Нора Робъртс
Ключът на светлината (13)

Тринадесета глава

— Не мога да повярвам, че не са ти я показали.

Дейна извади от чантата си ключа за къщата на Флин.

— И аз не мога. Дори не ми хрумна да попитам — добави Малъри и смутено тръгна от колата към входната врата. — Предполагах, че Джордън чака да му я докарат. Освен това и тримата бяха полуголи. Разсеях се.

— Няма за какво да се упрекваш. — Зоуи я потупа приятелски по гърба. — Както и да е, сега ще я видиш.

— Намислили са нещо — промърмори Дейна. — Сигурна съм. Когато се съберат тримата, винаги кроят нещо. — Отключи вратата и я побутна. Спря се за миг. — Няма никого.

— Тъкмо ставаха, когато дойдох преди два часа. — Малъри уверено влезе. — Но като си помисля, Флин наистина изглеждаше, сякаш има нещо наум.

— Опитват се да ни изключат. — Готова да започне тирада против всички мъже на света, Дейна пъхна ключовете си обратно в чантата. — Типично поведение за техния животински вид. „Ние ще се погрижим за всичко. Не затормозявай хубавата си главица, малката.“

— Мразя това — процеди Зоуи през зъби. — Всеки автомонтьор например ти се усмихва самодоволно и казва, че ще обясни проблема на съпруга ти.

Дейна изсумтя.

— Вбесяват ме.

— Ако питате мен, в дъното стои Брадли Вейн. — Зоуи сложи юмруци на хълбоците си. — Изглежда от типа мъже, които се опитват да контролират всички. Прецених го от пръв поглед.

— Не, сигурно е Джордън. — Дейна ритна една обувка, която се изпречи на пътя й. — Той е подстрекателят.

— Отговорността е на Флин — възрази Малъри. — Къщата е негова, те са му приятели и… Господи!…

Светлината озаряваше двете картини, небрежно подпрени на стената, както ги бе оставил Флин. Сърцето й се изпълни с възхищение и завист, щом ги видя. Приближи се бавно, като влюбена жена към своя избраник, замаяна от огледа му. Гърлото й пресъхна, когато коленичи пред тях.

— Прекрасни са — каза Зоуи зад нея.

— Нещо повече. — Малъри внимателно повдигна портрета на Артур към светлината. — Не е само талант. Талантът е в използването на различни техники за постигане на съвършен баланс на форми и пропорции.

Беше се доближила до това, когато рисуваше, но й липсваше техническо съвършенство и бе далеч от магията, която превръща една рисунка в творба на изкуството.

— Гениалността се изразява в умението на художника да използва този технически талант, за да предава емоции — продължи тя. — Да внушава послания или просто да създава красота. Който притежава това, прави света по-светъл. Не ви ли се струва, че сърцето му пулсира? — попита тя, докато изучаваше образа на младия Артур. — Мускулите му сякаш трептят, когато хваща дръжката на меча. В това е силата на художника. Бих дала всичко, за да мога да рисувам така.

През тялото й пропълзяха преплитащи се тръпки, хладни и изгарящи. За миг пръстите й сякаш пламнаха, нещо в нея се разтвори и тя почувства как би могла да въплъти същността си в картина. Това прозрение я завладя изцяло и дъхът й спря. Но изведнъж изчезна.

— Мал? Малъри? — Зоуи приклекна до нея и докосна раменете й. — Какво има?

— Нищо. Просто ми се зави свят.

— Очите ти станаха странни. Огромни и тъмни.

— Сигурно е от светлината.

Затрепери от вълнение, докато изваждаше лупата си. Внимателно разгледа всяка от картините на дневна светлина. Отново различи сянката, леко загатнат силует, скрит дълбоко сред гъстата зелена гора. И две фигури, на мъж и жена, които наблюдават младия герой отдалеч. На верижка в ръката на жената висяха три златни ключа.

— Какво мислиш? — попита Дейна.

— Според мен имаме две възможности. — Малъри замислено седна и раздвижи рамене. — Да убедим Брад и Джордън да изпратят тези картини на експерти, за да установят дали са от един и същ художник, и така да рискуваме цялата история да се разчуе.

