Нора Робъртс
Ключът на светлината (17)

Седемнадесета глава

Малъри знаеше какво става. Никой не искаше да я оставя сама, защото новите й приятели се безпокояха за нея. Зоуи бе толкова ентусиазирана за това женско парти с преспиване, че не бе могла да й откаже.

Първоначалното й намерение да отхвърли идеята и да се зарови в дупката си я накара да признае, че наистина се нуждае от промяна.

Никога не бе минавала за саможива и затворена. Когато бе угрижена, излизаше и се срещаше с хора. Купуваше си нещо или правеше купон.

Предложението на Зоуи да се съберат вечерта в дома й я подтикна да направи всичко това. Купи храна и красиви ароматизирани свещи, сапуни с приятен мирис и пухкави хавлиени кърпи за гости, и накрая добро вино.

Почисти позанемарения си напоследък апартамент и сипа в купички сушени розови листа. Постара се да изглежда безупречно пред приятелките си.

Когато Дейна пристигна, на масата вече бяха подредени плата със сирене, плодове и сладки, свещите бяха запалени и звучеше тиха музика.

— Много изискано. Трябваше да се облека официално.

— Изглеждаш страхотно. — Твърдо решена да се забавлява, Малъри се приближи и я целуна по бузата. — Благодарна съм ви за това.

— За кое?

— Че се опитвате да ме развеселите. През последните няколко дни съм ужасно потисната.

— Никоя от нас не предполагаше колко енергия ще отнеме това търсене. — Подаде на Малъри торбичка с покупки и остави чантата си с тоалетни принадлежности. — Купих малко допълнителни провизии. Вино, сирене, еклери и пуканки. Четирите основни хранителни вещества. — Дейна разгледа множеството дискове с филми. — Сякаш си наела всички кинопродукции на света.

— Само тези, които се намират на DVD. Какво ще кажеш за малко вино?

— Иска ли питане? Нов парфюм?

— Не, сигурно е от свещите.

— Чудесно. Зоуи идва. Налей още една чаша.

Зоуи влезе откъм терасата, натоварена с чанти.

— Бисквити — каза тя малко задъхано. — Филми, ароматерапия и сладкиш с кафе за сутринта.

— Добре си се сетила. — Дейна пое една от чантите и й подаде чаша вино. След това се вгледа по-отблизо в миглите й. — Какво правиш, за да изглеждат толкова гъсти и дълги?

— Ще ти покажа. Лесно е. Днес се отбих в къщата, за да направя някои измервания и да разгледам мострите сред пространството и светлината. Донесох няколко каталога за тапети и бои, ако искате да ги видите. Брадли Вейн ме хвана там. Какво знаеш за него?

— Златно момче с будна гражданска съвест. Изявен спортист в училище и в колежа. Лекоатлет. Отличник, но не зубрач. Няколко пъти почти стигна до годеж, но все успява да се измъкне. С Флин са приятели почти откакто са се родили. Страхотно тяло, което няколко пъти съм имала щастието да зърна. Имаш ли желание да се убедиш в това?

— Не особено. Нямам голям късмет с мъжете, така че единственият важен човек в живота ми засега е Саймън. О, обичам тази песен. — Зоуи свали обувките си и затанцува. — Е, Мал, как вървят нещата с Флин?

— Обичам го, така че положението е ужасно. Иска ми се да можех да танцувам така.

— Как?

— Да показвам дълги крака и да кърша ханш.

— Ела тогава. — Зоуи остави чашата си и протегна ръце към нея. — Ще се научиш. Трябва да си представиш или че никой не те гледа, или че невероятно сексапилен мъж не сваля очи от теб. И в двата случая всичко зависи от настроението ти.

— Защо винаги става така, че само момичетата танцуват? — запита се Малъри, докато се опитваше да раздвижи ханш като Зоуи.

— Защото ние сме по-добри.

— Всъщност — обади се Дейна, докато хапваше от чепка зелено грозде — това е нещо като социално сексуален ритуал. Женската се движи, изкушава и съблазнява, а мъжкият наблюдава, фантазира и избира. Или очаква да бъде избран. Независимо дали танцът е под звуците на африкански тимпани или „Дейв Матюс Бенд“, нещата се свеждат до едно и също.

