Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ключове (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Key of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Ключът на светлината

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Стилов редактор и коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-130-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lenitooo)
  3. — Корекция от sonnni и Еми

Десета глава

Малъри тъкмо излизаше от банята, когато чу почукване на вратата. Върза халата си и уви косите си в кърпа, докато бързаше да отвори.

— Тод! Рано си тръгнал за работа.

— Ще се отбия в кафенето да позяпам младите юпита, преди да продължа. — Надникна над дясното й рамо, а след това над лявото и я погледна дяволито.

— Имаш ли компания?

Малъри отвори вратата по-широко и го покани да влезе.

— Не, сама съм.

— Жалко.

— За теб. — Уви кърпата по-плътно около главата си. — Искаш ли да пийнеш кафе тук? Вече се вари.

— Само ако можеш да ми предложиш дълго „Мока“ с мляко и кифла с лешников крем.

— Не, съжалявам.

— Е, тогава ще ти съобщя добрите новини и тръгвам.

Все пак се настани на един фотьойл.

— О, нови ботуши?

— Чудесни са, нали? — Тод изпъна крака и ги завъртя наляво-надясно, за да се похвали. — Неудобни са, естествено, но не можах да им устоя. В събота минах набързо през „Нордстрьомс“. Трябва да отидеш, скъпа. — Изправи гръб и хвана ръката й, когато тя седна на ръба на дивана. — Пуловери от кашмир! Има един сапфиреносин с поло яка, който сякаш е направен специално за теб.

— Сапфиреносин? — Малъри въздъхна с наслада, като под ласките на опитен любовник. — Не говори за син кашмир пред мен, когато съм си наложила мораториум върху пазаруването.

— Мал, ако сама не се поглезиш, кой ще го направи?

— Прав си. Напълно прав. — Прехапа устни. — В „Нордстрьомс“ ли каза?

— Има и една розова блуза в комплект с жилетка, която също е тъкмо за теб.

— Знаеш, че трудно устоявам на подобни комплекти, Тод. Престани да ме измъчваш.

— Ще престана, обещавам. — Тод протегна ръце напред. — Преминавам към сутрешния бюлетин. Памела здравата загази.

— Така ли? — Малъри се настани удобно върху възглавниците. — Разкажи ми всичко. Не пести подробностите.

— Добре. Получихме бронзова статуя в стил „Деко“. Жена с пищна рокля, перо на челото, огърлица, страхотни сандали и дълъг шлейф. Забележителна е. Остроумни, оригинални хрумвания, закачлива поза, която сякаш приканва: „Ела да танцуваме чарлстон“. Влюбих се от пръв поглед.

— Обади ли се на госпожа Картърфийлд от Питсбърг?

— Именно! — Вдигна показалец, сякаш да подсили въздействието на думите си. — Това би било първото ти хрумване и би се свързала с нея лично, ако все още беше управител.

— Не отговори на въпроса ми.

— Разбира се, че се обадих на госпожа Картърфийлд, която, както очаквах, помоли да запазим статуята, докато дойде да я види лично. Следващата седмица. Какво мислиш, че става, когато уважаемата госпожа Картърфийлд от Питсбърг пристига в галерията?

— Купува я. А често и поне още едно произведение. Ако доведе приятелка, както обикновено, започва да я убеждава също да си купи нещо. Посещенията на госпожа Картърфийлд винаги са повод за празнуване.

— Памела я продаде под носа й.

Малъри остана безмълвна няколко мига.

— Какво? Как така? Защо? Госпожа К. е една от най-добрите ни клиенти. Винаги има предимство за бронзова статуя „Деко“.

На устните му се появи злорада усмивка.

— „Който дойде пръв, печели.“ Това ми каза онази празноглавка, когато разбрах. А как разбрах ли? Ще ти кажа — продължи той с нотка на триумф. — Вчера следобед госпожа К. намина неочаквано да види статуята. Нямала търпение. И доведе не една, а две приятелки. Две, Мал. Щях да заплача.

— Какво стана? Какво каза тя?

