Нора Робъртс
Ключът на светлината (7)

Седма глава

Усещам слънцето, топлината и нещо, което тече като тих водопад, спускащ се от златна река. Струите ме обливат, сякаш при кръщение. Долавям ухание на рози, лилии, някакво непознато цвете със силен сладостен аромат. Чувам водата, която игриво се спуска и надига и отново влива в себе си.

Всичко това нахлува в мен, както и аз в него, но не виждам нищо друго, освен непроницаема бяла мъгла. Като завеса, която не мога да отместя. Защо ли не изпитвам страх?

Към мен се носи вълна от смях. Весел момичешки смях. Полъх на младост ме кара да се усмихвам и смехът напира в гърлото ми. Искам да открия източника му и да се слея с него.

Зазвучават гласове, момичешки и весели, като птиче чуруликане.

Звуците се появяват и изчезват, усилват се и затихват. Към тях ли се нося, или се отдалечавам?

Завесата постепенно изтънява. Става съвсем ефирна, като дъжд от копринени нишки, които проблясват на слънцето. Отвъд нея виждам цветове, толкова ярки и наситени, че разкъсват ефирната мъгла и заслепяват очите ми. Лъчите пробягват по лъскави сребърни плочки и изпращат отблясъци към гъсти корони от зелени листа и ярки розови цветове, които не хвърлят сянка. Цветя танцуват в шадравани и спираловидни лехи.

Три жени, по-скоро момичета, седят край фонтан, от който звучи игрива мелодия. Те са изворът на смеха, който чувам. В скута на едната има малка арфа, а на втората — перо, но се смеят на кученцето в ръцете на третата.

Толкова са прелестни. От тях струи покоряваща невинност и изглеждат така съвършени, както градината, в която прекарват слънчевия следобед. В този миг съзирам меча на хълбока на третата девойка.

Може би невинни, но и силни. Усещам сила, която сега заискрява във въздуха.

И все още не изпитвам страх.

Наричат кученцето Дайърмейт и го оставят да потича край фонтана. Радостният му лай напомня звън на камбанки. Виждам как една от девойките обгръща талията на друга, а третата отпуска глава на рамото на втората. Превръщат се в неразделна триада. Едно цяло от три части, които се радват на новото си кученце и се смеят, докато гледат как то весело се търкаля сред цветята.

Чувам ги да изричат имена, които са ми познати отнякъде, както и лицата им. В далечината, в сянката на дърво с клони, натежали от сочни плодове, виждам двойка в страстна прегръдка.

Той е висок и тъмнокос и излъчва сила, която би могла да стане страховита, ако някой разпали у него гняв.

Тя е красива и много стройна, но притежава и нещо повече от красота.

Двамата са отчаяно влюбени. Усещам неудържимото желание, което гори в мен като пулсираща рана.

Нима любовта причинява толкова болка?

Тя кара момичетата да въздишат. „Някой ден“, казват си те с надежда. Някой ден и те ще обичат така страстно и романтично, със страх и радост, слети в едно с любимия. Ще познаят вкуса на устните му и трепета от докосването му.

Някой ден.

Ние стоим прегърнати, обзети от завист и потънали в блянове. Изведнъж небето притъмнява. Цветовете избледняват. Усещам вятър. Надига се вихрушка от студ и тътенът й отеква в ушите ми. От клоните се откъсват цветове и венчелистчетата им политат като розови куршуми.

Сега изпитвам страх. Обзема ме ужас още преди да зърна коварния черен силует на змия, пълзяща по сребърните плочки, и сянката, която се прокрадва сред дърветата и високо повдига стъклено ковчеже с черните си ръце.

Отекват думи. Притискам ръце към ушите си, за да ги заглуша, но звучат в съзнанието ми.

„Запомнете тоз съдбовен час, в който силата си ще развия аз. Смъртните души от този ден нека спят дълбоко в стъклен плен. Три хиляди години ще отминат и три жени в света ще се родят. Три смъртни три урока ще научат и тяхната съдба ще предрешат. Отворят ли в срок златните ключалки, душите ще освободят. Миг повече, и те ще изгорят. Трите златни ключа изковавам и в ръцете на съдбата ги предавам“.