— А другата възможност? — попита Зоуи.

— Да се доверим на моята преценка. Всичко, което зная, всичко, което съм научила, ми подсказва, че ги е нарисувал един и същи човек, както и картината в „Уориърс Пийк“.

— Ако приемем това за истина, за какво ще ни послужи? — попита Дейна.

— Ще разгадаем посланието на картините и отново ще отидем в „Уориърс Пийк“. Ще попитаме Роуина и Пит как е възможно времето, когато са били създадени, да е повече от век.

— Има и още нещо, което трябва да приемем — тихо каза Зоуи. — Че магията съществува. Да повярваме в нея.

 

 

— Винаги бих намерила време да си поговоря с трима красиви мъже — почти измърка Роуина, когато покани Флин, Брад и Джордън в приемната, в центъра на която се намираше картината на трите дъщери.

Спря се и изчака, докато всички насочиха вниманието си точно към нея.

— Не се учудвам, че проявявате интерес към това платно, господин Вейн. Известно ми е, че семейството ви има богата и разнообразна колекция от произведения на изкуството.

Той прикова поглед в жената с меча и кученцето в ръце. Очите на Зоуи се взираха в него.

— Да, истина е.

— Вие наследили ли сте тази страст?

— Да. Всъщност… мисля, че притежавам друга творба на същия художник.

Тя седна и на устните й заигра загадъчна усмивка, докато приглаждаше дългата пола на бялата си рокля.

— Така ли? Светът е малък.

— Става все по-малък — намеси се Джордън. — Изглежда, аз съм собственик на още една картина на този художник.

— Интересно. — Роуина махна с ръка на прислужницата, която внесе количка. — Кафе? Предполагам, че го предпочитате пред чая. Американците не си падат много по чая, нали?

— Не попитахте за тематиката на другите картини.

Флин седна до нея.

— Сигурна съм, че ще ми разкажете. Сметана, захар?

— Чисто. Мисля, че би било загуба на време, защото съм почти сигурен, че вече знаете. Кой е художникът, Роуина?

Ръката й не трепна, докато наливаше кафе, и напълни чашата точно до един пръст под ръба, без да откъсне поглед от лицето на Флин.

— Малъри ли ви изпрати тук днес?

— Не. Защо?

— Тя е тази, която трябва да намери ключа. Има правила, които трябва да се спазват. Ако ви е изпратила, друг въпрос. Доведохте ли кучето си?

— Да, отвън е.

На лицето й се изписа тъга.

— Нямам нищо против да влезе тук.

— Бяла рокля, голямо черно куче. Може би ще размислите. Роуина, Малъри не ни е молила да идваме, но и трите знаят, че ще се опитаме да им помогнем в търсенето, и нямат нищо против.

— Все пак не сте им казали, че ще дойдете да разговаряте с мен. Мъжете често се заблуждават, че една жена трябва да бъде освобождавана от отговорности и грижи. — Изражението й бе приветливо, а тонът шеговит. — Защо е така?

— Не сме дошли да обсъждаме взаимоотношенията между мъже и жени — започна Джордън.

— Какво друго има всъщност? Разбира се, че мъжете и жените са различни — продължи Роуина и артистично разпери ръце, — но всичко се свежда до това какво означават хората един за друг и на какво са готови един заради друг. Ако Малъри има опасения или въпроси за картината, трябва да ги зададе сама. Не се опитвай да откриеш ключа вместо нея, Флин. Не е за теб.

— Снощи сънувах, че съм в тази къща. Но не беше сън, а нещо повече.

Изразът на очите й се промени и в тях се изписа изненада. Или нещо друго, по-силно.

— Подобен сън не е необичаен при тези обстоятелства.

— Влизал съм само във фоайето и в две стаи тук, а след този сън мога да ви кажа колко са вратите на втория етаж и че от източната страна има стълбище за третия, подпирано от колона с глава на дракон. Не виждах ясно в тъмното, но знаех.

— Почакайте, ако обичате.

Роуина стана и бързо излезе от стаята.

— Тук определено става нещо странно, Флин. — Джордън си взе от сладките, красиво подредени в стъклена чиния. — Тази жена ми се струва позната. Виждал съм я някъде.