— Заведох я и видях етикет „Продадено“, залепен на пиедестала. Предположих, че е станала грешка, но отидох да проверя. Памела я е продала сутринта, най-вероятно докато бях зает да успокоявам Алфред, защото тя му заявила, че иска прекалено високи цени за мраморните си статуи на голи жени.

— Алфред? Да иска високи цени? — Малъри притисна ръце към слепоочията си. — Не мога повече да слушам.

— Беше ужасно, просто ужасно. Бяха ми нужни двадесет минути, за да го разубедя да не нахълта в галерията с чука си. Може би трябваше да го оставя да я халоса. — Тод си придаде замислен вид, а след това размаха ръце. — Както и да е, докато бях при Алфред, Памела продала статуята за госпожа Картърфийлд на някакъв непознат. Случаен посетител. — Облегна се назад и сложи ръка на гърдите си. — Все още не мога да повярвам. Естествено, госпожа К. много се ядоса и настоя да говори с теб. Наложи се да й кажа, че вече не работиш при нас. Тогава Памела затъна до уши.

— Питала е за мен? Много мило.

— Става още по-интересно. Памела слезе и избухна скандал. Госпожа К. попита как може творба, запазена за нея, да бъде продадена. Памела изтърси, че не било политика на галерията да запазва произведения, без да е платен депозит. Представяш ли си?

— Депозит? — Малъри ужасено ококори очи. — От една от най-старите и лоялни клиентки?

— Точно така! Тогава госпожа К. заяви: „От петнадесет години подпомагам тази галерия и думата ми винаги е била достатъчна. Къде е Джеймс?“. Памела отговори: „Извинявайте, но управителят съм аз“. Госпожа К. изръмжа, че щом Джеймс е назначил такава идиотка, явно си е загубил ума.

— О, продължавай. Браво, госпожа К.!

— Междувременно, Джулия се обади на Джеймс и му докладва, че има голям проблем. Двете бяха настръхнали една срещу друга, когато той влезе. Опита се да ги успокои, но госпожа К. заяви, че няма повече да разговаря с „тази жена“. Хареса ми начинът, по който го каза. Памела изкрещя, че галерията е бизнес и не можем да се съобразяваме с капризите на един клиент.

— Господи!

— Джеймс обезумя. Обеща на госпожа К., че ще реши проблема, но тя беше бясна. Лицето й прежълтя. Заплаши го, че няма да стъпи там, докато „тази жена“ е управител. Следващите й думи наистина ще ти харесат. Каза, щом е изпуснал съкровище като Малъри Прайс, заслужава бизнесът му да фалира. Тръгна си разгневена.

— Нарекла ме е „съкровище“? — Малъри доволно скръсти ръце. — Обичам я. Това се казва новина, Тод. Ще почна деня в добро настроение.

— Има и още. Джеймс адски се ядоса. Кога за последен път си го виждала ядосан?

— Хм. Никога.

— Бинго. — Тод размаха пръст във въздуха. — Беше блед като платно, със стиснати устни. Почти просъска — стисна зъби, за да го имитира: — „Трябва да си поговорим, Памела. В офиса“.

— Какво отговори тя?

— Изтича нагоре по стълбите, а той след нея. После затвориха вратата, за мое разочарование. Не можах да чуя какво точно й каза, въпреки че се опитах да подслушам, но когато Памела се разкрещя, беше достатъчно ясно. „Опитвам се да направя нещо от тази галерия! — извика тя. — Каза, че ми даваш пълна свобода, а накъдето и да се обърна, някой ми говори за прехвалената Малъри Прайс. Защо не се ожени за нея, по дяволите?“

— Охо! — Малъри помълча няколко мига и си представи сцената. — Виж ти.

— После Памела се разхленчи, че работела упорито, а никой не оценявал усилията й. Побягна навън и едва не ме събори. Беше толкова трогателно.

— Плакала е. По дяволите. — В сърцето на Малъри се прокрадна искрица съчувствие. — Сълзи на болка ли бяха или на гняв?

— На гняв.

