Джоана Линдзи
Отровни думи (37)

Тридесет и седма глава

Голямата стара къща изглеждаше необитаема. През отворената врата се виждаха мебелите, покрити с чаршафи. Прозорците бяха закрити с плътни завеси, така че вътре не проникваше никаква светлина, а по ъглите висяха паяжини.

Един стар мъж бе отворил вратата, което означаваше, че все пак някой живее в къщата. След по-внимателно вглеждане се разбираше, че мъжът не е толкова стар, колкото уродлив и много грозен. Едната му ръка бе по-дълга от другата, а може би това впечатление се създаваше от прегърбеното и изкривено тяло. Лицето му бе обезобразено, тъй като носът почти липсваше, а издутите бузи му придаваха вид на прасе. Сивата сплъстена коса го правеше да изглежда по-стар, отколкото бе в действителност.

Келси ужасено потръпна при мисълта, че може би Ашфорд е причината за тази уродливост. Сетне се заслуша в разговора между двамата.

Изглежда, този мъж на име Джон бе пазач на къщата и явно обожаваше Ашфорд, че му бе дал работа и подслон. Тя се запита в какво точно се състои тази работа, тъй като Джон не изглеждаше изненадан, че господарят му бе довел в къщата вързана жена с парцал в устата.

— Нова хубавица за вашата колекция, а, милорд? — бе всичко, което попита слугата.

— Разбира се, Джон, и трябва да кажа, че ми създаде доста трудности, докато я доведа.

Слизаха по някакви стълба, която водеше към непрогледен мрак. Джон осветяваше пътя с една лампа. Двамата я дърпаха надолу, тъй като тя не искаше доброволно да върви.

Колекция? Мили боже, надяваше се, че това, за което си мислеше, не е истина. За съжаление най-лошите й страхове се оправдаваха, защото тримата преминаха през дълго мазе, след което заслизаха по друга стълба, водеща дълбоко под земята. Келси чу тихи стенания.

Всичко наоколо приличаше на затвор и Келси наистина го разбра, докато преминаваха през тежки дървени врати с железни ключалки и огромни катинари. Наоколо се разнасяше отвратителна смрад и единствената светлина идваше от факла в дъното на коридора, откъдето почваха стълбите.

Докато я влачеха по дългия коридор, Келси преброи четири заключени врати, от които не се процеждаше някаква светлина. Дали имаше някой зад тях? Лорд Ашфорд грубо я бутна към петата врата.

Джон вече я бе отворил и бе оставил лампата на пода. В средата на малката стая се виждаше легло, покрито с чаршаф. Стаята беше нова и чиста. Миришеше на прясно дърво, а покрай едната стена бяха наредени четири ведра, пълни с вода… навярно да измие кръвта, след като свърши с нея?

— Много добре, Джон — доволно поклати глава господарят, докато оглеждаше стаята. — Свършил си съвсем навреме.

— Благодаря ви, милорд. Щях да я свърша и по-рано, ако имах помощник, но нали никой не бива да знае.

— Свършил си отлична работа, Джон. Ако имаше помощник, трябваше да делиш с него.

— Не, не искам да деля с никого. Следващата стая ще е готова след месец.

— Прекрасно.

Келси не ги слушаше. Тя се бе втренчила с безкраен ужас в тясното легло в средата на стаята, в ъглите на което се виждаха кожени ремъци, прикрепени с големи железни халки. Нещастницата разбра, че нямаше никаква надежда да се измъкне оттук, и вече не се съмняваше какво възнамерява да стори с нея лудият й похитител.

Беше се опитала да ритне вратата на каретата, но само нарани крака си и предизвика зловещия смях на Ашфорд. Безполезните й усилия искрено го забавляваха. И сега ръката му продължаваше да я стиска, но тя още можеше да се опита да направи нещо. Двамата бяха заети в разговор и не й обръщаха внимание. Сега…

Келси политна върху Ашфорд, сякаш се бе спънала. Това бе единственото, което можа да измисли, за да го накара да разхлаби хватката си. Можеше да се престори, че припада, ала нямаше да успее да се изправи бързо, след като ръцете й все още бяха вързани зад гърба й.