— Къде? — попита Брад.

— Не зная. Ще си спомня. Толкова красиво лице не се забравя. Защо реагира така, когато й каза за съня си? Тя се паникьоса, макар и по свой изтънчен начин.

— Страхува се от нещо. — Брад се приближи към портрета. — Изведнъж престана да кокетничи и се разтрепери. Знае отговора на загадката с ключовете и преди Флин да сподели съня си, просто ни разиграваше.

— Дори не стигнах до най-важната част. — Флин стана да разгледа стаята, преди Роуина да се върне. — Има нещо гнило.

— Сега ли го разбра, синко?

Флин хвърли поглед към Джордън, докато отваряше лакиран шкаф.

— Нямам предвид странните неща, които се случват от самото начало. Посрещна ни една хладнокръвна и безкрайно самоуверена жена. — Посочи към вратата. — Онази, която току-що излетя уплашено от тук, съвсем не прилича на нея. Господи, пълно е с марков алкохол.

— Искате ли питие, господин Хенеси?

Въпреки че за миг потръпна, Флин се обърна и спокойно отговори на Пит:

— Не, благодаря. Рано е. — Затвори шкафа. — Как сте?

Роуина хвана ръката на Пит, преди да отвърне.

— Доразкажи ни съня си — подкани тя Флин.

— Нека първо се споразумеем. — Той наклони глава и се върна до дивана. — Вие искате да чуете останалата част от съня ми, а ние — да узнаем нещо повече за картините. Ще довърша разказа си, ако сте съгласни да споделите това, което знаете.

— Искаш да се пазариш с нас?

Флин бе поразен от яростта, която долови в тона на Пит.

— Да.

— Не е позволено. — Роуина отново докосна ръката на Пит. Но непримиримостта в погледа му подсказа на Флин, че тя не ще успее да го успокои. — Не можем да ви дадем отговорите само защото сте ги поискали. Има ограничения. И път, който трябва да се следва. Важно е да знаем какво ти се е случило.

— Нека получа нещо в замяна.

Пит отчетливо произнесе няколко думи на език, който бе загадка за събеседника му, но безспорно представляваха заклинание. След миг проблесна ярка светлина, която разсече въздуха.

Флин бавно сведе поглед към скута си, където се появиха пачки стодоларови банкноти.

— Ха. Хубав номер.

— Вие се шегувате с нас. — Джордън вече бе скочил на крака и взе една от пачките. Развя банкнотите, притисна ги между дланите си и втренчи поглед в домакина. — Определено е крайно време за някои отговори.

— Още ли искате? — попита Пит и Роуина се обърна към него с неописуема женска ярост. Думите, които си размениха, бяха неразбираеми.

„Галски“, помисли си Флин. Може би уелски. Но настървението бе очевидно. Гневът им разтърси стаята.

— Стига. — Брад направи три решителни крачки напред и застана между тях. — Така няма да стигнем доникъде. — Гласът му бе спокоен и уверен, и накара и двамата да го изгледат злобно. Но той не помръдна от мястото си и погледна назад към Флин. — Нашият домакин току-що извади… колко?

— Пет хиляди, струва ми се.

— Пет хилядарки от въздуха. Господи, някои от акционерите ми биха се радвали да се срещнат с вас. Явно мисли, че искаш пари в замяна на информация. Така ли е?

— Въпреки че е трудно да откажа пет хиляди долара, не. — Мъчително бе, но Флин все пак остави купчината на масата. — Безпокоя се за три жени, които не са сторили зло на никого, а донякъде и за себе си. Искам да зная какво става.

— Разкажи ни останалото. Доброволно — добави Роуина и се приближи към него. — Бих предпочела да не те принуждавам.

Флин се наведе към нея с гневно изражение.

— Да ме принуждавате?

Тонът й бе спокоен в сравнение с неговия, когато заговори.

— Господи, бих могла да те накарам да затрепериш като лист, но предполагам, че храбрият ти, разумен приятел би казал, че по този начин няма да постигна нищо. Боите се, че искаме да навредим на вас или на приятелките ви? Не, не желаем никому злото. Мога да ви уверя в това. Пит. — Извърна глава. — Ти обиди госта ни с това безсмислено перчене. Извини се.