— Добре тогава. — Безмилостно потуши искрицата. — Може би ще горя в ада, защото се радвам.

— Ще се пържим в един казан. Но докато все още сме живи хора със земни проблеми, мисля, че Джеймс ще те помоли да се върнеш. Сигурен съм в това, Мал.

— Наистина ли? — Сърцето й подскочи. — Какво каза той?

— Нищо. Но не изтича след Памела да я утешава, а до края на деня беше в офиса и преглеждаше счетоводните книжа. Когато си тръгна, изглеждаше много мрачен. Мисля, че идва краят на терора на Памела.

— Днес е хубав ден — въздъхна Малъри. — Чудесен.

— Трябва да тръгвам. Не се безпокой — каза Тод и стана. — Ще те държа в течение. Впрочем, картината, за която ме попита, портретът…

— Да, какво научи?

— Ако си спомняш, и на двамата ни се струваше, че в нея има нещо познато. Сетих се. Преди години получихме неизвестна творба с маслени бои, помниш ли? Младият Артур, когато се готви да измъкне меча от скалата.

Хладни пръсти притиснаха тила й, щом картината изплува в съзнанието й.

— Мили боже! Разбира се, че помня. Наситените цветове и пулсиращото сияние около меча.

— Определено е в същия стил и от същата школа като онази, която ми показа. Може би от същия художник.

— Да… възможно е. Откъде я получихме? Не беше ли чрез някаква агенция в Ирландия? Джеймс отиде в Европа за няколко седмици, за да купи нови творби. Тази беше най-забележителната. Кой я купи?

— Дори моята феноменална памет има граници, но направих справка. Джулия я е продала на Джордън Хоук, писателя. Роден е тук, но мисля, че живее в Ню Йорк.

Малъри почувства дълга, хладна тръпка.

— Джордън Хоук.

— Можеш да се свържеш с него чрез издателите му, ако искаш да попиташ за картината. Е, наистина е време да вървя, бонбонче. — Приближи се и я целуна. Обади ми се, когато Джеймс те повика. Искам да узная всички подробности.

 

 

Пет-шест души седяха пред компютри или разговаряха по телефони, когато Малъри стигна до третия етаж в сградата на „Диспеч“, където се намираше офисът на Флин. Веднага го видя през остъклените стени. Крачеше нервно пред бюрото си, прехвърляше сребриста броеница ту в едната, ту в другата си ръка и като че ли говореше на себе си.

Запита се как може да работи пред погледите на толкова хора и как понася непрестанното тракане, звънене на телефони и говор. Тя не би могла да съчини и едно изречение в подобна обстановка.

Не бе сигурна към кого да се обърне. Никой не приличаше на администратор или секретарка. Въпреки че в момента държеше ретро играчка, Малъри знаеше, че Флин е зает, влиятелен човек, при когото не може да влезе без предупреждение.

Докато стоеше, обзета от нерешителност, той седна на ръба на бюрото и за пореден път прехвърли броеницата от дясната си ръка в лявата и обратно. Косите му бяха разрошени, сякаш преди да вземе играчката, дълго е прокарвал пръсти през тях.

Бе облечен с тъмночервена риза с краища, натъпкани в спортния панталон, а под крачолите му се подаваха най-старите маратонки, които Малъри бе виждала.

Изведнъж цялото й тяло настръхна и сърцето й започна да бие учестено. Нормално бе да я привлича, в това нямаше нищо лошо. Но не биваше да допуска толкова скоро да й въздейства по този начин. Беше неразумно, опасно и дори…

Флин погледна през стъклото и очите им се срещнаха за един вълнуващ миг. Когато й се усмихна, сърцето й се разтуптя още повече. Пусна играчката в едната си шепа и й махна със свободната си ръка да влезе.

Малъри се придвижи между бюрата и когато прекрачи прага на отворената врата на офиса му, с облекчение видя, че не говори на себе си, а по телефона на режим „свободни ръце“. По навик затвори вратата след себе си и чу гръмко хъркане, което я накара да се огледа. Мо спеше, изтегнат между два шкафа.

