Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ключове (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Key of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Ключът на светлината

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Стилов редактор и коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-130-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lenitooo)
  3. — Корекция от sonnni и Еми

Четиринадесета глава

Малъри се нуждаеше от време. От началото на месеца бе под напрежение, сякаш се возеше на влакче в лунапарк, и въпреки че изживяването бе вълнуващо, чувстваше, че трябва да си почине.

„Нищо в живота ми не е същото както преди“, помисли си тя, докато влизаше в апартамента си. Винаги бе държала на последователността, а сега този най-важен елемент се изплъзваше между пръстите й.

Бе подвластна на импулсите си.

Нямаше сигурността, която й бе предлагала галерията. Не знаеше дали не е загубила дори здравия си разум. При някой от завоите на влакчето бе престанала да бъде трезвата, отговорна Малъри Прайс и бе станала лекомислена, емоционална мечтателка. Жена, която вярва в магиите и любовта от пръв поглед.

„Е, може би от трети поглед“, поправи се тя, когато спусна пердетата и се сгуши в леглото си. Но едва ли това имаше някакво значение.

Бе приела пари, с които би могла да преживее няколко месеца, и ги бе инвестирала в съвместно начинание с две жени, които познаваше от по-малко от месец. Но въпреки това им имаше пълно доверие. Безрезервно.

Бе решила да се впусне в собствен бизнес, без да има нито нещо зад гърба си, нито ясен план, нито опънато платнище, в случай че падне. Противно на всяка логика, тази идея я правеше щастлива.

Все пак главата й бе пламнала и усещаше свиване в стомаха. Заради мисълта, че може би всъщност не е влюбена, а увереността в това и блаженството, което изпитва с Флин, са илюзии.

Боеше се, че ако тези илюзии бъдат разбити, ще страда до края на живота си. Зарови лице във възглавницата, сви се на топка и отправи молитва за сън.

 

 

Когато се събуди, навън бе топло и слънчево и във въздуха се носеше ухание на летни рози. С наслада вдъхна от него. Бе примесено с мириса на чистите чаршафи и лекия одеколон на нейния любим. В стаята цареше тишина.

Лениво се раздвижи и примигна. В съзнанието й имаше нещо странно. Не неприятно, а просто странно. Сънят. Онзи необикновен сън.

Надигна се, протегна се и стегна мускули. Без да се смущава от голотата си, стана от леглото и помириса жълтите рози на тоалетката, преди да облече халат. Застана до прозореца да се полюбува на градината си и вдъхна от свежия въздух. Когато го отвори по-широко и тръгна към вратата на стаята, чу зад гърба си птичи песни.

Странното чувство вече изчезваше, като сън, избледняващ в паметта. Тръгна надолу по стълбите и плъзна ръка по лъскавия дървен парапет. По пода заиграха разноцветни сенки от малкия прозорец над входната врата. Още цветя — екзотични бели орхидеи, украсяваха старинната масичка в преддверието.

До вазата бяха ключовете му, в малка керамична купа, която тя бе купила специално за тази цел.

Продължи към кухнята и се усмихна. Той стоеше до печката и приготвяше пържени филийки. До него имаше поднос, на който вече бе поставена чаша сок, купичка с натопен розов цвят и красивата й чаша за кафе.

Задната врата бе отворена и през нея долитаха още птичи песни и весел кучешки лай. Преливайки от задоволство, тя се приближи, обгърна кръста му и притисна устни към тила му.

— Тихо. Жена ми може да се събуди всеки момент.

— Нека да рискуваме.

Той се обърна и устните им се сляха в дълга, страстна целувка. Сърцето й подскочи, кръвта й закипя. Всичко бе толкова съвършено.

— Хрумна ми да те изненадам. — Флин прокара ръка по гърба й, когато я освободи от прегръдката си. — Закуска в леглото. Специалитетът на Хенеси.

— Направи изненадата още по-приятна, като дойдеш да закусим заедно в леглото.

— Идеята ми допада. Почакай.

Взе бъркалката и обърна поредната филийка.

— Ммм. Минава осем. Не трябваше да ме оставяш да спя до толкова късно.

— Снощи не можа да поспиш достатъчно заради мен. — Закачливо й намигна. — Реших, че е честно да наваксаш сутринта. Работиш толкова много, Мал. Подготовката за изложбата ти е изтощителна.