— Ще танцуваш ли? — попита я Малъри.

— Разбира се. — Дейна лапна още едно зърно грозде и стана.

Поклащайки едновременно рамене и бедра, тръгна към Зоуи. Впуснаха се в танц, който Малъри би нарекла израз на чувственост и свобода.

— Не мога да се меря с вас.

— Справяш се добре, отпусни коленете си. Като заговорихме за ритуали, имам няколко идеи. Но… — Зоуи отново грабна чашата си. — Мисля, че трябва да пийнем още вино, преди да ги споделя.

— Няма да ти позволя да ни държиш под напрежение — промърмори Дейна. — Мразя това. Какви са идеите ти? — Взе чашата на Зоуи и отпи глътка. — Е, пийнах още малко. Кажи ми.

— Добре, да седнем.

Малъри влезе в ролята си на домакиня и донесе вино и поднос с мезе.

— Ако този ритуал има нещо общо с коламаска, първо трябва да изпия доста.

— Не — засмя се Зоуи. — Всъщност има почти безболезнена техника с горещ восък. Мога да те направя като бразилска танцьорка, без да пролееш нито сълза.

— Като бразилска танцьорка?

— Ще остане съвсем малка ивица косъмчета и ще можеш да носиш и най-тесните бикини, без да изглеждаш неподдържана.

— Ох. — Малъри инстинктивно сложи ръце в скута си. — Не, дори и да ме упоиш с морфин.

— Честна дума, всичко е въпрос на техника — обясни Зоуи. — Е, да се върнем на онова, за което заговорих — продължи тя. — Всички се ровим в книги и се опитваме да стигнем до теории и идеи, с които да помогнем на Малъри да открие първия ключ.

— И двете сте страхотни. Наистина. Просто чувствам, че нещо ми убягва, нещо мъничко, което ще ни покаже верния път.

— Може би всички пропускаме нещо — възрази Зоуи. — Самата легенда, в която смъртна жена среща келтски бог и става кралица. Женска сила. Тя има три дъщери. Отново жени. За закрила им е дадена също жена.

— Е, шансът за мъжка или женска рожба е петдесет на петдесет — изтъкна Дейна. — Дори при боговете.

— Почакай. Значи душите им са откраднати и заключени от мъж, а в заклинанието се казва, че три смъртни жени трябва да намерят ключовете.

— Съжалявам, Зоуи, не мога да разбера накъде биеш. Вече знаем всичко това.

Малъри вяло посегна да си вземе грозде.

— Да стигнем малко по-далеч. Боговете в келтските митове са, така да се каже, по-земни от гръцките и римските. По-скоро магьосници и… как да ги нарека? Всезнаещи същества. Нали е така? — обърна се Зоуи към Дейна.

— Да.

— Свързани са със земята, с природата. Както вещиците. Съществува черна и бяла магия, но и двете използват природните стихии и сили. Ето тук трябва да излезем от рамките.

— Излязохме от тях още на четвърти септември — изтъкна Дейна.

— Може би сме избрани, защото сме… вещици.

Малъри се намръщи и погледна колко вино е останало в чашата на Зоуи.

— Колко си изпила, преди да дойдеш?

— Само помислете. Изглеждаме досущ като тях. Може би сме свързани чрез… кръвно родство или нещо подобно и притежаваме способности, за които досега не сме и подозирали.

— В легендата се казва „смъртни жени“ — напомни й Малъри.

— Вещиците не са непременно безсмъртни. Те са просто човешки същества, които притежават нещо повече. Попаднах на няколко четива. Според уика жените вещици преминават през три етапа: девойка, майка и старица. И отдават почит на богинята. Те…

— Уика е млада религия, Зоуи — каза Дейна.

— Но има стари корени. Освен това три е магическо число. Ние сме три.