Вятърът утихва и въздухът застива. Там, на сребърните плочки, лежат трите девойки със затворени очи. Държат се за ръце. Трите части на едно цяло. А до тях е стъкленото ковчеже с прозрачни стени, обковани с олово по ръбовете, и три златни ключалки отпред. Вътре танцуват топли сини сияния, които се удрят в стените, безпомощни като пеперуди, затворени в стъкленица. Ключовете са разхвърляни наоколо. Виждам ги и избухвам в плач.

 

 

Малъри все още трепереше, когато отвори вратата на Зоуи.

— Дойдох веднага щом можах. Трябваше да изпратя Саймън на училище. По телефона ми се стори разтревожена. Какво…

— Дейна все още не е дошла. Предпочитам да го споделя наведнъж и с двете ви. Приготвих кафе.

— Чудесно. — Зоуи сложи ръка на рамото й и я побутна към едно кресло. — Аз ще го донеса. Все още изглеждаш задъхана. Насам ли е кухнята?

— Да.

С въздишка на благодарност, Малъри се отпусна и разтри страните си.

— Как мина срещата ти с Флин онази вечер?

— Какво? О, прекарах приятно. — Отпусна ръце и се загледа в тях, сякаш са чужди. — Без кучето ми се стори почти нормален. Това сигурно е Дейна.

— Аз ще отворя. Не ставай.

Зоуи забърза от кухнята към входната врата, преди Малъри да се изправи.

— Добре. Къде е пожарът? — попита Дейна и смръщи ноздри, доловила познат аромат във въздуха. — Кафе. Не ме карай да моля за чаша-две.

— Ще го донеса. Постой при Малъри — тихо добави Зоуи.

Дейна се отпусна на един стол, нацупи устни и втренчи поглед в домакинята.

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря.

— Хей, не очаквай да те разцелувам, след като ме измъкна от леглото и едва успях да изпия едно кафе. Освен това с облекчение забелязвам, че когато станеш от сън, външността ти не е толкова съвършена. Какво има?

Малъри вдигна очи, когато Зоуи донесе поднос с три големи чаши кафе.

— Сънувах нещо.

— Аз също. Мисля, че беше свързано със Спайк от „Бъфи, вампирът убиец“ и огромен шоколад, но ти се обади и прекъсна съня ми.

— Дейна. — Зоуи поклати глава и седна на облегалката на креслото на Малъри. — Кошмар ли беше?

— Не, поне… не. Веднага щом се събудих, напечатах всичко. — Стана и взе от масата няколко листа. — Никога досега не съм запомняла сън с такива подробности. Описах го, защото се боях, че ще забравя някои от тях. Но едва ли. По-лесно ще бъде, ако двете просто прочетете записките.

Подаде им напечатаните страници, взе своята чаша и застана до остъклените врати за верандата.

Ще бъде още един прекрасен ден, каза си тя. Започваше поредният слънчев летен ден с ясно небе и топъл бриз, в който хората щяха да ходят по улиците на града и да се наслаждават на хубавото време, докато изпълняват нормалните си ежедневни задължения в нормалния свят.

А Малъри никога нямаше да забрави свистенето на вятъра от съня си и внезапния вледеняващ студ.

— Господи! Разбирам какво те е разтърсило толкова, ясно е от какво е породено. Флин ми разказа за посещението ви в къщата вчера. Видяла си отново картината и тя просто се е запечатала в подсъзнанието ти.

— Страховито е. — Зоуи стана, приближи се към Малъри и разтри раменете й. — Нищо чудно, че си толкова разстроена. Радвам се, че ни се обади.

— Не беше просто сън. Аз бях там. — Малъри задържа чашата си с две ръце, за да ги стопли, и се обърна. — Влязох в онази картина.

— Добре, скъпа, успокой се. — Дейна вдигна ръка. — Твърде много се вживяваш, това е. Понякога ярките сънища наистина са обсебващи.

— Не очаквам да ми повярвате, но ще изрека на глас това, което не излиза от главата ми, откакто се събудих.

Спомняше си, че когато се бе събудила, потръпваше от студ, а в ушите й отекваше свистенето на ужасяващата вихрушка.

— Бях там. Усещах мириса на цветя и топлината, а после студа и вятъра. Чух писъците им. — Затвори очи и у нея се надигна паника. — Долових заплахата, витаеща във въздуха. Думите продължиха да звучат в съзнанието ми, след като се събудих. Бяха на галски, но ги разбирах. Нима е възможно?