Той пусна ръката й и я отблъсна от себе си. Направи го толкова бързо, че беше ясно, че не иска тя да се доближава до него, което беше доста странно, ала Келси нямаше време да размишлява върху този факт.

Без да губи нито секунда повече, се втурна през отворената врата. Зад нея се разнесе зловещото кискане на Ашфорд и той каза нещо, но тя не го чу.

Навярно така й се бе сторило, защото нямаше причина похитителят й да се смее. Ала нито той, нито слугата му се спуснаха да я гонят. Скоро й стана ясно защо, когато стигна до стъпалата и се спъна на първото. Падна и се удари лошо.

Проклетата пола! Не можеше да се изправи и да продължи нагоре, защото ръцете й бяха вързани. Ето защо гадното копеле се бе смяло! Знаеше, че няма къде да му избяга.

Повдигна на високо краката си и достигна до мазето, сетне се изкачи по другата стълба, водеща към първия етаж.

Влезе в салона и се затича към входната врата. Ала тя бе здраво залостена. Опита се да достигне резето, но вдървените й пръсти не можеха да помръднат, а и резето бе твърде високо за нея.

Разочарованието й бе толкова огромно, че едва не се свлече на пода, готова да се примири със съдбата си. В този миг си каза, че в къщата навярно има и други врати, която извеждат навън. Не можеше всички да се заключени! Само че не биваше да губи скъпоценно време. Подутите китки я боляха, а страхът сковаваше сетивата й.

Тогава се сети, че трябва да намери кухнята. Там не можеше да няма нож, с който да пререже въжето. Обаче бе твърде късно да търси кухнята, която навярно се намираше в задната част на къщата, където бе входът за мазето и откъдето Ашфорд всяка минута ще се появи. Тъмнината в къщата можеше да й помогне да се скрие. Стаята на първия етаж бе почти празна. Освен това нямаше време да се оглежда. Спусна се към една стълба, която водеше на горния етаж.

Вратите на горния етаж бяха затворени. Опита се да отвори първата, но пронизващата болка я накара да отпусне безпомощно подутите си ръце. Събра всичките си сили и опита отново. Проклетата врата най-сетне се отвори, но стаята бе празна, както и тази на долния етаж.

Втората стая бе разхвърляна и в нея явно живееше някой — навярно слугата на Ашфорд. Обаче през скъсаните завеси се процеждаше светлина, а и тя нямаше къде да се скрие, освен под леглото, където Ашфорд веднага щеше да я открие.

Третата стая бе тъмна и Келси се запита дали въобще има прозорци. Приближи до стената, напипа някакви завеси и ги дръпна, но отново нищо. Тази стая бе празна, като първата.

Времето й изтичаше. Той щеше да претърси долния етаж, уверен, че тя не би могла да се изкачи на втория, ала скоро ще разбере грешката си и ще се качи горе. Бе спечелила малко време, но не достатъчно.

— Обещавам ти, че ще те накажа за тази глупост. Ще бъде по-разумно, ако престанеш да се криеш.

Гласът му се чуваше отдалече, което означаваше, че още е в стаите на първия етаж. Значи имаше още малко време.

Забързано приближи към следващата врата. Оказа се празен килер. Следващата… О, боже, отново стълби! Вероятно водеха към тавана. Може би там имаше къде да се скрие. Обикновено таваните бяха наблъскани със стари мебели и ненужни вещи.

Нещастната жена се бе надявала да намери стълби, които водят надолу, към задната част на къщата. Не виждаше края на коридора, не знаеше колко врати ще трябва да отваря. Дали да потърси място, където да се скрие, или да продължи да търси врата, която да я изведе навън? Господи, не знаеше какво да прави!

Трябваше на всяка цена да се измъкне от къщата. Тя бе заобиколена от гора, а той нямаше да я открие сред дърветата.

Затова продължи да отваря вратите. Този път на прозорците нямаше завеси и дневната светлина я заслепи. Зърна едно счупено легло, голям сандък с отворен капак и паянтов гардероб с откачени врати. Дали да не се скрие в сандъка? Не, това приличаше на капан.

Ала светлината й позволи да види, че оставаше само още една врата.

Келси се запъти към нея и натисна дръжката. Бе заключено. Отново се опита да завърти дръжката и тогава чу стъпки.