„Как да се държа с мъж, който води огромното си глупаво куче със себе си на работа? — запита се тя. — Може би по-точно, как да му устоя?“

Флин й даде знак с показалец да почака още минута и Малъри успя да разгледа работното му място. На едната стена имаше голямо табло, отрупано с бележки, статии, снимки и телефонни номера. Засърбяха я пръстите да въведе ред в тях, както и на бюрото му.

Етажерките бяха пълни с книги, някои от които юридически или медицински издания. Имаше телефонни указатели за няколко окръга в Пенсилвания, сборници с известни цитати и справочници за музика и кино.

Освен броеницата имаше топка йо-йо, серия оловни войници и няколко грамоти в рамки на вестника или лично на Флин, струпани на куп, сякаш не бе намерил време да ги закачи. И тя не знаеше къде би могъл да ги сложи, защото по-голямата част от единствената стена бе заета от таблото и също толкова голям календар за месец септември. Малъри се обърна, когато той завърши разговора и пристъпи към нея, но се отдръпна крачка назад.

Флин се спря.

— Проблем ли има?

— Не. Може би. Да.

— Какъв? — попита той.

— Усетих тръпка, когато те видях тук.

На лицето му се появи широка усмивка.

— Благодаря.

— Не. Не зная дали съм готова. Трябва да мисля за много неща. Не дойдох да говорим за това, но… вече се разсеях.

— Запомни мисълта си — каза, когато телефонът му звънна отново. — Хенеси. Аха. Аха. Кога? Не, не е проблем — продължи той и записа нещо в бележник, който извади изпод книжата на бюрото. — Аз ще се погрижа. — Затвори и изключи телефона. — Това е единственото спасение. Кажи ми нещо повече за онази тръпка.

— Не. Всъщност не зная защо заговорих за нея. Дойдох да те попитам за Джордън Хоук.

— Какво?

— Преди пет години е купил картина от галерията…

— Картина? За същия Джордън Хоук ли говорим?

— Да, на младия Артур, преди да изтръгне меча. Мисля… почти съм сигурна, че е от същия художник, който е нарисувал картината в „Уориърс Пийк“ и онази на другия ти приятел. Трябва да я видя отново. Беше преди години и искам да се уверя, че съм запомнила правилно всички подробности, а не ги изопачавам според желанието си.

— Ако си права, това е още едно странно съвпадение.

— Ако съм права, изобщо не е съвпадение, а всичко има дълбок смисъл. Можеш ли да се свържеш с него?

Докато умът му трескаво преценяваше подробностите и вероятностите, Флин отново заигра с броеницата.

— Да, но винаги е на път. Може би няма да стане веднага, но ще го открия. Не знаех, че Джордън е посещавал галерията.

— Името му не е в списъка на клиентите ни и предполагам, че е единствената творба, която е купил. Според мен това прави факта още по-важен. — Гласът й затрепери от вълнение. — Флин, самата аз бях решила да я купя. Тогава не можех да си го позволя, но се опитвах да свия някои разходи, за да я вместя в бюджета си. Продали са я в почивния ми ден. Точно когато се канех да отида при Джеймс и да го помоля за разсрочено плащане. Не мога да не повярвам, че всичко това означава нещо.

— Ще се обадя на Джордън. Предполагам, че я е купил за подарък. Той не е ценител на изкуството като Брад. Пътува и не обича да се обгражда с вещи.

— Трябва отново да разгледам картината.

— Разбрах това. Съгласен съм. Ще видя какво мога да направя днес и ще ти разкажа на вечеря.

— Не, идеята не е добра. Никак.

— За вечерята ли? Хората са възприели обичая да се хранят вечер още в зората на човешката история. Документирано е.

— Да вечеряме заедно не е добра идея. Не желая да прибързвам.

Флин остави играчката. Пристъпи от крак на крак и въпреки опита й да стои на разстояние от него сграбчи ръката й и я притегли към себе си.

— Някой кара ли те да бързаш?

