Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Малъри-Андерсън (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Say You Love Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 320 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Разпознаване и начална корекция
bobych (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)
Източник
dubina.dir.bg

Издание:

Джоана Линдзи. Отровни думи

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1997

Редактор: Лилия Анастасова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Даниела)
  3. — Корекция от Еми

Единадесета глава

Когато на другата сутрин Келси се събуди, остана смаяна като разбра, че е сама във вилата. Очевидно Дерек не се бе върнал през нощта, а ако го бе сторил, то явно не си бе направил труда да я събуди и отново бе излязъл, защото сега го нямаше. Никъде не се виждаше и следа от необходимите продукти, които бе обещал да достави.

Изминаха няколко часа, през които неспокойно се питаше какво се бе случило. Ала нищо не й идваше наум. Не и оставаше нищо друго, освен да чака. Преди да излезе миналата вечер, младият лорд достатъчно ясно й бе заявил, че не желае тя да напуска къщата.

Видя, че Дерек бе донесъл кошницата, която госпожа Хърсъл бе приготвила за нея. Повдигна капака и откри чиния с няколко вида пасти, увити в кърпа, както и бурканче със сладко и малък нож.

Четирите пасти щяха за известно време да залъжат глада й, но нямаше да я заситят, защото от предния ден на обяд не бе слагала залък в устата си. Сега й се искаше да бе спала до по-късно, за да не я измъчва и гладът.

По обяд от Дерек нямаше и следа. Предупреждението му да не излиза вече нямаше значение. Девойката бе сама в тази непозната местност, в тази чужда вила, при това без никаква храна и без едно пени в джоба. Ако той не се появеше до вечерта, щеше да изпадне в сериозна опасност.

Но той, разбира се, щеше да се върне. Не се съмняваше в това. Вероятно напълно бе забравил, че във вилата няма храна. Обаче, когато и следобедът мина, а него все още го нямаше, Келси реши, че трябва да предприеме нещо и да го намери.

Видя писмото му в мига, в който отвори входната врата. Бе забодено на вратата и падна на земята, щом я отвори. Разбира се, тя не знаеше, че е от него, докато не счупи печата и не го отвори.

„Скъпа Келси,

Когато влязох в къщата, пристигна куриер с писмо от баща ми. Той срочно ме вика в Хавърстън. Не бива да губя време, затова ти изпращам тази бележка. Не знам защо ме вика, но ще гледам да се върна след един или най-много два дни. Ако се забавя, ще ти изпратя писмо. Предполагам, че ще бъдеш добре, докато отново се видим.

С уважение, Дерек.“

Щяла да бъде добре ден или два? След като той е заминал толкова набързо, че дори е забравил да донесе нещата, които й бяха необходими, за да придаде обитаем вид на вилата? И кога ще си спомни, че е трябвало да се погрижи за нея? Навярно бе притеснен от неочакваното повикване на баща си и едва ли в следващите няколко дни ще се сети за нея.

Но това бе толкова безотговорно! Гладът я измъчваше и Келси изгуби самообладание. Гневно запрати писмото му в горящата камина, като яростно си каза, че би предпочела да запрати там самия него.

Отне й половин час, за да стигне до къщата на лорд Малъри, която бе най-голямата и представителната в областта. Това не бе обикновена провинциална къща, а истинско господарско имение с конюшни, просторна ферма и десетина къщички, в които живееха арендаторите.

Осмели се да заговори икономката и й обясни, че е наела вилата от лорд Малъри, за да прекара там кратката си ваканция. Заяви, че той й обещал, че вилата ще бъде подготвена, но за нейна изненада се оказало, че съвсем не е така. Икономката намръщено я изслуша.

— Нямам нищо общо с наемателите на лорд Джейсън… искам да кажа лорд Дерек, милейди. Стигат ми и грижите за голямата къща. Лорд Дерек сам се грижи за наемателите и арендаторите и като се върне, ще му съобщя за вас. Той ще се погрижи за вас.

— Но вие не разбирате — опита се да обясни Келси. — Аз вече съм платила за престоя си във вилата, не нося със себе си пари, само няколко най-необходими дрехи, защото негова светлост ме увери, че той ще се погрижи да достави всичко необходимо — храна, сапун, завивки, чаршафи и одеяла.

Икономката се намръщи.

— Тогава ми покажете вашата разписка за наема. Аз отговарям за всичко в тази къща, включително и за храната. Не мога да дам продукти без негово разрешение, а миналата вечер той не ми спомена за вас.

Тя, разбира се, нямаше никаква разписка. Единственото доказателство — писмото на Дерек — бе изгоряло в пламъците.

— Няма значение — рече девойката и сви рамене. — Ще взема пари на заем в Бриджуотър. Ще бъдете ли така добра да ми кажете как да стигна дотам?

— Разбира се, милейди — сговорчиво отвърна жената, доволна, че няма да й се налага да дава провизии от запасите на имението. — Тръгнете направо по този път.