— Почти приключих.

— Когато свърши, ще заведа своята невероятно красива и талантлива съпруга на заслужена почивка. Помниш ли седмицата, която прекарахме във Флоренция?

Слънчеви дни, изпълнени с любов нощи.

— Как бих могла да я забравя? Сигурен ли си, че можеш да се освободиш? Не съм единствената, която напоследък е доста заета.

— Ще се справят и без мен. — Флин сложи филийката в чиния. — Какво ще кажеш да вземеш вестника и да се върнем в леглото за още… час-два? — В малката тонколона над плота зазвуча бебешки плач. Погледна натам. — Или може би не.

— Аз ще го взема. Ще те чакам горе.

Малъри забърза по стълбите и с периферното си зрение забеляза картините по стените. Градският пейзаж от Флоренция, морския на Аутър Бенкс и портрета на Флин в офиса му.

Продължи към детската стая. И там стените бяха украсени с нейни картини. Приказните сцени, които бе рисувала по време на цялата си бременност.

В кошчето с лъскави дръжки малкото й момченце нетърпеливо молеше за внимание.

— Ето ме, съкровище. Мама е тук. — Взе го на ръце.

„Ще има косите на баща си“, помисли, докато го люлееше и му пееше. По главичката му вече се бе появил тъмен мъх, който на светлината имаше кестеняв оттенък. Беше толкова съвършен.

Но докато го носеше към масата за преобуване, коленете й затрепериха. Как се казва? Какво е името на бебето? Изпаднала в паника, тя го притисна към себе си и се завъртя, когато Флин влезе в стаята.

— Изглеждаш страхотно, Малъри. Обичам те.

— Флин. — Нещо ставаше с очите й. Виждаше през него, сякаш образът му чезне. — Нещо не е наред.

— Спокойно. Няма нищо. Всичко е така, както ти би искала да бъде.

— Но не е истинско, нали? — Очите й се насълзиха. — Не е реално.

— Би могло да стане.

Проблесна светлина и тя се озова в ателие, озарено от слънце. Бе пълно с картини, подпрени на стените или окачени на стативи. Стоеше пред платно, изпъстрено с чудесни цветове и форми. Държеше в ръката си четка и вече я потапяше в разтвор върху палитрата.

— Аз я нарисувах — прошепна тя, загледана в картината. Беше горски пейзаж, с лека мъгла и зеленикаво сияние между дърветата. Човекът, който вървеше по пътеката, бе сам. „Не е самотен — помисли си Малъри. — Просто търси уединение.“ В края й бе домът му и му оставаха още няколко минути да се наслади на тишината и магията на гората.

Всичко това бе сътворено от нейната ръка, нейното сърце и душа. Чувстваше го и ясно си спомняше всяко движение на четката по всяко от платната в ателието. Гордостта и усещането за сила я изпълниха едновременно с болка и наслада.

— Имам талант. — Обзета от радост, продължи да рисува. — Трябва да го използвам.

Вдъхновението бе като наркотик, от който тя ненаситно черпеше. Знаеше как да получи желания оттенък, кога да плъзне четката със замах и кога да се съсредоточи върху малки детайли. Как да създаде усещане за светлина и сянка, за да накара този, който гледа картината, да се почувства, сякаш се намира сред гората, върви по пътеката и очаква да види къщата в края й.

Но докато рисуваше, по бузите й потекоха сълзи.

— Това не е истинско.

— Би могло да стане.

Изпусна четката и се завъртя така рязко, че боите се разляха.

Той стоеше до нея, озарен от слънчевите лъчи. И все пак бе тъмен. Косите му, черни и лъскави, достигаха до раменете му и изглеждаха развети като разперени криле. Очите му бяха оловносиви. Под тях се открояваха високи, изпъкнали скули, а на чувствените му устни играеше дяволита усмивка.

„Красив е — помисли си тя. — Как е възможно да е красив?“

— Нима очакваше да видиш демон? Същество от кошмарен сън? — Насмешката го правеше още по-чаровен. — Защо? Защото са те накарали да мислиш, че съм зъл, а?

— Ти си Кейн. — Страхът се надигна в нея и хладните му пръсти притиснаха гърлото й. — Онзи, който е откраднал душите на трите дъщери.