— Мисля, че ако бях вещица, щях да го зная. — Малъри се замисли, докато отпиваше вино. — Щом не съм го разбрала близо тридесет години, какво да направя сега? Да призова стихиите, да направя магия?

— Превърни Джордън в конски задник. Извинявай. — Дейна сви рамене. — Просто си мечтая.

— Можем да опитаме. Заедно. Купих някои неща. — Зоуи скочи на крака и отвори чантата си. — Ритуални свещи — каза тя, докато ровеше вътре. — Тамян. Готварска сол.

— Готварска сол? — Озадачена, Малъри взе тъмносинята кутия с картинка на усмихнато момиче с чадър.

— С нея може да се очертае защитен кръг. Предпазва от зли духове. Ясенови пръчки. Купих бейзболна бухалка, нацепих я и ги издялках.

— Марта Стюърт среща добрата магьосница Гленда. — Дейна взе една от пръчките и я размаха. — Не трябва ли да се разлети вълшебен прах?

— Пийни още вино — нареди Зоуи. — Кристали. Аметист и розов кварц и тази страхотна топка.

Извади прозрачно кълбо.

— Откъде се сдоби с тези боклуци? — попита Малъри.

— От „Ню Ейдж“ магазина в търговския център. Карти „Таро“. Избрах келтски, защото реших, че са подходящи. И…

— Дъска с букви за викане на духове? — Дейна я грабна. — Господи, не съм виждала такова нещо от дете.

— Намерих я в магазина за играчки. При принадлежностите за „Ню Ейдж“ ритуали нямаше.

— Когато бях малка, с приятелките ми се опитвахме да викаме духове. Веднъж, докато пиехме пепси и хапвахме бонбони, запалихме свещите и всяка от нас попита как се казва момчето, за което ще се омъжи. Когато аз плъзнах пула по буквите, се получи ПТЗБА. — Дейна издаде сантиментална въздишка. — Много беше забавно. Да започнем с това — предложи тя. — Заради доброто старо време.

— Добре, но трябва да бъдем сериозни.

Зоуи стана, угаси лампите и спря музиката.

— Питам се дали този ПТЗБА съществува.

Дейна седна на пода и отвори кутията.

— Почакайте. Трябва да следваме ритуала. Имам книга.

Седнаха в кръг на пода.

— Да пречистим съзнанието си — заговори тя. — Да визуализираме отварянето на чакрите си.

— Никога не отварям чакрите си пред други хора — засмя се Дейна и не престана, докато Малъри не я перна по коляното.

— Запалваме свещите. Бяла за чистота. Жълта за памет и виолетова за сила. — Зоуи прехапа устни, докато внимателно възпламеняваше фитилите. — Подреждаме кристалите. Аметист за… момент. — Взе книгата си и я прелисти. — Тук. Аметист за интуиция. Както и тамянът. Розов кварц за духовна сила и вдъхновение.

— Красиво е — отбеляза Малъри. — И успокояващо.

— Мисля, че трябва една по една да сечем картите „Таро“ и да опитаме да изречем по някое заклинание, но щом Дейна настоява, първо ще направим това.

Зоуи разтвори дъсчицата с букви между тях и постави кръглата плочка в центъра.

— Трябва да се съсредоточим — каза тя. — Да фокусираме съзнанието и силата си върху един-единствен въпрос.

— Нека бъде за любовта на живота ми. Искам да открия този ПТЗБА.

— Не. — Зоуи сдържа смеха си и се опита да си придаде строг вид. — Това е сериозно. Искаме да узнаем къде се намира първият ключ. Малъри трябва да изрече въпроса на глас, а ние двете само мислено.

— Да затворим очи. — Малъри потърка ръце в панталона си и дълбоко си пое дъх. — Готови ли сте?

Трите сложиха пръсти върху пула и замълчаха.

— Не трябва ли да призовем свръхестествените сили или нещо подобно? — прошепна Малъри. — Да изразим благоговението си и да помолим за напътствия. Какво?

Зоуи повдигна единия си клепач.

— Може би трябва да се обърнем към обитателите на света отвъд Завесата на сънищата.

