Джоана Линдзи
Отровни думи (4)

Четвърта глава

— Двадесет и три хиляди.

Келси никога не би повярвала, че залогът толкова ще се увеличи. Ала високата цена не ласкаеше суетността й. Всъщност дори не се зарадва, че сумата ще реши проблемите на близките й и леля й за години напред. Тя бе прекалено ужасена и изплашена, за да се зарадва.

Мъжът изглеждаше… жесток. Тъкмо това бе определението, което му подхождаше. Девойката не знаеше защо. Може би заради тънките му стиснати устни? Или пък заради присвитите студени светлосини очи, които втренчено я наблюдаваха? Когато за пръв път срещна погледа му, студени тръпки полазиха по гърба й.

Келси предположи, че непознатият е над тридесет години. Косите му бяха черни, а чертите на лицето му притежаваха патрицианската изисканост на повечето аристократи. Той не беше грозен. Тъкмо обратното. Ала жестокостта, която лъхаше от лицето му, сякаш заличаваше красотата му. Въпреки отвратителното похотливо изражение на възрастния мъж, който бе започнал наддаването, момичето се надяваше, че той ще предложи по-висока цена.

Сякаш небесата чуха молитвите й. Останалите мъже се бяха оттеглили, явно уплашени от смразяващия поглед на младия лорд. Единствено възрастният благородник продължи да наддава. Или не се впечатляваше от съперника си, или пък бе прекалено пиян.

И тогава девойката чу друг глас, който обяви двадесет и пет хиляди лири, последван от смаян въпрос:

— Нима и ти се нуждаеш от любовница, Малъри? Чух, че жените се редят на опашка, за да посетят леглото ти.

Забележката бе последвана от смях, който се усили след отговора на новодошлия:

— Така е, обаче жените, за които говориш, са дами, милорд. Може би имам нужда от нещо… различно.

Думите му бяха обидни за Келси, но навярно той не бе искал да я засегне. Откъде можеше да знае, че преди да влезе в тази стая, тя също бе истинска дама? Всъщност в момента видът й по нищо не се различаваше от този на останалите момичета в къщата.

Девойката нямаше възможност да види на кого принадлежи гласът. Той идваше откъм вратата, но там се бяха насъбрали доста мъже. Изглежда, мъжът, който тя не искаше да я купи, познаваше новодошлия, защото сега погледът му бе насочен към вратата. Келси ужасено потръпна, когато зърна убийствения блясък в студените му очи.

Затаи дъх. Възрастният мъж въздъхна и примирено махна с ръка. Явно се отказваше от наддаването. Дали непознатият щеше да продължи да се бори с другия благородник?

— Чух ли двадесет и пет хиляди? — прозвуча гласът на Лони.

Тишина. Келси внезапно осъзна, че никой досега не бе вдигал облога наведнъж с две хиляди. Означаваше ли това, че намеренията му са сериозни? Или може би бе обърнал някоя и друга чашка в повече и сега само се забавляваше?

— Чух ли двадесет и пет хиляди? — повтори Лони и в стаята се разнесе приглушен смях.

Келси не откъсваше поглед от благородника със сините очи, като отчаяно се молеше той да се откаже. Забеляза, че вените на слепоочията му бяха изпъкнали и явно едва се сдържаше да не избухне. Сетне внезапно бутна един стол и гневно изхвърча от стаята, разблъсквайки мъжете по пътя си.

Младото момиче погледна към собственика на дома и видя разочарованието, изписано на лицето му. Явно наддаването бе приключило.

— Двадесет и пет хиляди първи път… — Последва кратка пауза, преди той да продължи: — Втори път… — Отново пауза, този път малко по-дълга. — Много добре, момичето е продадено на лорд Малъри. Ако благоволите да ме последвате в кабинета ми в дъното на салона, милорд, ще можем още сега да оформим сделката.

Келси отново се опита да разбере на кого говори Лони, ала той я бе свалил от масата и поради нейните метър и шейсет и пет не успя да види новия си господар.