— Това не бива да те безпокои. — И гласът му бе красив. Мелодичен и успокояващ. — Ти си обикновена жена от света на смъртните. Не знаеш нищо за мен и моя свят. Не ти желая злото. Всъщност тъкмо обратното. — С грацията на танцьор запристъпва по изцапания с боя под и ботушите му не издадоха никакъв звук. — Тази картина с твое творение.

— Не.

— О, да, знаеш го. — Повдигна едно платно и проследи с поглед формите на русалка, седнала върху скала. — Спомняш си как си нарисувала и нея, и всички останали тук. Знаеш какво е да притежаваш тази сила. Изкуството превръща хората в богове. — Остави платното. — Какво друго са обитателите на моя свят, освен художници и поети, магьосници и воини? Искаш ли да запазиш тази сила, Малъри?

През сълзи видя творбата си.

— Да.

— Можеш да я имаш и дори нещо повече. Мъжът, когото желаеш, живота, семейството. Ще ти ги дам. Детето, което държеше в ръцете си. Всичко това може да стане реалност, може да ти принадлежи.

— На каква цена?

— Малка. — Плъзна пръст по влажното й лице и сълзата, която улови, пламна на върха на пръста му. — Съвсем малка. Трябва само да останеш в този сън. Да се будиш и заспиваш в него, да ходиш, да говориш, да се храниш и обичаш. Всичко, което желаеш, може да бъде твое. Съвършенство, без болка и смърт.

Малъри издаде разтърсваща въздишка.

— В този сън няма ключове.

— Ти си умна жена. Защо да те е грижа за някакви ключове, за копелетата на един бог, които нямат нищо общо с теб? Защо да рискуваш живота си и този на хората, които обичаш, заради три глупави хлапачки, които дори не е трябвало да се раждат? Нима би се отказала от мечтите си заради непознати?

— Не искам сън. Искам живота си. Няма да го разменя за твоите илюзии.

Кожата му стана бяла като восък, а очите — черни.

— Тогава губиш всичко!

Малъри изпищя, когато ръцете му посегнаха към нея и я скова студ. След миг нещо я повлече към празна бездна. С мъка се освободи и се събуди задъхана в своето легло.

 

 

Чу силно тропане на вратата и викове, които я накараха ужасено да скочи. Залитайки, хукна към хола и видя Флин до вратата на терасата й, готов да разбие стъклото с един от градинските столове.

Остави го, когато тя отключи.

— Кой е тук? — Той я сграбчи за раменете, повдигна я и я отмести от пътя си. — Кой те нарани?

— Няма никого.

— Ти пищеше. Чух те.

Нахълта в спалнята й със свити юмруци.

— Сънувах кошмар. Просто лош сън. Сама съм. Трябва да поседна. — Малъри се подпря с ръка на дивана и се отпусна.

И неговите колене затрепериха. Бе крещяла, сякаш някой я разкъсва. Неописуемият ужас, който самият той бе изживял предишната нощ, му се струваше нищо в сравнение с онова, което бе доловил отвъд остъклената врата.

Влезе в кухнята и наля чаша вода.

— Ето, пийни. Бавно.

— Ще се оправя за минута. Събудих се и те чух да тропаш и викаш. Все още съм много объркана.

— Трепериш. — Флин се огледа и забеляза наблизо плюшена покривка. Наметна я върху раменете й и седна до нея. — Разкажи ми съня си.

Тя поклати глава.

— Не. Точно сега не искам нито да говоря, нито да мисля за него. Искам само да остана сама за малко. Върви си.

— Днес за втори път ме отпращаш. Но сега номерът ти няма да мине. Ще се обадя на Джордън и ще му кажа, че тази нощ ще остана тук.

— Това е моят апартамент. Никой не може да остане, ако не съм го поканила.

— Отново грешиш. Преоблечи се и си легни. Ще ти приготвя супа или нещо друго.

— Не искам супа. Не те искам тук. Определено нямам нужда от утешаване.