Келси припряно пое по пътя. Не знаеше какво да прави. Ако не бе излъгала, че е наела вилата, може би щяха да й помогнат. Но тя се бе опитала да запази връзката си с Дерек в тайна, както сам той бе пожелал. А тази свидлива и намръщена икономка не й бе предложила дори чаша чай и няколко бисквити!

Върна се във вилата още по-отчаяна и още по-гладна. Никой, разбира се, нямаше да й даде пари на заем. Кой банкер ще рискува парите си, след като единствената й гаранция бе, че е най-новата любовница на младия лорд Малъри? Само щяха да й се изсмеят в очите.

Обаче имаше някои вещи, които можеше да продаде и да си купи малко храна. Например джобния си часовник — елегантна малка вещ, украсен с два диаманта, подарък от родителите й за четиринадесетия й рожден ден. И онази ужасна червена рокля. Не й се искаше да се раздели с часовника, но нямаше избор.

Сложи роклята в кошницата на госпожа Хърсъл и се приготви за дългата разходка към града. Огледа кухнята, преди да тръгне. Във вилата може и да нямаше храна и други удобства, но имаше достатъчно прясна вода, цяла камара дърва, а благодарение на госпожа Хърсъл разполагаше с чиния и нож.

Когато следобед Келси влезе в Бриджуотър, настроението й малко се бе повишило. Но това не продължи дълго. Единственият бижутер в града не прояви интерес към часовника.

Почти бе мръкнало, когато най-после загуби надеждата да продаде часовника и реши да опита с червената рокля.

Госпожа Лафльор, шивачката, вече затваряше магазина си, когато Келси отвори вратата и влезе. Тя обясни, че би искала да продаде една рокля, но жената я погледна сякаш я бе обидила.

— В моя магазин? — възкликна тя и ужасено погледна роклята, която Келси измъкна от кошницата. — Нямам клиентки, които се интересуват от подобни дрехи, госпожице, нито пък някога ще имам.

— Съжалявам — едва чуто промълви Келси. — Може би познавате някой друг, който би се заинтересувал?

— Едва ли — изсумтя госпожа Лафльор. — Бих могла да ви платя няколко пенита, за да свалите една дантела, без, разбира се, да я повредите. Нямам време сама да се занимавам с това. Момичето, което ми помагаше, ме напусна, а лейди Елен поръча нов гардероб за дъщеря си. Дрехите трябва да бъдат доставени следващата седмица. Тя е най-добрата ми клиентка, но се страхувам, че ще я загубя, ако не бъда готова навреме.

Келси нетърпеливо изслуша оплакванията на жената. Сякаш тя си нямаше достатъчно! Ала думите на шивачката й подсказаха една идея.

— Купете роклята от мен за пет лири, а в замяна аз ще ви помогна да завършите дрехите на лейди Елен.

— Пет лири! Давам ви една лира за дантелата и освен това ще довършите още три рокли.

— Една лира за дантелата и още десет лири, за да завърша роклите — възрази Келси.

— Десет лири за две рокли? — възмутено извика жената, а от устата й се разхвърчаха слюнки. Лицето й се зачерви от възмущение и Келси помисли, че всеки миг ще се пръсне. — Та аз не плащам толкова за цял месец работа!

Девойката поглади ръкава на жакета си.

— Знам много добре колко струват качествените дрехи, госпожо Лафльор. Ако сте плащали по-малко на помощничката си за цял месец работа, значи, че сте я ограбвали.

За нещастие в този миг празният стомах на Келси се разбунтува и шивачката разбра, че непознатото момиче е в затруднение, а това означаваше, че няма да се пазари повече.

— Добре тогава, десет лири за три рокли — направи последно усилие Келси.

Когато най-после излезе от магазина, вече се бе стъмнило. Но в ръката си стискаше една лира, а й бяха обещали още четири, ако завърши петте рокли, прилежно сгънати в кошницата на госпожа Хърсъл. В крайна сметка дъщерята на лейди Елен бе само на десет години и едва ли щеше да бъде толкова взискателна.

За съжаление всички магазини за храна бяха затворени и трябваше да вечеря в странноприемницата, което й струваше три пъти по-скъпо, отколкото, ако си бе купила продукти. Все пак й останаха няколко монети и на другия ден щеше да си купи храна на по-нормални цени. Трябваше да си набави и няколко свещи, защото щеше да й се наложи да работи и през нощта. Както и тенджера, сапун и…

По странна ирония на съдбата тя се бе оказала в положението, което искаше да избегне, като се съгласи да се продаде. Единствената разлика беше, че поне семейството й не е принудено да работи и да гладува.

Най-сетне се добра до вилата. Огънят бе изгаснал и вътре бе студено, но стомахът й бе пълен, а освен това си бе намерила работа.

Келси тръсна глава. Ще оцелее, поне достатъчно дълго, за да убие със собствените си ръце лорд Дерек Малъри, когато благоволи да се завърне.