Спусна се към осветената стая и само притвори вратата, за да може лесно да я отвори. Не можеше да си позволи да я остави отворена, защото Ашфорд веднага ще разбере, че е там. Надяваше се пак да заговори, но той мълчеше. До слуха й достигаха само приближаващите стъпки…

Дали той се опитваше да разбере докъде е стигнала? Вероятно. Когато приближи до края на стълбите, стъпките му станаха по-отчетливи. Той стъпваше по-тежко. Дали бе нарочно? За да може тя да го чуе и да разбере колко е близо?

Келси чу как спря и огледа първата мрачна стая, осветявайки я с лампата си. В този миг осъзна, че бе оставила всички врати отворени, с изключение на последните две. До нея отново достигнаха стъпките му, все по-близо и по-близо…

Сега навярно бе в разхвърляната стая. Трябваше да погледне под леглото и гардероба. Имаше няколко секунди, докато той оглеждаше стаята, през които можеше да мине покрай него и да се спусне отново по стълбите, водещи към долния етаж. Имаше опасност там да налети на слугата, но трябваше поне да опита.

Ала бе загубила и малкото време, което й оставаше. Вратата на нейната стая се бе затворила и Келси загуби ценни секунди, докато превърти дръжката. Чу как Ашфорд излиза в коридора и тя се спусна към стълбата, водеща към тавана. Мислено се помоли да не се спъне отново. Все още имаше надежда да успее да се скрие някъде.

Очите й се напълниха със сълзи, когато стигна края на стълбите и отвори вратата на тавана. Помещението бе много голямо и много дълго, но празно.

Трябваше да се досети, че ще е така. Който и да е бил предишният собственик на къщата, той бе взел всички мебели със себе си. Който и да бе настоящият й притежател, а не се съмняваше, че е Ашфорд, бе донесъл съвсем малко мебели, тъй като не възнамеряваше да живее тук. Той използваше усамотената къща, за да задоволява жестокостта си. Никой нямаше да чуе писъците на изтезаваните жертви. Това беше затвор…

Стъпките му се чуваха съвсем ясно. След секунди щеше да отвори вратата. Нямаше къде да се скрие на този таван. Тя бе в капан, от който нямаше изход. Само ако ръцете й не бяха вързани, все още можеше да се бори…

Вратата се отвори. Тя се втренчи в него с разширени от ужас очи. Мъжът се усмихна и остави лампата на земята. През малките прозорци влизаше достатъчно светлина и той не се нуждаеше от мъждукащия пламък на лампата. Усмивката му накара кръвта й да се вледени. Би трябвало да бъде ядосан, че е бил принуден да я търси из цялата къща. Би трябвало лицето му да пламти от едва сдържана ярост. Ала вместо това той изглеждаше много доволен, сякаш всичко това безкрайно го забавляваше.

Келси внезапно разбра, че преследването бе част от удоволствието да й даде малка надежда за бягство, а сетне да й хлопне спасителната врата. Затова не се бе спуснал веднага след нея. Копелето е искало тя да избяга, искало е тя да си мисли, че има шанс да се спаси, когато такъв нямаше. Опитът й предварително е бил обречен на неуспех.

— Хайде, ела тук, моя хубавице. — Той протегна ръка сякаш очакваше тя да се подчини незабавно. — Получи своя малък шанс.

Думите му потвърдиха предположението й. В този миг в гърдите й избухна яростен пламък и без да се замисли се хвърли с цялата си тежест върху него. Не я интересуваше, че ако той падне по стълбите и тя може да го последва. Ашфорд се олюля и се търколи надолу, но Келси успя да се задържи.

Погледна смаяно как се просна в подножието на стълбите. Не беше умрял, но бе зашеметен. Това бе нейният шанс. Младата жена се спусна по другата стълба, водеща на долния етаж.

Най-сетне имаше надежда. Слугата можеше да я чака долу, но имаше вероятност да чака господаря си в мазето. В крайна сметка Ашфорд не искаше да я намери бързо. Това щеше да развали удоволствието от предвкусваната победа.

За съжаление грешеше. Попадна право в ръцете на слугата, който я очакваше в подножието на стълбата. Келси го блъсна с всичка сила в гърдите, ала мъжът дори не помръдна.