— Тогава какво искаш, по дяволите? — Флин скочи на крака, разтреперан от ярост и отчаяние. — В един миг ме желаеш и твърдиш, че си влюбена в мен и искаш да прекараме живота си заедно, а в следващия ми казваш да се разкарам. Писнало ми е от капризни жени, които изпращат противоречиви сигнали, защото не са наясно какво искат и какво очакват от мен. Този път ще ме послушаш и ще си починеш, докато аз приготвя нещо за вечеря.

Малъри втренчи поглед в него. В гърлото й напираха десетки злобни и обидни думи, но изведнъж изчезнаха и тя избухна в плач.

— Господи. — Флин закри лицето си с длани. — Браво, Хенеси. Поклони се. — Застана до прозореца и се загледа навън, докато Малъри неудържимо ридаеше зад гърба му. — Съжалявам. Не зная как да постъпя с теб. Не мога да те разбера. Не ме искаш тук, добре. Ще се обадя на Дейна. Но не бива да оставаш сама.

— И аз не зная какво да правя. — Тя протегна ръка към едно чекмедже, за да вземе носни кърпички. — Ако изпращам противоречиви сигнали, не е съзнателно. — Подсуши лицето си, но не можа да спре сълзите. — Не съм капризна… поне никога досега не съм била. Не зная какво очаквам не само от теб, а и от себе си. По-рано бях съвсем наясно. Боя се от това, което става край мен и в самата мен. Изплашена съм, защото не зная дали е истинско. Дори не мога да бъда сигурна, че ти стоиш там.

Флин се върна и седна до нея.

— Тук съм — увери я той и притисна ръката й в своята. — Наистина.

— Флин. — Малъри се опита да възвърне равновесието си, като се загледа в съединените им ръце. — През целия си живот съм се стремяла към нещо — исках да рисувам, откакто се помня, винаги съм мечтала да стана художник. Учих се упорито, но въпреки старанието си не стигах доникъде. Просто нямам дарба. — Затвори очи. — Не мога да ти опиша колко мъчително беше да приема този факт. — Малко по-спокойна, тя въздъхна. — Най-доброто, което можех да направя, бе да се насоча към професия, свързана с изкуството. Да бъда близо до него и да вложа любовта си в нещо полезно. — Сви ръка в юмрук и докосна гърдите си. — В това бях добра.

— Не мислиш ли, че е благородно да правим нещо, в което сме добри, дори и да не е първият ни избор?

— Хубава мисъл. Но е трудно човек да се откаже от една мечта. Предполагам, че знаеш това.

— Да, зная.

— Другото, което винаги съм искала, е да обичам някого и чувствата ми да бъдат споделени. Напълно. Да зная, че вечер, когато си лягам, и сутрин, когато се събуждам, този човек е до мен, разбира ме и ме желае. Никога не съм имала късмет и в това отношение. Срещах някого и ми се струваше, че си подхождаме. Но дълбоко в себе си не изпитвах нищо. Не чувствах онази прекрасна топлота, която изцяло завладява хората и ги кара да мислят, че са открили половинката си. Докато не се появи ти. Не ме прекъсвай — каза тя. — Остави ме да довърша.

Взе чашата с вода, за да облекчи паренето в гърлото си.

— Цял живот чакаш някого и когато най-сетне го откриеш, става чудо. Всички чувства, които си таил в себе си, намират израз. По-рано ти се е струвало, че си добре. Имал си цел в живота и всичко е било наред. Но вече имаш нещо повече. Не можеш да обясниш какво е, но знаеш, че ако го загубиш, ще чувстваш огромна празнота. Нищо няма да бъде както преди. Ужасяващо е. Боя се, че това, което става в мен, е измама. Че утре ще се събудя и всичко, оживяло тук, ще изчезне. Сърцето ми ще замре и никога вече няма да изпитам чувствата, които през целия си живот съм чакала някой да събуди.

Сълзите й бяха пресъхнали и ръката й вече не трепереше, когато остави чашата.

— Не бих се примирила, ако не отвърнеш на чувствата ми. Не бих загубила надежда, че някой ден това ще стане. Но не зная дали мога да живея, без да те обичам. Би било, сякаш… някой е изтръгнал нещо, което е било дълбоко в мен. Не мога да се върна към начина, по който живеех преди.

Флин погали косите й, притегли я към себе си и й позволи да отпусне глава на рамото му.

— Никой не ме е обичал така, както казваш. Не зная какво да правя, Малъри, но и аз не искам да загубя това.

