Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Малъри-Андерсън (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Say You Love Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 320 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Разпознаване и начална корекция
bobych (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)
Източник
dubina.dir.bg

Издание:

Джоана Линдзи. Отровни думи

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1997

Редактор: Лилия Анастасова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Даниела)
  3. — Корекция от Еми

Четиридесет и пета глава

Келси бе изправена пред още един проблем, който не бе очаквала. Отново противните лъжи. Едната влечеше зад себе си друга и вече не бе сигурна, че някога ще се измъкне от този порочен кръг. Не знаеше какво да прави. Бе обещала да обясни всичко на Реджи.

Ала какво да й обясни? Да й каже истината? Или да й каже това, което бе казала на Дерек, което означаваше нови лъжи? Бе уморена до смърт от лъжите…

Около три часа следобед спря пред къщата на Парк Лейн и икономът я заведе веднага в салона на втория етаж. Прислужницата й сервира чай, а след няколко минути се появи и Реджи.

— Искам да се извиня за глупавото си поведение тази сутрин — започна домакинята. — Просто бях толкова изненадана, че… Мисля, че ме разбираш. Сигурна съм, че всичко си има съвсем просто обяснение. Не бих се изненадала, ако ми кажеш, че Дерек те е помолил да се омъжиш за него. Това ще промени всичко, нали? Искам да кажа, че аз и Никълъс… О, боже, погледни ме само, не спирам да приказвам и не ти давам възможност да отвориш уста. Между другото, искам да те уверя, че тук никой няма да ни безпокои.

Келси се усмихна. Наистина не би искала някой друг да чуе това, което смяташе да каже на Реджи.

Домакинята седна и се зае с чая. Двете седяха и мълчаливо отпиваха от чашите, докато Келси търсеше подходящите думи.

— Всъщност — започна тя, — Дерек наистина ми предложи да се омъжа за него.

Лицето на Реджи разцъфна в ослепителна усмивка.

— Знаех си аз!

— Но аз му отказах.

— Защо? — смаяно попита.

— Заради начина, по който се запознахме. Разбираш ли, аз не съм това, за което ме смяташ. Ние те излъгахме, но нямаше какво друго да измислим. Той не знаеше, че двете се бяхме запознали.

— Какво ме излъгахте?

— Аз не съм братовчедка на Пърси. Аз съм любовница на Дерек.

— Е, и сама се досетих — сухо отвърна Реджи.

— Не, искам да кажа, че когато се запознахме с теб, аз вече бях любовница на Дерек. Той ме купи на търг в един публичен дом в присъствието на доста благородници от висшето общество. Затова не мога да се омъжа за него — скандалът ще бъде невероятен.

На Реджи й трябваха няколко минути, за да осмисли чутото, но бързо се съвзе.

— Скандалът не е нещо ново в нашето семейство… Но какво, за бога, си правила в подобно място? И ако се опиташ да ме лъжеш, че не си лейди, а обикновена проститутка, ще те изхвърля на часа от къщата си.

Очите на Келси се разшириха от изненада, сетне тя избухна в смях. Не бе очаквала, че Реджи ще реагира по този начин, но се почувства доста по-добре.

— Не, няма да те лъжа — рече тя, все още усмихвайки се. — Всъщност бих искала да ти кажа истината, но не мога, освен… ако не ми обещаеш, че няма да казваш на никого, дори на съпруга си. И в никакъв случай на Дерек. Ако узнае истината, ще настоява да се оженим, а аз не мога да допусна подобен скандал, който ще опетни името му.

— Но двамата сте… искам да кажа, защо да не узнае истината?

— Той не знае нищо за мен, освен няколкото лъжи, които му наговорих. Когато взех решение да поема по този път, трябваше да си измисля нова самоличност. Не можех да допусна моето семейство да се опозори от постъпката ми. Дерек смята, че майка ми е била гувернантка и аз съм имала възможност да получа добро образование и затова обноските ми са като на дама.

— Не съм чувала по-голяма глупост. Нима ти е повярвал?

— Защо да не ми повярва, като се има предвид къде ме видя? — опита се да защити Дерек.

— Хмм, предполагам, че може би си права — неохотно се съгласи Реджи. — Но каква е истината?

— Обещаваш ли, че няма да кажеш на никого?