— Просто си решила, че…

— Не! — Енергично поклати глава и погледна Зоуи. — Знаех. Когато се разрази буря и всичко полудя, чух трите момичета да викат на баща си: „Чи атаир син“. „Татко, помогни ни.“ Тази сутрин проверих значението, но го знаех. Откъде? — Дълбоко си пое дъх. — Имената им са Венора, Ниниан и Кайна. Как е възможно да ги зная?

Върна се до креслото и отново седна. Най-сетне бе споделила това, което я терзаеше, и изпита облекчение. Пулът й се успокои, както и гласът й.

— Толкова се страхуваха. В един миг бяха просто млади момичета, които си играят с кученце в съвършен и спокоен свят, а в следващия човешкото в тях бе изтръгнато, страдаха, а не можех да сторя нищо, за да им помогна.

— Не зная какво да мисля за това — каза Дейна след миг. — Опитвам се да разсъждавам логично. Картината те привлече силно още от първия миг. Знаем, че легендата е келтска. Изглеждаме като трите девойки, което ни кара да се идентифицираме с тях.

— Откъде знаех галски? Откъде знаех имената им?

Дейна се намръщи над кафето си.

— Ще ви кажа още нещо, което зная. Силата, която е заключила душите им, е огромна и ненаситна. Тя не иска да успеем.

— Ковчежето и ключовете — прекъсна я Зоуи. — Видяла си ги. Знаеш как изглеждат.

— Ковчежето е просто и много красиво. Стъклено, с оловен обков, висок извит капак и три ключалки отпред. Ключовете са същите като на логото на поканите и герба на знамето. Малки са, не по-дълги от шест-седем сантиметра.

— Все още има много неясноти — отбеляза Дейна. — Щом ключовете са били там, защо са ги скрили? Защо просто не са ги дали, на когото трябва, и край на играта?

— Не зная. — Малъри потърка слепоочията си. — Трябва да има причина.

— Каза, че знаеш и имената, с които те са наричали двамата влюбени в сянката на дървото — напомни й Дейна.

— Роуина и Пит. — Малъри отпусна ръце. — Роуина и Пит — повтори тя. — И те не успяха да предотвратят това, което се случи. Стана светкавично. — Въздъхна дълбоко. — Ето кое е най-странното: аз вярвам във всичко това. Зная колко налудничаво звучи, но искрено вярвам. То се случи. Преминах отвъд Завесата на сънищата и сцената се разигра пред очите ми. Трябва да открия ключа. На всяка цена трябва да го открия.

 

 

След сутрешното съвещание, на което бе хапнал понички и се бе наложило да дава обяснения на разгневена репортерка защо статията й за есенната мода е била съкратена наполовина, Флин се оттегли в офиса си.

Тъй като екипът му се състоеше от по-малко от тридесет души, сред които и напориста шестнадесетгодишна авторка на тийнейджърска рубрика, гневът на един от тях бе голям проблем.

Прегледа съобщенията си, прочете материал за нощния живот във Вали, одобри две снимки за следващия брой и провери какви са приходите от реклами. Чуваше звън на телефони и дори през затворената врата до слуха му достигаше тракане на клавиатури. Радиото над шкафа пращеше и бръмчеше, а звукът на телевизора, едва сместен между книгите върху една лавица, бе изключен.

Прозорецът му бе отворен и от вън нахлуваше шум на автомобили и ритъм от твърде усилена стереоуредба. В съседното помещение често се затръшваха врати. Рода, която съставяше колоната за светски клюки и мода, все още изливаше гнева си.

Без да наднича през стъклената преграда, си представяше как хвърля стрели по негов адрес. Тя, както и повече от половината персонал, работеше в редакцията откакто той бе дете и мнозина все още смятаха „Диспеч“ за вестник на майка му или дори на дядо му.

Понякога това го изпълваше с негодувание, друг път с отчаяние, а имаше и моменти, в които просто го караше се усмихва.

Не можеше да реши как да реагира този път. Единственото, което Рода го бе накарала да изпита, бе неувереност.