— Видях нещата такива, каквито ми се иска да бъдат, но не беше истина. Един обикновен ден бе толкова съвършен, сякаш държах в ръката си изящен диамант. Той ми показа това и ме накара да го почувствам.

Флин обърна лицето й към себе си.

— Сънят?

Тя кимна.

— Беше по-мъчително от всичко на света да се откажа от него. Цената е тежка, Флин.

— Можеш ли да ми го разкажеш?

— Мисля, че трябва. Бях уморена от противоречиви емоции. Исках да поспя, за да се освободя от тях поне за малко.

Описа му чувството за пълно спокойствие и щастие, с което се бе събудила в дом, изпълнен с любов, и как го бе открила в кухнята, зает да приготвя закуска.

— Това трябваше да ти подскаже, че е илюзия. Аз да готвя? Пълна заблуда.

— Правеше пържени филийки. Любимата ми закуска. Разговаряхме за последната си почивка и помнех всички места, на които сме били, и нещата, които сме правили. Тези спомени бяха в мен. После бебето се събуди.

— Бебе? — Флин пребледня. — Имали сме… бебе?

— Качих се горе, за да взема сина ни от кошчето.

— Син?

— Да, момченце. По стените край стълбището имаше мои картини. Бяха прекрасни и си спомнях как съм ги нарисувала. Както и онези в детската стая. Взех бебето на ръце и изпитах безгранична любов към него. Бях изпълнена с нея. После… не можах да си спомня името му. В съзнанието ми нямаше име. Чувствах допира на телцето му до ръцете си и топлината на гладката му кожа, но не знаех как се казва. Ти застана на прага, но виждах през теб. Разбрах, че всичко това е нереално.

Бе твърде нервна, за да стои на едно място. Стана, отиде до прозореца и отмести пердетата.

— Когато ме обзе мъчителна болка, изведнъж се озовах в ателието си, заобиколена от свои творби. Усещах мирис на бои и терпентин. Държах четка и знаех как да я използвам. Знаех всички неща, които винаги съм мечтала да зная. Чувството беше завладяващо, както когато държах дете, родено от мен, в ръцете си. И също толкова нереално. Тогава се появи той.

— Кой?

Малъри си пое дъх и се обърна.

— Казва се Кейн. Похитителят на душите. Заговори. Каза ми, че мога да имам всичко, любовта, семейството и таланта. Че би могло да стане реалност, ако просто остана в този сън. Никой нямаше да ми го отнеме. Щяхме да се обичаме и да имаме син. И да рисувам. Щеше да бъде съвършено. „Просто не излизай от съня и той ще бъде истинският ти живот.“

— Докосна ли те? — Флин се втурна към нея и плъзна ръце по тялото й, сякаш търсеше белези. — Нарани ли те?

— Дали да живея в този или в другия свят — продължи тя, отново уверена, — изборът беше мой. Исках да остана, но не можах. Не искам сън, Флин, колкото и да е съвършен. Щом не е реалност, той няма никакъв смисъл. Ако бях останала, просто щях да му продам душата си, нали?

— Ти пищеше. — Разтърсен, Флин допря чело до нейното. — Пищеше.

— Опита се да изтръгне душата ми, но те чух да ме викаш и се събудих. Защо дойде?

— Ти беше разочарована от мен и не можах да се примиря с това.

— Просто ти бях малко сърдита — поправи го тя и обви ръце около врата му. — Все още съм, но след случилото се това няма значение. Искам да останеш. Страхувам се да заспя, защото може би отново ще попадна там и този път няма да бъда достатъчно силна, за да устоя.

— Силна си. Ако се наложи, аз ще ти помогна да се върнеш тук.

— Може би и това не е реално. — Малъри доближи устни до неговите. — Но имам нужда от теб.

— Реално е. — Повдигна ръцете й и целуна всяка от тях. — В цялата бъркотия това е единственото, в което съм сигурен. Каквито и да са чувствата ми към теб, Малъри, те са истински.

— Ако не можеш да ги назовеш, покажи ми ги. — Тя го притегни към себе си. — Покажи ми ги сега.

Всички противоречиви емоции, копнежи и съмнения намериха израз в една целувка и когато Малъри ги прие, той се почувства по-спокоен. Усети прилив на нежност и я понесе на ръце, притискайки я към себе си.