— Дори и на съпруга си ли? — опита се да я придума Реджина. — Ще го накарам да се закълне…

— Не, не искам да казваш дори и на него.

— Е, добре, обещавам — въздъхна младата жена.

Келси кимна и отпи от чая, чудейки се от къде да започне. Може би с родителите си…

— Моят баща беше Дейвид Лангтън, четвъртият граф на Ленкасъл от Кетъринг.

— Мили боже, не е ли онзи граф, който в началото на годината бе… — Реджи млъкна и лицето й пламна от смущение.

Младата жена се наведе и я потупа по ръката.

— Не се безпокой, вече съм свикнала. Да, моята майка го застреля. Не е имала намерение да го убива. Просто беше бясна заради постоянните му загуби на комар. Току-що бе загубил и наследството си, в това число и нашия дом. Заради някаква глупава игра на карти.

— Значи затова майка ти е стреляла в него?

— Да. Мама е била толкова шокирана, че го е убила, и без да се замисли, се хвърлила от прозореца. Все още си мисля, че ако се бях качила при тях навреме, можех да го предотвратя.

Сега бе ред на Реджи да я потупа успокоително по ръката.

— Не е възможно да вразумиш някого в подобно състояние. Понякога обстоятелствата са по-силни от нас.

— Знам — въздъхна Келси. — Моите родители никога не са се карали пред прислугата. В онзи ден пред вратата на салона се бяха строили поне седмина от слугите, заслушани в крясъците на мама. Дори един от тях ме дръпна настрани, за да ми попречи да вляза при тях. Не биваше да безпокоя родителите си. После прозвуча изстрелът и…

— Това е толкова трагично… О, скъпа моя, доколкото си спомням, всички го нарекоха „трагедията“, нали?

— Да — кимна тя и потръпна. — Родителите ми наистина бяха напълно разорени. Онова копеле, което бе спечелило на карти, се появи в къщата ни само няколко дни след погребението, за да изгони мен и сестра ми.

— Мръсно копеле! — кипна Реджи, изпълнена с искрено съчувствие към приятелката си. — Кой е той? Иска ми се да го запозная с чичо Джеймс.

Келси слабо се усмихна.

— И аз бих искала да знам, но тогава не бях на себе си и не помня името му.

— Бедното ми момиче. Нищо чудно, че си попаднала в онзи дом.

— Не беше заради това, Реджи — възрази тя. — Ние все още имахме роднини, при които да отидем — леля Елизабет, сестрата на мама, ни прие в къщата си. Тя е много мила и добра жена, но ти вече си се запознала с нея.

— О, господи! Значи онази жена в хотела е била леля ти?

— Да, двете със сестра ми са дошли в Лондон да напазаруват за Коледа. Те не знаят какво съм направила. И тях трябваше да излъжа. Те си мислят, че съм тук, за да се грижа за една болна приятелка, която е на смъртно легло.

Реджи се намръщи.

— Сега вече съвсем ме обърка.

— Съжалявам, не биваше да се отклонявам от разказа си. След смъртта на родителите ми, двете с Джийн отидохме да живеем в къщата на леля Елизабет и тя се отнасяше с голяма обич и внимание към нас. Всичко щеше да бъде наред, ако съпругът на леля ми, чичо Елиът, имаше малко повече късмет.

— Да не би да е мошеник?

— Не. Просто се оказа слаб човек. Той произхожда от добро, но бедно семейство. Къщата, в която живеят, е на нашия род. Мама никога не можа да разбере защо Елизабет се е омъжила за него, но тя го обича и повече от двадесет години двамата живеят щастливо. Леля не знае какво се е случило. Трябваше да й спестим тези тревоги.

— И той ли е загубил всичко на карти?

— И аз така си помислих отначало, когато заварих чичо Елиът пред почти празна бутилка уиски. Каза, че смята да се самоубие. Той винаги е работил, за да издържа семейството си и имаше добра работа, обаче я загубил. Беше толкова отчаян, смяташе, че няма да може да си намери друга работа и бе решил, че не му остава друг изход, освен да сложи край на живота си. Според мен бе изгубил вяра в себе си.

— Значи наистина е слаб човек — презрително махна с ръка Реджи.