— По-скоро нещо. — Малъри започна да усеща учестения пулс в гърлото си и дори в разтрепераните си колене. Нещо в хладната пресметливост, която издаваха очите му, й напомни, че той мисли с две-три крачки напред. — Слушай, проблемът е в самата мен, а не в теб, и… престани — изкомандва тя, когато свободната му ръка обхвана тила й. — Едва ли мястото е подходящо за…

— Всички тук са репортери. — Кимна към стъклената преграда между офиса и общото помещение. — Отлично знаят, че се целувам с жени.

— Мисля, че съм влюбена в теб. — Тя усети как ръката му трепна, а след това се отпусна. Шеговитият и уверен израз изчезна от лицето му и на него се изписа изумление. Стрели на болка и гняв пронизаха сърцето й. — Ето че проблемът стана и твой. — Отдръпна се от него. Беше лесно, защото вече не я докосваше.

— Малъри…

— Не искам да чувам, че е твърде рано, твърде бързо и че не желаеш да се обвързваш. Не съм глупава. Очевидно е. Не бих изпаднала в това положение, ако още в самото начало бе приел отговор „не“.

— Почакай. — В изражението и гласа му се долови паника. — Потърпи една секунда.

— Секунда. — Ужасът бързо надделяваше над болката и гнева. — Ще изтърпя седмица, месец или до края на живота си. Само не се мяркай пред очите ми. — И излетя от офиса.

Все още разтърсен, Флин не дръзна да хукне след нея. Влюбена в него? Не бе искал да се влюбва в него. Бе очаквал да му позволи да я примами в леглото си, но да бъде разумна и нещата да не стават сериозни. Смяташе я за внимателна и практична жена, която не би допуснала той да се влюби в нея.

Бе приел това, а сега тя объркваше плана. При провала на годежа с Лили тържествено си бе обещал няколко неща. Първото от тях бе да не изпада отново в същото положение — да бъде уязвим и зависим от нечии желания и капризи.

Животът му съвсем не се развиваше според неговите очаквания. Жените — майка му, Лили — бяха променили посоката. Но въпреки всичко харесваше начина, по който живееше сега.

— Жени. — Обзет от гняв към тях, Флин се отпусна на стола зад бюрото си. — Не можеш да ги разбереш.

 

 

— Мъже. Винаги искат да бъде тяхната воля.

Дейна повдигна чашата си с вино към Малъри.

— Пий, сестричке.

Няколко часа след като си бе тръгнала от офиса на Флин, Малъри лекуваше наранената си гордост с „Пино Гриджо“, женска компания и козметични процедури в собствения си дом.

Имаше много неща за обсъждане, но тя не бе в състояние да мисли за картини, ключове и съдби, докато не обуздае злобата си.

— Не ми пука, че е твой брат. Той е мъж.

— Така е. — Дейна с тъга се загледа във виното си. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но е така. Вземи си още чипс.

— Благодаря. — С пригладени назад коси и лице, намазано със зеленикава хума за омекотяване на кожата, Малъри отпиваше и хрупаше. Погледна парчетата фолио, които Зоуи слагаше на главата на Дейна. — Може би и аз трябва да си направя светли кичури.

— Няма нужда — каза й Зоуи, докато работеше върху поредния участък от косите на Дейна. — Трябва само да оформим прическата ти.

— Оформянето се прави с ножици.

— Дори няма да се забелязва, че съм скъсила косата ти. Само ще изглеждаш и ще се чувстваш по-добре.

— Почакай да пийна още малко и да видя как ще изглежда Дейна, когато я подкастриш.

— Не използвай думата „подкастряне“ във връзка с косата ми — предупреди я Дейна. — Ще ни кажеш ли за какво се скарахте с Флин?

Малъри гневно подсмръкна.

— Иска само секс. Типично.

— Негодник. — Дейна посегна към купата с чипс. — Всъщност сексът доста ми липсва.

— И на мен. — Зоуи нави още една ивица фолио. — Не само самият секс, а играта преди него. Вълнението, очакването, а после докосването, изучаването и усещането, сякаш летиш. Липсва ми всичко това.