— Да се извиня?

— Да.

Роуина отново седна и приглади полата си. Зачака.

Пит оголи зъби и удари с длани по краката си.

— Жените са голяма напаст.

— Така е — съгласи се Джордън.

— Съжалявам, че те засегнах. — Пит махна с ръка и парите изчезнаха. — Сега по-добре ли е?

— На този въпрос не може да се отговори разумно, вместо това ще задам друг. Що за хора сте вие, по дяволите? — попита Флин.

— Не сме тук, за да отговаряме на въпросите ви. — Пит пристъпи към сребърната кана и наля кафе в дрезденска чаша. — Дори един журналист… Предупредих те, че ще ни създаде неприятности — добави той, обръщайки се към Роуина. — Дори един журналист би трябвало да се държи възпитано, когато е поканен в нечий дом.

— Защо просто не ни кажете кои сте? — попита Флин и изведнъж замълча, когато до тях достигна весел лай и след секунди пристигна Мо. — По дяволите.

— Ето го! — Роуина разпери ръце, щом видя кучето, и докато го прегръщаше, след него влязоха трите жени. — Чудесно. Толкова много гости.

— Извинявайте, че нахълтваме така. — Малъри плъзна поглед из стаята и накрая го прикова във Флин. — Но някои хора тук си въобразяват, че трябва да снемат отговорността от плещите на жените.

— Не е точно така.

— Нима? А как е?

— Просто тръгнахме по една следа. Вие бързате да започнете новия си бизнес. Бяхте заети с подписване на документи за партньорство и купуване на къщи.

— Напоследък бързам в доста отношения. Може би трябва да изтъкнем факта, че прибързано те вкарах в леглото си.

Флин почувства как пипалата на срама и гнева се увиха около него и го стегнаха, когато се изправи.

— Разбира се, но не е редно да обсъждаме това точно тук и сега.

— Имаш наглостта да казваш кое е редно и кое не, когато ти и твоят тестостеронен отбор се опитвате да поемете моята отговорност, да свършите моята работа? Това, че съм влюбена в теб и спя с теб, не означава, че ще ти позволя да управляваш живота ми.

— Кой чий живот управлява! — избухна той и размаха ръце. — Ти си тази, която е предначертала бъдещето ми. Замесен съм, Малъри, независимо дали го искам или не. Дойдох, за да разбера какво означава това. Ако опасенията ми се потвърдят, трябва да се откажете. И трите. — Стрелна с поглед Дейна и Зоуи.

— Кой ти дава право да вземаш решения? — попита Дейна. — Не можеше да ме командваш, когато бях на десет години, и за нищо на света няма да ти го позволя сега.

— О, почакай. Вие сте представили всичко като игра. — Флин хвърли укорителен поглед към Роуина. — Романтично приключение. Но не сте им казали какъв е залогът.

— За какво говориш?

Малъри го побутна по рамото.

— Сънищата. — Не отвърна на въпроса й и продължи да говори на Роуина. — Те са предупреждения, нали?

— Не ни доразказа съня си. Може би е най-добре всички да седнем и да започнеш отначало.

— Сънувал си нещо? Като мен? — Малъри отново го побутна. — Защо не ми каза?

— Замълчи за минута, по дяволите. — Нетърпеливо я поведе към дивана. — Просто ме изслушай — нареди той. — Не ме прекъсвай, докато свърша.

Започна от самото начало, с броденето по коридорите и чувството, че някой го наблюдава и преследва. Описа преживяването си на парапета, страха и болката и завърши със събуждането у дома, мокър до кости.

— Той… то… искаше душата ми и ми показа, че това може да бъде цената за търсенето.

— Не е така. — Пит хвана ръката на Роуина и заговори само на нея, сякаш в стаята няма други хора. — Не може да бъде. Нищо не бива да ги застрашава. Това бе първото и най-свещеното обещание.

— Не можем да знаем. Не ни е позволено да проникнем отвъд Завесата и не можем да разберем в каква ситуация се намираме. Щом е нарушил клетвата, значи е намерил начин да избегне последствията. Значи вярва… че те са избраниците — прошепна тя. — Могат да успеят. Той е повдигнал Завесата и е дошъл тук, за да ги спре.