Въпреки всичко бе благодарна, че унизителната сцена бе приключила, ала очакваното облекчение не бе дошло, тъй като все още не знаеше кой я бе купил. Внезапно една мисъл я накара да изтръпне: господарят й можеше да бъде също толкова отвратителен, както и последните двама. Подмятането, че цяла върволица жени чакали да посетят леглото му, можеше да има обратно значение. Сигурно затова забележката бе последвана от смях.

— Справи се чудесно, миличка — прошепна й Лони, докато я съпровождаше до салона. — Самият аз съм изненадан, че цената скочи толкова високо. — Той се засмя, доволен от себе си. — Но тези богаташи могат да си я позволят. А сега бягай да си събереш нещата и не се бави. Ще дойдеш в кабинета ми… — Кимна към вратата в дъното на салона и я потупа по гърба.

Да се бави? Когато искаше час по-скоро да разбере кой я бе купил? Тя полетя по стълбите нагоре. Всъщност нямаше какво толкова да прибира. Скромният й багаж още не бе изваден от куфарчето, с което вчера бе пристигнала. След по-малко от десет минути бе готова.

Пристъпи към прага на кабинета, но застина на място. Желанието й да узнае кой е господарят й от тук нататък бе заменено със страх. Всичко бе свършило. Тя трябваше да се подчини, тъй като Лони й бе дал да разбере какво ще последва, ако се откаже от споразумението. Ала неизвестността я парализираше. Дали мъжът, който я бе купил, е добър, или жесток и зъл, като онзи лорд със студените воднистосини очи? Или пък беше някакъв безобразен грозник, който внушаваше само отвращение и погнуса у жените и затова трябваше да плаща за услугите им?

Какво би могла да направи? За съжаление колкото и ужасно да бе, тя не можеше да се откаже. Или ще да намрази непознатия, или ще го хареса, или ще остане безразлична. Всъщност надяваше се да е последното. Наистина не би искала да бъде привлечена от мъж, за когото никога нямаше да се омъжи, дори и след като му стане любовница.

— Сигурен съм, че ще останете доволен от покупката, милорд — каза Лони. Забеляза застиналата на прага Келси и я побутна в стаята. — А, ето, тя е вече тук, така че не ми остава нищо друго, освен да ви пожелая приятна вечер.

Девойката едва не затвори очи. Още не бе готова да се изправи срещу бъдещето си. Успя да събере смелост и да погледне в стаята. Мигновено изпита облекчение. Все още не знаеше кой я бе купил, защото в стаята имаше трима мъже — единият бе хубав, другият бе много хубав, а третият бе невероятно красив.

Не можеше да повярва на късмета си. Сигурно нещо не бе както трябва. Дори и най-малко красивият от тримата, който изглеждаше и най-възрастен, имаше благородно лице и Келси почувства, че би могла да се разбере с него. Той беше висок и слаб, с топли кафяви очи и чудесна усмивка. „Изглежда безобиден“ реши, когато срещна погледа му.

Най-високият от тримата и най-младият, вероятно бе на нейната възраст, въпреки че широките рамене и изражението на лицето му създаваха впечатление, че е по-зрял. Той беше изключително красив, с гарвановочерна коса и очи с най-красивия оттенък на кобалтовосиньо, леко дръпнати, което придаваше екзотичен вид на лицето му. Младото момиче имаше чувството, че най-добре ще се разбере с него, и се надяваше той да е новият й собственик. За бога, та тя едва имаше сили да откъсне очи от прекрасното му лице!

Ала се насили да погледне и третия мъж в стаята. Ако първо не беше видяла младежа с невероятните сини очи, Келси бе готова да се закълне, че никога не е зървала по-красив мъж. Гъстата му руса коса бе небрежно разпиляна и достигаше до раменете. Очите му бяха лешникови на цвят… не, зелени, определено зелени, и погледът му я притесни, въпреки че не можеше да обясни защо. Той бе по-нисък от другите двама, макар и не много, но все пак бе поне с петнадесет сантиметра по-висок от нея.

Мъжът се усмихна и за пръв път, откакто се помнеше, смутената девойка потръпна от неясното, но приятно вълнение в слабините си. Внезапно стаята й се стори прекалено топла. Това бе странно усещане. Искаше й се да носи ветрило, но не бе допускала, че ще й е необходимо посред зима.