— Чувствам нужда да пийна още. — Малъри грабна бутилката. — Не съм го правила от четири месеца.

— Бия те. — Дейна вдигна ръка. — Седем и половина.

— Мръсници — засмя се Зоуи. — Бихте ли издържали година и половина?

— Не, благодаря. — Дейна доля своята чаша и тази на Зоуи. — Не желая да се самоизтезавам с година и половина въздържание.

— Не е толкова трудно, ако непрекъснато си в движение. Не ти остава време да мислиш за секс. — Зоуи потупа Дейна по рамото. — Почини си, докато отмия маската на Малъри.

— Прави каквото искаш, стига да изглеждам ослепително. Искам Флин да страда, когато ме види отново.

— Гарантирано.

— Много мило от твоя страна, че правиш това за нас.

— Харесва ми. Упражнявам се.

— Не казвай, че се упражняваш, когато цялата ми коса е във фолио — промърмори Дейна с пълна уста.

— Ще стане страхотно — увери я Зоуи. — Искам салонът ми да предлага всички фризьорски и козметични услуги. Държа да мога да извършвам всяка от процедурите сама. Днес разгледах чудесна сграда. — Лицето й издаде тъга, докато почистваше кожата на Малъри. — Твърде голяма е за мен, но просто е страхотна. Два етажа и широка мансарда. Точно на границата между търговската жилищната зона на „Оук Лийф Драйв“. Има закрита веранда и дори градина, в която могат да се сложат маси и пейки. Високи тавани и чамов паркет, който се нуждае от циклене. Всички помещения на първия етаж са свързани и това създава приятно усещане за простор и уют.

— Не знаех, че търсиш цяла къща — каза Малъри.

— Просто я разгледах. Това е първата сграда, която ме впечатли. Знаете ли какво?

— Да. Твърде голяма е за салон, но може би някой ще прояви интерес към част от помещенията за друга дейност.

След като отстрани маската, Зоуи започна да втрива овлажняващ лосион.

— Сетих се за това. Дори имам една щура идея. Не я отхвърляйте, преди да ви опиша за какво става дума. И трите искаме да започнем собствен бизнес.

— Да, но…

— Почакай да свърша — обърна се Зоуи към Малъри, докато слагаше крем около очите й. — Първият етаж има два чудесни сводести прозореца. Идеален е за изложбена зала. Най-широката стая е в средата, а от нея се влиза в няколко ниши. Ако някой желае да открие малка галерия за творби на местни художници и скулптори, не би могъл да намери по-добро място. В съседство с тази зала има две широки помещения, подходящи за книжарница и бистро или кафене.

— Дотук не чух нищо за фризьорски салон — изтъкна Дейна, но продължи да слуша с интерес.

— Горе. Когато някоя клиентка дойде за прическа, маникюр или поредица козметични услуги, ще трябва да мине покрай галерията и кафенето, когато влиза и излиза. Чудесна възможност да избере подарък за леля Мери или да си купи книга, която да почете, докато я разкрасяват. Може би дори да пийне чаша кафе или вино, преди да си отиде у дома. Всичко това на едно място, в приятна обстановка.

— Наистина доста си помислила — отбеляза Малъри.

— Да. Дори ми хрумна име. „Малки удоволствия“. Хората имат право да се поглезят от време на време. Бихме могли да предлагаме пакети услуги и съвместни промоции. Зная, че е твърде амбициозно, а и се познаваме едва от няколко седмици. Но вярвам, че ще се получи. Просто си помислете, преди да кажете „не“.

— Искам да видя къщата — каза Дейна. — Не съм доволна от работата си в библиотеката, а какъв е смисълът човек да работи, щом не се чувства удовлетворен?

Вълните на енергия и ентусиазъм, които струяха от Зоуи, бяха почти видими. Малъри би могла да изтъкне десетки разумни доводи защо тази идея е не само твърде амбициозна, а е налудничава. Но сърце не й даде да го направи.