Най-добре бе да не мисли за нея, а да доизглади старта си за заседанието на общинския съвет, на което бе присъствал предишната вечер. Предложение за подмяна на светофарите до централния пазар и дебати за бюджета и нуждата от ремонт на тротоарите на главната улица. Идеята за инсталиране на таксови апарати на паркингите, с цел да бъдат събрани средства за този ремонт бе родила разгорещен спор.

Флин направи всичко възможно да придаде на материала пикантен привкус, без да нарушава журналистическата етика и обективност.

„Диспеч“ не бе „Дейли Планет“, но и той не бе Пери Уайт. Никой не желаеше да се държи с него като с началник. Дори без честите избухвания на Рода не бе сигурен дали някой от екипа, дори самият той, вярва, че вестникът е под негово ръководство.

Сянката на майка му, Елизабет Флин-Хенеси-Стийл, бе твърде дълга. Дори името й хвърляше сянка.

Разбира се, че я обичаше. През повечето време дори я харесваше. В тийнейджърските му години бяха имали чести спречквания, но винаги я бе уважавал. Не можеше да не изпитва уважение към една жена, която с еднаква увереност управляваше и живота, и бизнеса си.

Не можеше да не й се възхищава за достойнството, с което се бе оттеглила от този бизнес, макар и да го бе стоварила върху плещите на сина си, който бе поел бремето с неохота.

Беше се отървала от всичко, включително и от нахални репортери като Рода, за което Флин й завиждаше.

Рода нервничеше и губеше времето си, вместо да работи. Нарочно го дразнеше. „Не си струва да се ядосваш — каза си той. — Денят не е подходящ да й показваш кой командва.“

Но скоро щеше да настъпи подходящ момент. Бе съсредоточен върху оформянето на статията си в колони, когато влезе Дейна.

— Дори не си направи труда да почукаш или поне дискретно да надникнеш през вратата, преди да нахълташ.

— Не съм нахълтала. Трябва да поговоря с теб, Флин. — Тя се настани на един стол и огледа офиса. — Къде е Мо?

— Днес е наказан в задния двор.

— Аха.

— Не е зле да отидеш при него за малко следобед. Бихте могли да стъкмите нещо за вечеря, докато се прибера.

— Разбира се.

— Слушай, денят ми започна ужасно. Имам главоболие, а трябва да довърша оформлението на тази статия.

Дейна нацупи устни и го изгледа изпитателно.

— Рода пак е вдигнала скандал?

— Не я гледай — сопна й се Флин, преди да извърне глава към преградата. — Ще стане още по-злобна.

— Флин, защо просто не я уволниш? Прекалено дълго търпиш изблиците й.

— Работи за „Диспеч“ от осемнадесетгодишна. Това е доста време. Благодаря, че се отби да ми даваш съвети как да се справям с персонала си, но съм зает.

Дейна спокойно изпъна дългите си крака.

— Този път здравата те е вбесила, а?

— По дяволите.

Шумно въздъхна и издърпа чекмеджето на бюрото си, което държеше опаковка аналгин.

— Справяш се добре тук, Флин.

— Да, да — промърмори той и извади от друго чекмедже бутилка вода.

— Стига, говоря сериозно. Добър си в работата си колкото Лиз. В някои отношения дори по-добър, защото приемаш препоръки. Освен това пишеш по-добре от всеки в екипа си.

Прикова поглед в нея, докато преглъщаше таблетката.

— На какво дължа тези комплименти?

— Изглеждаш съсипан. — Мразеше да го вижда истински нещастен. Сърдит, объркан, разгневен — да, но не и с израз на отчаяние в очите. — Плезънт Вали не може без „Диспеч“, а „Диспеч“ не може без теб. Но може без Рода и тя го знае. Обзалагам се, че това я кара да беснее.

— Така ли мислиш? — Думите й му донесоха утеха. — Имам предвид причината за държането й.

— Убедена съм. По-добре ли се чувстваш?

— Да. — Флин затвори бутилката и я прибра. — Благодаря.

— Второто ми добро дело за днес. Прекарах един час с Малъри и още двадесет минути в умуване дали да ти обадя, или да си остане между нас, момичетата.

— Ако сте си говорили за прически, месечен цикъл или голямата разпродажба в търговския център, по-добре да остане между вас.

— Престани с мъжкарското си пренебрежение или нищо няма да… каква разпродажба?