— Ако не успеят…

— Ще успеят. — Завъртя се и лицето й доби решителен израз. — Ние ще ви защитим.

— Така ли? — Потресена, Малъри преплете пръсти в скута си и ги притисна така силно, че болката проясни съзнанието й. — Както сте защитили трите дъщери? Учителката и воинът. Това сте вие. — Изправи се и застана до портрета. — Ето ви тук. — Посочи двойката на заден план. — И тук, в тази стая. Мислите, че онзи, който се спотайва в сенките на дърветата, също е тук. Не показвате лицето му.

— Той има много лица — каза Роуина със смразяващ тон.

— Вие сте нарисували тази картина, както и двете, които са у нас.

— Рисуването е една от страстите ми — потвърди Роуина. — Едно от неизменните неща. Пит — обърна се към него. — Вече знаят това.

— Аз не зная нищо — заяви Дейна.

— Ела тук, от страната на циниците — повика я Джордън.

— Сега важното е какво знае Малъри. — Роуина повдигна ръка. — Ще използвам всичко, с което разполагам, за да не бъдете изложени на опасност.

— Не е достатъчно. — Флин поклати глава. — Тя се отказва. Всички се отказват. Ако искате парите си обратно, ще…

— Извинявай, мога сама да говоря от свое име. Парите нямат значение, нали? — попита тя Роуина. — Няма връщане назад. Не можем да кажем: „Щом залогът е по-висок, отколкото мислехме, край на играта“.

— Договорът е подписан.

— Без пълна информация за риска — намеси се Брад. — Какъвто и договор да са подписали тези жени, няма да издържи юридически.

— Въпросът не е юридически — нетърпеливо каза Малъри, — а морален. И съдбовен. Значи в момента аз съм застрашена. Докато изтекат четирите седмици. Ако намеря първия ключ, заплахата ще тегне над някоя от тях. — Погледна Дейна и Зоуи. — Една от тях ще бъде изложена на риск по време на следващата фаза на луната.

— Да.

— Знаете къде са ключовете — избухна Флин. — Просто им ги дайте, за да сложите край.

— Нима мислите, че ако беше възможно, щяхме все още да стоим в този затвор? — Пит размаха ръце в израз на гняв и огорчение. — Година след година, век след век, хилядолетие след хилядолетие пленници на един чужд за нас свят. Нима мислите, че живеем тук по свой избор? Че оставяме съдбата си, както и тази на трите си повереници във вашите ръце по своя прищявка? Вързани сме тук заради тази единствена задача. А сега и вие.

— Не можете да си отидете у дома. — След гръмката реч на Пит гласът на Зоуи прозвуча като удар на малко чукче. — А ние сме в своя дом. Нямахте право да ни подвеждате да станем част от това, без да ни предупредите за рисковете.

— Не знаехме.

Роуина разпери ръце.

— Вие сте богове, а има толкова много неща, които не знаете и не можете да направите.

Очите на Пит се премрежиха, когато се обърна към Флин.

— Искаш ли нова демонстрация на това, което можем?

С ръце, свити в юмруци, Флин пристъпи напред.

— Хайде, давай.

— Господа. — Дълбоката въздишка на Роуина бе като студена струя, предназначена да охлади нажежената атмосфера. — Мъжът, независимо от произхода си, е предсказуемо създание в някои отношения. Гордостта и мъжеството ви не са подложени на изпитание. Флин, какъвто и да е светът, той се крепи на закони, втъкани в канавата му.

— Разкъсайте я. Нарушете законите.

— Дори и да беше в моята сила да дам ключовете в този момент, нищо не бихме постигнали.

— Няма да се завъртят — досети се Малъри и заслужи одобрително кимване от Роуина.

— Очевидно разбирате.

— Така мисля. Тази магия… нали е магия?

— Това е най-простата дума — отвърна Роуина.

— Може да бъде развалена само от нас. Жени. Смъртни жени. Като използваме ума и енергията си и разчитаме на източници от своя свят. Иначе никоя ключалка няма да щракне. Защото… ключовете всъщност сме ние. Отворът се крие в нас.