— „Поданиците“ — предложи Дейна. — Подходяща дума. Да поискаме помощ от поданиците на кралството отвъд Завесата на сънищата.

— Добре. Започвам. Нека всички се успокоим и се съсредоточим. — Малъри отброи десет секунди в пълна тишина. — Призоваваме поданиците на кралството отвъд Завесата на сънищата да ни помогнат или да ни насочат в нашето търсене.

— Кажи им, че си една от избраниците — прошепна Зоуи, но Дейна я смушка да замълчи.

— Аз съм една от избраниците, които търсят ключовете. Остава малко време. Моля ви да ми покажете пътя към ключа, за да освободим душите на… Дейна, не мести пула.

— Не го местя. Наистина.

С пресъхнали устни, Малъри отвори очи и видя как кръглата плочка затрепери под пръстите им.

— Свещите — прошепна Зоуи. — Господи, погледнете свещите.

Пламъците изведнъж се издължиха нагоре и върховете им станаха червени. Затрепериха, сякаш пулсират. В стаята нахлу студена вълна, която понесе тези пламъци във въздуха.

— Това е невероятно! — възкликна Дейна.

— Движи се.

Пулът подскочи и пръстите на Малъри трепнаха. Ушите й заглъхнаха. Чуваше единствено как в главата й нахлува кръв, докато проследяваше движението му от буква на буква.

„Твоята смърт.“

Затаи дъх, когато стаята изведнъж се изпълни с ослепителна светлина и задуха вятър. Чу нечий писък и повдигна ръка, за да закрие очите си. Сред вихрушката започна да се оформя силует.

Дъската се разби на парчета, сякаш е от стъкло.

— На какво си играете? — В средата на кръга им застана Роуина и побутна едно от парчетата с тока на обувката си. — Нима сте загубили ума си, та отваряте вратата за неща, които не разбирате и не можете да се защитите от тях? — С въздишка на досада, грациозно излезе от кръга и вдигна бутилката вино. — Би ли ми наляла малко, ако обичаш?

— Как се озова тук? Откъде разбра какво правим?

Малъри се изправи, олюлявайки се.

— Радвайте се, че съм аз, а не някой друг.

Роуина взе кутията със сол и я изсипа върху останките от дъсчицата.

— О, почакай.

— Помети това — нареди Роуина на Зоуи. — После го изгори. С удоволствие бих пийнала чаша вино.

Подаде бутилката на Малъри и се настани на дивана.

Обзета от гняв, Малъри влезе в кухнята и грабна една чаша от шкафа. Когато се върна, грубо я пъхна в ръката на Роуина.

— Не съм те канила в дома си.

— Напротив, поканихте и мен, и всеки друг, който пожелае да влезе през вратата, която отворихте.

— Значи сме вещици?

Изражението на Роуина се промени, когато хвърли поглед към засиялото лице на Зоуи.

— Не в смисъла, който влагаш. — Този път се обърна към нея като мъдра учителка към будна ученичка. — Въпреки че всяка жена притежава магия. Силите на трите ви, слети в едно, и желанието, с което отправихте поканата, се оказаха достатъчни, за да отворите вратата. Не съм единствената, която премина през нея. Ти го почувства — каза тя на Малъри. — Не за първи път.

— Кейн. — Малъри скръсти ръце и потръпна, когато споменът изплува в съзнанието й. — Той придвижи пула, не ние. Играеше си с нас.

— Заплаши Малъри. — Вълнението на Зоуи изчезна и тя скочи на крака. — Какво ще направиш, за да я предпазиш?

— Всичко, на което съм способна.

— Може би не е достатъчно. — Дейна хвана ръката на Малъри. — Ти изпищя. Видях лицето ти. Почувства нещо повече от нас със Зоуи. Изглеждаше разтърсена от ужас и болка.

— Беше студ… не мога да го опиша.

— Пълна загуба на топлота — промълви Роуина, — надежда и жизненост. Но си недосегаема за него, освен ако сама го допуснеш до себе си.

— Да го допусне? Какво, по дяволите, е направила, за да… — Зоуи погледна към парчетата в краката си. — Господи, съжалявам. Малъри, толкова съжалявам.