— Прочети обявата в утрешния брой на „Диспеч“. Какво става с Малъри?

— Добър въпрос. Сънувала е нещо, но не вярва, че е било сън.

Дейна му преразказа разговора им, преди да извади от чантата си своето копие от записките на Малъри.

— Тревожа се за нея, Флин, а започвам да се тревожа и за себе си, защото почти успя да ме убеди, че е права.

— Замълчи за минута. — Прочете написаното два пъти, а след това се облегна назад и се загледа в тавана. — Представи си, че наистина е права.

Гласът й издаде раздразнение.

— Говориш като Мълдър и искаш аз да вляза в ролята на Скъли. Става дума за богове, магии и пленени души.

— Обсъждаме вероятностите, всяка от които трябва да бъде проверена. Къде е тя сега?

— Каза, че отива в галерията, за да потърси нещо във връзка с картината.

— Добре. Значи се придържа към плана.

— Не си се виждал с нея.

— Не, но ще се видим днес. А ти? Откри ли нещо?

— Попаднах на няколко нишки.

— Добре, нека се срещнем у дома довечера. Обади се на Зоуи, а аз ще кажа на Мал. — Когато видя намръщеното изражение на Дейна, той се усмихна. — Ти ме потърси, сестричке. Вече съм замесен.

 

 

— Наистина съм ти задължена за това…

— О, сладурче, всяка възможност да направя нещо зад гърба на онази кукла — нацистка е добре дошла за мен.

Все пак Тод предпазливо се огледа наляво и надясно, преди да отвори вратата на офиса, който по-рано бе принадлежал на Малъри, а сега бе владение на Памела.

— Господи, какво е направила с моя офис.

— Истинско кощунство, нали? — Тод артистично потръпна. — Сякаш някой е повърнал върху антика от времето на Луи XIV. Доволен съм единствено, че тя вижда тази грозота всеки път, когато влезе.

Помещението бе препълнено. Извитото бюро, масите, столовете и двете канапета се бореха за място върху килима на крещящи червени и златисти шарки. По стените бяха окачени картини в сложно гравирани позлатени рамки, а всяка равна повърхност бе отрупана със сувенирни кутийки, стъклени статуетки и какво ли не. Малъри забеляза, че поотделно всеки от предметите е малко съкровище. Струпани в толкова ограничено пространство обаче, напомняха за много скъпа гаражна разпродажба.

— Как успява да свърши нещо тук?

— Има роби и покорни слуги — мен, Ернестин, Джулия Франко. Симон Легре седи на трона си и дава заповеди. Късметлийка си, че се измъкна, Мал.

— Може би.

Все пак бе мъчително да влезе през входната врата на сградата, в която вече нямаше място за нея. Нямаше представа къде е мястото й.

— Къде е тя сега?

— Обядва в клуба. — Тод погледна часовника си. — Имаш два часа.

— Не ми е нужно толкова време. Трябва ми списък на клиентите — каза тя и се отправи към компютъра на бюрото.

— О, нали не си решила да измъкваш клиенти изпод красивия й нос, чудо на пластичната хирургия?

— Не. Хм, идеята не е лоша, но не. Опитвам се да разкрия автора на една картина. Трябва да разбера кой от клиентите купува творби в подобен стил. После ще запиша файловете за картини с митологическа тематика. По дяволите, сменила е паролата.

— Моя е.

— Използва твоята парола?

— Не. М-О-Я. — Поклати глава. — Написа си я на лист, да не я забрави като предишните две пароли. Случайно видях бележката.

— Обичам те, Тод — извика Малъри, докато я въвеждаше.

— Заслужавам ли да ми кажеш за какво е всичко това?

— Разбира се, но първо трябва да поговоря с няколко души. — Бързо копира на дискета списъка на клиентите с подробни сведения за тях. — Кълна се, че няма да използвам информацията за нищо незаконно или неетично.

— Много жалко.

Това я накара да се засмее. Извади от чантата си разпечатка на една от дигиталните снимки на картината.

— Позната ли ти е тази творба?

— Не, но има нещо в стила.

— Точно така. Нещо в стила. Не мога да отгатна чия е, но съм виждала някъде други произведения на този художник. — Отвори друг файл и сложи нова дискета. — Ако си спомниш, обади ми се по което и да е време на денонощието.