— Държа да бъдеш в безопасност, дори ако присъствието ми те дразни. — Внимателно я остави на леглото в спалнята и започна да разкопчава дрехите й. — Ще продължа да се меся, ако е необходимо.

— Няма нужда някой да се грижи за мен. — Тя повдигана ръка към лицето му. — Просто искам да ме гледаш.

— Малъри, ти си пред очите ми дори когато не се намираш край мен.

Усмихна му се и повдигна гръб, за да свали блузата й.

— Звучи странно, но мило. Легни до мен.

Бяха съвсем близо един до друг и лицата им се докосваха.

— Вече се чувствам напълно защитена и не ти се сърдя за нищо.

— Какво ще кажеш за малка опасност?

Флин проследи с пръст формата на гърдите й.

— Може би. — Издаде въздишка, когато носът му погъделичка шията й. — Това никак не ме плаши. Трябва да се постараеш повече.

Той се надвеси над нея и жадно всмука устните й.

— О, добра работа — успя да промълви тя.

Топлината на тръпнещото й тяло разпали възбудата му. Обзе го желание да се потопи в неустоимия й аромат и да й дари наслада. Чувстваше се свързан с нея, може би дори отпреди да я срещне. Нима всички грешки, които бе допуснал в живота си, и всички промени в посоката му бяха завои по пътя към този миг и тази жена?

Нима съдбата му бе предначертана?

Малъри усети отдръпването му.

— Не, стой, не ме изоставяй — промълви тя с умоляващ тон. — Позволи ми да те обичам. Нуждая се от това.

Притисна го в прегръдката си и нежно плъзна устни по неговите. Бе готова да жертва гордостта си заради това изживяване. Съблазнително раздвижи тялото си под неговото и долови тръпката му.

Ненаситно размениха ласки с ръце и устни. Въздухът се изпълни със задъхани стонове. Целувките им бяха безкрайно дълги и завършваха с въздишки на наслада.

Понесоха се в чувствен ритъм. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Не можеше да се насити на опияняващото й ухание и сякаш бе погълнат от море от изгарящи копнежи. В един миг изглеждаше безсилна, предаваше се на ласките му, а в следващия ставаше напрегната като юмрук. Когато я чу задъхано да изрича името му, помисли, че ще полудее.

Тя се надигна над него. Пръстите им се преплетоха и телата им бавно се сляха.

— Малъри.

Поклати глава и потърка устните му със своите.

— Пожелай ме.

— Желая те.

— Просто се наслаждавай. Гледай ме.

Изви гръб назад, плъзна ръце нагоре по гърдите си, зарови ги в косите си и раздвижи ханш.

Обля го топла вълна, като струя въздух от пещ, която размекна мускулите му. Стройното й тяло с бяла кожа и златисти коси се поклащаше над него. Обгръщаше го, обсебваше го и го караше да потъне в забрава.

Силата и насладата я завладяха. Движенията й ставаха все по-бързи и цветовете се сливаха пред погледа й. „Ние сме живи“, бе единствената й мисъл. Кръвта кипеше във вените й, тласкана от безумните пориви на сърцето й. По кожата й бе избила пот. Бе слята с него с всяка частица от тялото си.

Това бе животът. Вкопчи се в него, готова да изживее насладата до край. Усети как тялото му потръпна и това бе последният миг.

 

 

Флин се постара да се представи добре със супата, въпреки че очевидно й бе забавно да го гледа до печката в кухнята си. Пусна музика и намали осветлението не за романтика, а с единствената цел тя да си почине.

Имаше още много въпроси, свързани със съня й, но тази част от съзнанието му, която оправдаваше човешкото любопитство, се бореше с другата, която му напомняше, че най-важно е нейното спокойствие.

— Мога да изтичам да взема няколко видеокасети — предложи той.

— Стой тук. — Малъри се сгуши до него на дивана. — Няма смисъл да отвличаш вниманието ми, Флин. Все някога трябва да поговорим.

— Не е нужно да бъде точно сега.

— Мислех, че един журналист се стреми да се добере до всички факти час по-скоро, за да публикува материал.

— „Диспеч“ няма да пише за оживелите келтски митове във Вали преди развръзката, така че защо да бързаме?