— Вината не е твоя.

Тя подаде ръка на Зоуи и за миг образуваха затворен кръг.

Когато ги видя, Роуина се усмихна над чашата си.

— Търсехме отговори и ти даде идея. През последните два дни не успях да стигна до нищо по-ценно. Направихме опит. Явно сме били на погрешен път — добави Малъри и рязко се обърна към Роуина. — Но това не ти дава право да ни хокаш.

— Напълно си права, извинявам се. — Роуина намаза бисквита с конфитюр, а след това потупа с пръст по тестето „Таро“. Над тях проблесна светлина, която изведнъж изчезна. — Това няма да ви навреди. Може би ще развиете способност да разгадавате предсказания или дори ще откриете, че притежавате ясновидска дарба.

— Ти… — Зоуи прехапа устни. — Ако не беше дошла…

— Мой дълг и желание е да ви предпазвам винаги, когато мога. Сега трябва да тръгвам. Приятна вечер. — Роуина стана и огледа стаята. — Имаш красив дом, Малъри. Подхожда ти.

Чувствайки се като неблагодарно дете, Малъри въздъхна.

— Защо не останеш да допиеш виното си?

На лицето на Роуина се изписа изненада.

— Много мило от твоя страна. С удоволствие. Отдавна не съм прекарвала дълго време в женска компания. Липсва ми.

Въпреки че в първия момент се бе почувствала неловко, на Малъри вече не й се струваше странно да има гостенка с хиляди години живот зад гърба си. Докато хапваха еклери, тя се убеди, че жените, богини или смъртни, дълбоко в себе си са еднакви.

— Рядко се занимавам с нея — каза Роуина, когато Зоуи започна да усуква буйната й коса на красива френска прическа. — Това не е една от дарбите ми, така че я оставям пусната. Няколко пъти съм я подстригвала, но после съжалявах.

— Не всеки може да изглежда толкова великолепно с пусната коса.

Роуина повдигна малкото огледало пред себе си, докато Зоуи работеше, и погледна отражението на фризьорката.

— Бих искала да имам като твоята. Толкова е впечатляваща.

— Не можеш ли? Искам да кажа, ако поискаш да промениш външността си, не можеш ли да…

Зоуи размаха ръка във въздуха и я накара да се засмее.

— Нямам такава дарба.

— А Пит? — Дейна се раздвижи на дивана. — Какви способности притежава?

— Той е воин, изпълнен с гордост, увереност и силна воля. Просто ме влудява и вдъхновява. — Свали огледалото. — Зоуи, ти си истински творец.

— О, просто обичам да си играя с коса. — Застана пред Роуина и пусна няколко кичура около лицето й. — Изглеждаш готова за делова среща или церемония по връчването на „Оскар“. Секси, женствена и неотразима. Но ти би изглеждала така, с каквато и да е прическа.

— Извинявай, но има нещо, което не мога да се сдържа да не попитам — каза Дейна. — Какво е да живееш с един мъж буквално цяла вечност?

— Той е единственият, когото желая — отвърна Роуина.

— О, стига. Сигурно си имала стотици фантазии за други мъже през последните две хилядолетия.

— Разбира се. — Роуина остави огледалото и на устните й бавно се появи усмивка. — Преди време в Рим имаше един млад сервитьор. Страхотно лице и тяло. Толкова тъмни очи, че ми се струваше, че потъвам в тях като в бездна. Сервира ми кафе и кифличка. Нарече ме bella donna с чаровна усмивка и докато хапвах от кифлата, си представях, че засмуквам съблазнителната му долна устна. — Прехапа устни и се усмихна. — Повиках го за модел в ателието си и докато рисувах, го оставих безсрамно да флиртува с мен. Когато го освободях след дълъг сеанс, отивах при Пит и го изкушавах с каквото и да бе зает.

— Никога не си му изневерявала?