— Точно така. Въпреки всичко, те продължаваха да живеят, сякаш нищо не се бе случило. Дори бяха прибрали при себе си мен и сестра ми, когато не можеха да си го позволят. Той нямаше никакви спестени пари и вече никой не му давал назаем. Бил напълно разорен. Призна ми, че след три дни кредиторите му ще дойдат, за да ни изхвърлят от къщата. Леля ми, аз и сестра ми щяхме да останем на улицата, ако той не си плати дълга в уречения срок.

Реджи въздъхна.

— Предполагам, че си го убедила да не се самоубива. Не съм сигурна, че щях да постъпя по същия начин.

— Нима това щеше да оправи нещата? За леля ми щеше да е още по-ужасно. Не само ще я изхвърлят от собствения й дом, ами щеше да загуби и съпруга си. Нямахме никакво време. За три дни чичо Елиът не би могъл да ми намери богат съпруг.

— Да, предполагам, че е нужно повече време за това — съгласи се приятелката й. — Освен, ако някой не те е ухажвал със сериозни намерения. Но вероятно не е имало такъв човек?

— Да. Аз все още бях в траур, а и съвсем наскоро бях пристигнала в града. Не бях представена в обществото и не познавах подходящи мъже. Чичо ми също. Можех да си потърся някаква работа, ала едва ли щяха да ми плащат достатъчно, за да покрия дълга на Елиът. Освен това трябваше да мисля и за сестра си. Тя е само на дванадесет години и сега аз отговарям за нея.

— И на теб ти хрумна идеята да се продадеш — заключи Реджи.

Келси се засмя.

— На мен?! Нямах представа, че подобни неща са възможни.

— Да, предполагам, че не си имала — ухили се тя. — Значи предложението е дошло от чичо ти?

Келси поклати глава.

— Не съвсем. Онази нощ той бе доста пиян и говореше несвързано. Спомена, че имал приятел, който също бил разорен, но дъщеря му го спасила, като се продала на някакъв стар развратник, който си търсел девственица. Сетне добави, че някои мъже били готови да платят добра сума за нова и „свежа“, както се изрази той, любовница.

— Не мога да повярвам, че си е позволил да говори подобни неща пред невинната си племенница! — ужасено възкликна Реджи.

— Сигурна съм, че ако беше трезвен, никога не би го направил, но той наистина беше доста пиян. Това беше някакво разрешение. Струва ми се, че тогава и аз не съм мислила по-ясно от него, макар да бях напълно трезва. Накрая го попитах дали познава някого, който би искал да си купи нова любовница. Той не познаваше, но ми каза, че знаел за едно място, което се посещавало от богати благородници и където могат да ме представят. Можело да получа много изгодно предложение.

Реджи се намръщи.

— Не ми звучи като търг?

— Аз също не знаех какво ме очаква — призна Келси. — Не предполагах, че ще попадна в публичен дом, но вече се бях съгласила. Нямаше друг начин за три дни да се намерят толкова пари, че чичо Елиът да плати на кредиторите си. Ако се откажех, леля Елизабет и сестра ми щяха да се озоват на улицата, а той сигурно щеше да се самоубие. Не исках леля ми да страда, нито пък можех да позволя сестра ми да гладува. Тя трябваше да има дом и един ден да сключи подходящ брак. Джийн не бе виновна за нещастието.

— Ти също не си била виновна.

— Така е, но аз поне можех да направя нещо, за да спася семейството си. Така че сторих това, което трябваше. Не се оказа толкова лошо, Реджи. Аз съм много щастлива с Дерек.

— Ти го обичаш, нали?

— Да.

— Тогава се омъжи за него.

— Не. Аз се отказах от възможността един ден да се омъжа в мига, в който ме качиха на онази маса пред благородниците, които наддаваха за мен.

— Дерек явно не го е грижа, щом те е помолил да се омъжиш за него — възрази Реджи.

— Дерек може и да е забравил къде ме е срещнал, обаче аз никога няма да забравя. Освен това имаше достатъчно време, за да премисли всичко и да се вразуми. Повече не е повдигал въпроса за женитба.

— И всичко това заради някакви си глупави правила на обществото! Никой няма право да се меси в живота ни и да се опитва да го управлява.

— Забрави ли, че сега може би нямаше да бъдеш омъжена за Никълъс, ако тези правила не съществуваха? — усмихна се Келси.

Реджи смутено се изкашля.

— Май че си напълно права.