— А ако работеше за „Ню Йорк Таймс“?

— Тогава щеше да бъде различно. — Погали косите й и отпи глътка вино. — Щях да бъда безскрупулен циник и да правя всичко възможно да се докопам до историята пръв. Може би щях да бъда изнервен и да имам проблем с алкохола. Да очаквам втория си развод, да си падам по бърбъна и от време на време да се виждам с някоя червенокоса.

— Кажи ми честно какво мислиш, че би било, ако беше заминал за Ню Йорк.

— Не зная. Не мисля, че бих постигнал нещо значимо.

— А работата ти тук значима ли ти се струва?

— Има смисъл.

— Много важен. Не само информираш хората за събитията и поддържаш местните традиции, а и осигуряваш работа на мнозина. Всички, които съставят вестника и го разнасят, семействата им. Какво би станало с тях, ако беше заминал?

— Не бях единственият, способен да ръководи вестника.

— Може би си бил единственият, който би трябвало да го ръководи. Би ли заминал сега, ако имаше възможност?

Флин се замисли.

— Не. Вече направих избора си и през повечето време съм доволен. Само понякога се питам дали е бил добър.

— Аз не можех да рисувам. Никой не ме е карал да се откажа, просто не бях достатъчно добра. Различно е, когато си добър, а някой те ограничава.

— Не беше точно така.

— А как беше?

— Трябва да разбереш майка ми. Тя винаги си съставя ясен план. Когато баща ми почина, план „А“ напълно се провали.

— Флин.

— Не искам да кажа, че не го е обичала и не е скърбяла за него. Всички скърбяхме. Той винаги успяваше да я разсмее. Когато го загубихме, цяла година не я чух да се смее.

— Флин. — Сърцето й се изпълни с тъга. — Съжалявам.

— Тя е силна жена. Първото, което би могло да се каже за Елизабет Флин-Хенеси-Стийл, е, че никога не хленчи.

— Ти я обичаш. — Малъри докосна косите му. — Питах се дали е така.

— Разбира се, че я обичам, въпреки че с нея не се живее никак лесно. Както и да е, съвзе се и бе време за план „Б“. Част от него беше след време да преотстъпи вестника на мен. Нямах нищо против, защото това бе далечно бъдеще. Тогава щях да му мисля. Харесваше ми да работя за „Диспеч“ и да научавам всичко не само за журналистиката, а и за издаването.

— Но си искал да продължиш в Ню Йорк.

— Не ми бе достатъчно да се изявявам в малко градче като Плезънт Вали. Исках да постигна нещо повече. Да спечеля „Пулицър“. Но майка ми се омъжи за Джо. Той е чудесен човек. Бащата на Дейна.

— Умее ли да разсмива майка ти?

— О, да. Четиримата бяхме страхотно семейство. Не зная дали навремето го оценявах. Докато Джо беше с нас, не бях подложен на толкова голямо напрежение. Всички мислехме, че десетилетия наред ще ръководят вестника заедно.

— И Джо ли е журналист?

— Да, работеше в редакцията от години. Шегуваше се, че се е оженил за шефката. Бяха добър екип и всичко вървеше по мед и масло. След като завърших колежа, реших да натрупам още няколко години опит тук, а после да разкрия изключителните си способности в Ню Йорк. Когато срещнах Лили, нещата ми се струваха още по-съвършени.

— Какво стана?

— Джо се разболя. Представям си колко е била изплашена майка ми при мисълта, че може да загуби още някого, когото обича. Не е емоционална по природа. Сдържана е, но усещам, когато й е тежко. Наложи се да се преместят. Шансовете му за по-дълъг живот са по-добри при друг климат и далеч от стреса. Затова трябваше или аз да остана, или вестникът да бъде закрит.

— Тя е очаквала да останеш.

Флин си спомняше какво бе казал за очакванията.

— Да. Да изпълня дълга си. През първата година бях бесен, през следващата просто сърдит и около третата вече се примирих. Не зная кога започнах да изпитвам… би могло да се нарече удовлетворение. Но когато това стана, купих къщата. После взех Мо.

— Сигурна съм, че вече не действаш по плана на майка си, а по свой.

Той тихо се засмя.

— Дяволски си права.