— Обичам го — спокойно отвърна Роуина. — Свързани сме чрез телата, душите и сърцата си. В това има магия, по-силна от всички заклинания и проклятия. — Протегна ръка нагоре и докосна китката на Зоуи. — Ти си обикнала едно момче и то ти е дарило син. Затова винаги ще го обичаш, въпреки че е бил слаб и те е предал.

— Саймън е моят свят.

— Този свят е изпълнен със светлина и обич. Завиждам ти, че имаш дете. — Стана, приближи се към Дейна и плъзна пръст по косите й. — А ти си се влюбила в пораснало момче, което все още не би могло да се нарече мъж. Затова не си готова да му простиш.

— Защо да му прощавам?

— Това е въпросът — отвърна Роуина.

— А аз? — попита Малъри и Роуина седна на облегалката на дивана и докосна рамото й.

— Обичаш един мъж толкова безумно и пламенно, че това те кара да се съмняваш в собственото си сърце. Затова изпитваш недоверие към него.

— Как да вярвам в нещо, което ми се струва необяснимо?

— Докато чувстваш нужда да питаш, няма да стигнеш до отговора. — Наведе се и притисна устни към челото на Малъри. — Благодаря ти, че ме покани в своя дом, и на всички ви, че ме приехте в компанията си. Заповядай, вземи това.

Протегна ръка към Малъри и сложи върху дланта й малък бледосин камък.

— Какво е?

— Талисман. Пъхни го под възглавницата си тази нощ. Ще спиш спокойно. Вече трябва да тръгвам. — Роуина се усмихна и прокара пръсти през косите си, докато вървеше към остъклената врата. — Какво ли ще каже Пит за прическата ми? Лека нощ.

Отвори вратата и изчезна в нощта.

Зоуи изчака три секунди, втурна се след нея и долепи лице до стъклото.

— По дяволите! Мислех, че ще се изпари или нещо подобно, а тя просто върви като нормален човек.

— Изглежда твърде нормална — Дейна посегна да си вземе пуканка — за богиня, живяла хиляди години.

— Да, но доста тъжна. — Малъри завъртя синьото камъче в ръката си. — Толкова е изтънчена и привидно весела, а дълбоко в себе си таи ужасна тъга. Беше искрена, когато каза, че ти завижда за Саймън, Зоуи.

— Странно, като си помисли човек. — Зоуи се върна, избра четка, гребен и фиби и застана зад дивана. — Живее в онзи огромен замък, заобиколена от прекрасни неща. — Започна да разресва косите на Дейна. — Красива е, а и много мъдра според мен. Богата е, има до себе си мъж, когото обича, пътува по света и рисува великолепни картини. — Раздели косите на кичури и сплете един от тях. — А завижда на жена като мен, защото имам дете. Мислите ли, че тя не може? Не се осмелих да попитам, твърде лично е. Но не разбирам защо не е родила. Щом притежава толкова изключителни способности, защо да не може да има бебе?

— Може би Пит не иска дете. — Дейна сви рамене. — Има такива хора. Какво правиш с косата ми, Зоуи?

— Нова прическа. Няколко тънки плитки. Придава младежки и екстравагантен вид. А ти искаш ли?

— Какво?

— Да имаш деца.

Дейна замислено хапна няколко пуканки.

— Да, две. Ако през следващите няколко години не намеря мъж, когото мога да изтърпя дълго време, ще зачена сама. Вече доста жени правят любов с медицинската наука.

— Готова си на това? — Заинтригувана, Малъри посегна към купата. — Да отгледаш дете сама? Имам предвид, съзнателно — добави тя и погледна Зоуи. — Знаеш за какво говоря.

— Разбира се. — Дейна премести купата между двете. — Защо не? Здрава съм. Мисля, че ще бъда добър родител и мога да предложа доста на едно дете. Първо бих искала да постигна финансова стабилност, но ако наближавам, да кажем, тридесет и пет и в живота ми няма мъж, бих се решила.

— Липсва романтиката — отбеляза Малъри.

— Може би, но резултатът се получава. Важна е крайната цел. Ако има нещо, което дълбоко в себе си силно желаеш, нищо не бива да те спре.