— Толкова ли е спешно?

— Ако не изживявам някакъв период на лудост, би могло да се окаже.

— Има ли нещо общо с М. Ф. Хенеси? Върху материал за вестника ли работиш?

Малъри ококори очи.

— Откъде ти хрумна?

— Онази вечер са ви видели да вечеряте заедно. Чувам всичко — добави Тод.

— Не е свързано с него, поне не пряко. И не, не работя за вестника. Познаваш ли Флин?

— Само в сънищата си. Симпатяга е.

— Е… може би отново ще изляза с него. Не желаех да започвам нова връзка, но изглежда, става точно това.

— Целувки?

— Няколко.

— Оценка?

— Максимална.

— Секс?

— Почти, но здравият разум надделя.

— По дяволите!

— Освен това е забавен, интересен и толкова ловък манипулатор, че не усещаш как започваш да играеш по свирката му. Остроумен е и ми се струва изключително упорит.

— Явно е съвършен. Имам ли шанс с него?

— Съжалявам, приятел, но може би ще го запазя за себе си. — Извади дискетата, затвори всички документи и изключи компютъра. — Мисията е изпълнена без жертви. Благодаря, Тод. — Обви ръце около врата му и звучно го целуна. — Трябва да се залавям за работа върху това.

 

 

Върна се в апартамента си и прекара по-голямата част от деня в преглеждане на информацията, отсяване и елиминиране, докато успя да състави сравнително кратък списък. Преди да тръгне към къщата на Флин, го бе свела до тридесет процента от клиентите на галерията. Дейна вече бе там, когато пристигна.

— Вечеряла ли си?

— Не. — Малъри предпазливо се огледа за Мо. — Забравих.

— Всичко е наред. Поръчали сме пица. Флин изведе Мо на разходка. Имаш ли нещо против, че му разказах съня?

— Не, вече го въвлякохме в тази игра.

— Добре. Настанявай се. Ще пийнем вино.

Току-що бе седнала, когато пристигна Зоуи заедно със Саймън.

— Надявам се, че няма проблем. Не можах да намеря детегледачка.

— Нямам нужда от детегледачка — заяви Саймън.

— Аз имам. — Зоуи сложи ръка на рамото му. — Има домашно за писане, ще се намери ли някое удобно кътче? Донесох оковите.

Дейна му намигна.

— Ще го затворим в тъмницата. Какво ще кажете да го мъчим, а после да го нахраним с пица?

— Вече сме…

— Мога да хапна пица — прекъсна майка си Саймън и нададе вик, когато Мо се втурна в къщата през задната врата. — Ау, какво голямо куче!

— Саймън, недей…

Но момчето и кучето вече се боричкаха, привлечени от взаимна любов от пръв поглед.

— Хей, Флин, виж кого ни е довела Зоуи. Трябва да го караме да напише домашното си.

— Отдавна ми се иска да поизмъчвам някого. Ти сигурно си Саймън.

— Аха. Страхотно куче, господине.

— Кучето се казва Мо, а аз съм Флин. Зоуи, ще позволиш ли на Саймън да заведе Мо в задния двор и да потичат като луди?

— Добре. Двадесет минути, Саймън, и после залягаш над учебниците.

— Супер!

— Ето там, отзад — каза му Флин. — Отвън има топка, цялата в драскотини и лиги. Обича да я хвърля, а ти да му я носиш обратно.

— Много смешно — отбеляза Саймън. — Да вървим, Мо.

— Пицата — каза Дейна, когато на вратата се позвъни. — Да го повикам ли? — обърна се тя към Зоуи.

— Не, току-що изяде три порции спагети.

— Флин, бъди кавалер. Плати за пицата.

— Защо винаги трябва да се правя на кавалер? — Хвърли поглед към Малъри и се усмихна. — Ето защо.

Дейна седна на пода с нова тетрадка в скута.

— Нека бъдем организирани. Като библиотекар държа на това. Зоуи, налей си вино. Всеки ще разкаже какво е открил или измислил от последната ни среща досега.

— Аз не успях да намеря много. — Зоуи извади папка от платнената си торба. — Но напечатах записките си.

— Добро момиче. — Дейна със задоволство взе папката и посегна към първата кутия с пица, когато Флин остави двете на масата. — Умирам от глад.