— Не искам да развалям всичко, но съм почти сигурна, че ще ме повикат да се върна на работа в галерията. Всъщност, днес следобед се обади бившият ми шеф и ме помоли да отида при него утре, за да си поговорим.

— Е, това е страхотно. — Зоуи застана зад стола на Малъри и започна да прокарва ръце по косите й, за да усети тежестта и формата им. — Зная, че си обичала работата си там.

— Галерията е моят втори дом. — Малъри хвана ръката й. — Съжалявам. Идеята ти наистина е добра. И забавна, но…

— Не се тревожи.

— Хей. — Дейна махна с ръка. — Не забравяй за мен. Няма да се откажа. Утре ще ме заведеш да разгледам къщата. Може би ще измислим нещо само двете.

— Добре. Мал, да намокрим косата ти.

Чувствайки се твърде гузна, за да капризничи, стоически остана неподвижна, докато Зоуи я подстригваше.

— Ще ви кажа защо сутринта отидох в редакцията при Флин, с когото вече не разговарям.

Зоуи продължи да работи, слушайки разказа на Малъри за картината от галерията и убедеността й, че е от същия художник.

— Няма да познаете кой я е купил — продължи тя. — Джордън Хоук.

— Джордън Хоук? — почти изпищя Дейна. — По дяволите! Искам шоколад. Сигурно ти се намира някой.

— Имам малък запас в хладилника. Какъв е проблемът?

— Бяхме гаджета преди милион години. По дяволите, по дяволите, по дяволите! — не престана да повтаря тя, докато отвори хладилника и намери две блокчета „Годайва“. — Запасът ти за спешни случаи е „Годайва“?

— Защо човек да не лекува най-тежките си депресии с най-добрия шоколад?

— Права си.

— Ходила си с Джордън Хоук? — полюбопитства Зоуи. — Сериозно ли?

— Беше преди години, когато бях млада и глупава. — Дейна разопакова единия шоколад и отхапа голямо парче. — Мъчителна раздяла. Той ме заряза. Точка. Глупак, копеле, нищожество. — Отново отхапа. — Вече се чувствам по-добре.

— Съжалявам, Дейна. Ако знаех… Е, не зная какво щях да направя. Трябва да видя картината.

— Няма значение. Забравих го. Напълно.

Но взе шоколада и си отчупи още.

— Трябва да кажа нещо, след което сигурно ще поискаш и другия шоколад. Не мога да приема това за съвпадение, както и да намеря разумно обяснение за него. Ние трите… и Флин, брат ти. А сега и двамата му най-добри приятели, единият от които е твое бивше гадже. Получава се доста затворен кръг.

Дейна я изгледа втренчено.

— Точно тази част не ми харесва. Имаш ли още една бутилка вино?

— Да. На решетката над хладилника.

— Ще се прибера пеша или ще повикам Флин да ме вземе. Но ще си тръгна от тук пияна.

— Аз ще те откарам — предложи Зоуи. — Давай, можеш да пиеш до забрава, стига да си готова да тръгнем преди десет.

 

 

— Косата ти изглежда страхотно.

Малко замаяна от опитите да прави компания на Дейна, докато се налива с вино, Малъри махна с ръка към новата й прическа. Леко изсветлените кичури подчертаваха матовия оттенък на кожата й и тъмните й очи. В резултат на другото, което бяха сторили вълшебните пръсти на Зоуи, правите й коси изглеждаха по-гладки и лъскави.

— Трябва да ти се доверя. Почти съм сляпа и не мога да преценя сама.

— Аз също изглеждам страхотно. Зоуи, гениална си.

— Видяхте ли? — С леко поруменели от гордост страни, Зоуи кимна и на двете. — Използвай мострата от нощен крем, която ти дадох, през следващите няколко дни — каза тя на Малъри. — Ще ми кажеш какво е мнението ти. Хайде, Дейна, да видим дали ще успея да те натоваря в колата.

— Добре. Наистина ми харесвате, момичета. — Със замечтана усмивка Дейна прегърна и двете. — Не се сещам за никого, с когото бих предпочела да се напия. Трябва всеки месец да си устройваме подобни събирания. Като литературен кръжок.