Малъри си спомни съня, в който бе държала дете в ръцете си. За светлината, която изпълваше света й, сърцето й.

— Дори когато силно желаеш нещо, има граници.

— Е, не и ако желанието ти е да убиеш или осакатиш някого. Говоря за важни избори, извървяване на пътя и справяне с последиците. А ти, Зоуи? Би ли го направила отново? Да отгледаш дете сама? — попита Дейна.

— Не мисля, че бих се решила още веднъж. Трудно е. Няма с кого да споделяш трудностите, а понякога се оказват непосилни за сам човек. Но от друга страна, никой друг не изпитва същата привързаност към детето като теб. Не делиш с никого любовта, гордостта и изненадите.

— Страхуваше ли се? — попита Малъри.

— О, да. Все още понякога ме хваща страх. Мисля, че е нормално човек да се бои, защото отговорността е голяма. Ти искаш ли бебета, Мал?

— Да. — Потърка камъчето между пръстите си. — По-силно, отколкото предполагах.

 

 

В три след полунощ Дейна и Зоуи вече спяха в леглото й, а тя разчистваше масата, твърде неспокойна, за да си легне на дивана. В съзнанието й се въртяха твърде много мисли и образи.

Отново огледа синьото камъче. Може би щеше да подейства. Вече бе приела далеч по-невъзможни неща от това, че едно каменно късче под възглавницата би могло да бъде лек срещу безсънието, което я измъчва.

А може би всъщност не ги е приела. Не и дълбоко в себе си, както се бе изразила Дейна. Бе изтощена и все пак нямаше да сложи камъчето под възглавницата си, за да опита.

Твърдеше, че обича Флин, а изчакваше, малка част от нея не бе убедена в това и очакваше увлечението да отмине. В същото време се терзаеше, че той не се влюбва до уши в нея, за да има пълна взаимност.

Как да запази равновесието си, да чертае планове и всичко да бъде наред, щом чувствата й не са напълно споделени?

„Всяко нещо си има място, нали? Ако не пасва, човек не може да промени това. Зависи и от другия.“

С въздишка се отпусна на дивана. Упорито бе преследвала кариера, свързана с изкуството, защото съдбата не я бе благословила с талант, а тя отказваше да мисли, че всички години на обучение и старание са били напразни.

Бе успяла да им придаде смисъл.

Дълго време се бе задържала в галерията, защото там чувстваше сигурност. Защото това бе разумен избор. Неведнъж бе казвала, че един ден ще започне собствен бизнес, но в действителност не кроеше подобни планове. Струваше й се твърде рисковано. Ако не се бе появила Памела, все още щеше да работи в галерията.

Защо я ненавиждаше с цялото си същество? Истина бе, че Памела се стремеше да се издигне, без да блести със способности и вкус, но по-тактична жена от Малъри Прайс би намерила начин да се сработи с нея. Негодуваше срещу нея, защото бе нарушила равновесието, бе променила предначертания й план.

Просто не се бе вместила в нейния свят.

Сега започваше бизнес с Дейна и Зоуи. Единствено тя от трите се бе включила в начинанието с неохота. Накрая бе решила да участва, но колко пъти си бе задавала въпроса дали е постъпила правилно? Колко пъти й бе хрумвало да се оттегли, защото й бе трудно да види как ще се осъществи всичко?

И не бе направила никаква решителна крачка. Не бе разгледала сградата отново, не мислеше за бъдещето и не издирваше нови таланти.

Дори не бе подала молба за регистрация на фирма. Защото, ако го направеше, това би означавало, че решението й е окончателно.

Използваше търсенето на ключа като оправдание да не се реши на тази стъпка. Загадката наистина й костваше твърде много усилия и време. Но това, на което гледаше най-сериозно, бе отговорността.

Тук и сега, докато стоеше сама и будна в три часа сутринта, бе моментът да приеме неоспоримия факт. В живота й бяха настъпили множество вълнуващи промени само за три седмици, но самата тя никак не се бе променила.

Сложи камъчето под възглавницата си.

— Все още не е твърде късно — промълви Малъри и се сгуши на дивана.