— Да започваме с новините. — Той седна на дивана до Малъри, повдигна брадичката й и я целуна дълго и страстно. — Здравей.

— Господи, аз няма ли да получа същото?

Обърна се, когато чу въпроса на Зоуи и се наведе към нея, но тя се засмя и леко го побутна.

— По-добре да се задоволя с вино.

— Ако Флин е свършил с целувките… — заговори сестра му.

— Почакай да си поема дъх.

— По-сериозно — строго нареди Дейна. — Вече знаем преживяването на Мал. Ето напечатаните й записки, които ще добавя към информацията, събрана досега.

— Имам още. — Малъри си взе парче пица от кутията и я сложи върху картонена чинийка. — Списък от клиенти на галерията, които са купили или проявили интерес към творби с класическа или митологическа тематика. Освен това започнах да търся подобен стил, но това ще отнеме време. Реших утре да се обадя на тези хора по телефона.

— Мога да помогна — предложи Зоуи. — Хрумна ми, че може би трябва да издирваме произведения, в които ключът присъства като мотив.

— Добра идея — съгласи се Малъри и откъсна парче от хартиените кърпи, които служеха за салфетки.

— Имам няколко уговорени срещи, но ще ги отложа.

— Прегледах напътствията. — Дейна повдигна чашата. — Можем да извадим някои ключови фрази и да търсим места с подобни имена. Например „Пеещата богиня“. Не попаднах на нищо, наречено така, но би могло да бъде име на магазин или ресторант.

— Не е лошо — каза Флин и си взе второ парче пица.

— Имам още новини. — Но продължи едва след като хапна залък и отпи глътка вино. — Въведох в Интернет трите имена, които Малъри е чула в… съня си. „Ниниан“ се среща на няколко места. В някои легенди така се нарича магьосницата, която е пленила Мерлин в кристалната пещера. В други това е името на майка му. Но когато написах заедно с другите две, имах сполучливо попадение в сайт за езотерика и божества. Там прочетох версия на легендата, в която трите дъщери са назовани точно с тези имена.

— Така се казват. Едва ли смяташ, че съвпадението между имената от съня ми и тези, които си открила, е случайно.

— Не — колебливо каза Дейна. — Но не е ли възможно да си влязла в същия сайт и трите имена просто да са се запечатали в съзнанието ти?

— Не. Щях да ги напиша и да ги запомня. Никога не съм ги чувала преди онзи сън.

— Добре. — Флин докосна коляното й. — Първо, ще ви кажа, че не намерих никакви сведения за транспортиране на мебели до „Уориърс Пийк“, както и за клиенти на фирма за превоз, записани под името „Триад“.

— Трябва да са ги пренесли там по някакъв начин — възрази Дейна. — Не е станало с магическа пръчка.

— Просто излагам фактите. Агенцията за недвижими имоти също не е уредила това. До момента не съм попаднал на никаква следа как Роуина и Пит са се озовали в „Пийк“. Не твърдя, че няма такава — побърза да обясни той, преди Дейна да го прекъсне. — Просто не се натъкнах на нея по логически път.

— Предполагам, че трябва да опитаме по нелогически.

Флин се усмихна на Зоуи.

— Права си. Но остава още една логическа стъпка, която може да се направи. Кой от познатите ми е сериозен колекционер на творби на изкуството, когото бих могъл да използвам като източник? Семейство Вейн. Позвъних на стария си приятел Брад. След няколко дни пристига тук.

— Брад ще дойде във Вали? — попита Дейна.

— Ще поеме ръководството на местния магазин на „Хоуммейкърс“. Наследил е страстта на предците си към изкуството. Описах му картината, доколкото можах. Още преди да свърша, той ми каза заглавието — „Дъщерите в стъклен плен“.

— Не, не може да бъде. Не съм чувала за нея. — Малъри стана и нервно закрачи из стаята. — Кой е художникът?

— Не се знае със сигурност.

— Не е възможно — продължи Малъри. — Такъв велик талант, а да не е известен. Би трябвало да съм виждала и други негови творби.

— Може би не. Брад казва, че никой не знае много за този художник. „Дъщерите в стъклен плен“ е видяна за последен път в частен дом в Лондон. Къщата, в която се е намирала, според всички сведения е била разрушена при бомбардировките през 1942-а.