— Толкова си близо до целта. — Със засияло от вълнение лице, Роуина стана и я прегърна. — Никой досега не е стигал дотук.

— Но все още не съм достатъчно близо. А половината от времето ми изтече. Трябва да ви задам няколко въпроса. Насаме.

— Хей, една за всички — напомни й Дейна. Малъри й хвърли умоляващ поглед. — Добре, добре. Ще почакаме отвън.

— Аз ще остана с теб.

Флин сложи ръка на рамото й, но тя я отблъсна.

— Казах насаме. Искам и ти да излезеш.

Изражението му стана хладно и сурово.

— Добре тогава. Махам се от пътя ти.

С очевидно съжаление, Роуина леко побутна Мо да ги последва. Намръщи се, когато вратата се затръшна след Флин.

— Твоят човек има чувствително сърце. По-лесно ранимо от твоето.

— „Моят човек?“ — Преди Роуина да отговори, Малъри поклати глава. — Всичко по реда си. Защо ми беше позволено да надникна отвъд Завесата?

— Той е искал да ти разкрие силата си.

— Кой е той?

Роуина се поколеба, но когато Пит кимна, продължи.

— Кейн, магьосникът. Тъмната сила.

— Онзи в сенките, чийто силует видях в съня си. Похитителят на душите.

— Показал ти се е, за да те изплаши. Не би го направил, ако не се боеше, че можеш да успееш.

— Защо е наранил Флин?

— Защото ти го обичаш.

— Наистина ли е така? — Малъри се задъха от вълнение. — Или нещо ме кара да мисля, че го обичам? Може би това е още една измама.

— Ах. — Роуина тихо въздъхна. — Изглежда, не си толкова близо, колкото мислех. Нима не познаваш собственото си сърце, Малъри?

— Срещнах го едва преди две седмици, а ми се струва, че не бих могла да живея без него. Но дали това е истинско? Когато изтекат четирите седмици, ще изпитвам ли все още същите чувства? — Притисна ръка към сърцето си. — Или ще ми бъдат отнети? По-лошо ли е да откраднат душата ти, отколкото да изтръгнат сърцето ти?

— Мисля, че не, защото едното и другото са неразделно свързани. Не мога да ти дам отговора, който се крие в самата теб. Трябва да надникнеш в себе си.

— Тогава ми кажете нещо друго. Ще бъде ли той в безопасност, ако стоя далеч от него? Ако затворя сърцето си, ще отпадне ли заплахата?

— Готова си да се откажеш от него, за да го защитиш? — попита Пит.

— Да.

Той замислено пристъпи към лакирания шкаф и извади бутилка бренди.

— И ще му го кажеш?

— Не, той никога няма да…

— Значи ще го излъжеш. — С лека усмивка, Пит наля от брендито във висока чаша. — И ще оправдаеш тази лъжа, като кажеш, че е за негово добро. Жените са предсказуеми, в който и свят да живеят — каза той и с насмешка се обърна към Роуина.

— Любовта — поправи го тя — е неизменна сила във всяка вселена. Човек сам взема решения и прави избори — каза на Малъри. — Но твоят избраник няма да ти бъде благодарен за жертвата, която си направила за него. — Отвърна на подигравателния поглед на Пит. — Мъжете са неблагодарници. Сега върви. — Докосна Малъри по бузата. — Нека умът ти си почине известно време, за да бъде отново бистър. Имаш думата ми, че каквото може да се направи, за да няма риск за теб и приятелите ти, ще бъде направено.

— Не познавам тези момичета. — Малъри посочи към картината. — Но познавам хората отвън. Трябва да знаете, че ако се наложи да избирам, ще избера онези, които познавам.

Пит изчака, докато двамата останаха насаме, и донесе на Роуина втора чаша.

— Винаги съм те обичал, и в двата свята.

— И аз теб, любов моя.

— Но никога не съм те разбирал. Би могла да отговориш на въпроса й за любовта и да успокоиш съзнанието й.

— Ще стане по-мъдра и ще бъде по-щастлива, ако сама стигне до отговора. Какво можем да сторим за тях?

Той се наведе и долепи устни до челото й.

— Всичко, на което сме способни.