаден, а по-скоро забавен и интересен. И опасен. Но колкото и да бе привлекателен, той не бе неин тип.

— Имам твърде много грижи и без да излизам с мъж, който има лош вкус за обзавеждане и си е избрал ужасен домашен любимец.

Докато говореше, хвърли поглед към верандата и не можа да сдържи смеха си, когато видя грозноватата муцуна на Мо, притисната с надежда към стъклото.

— Всъщност, ти не мразиш кучета.

— Разбира се, че не ги мразя. Обичам ги. — Отново извърна глава към косматото същество отвън. — Но това не прилича на куче.

— Заклеха се, че е куче, когато го взех от приюта.

В очите й се изписа жалост.

— Взел си го от приют?

„Аха, пролука в ледената броня.“ Флин се приближи към нея и заедно се загледаха в Мо.

— Тогава беше доста по-малък. Отидох да правя репортаж за кучкарника и той дотича при мен, обиколи ме и ме погледна така, сякаш искаше да каже: „Точно теб чаках. Да вървим у дома. Иначе с мен е свършено“.

— Откъде измисли това име Мо?

— Просто му подхожда. Напомня ми за Мо Хауърд. — Изражението й издаде, че името не й говори нищо, и Флин въздъхна. — Жени, не знаят какво изпускат, като не оценяват скечовете на тримата Студжис.

— О, напротив, знаем. Нарочно го изпускаме. — Малъри осъзна, че стоят твърде близо един до друг, и се отдръпна крачка назад. — Има ли още нещо?

— Започнах да проучвам онези двамата, с които сте се срещнали снощи. Лиъм Пит и Роуина О’Мийра. Поне тези имена използват.

— Защо да не са истински?

— Защото, когато приложих изключителните си способности, не попаднах на никаква информация за тези лица, освен че са новите собственици на „Уориърс Пийк“. Никакви осигурителни номера, паспорти, шофьорски книжки или документи за фирма. Както и нищо за сдружение на име „Триад“. Поне нищо, свързано с тях.

— Не са американци — понечи да възрази тя, но въздъхна. — Добре, нямат паспорти. Може би все още не си се натъкнал на номерата им или са купили къщата под променени имена.

— Може би. Би било интересно да разбера, защото сякаш са паднали от небето.

— А аз бих искала да разбера още нещо за дъщерите пленници. Колкото повече зная за тях, толкова по-големи са шансовете ми да открия ключа.

— Ще се обадя на баба си и ще поискам подробности за легендата. Утре вечер ще поговорим за това.

Малъри го изгледа замислено, а после отново погледна кучето му. Явно имаше желание да помогне, а тя разполагаше само с четири седмици. В лично отношение нещата щяха да бъдат прости. Щеше да се държи приятелски поне докато реши какво да прави с него.

— Маса за трима ли ще резервираш, или за двама?

— За двама.

— Добре. Можеш да ме вземеш в седем.

— Чудесно.

— И можеш да излезеш оттук.

Посочи към вратата на верандата.

— Няма проблем. — Докато вървеше натам, Флин хвърли поглед назад. — Наистина си красива — каза той и отвори само толкова, колкото да излезе.

Малъри остана загледана в него, докато отвързва кучето и залитва от тежестта му, когато Мо се хвърли да го близне по лицето. Изчака да се отдалечат и избухна в смях.