— Добра идея. Чао, Мал.

— Искаш ли помощ?

— Не. — Зоуи хвана Дейна през кръста. — Ще се справя сама. По-силна съм, отколкото изглеждам. Ще ти се обадя утре.

— И аз. Казах ли ви, че Джордън Хоук е нищожество?

— Само около петстотин пъти. — Зоуи я повлече към колата. — Можеш да продължиш да го повтаряш по пътя.

Малъри затвори вратата, внимателно я заключи и се отправи към спалнята. Не устоя на изкушението да застане пред огледалото и да поекспериментира с новата си прическа, накланяйки глава под различен ъгъл. Не можеше да каже какво точно е направила Зоуи, но ефектът бе чудесен. Не бе зле за разнообразие да престане да направлява фризьорката и да си мълчи, докато я подстригват.

Може би винаги, когато посещава салон, трябва да се чувства гузна и замаяна от вино.

Би могла да изпробва тази комбинация и в други случаи. При зъболекар, когато избира ястие в ресторант, при срещи с мъже. Не, не и с мъжете. Намръщи се на отражението си. Ако една жена не показва на мъжете какво желае, те започват да й налагат волята си. Освен това сега нямаше намерение да мисли за мъже. Не се нуждаеше от компанията им. В момента дори изпитваше ненавист към тях. Сутринта щеше да прекара час в умуване върху загадката с ключовете, а после внимателно да се облече с най-деловия си тоалет. „Костюм“, реши тя. Гълъбовосивият, със седефените аксесоари. Не, не, червения. Да, с червения костюм. Елегантно и провокативно. Изтича до гардероба, в който всички тоалети бяха подредени по предназначение и цвят, взе червения си костюм и с танцова стъпка се върна пред огледалото.

— Джеймс — започна тя с израз на съчувствие и нехайство. — Неприятно ми е да чуя, че галерията върви към провал без мен. Да се върна? Е, не зная дали е възможно, защото имам няколко други предложения. О, моля те, недей да хленчиш. Смущаващо е. — Разроши косите си. — Да, зная, че Памела е самият дявол. Всички го знаем. Е, щом положението е толкова тежко, предполагам, че ще мога да помогна. Стига, не плачи. Всичко ще се оправи, всичко ще бъде наред.

Усмихна се и доволна, че всичко в нейния свят отново ще дойде на мястото си, започна да се приготвя за лягане.

След като се преоблече, за миг се изкуши да остави дрехите си разхвърляни из стаята, но все пак старателно ги сгъна и ги прибра. Беше по тънка нощница, когато чу почукване на вратата. Предположи, че някоя от приятелките й е забравила нещо, и побърза да отключи. Примигна недоверчиво, щом зърна намръщеното лице на Флин.

— Искам да поговоря с теб.

— Може би аз не искам да разговарям с теб — отвърна тя, полагайки усилие да произнася отчетливо всяка дума.

— Трябва да изясним един въпрос, ако ще… — Той плъзна поглед от прелестните й разрошени къдрици и поруменялото й лице към формите на тялото й под ефирната коприна. Очите й имаха странен блясък. — Какво има? Пияна ли си?

— Полупияна съм, което си е лично моя работа. Сестра ти е доста по-зле, но няма причина да се безпокоиш, защото я откара Зоуи, която е напълно трезва.

— Дейна трябва да изгълта безброй бири или поне бутилка вино, за да се напие.

— Изглежда, си прав. В този случай беше вино. След като уточнихме това, напомням ти, че аз съм само наполовина пияна. Хайде, влез и се възползвай от състоянието ми.

Флин издаде звук, който би трябвало да мине за смях, и реши, че най-разумната реакция е да пъхне ръцете си в джобовете.

— Доста примамлива покана, сладурче, но…

Малъри реши проблема, като го сграбчи за ризата и рязко го придърпа към себе си.

— Хайде, влез — повтори тя и впи устни в неговите.