— Предлагам да седнете — каза мъжът и погледна куфара й. — Джереми, побързай да свършиш работата си.

— Ей Богу, съвсем забравих за момичето, заради което той дойде тук — обади се най-възрастният от тримата.

— Да, побързай, Малъри. Тази вечер се очертава като изключително интересна, а едва сега започва.

— По дяволите, съвсем забравих за Фло — призна си Джереми и смутено се усмихна. — Ей сега ще я доведа, макар да не съм сигурен дали ще я намеря.

Келси наблюдаваше как най-младият от мъжете излезе от стаята. Значи все пак наистина й бе провървяло. Току-що го нарекоха Малъри, а мъжът, който бе заплатил такава висока цена за нея, бе лорд Малъри. Тогава защо не чувстваше облекчението, което бе сигурна, че ще изпита?

— Келси Лангтън — каза тя, след като най-сетне бе осъзнала, че мъжът я пита за името й.

Изчерви се, че се бе държала толкова недодялано. Русият мъж пристъпи към нея и взе куфарчето от ръката й, което тя все още стискаше.

— Моето име е Дерек и удоволствието е мое, Келси. Можеш да бъдеш сигурна — усмихна й се той. — Обаче ще трябва малко да почакаме, докато младостта задоволи желанията си. И така, може би нямаш нищо против да седнеш? — посочи й към един от столовете до бюрото на Лони.

Не само бе красив, но и любезен. Невероятно! И все пак нещо в него я смущаваше. Сърцето й подскочи, когато той приближи до нея и пръстите му леко докоснаха ръката й, докато я съпровождаше до стола. Нямаше представа защо този непознат предизвикваше такава реакция у нея, но се радваше, че не той я бе купил.

Стигаше й това, че тази нощ ще стане нечия любовница. Мисълта я ужасяваше и тя я бе изтикала далеч в съзнанието си, защото иначе нямаше да има сили да преживее всичко това. Не й трябваха и други тревоги. Може би с младия Джереми единственият й проблем ще бъде да не започне връзката им с нещо глупаво и да се изложи от самото начало. Ала в този миг си припомни хипнотизиращия поглед на младежа и си каза, че той вероятно вече има богат опит с жените.

— Познавам един граф от Кетъринг, който също се казваше Лангтън — внезапно се обади другият мъж в стаята. — Симпатичен човек, макар че свършил зле, както разбрах. Разбира се, едва ли сте роднини.

Слава богу, че думите му не бяха въпрос, така че нямаше да й се наложи да излъже, но Келси преживя ужасен миг, когато чу името на баща си. Как можа да си каже истинското име? Явно изобщо не бе помислила за това, а вече бе твърде късно.

— След като явно тя няма никаква връзка с граф Лангтън, защо го споменаваш, Пърси? — сухо попита Дерек.

Той сви рамене:

— Това бе доста интересна история и името на момичето ме подсети за нея. Между другото, видя ли изражението на Ашфорд, когато мина покрай нас? Не бих го пропуснал, стари приятелю. Не мислиш ли, че можем да очакваме неприятност от негова страна?

— Този тип е негодник, подлец и страхливец. Нека само се опита да ни причини неприятности. По дяволите, наистина ми се иска да ми даде основание още веднъж да го просна на земята. Обаче мръсници като него обикновено са смели само срещу по-слабите и беззащитните…

Келси потръпна от гнева в гласа на мъжа, когото останалите наричаха Дерек. Девойката не бе сигурна, но имаше чувството, че те разговарят за лорда със сините очи, който бе наддавал за нея и който бе напуснал вбесен игралната зала. И ако това бе истина, очевидно двамата джентълмени вече бяха имали някакво сериозно стълкновение с него.

Нямаше намерение да ги пита. Приближи към стола, който й бяха предложили, и тихо седна, надявайки се да остане незабележима за тях. Ала това бе грешка, което привлече вниманието им отново към нея. Тя смутено се размърда, уморена от ужасните преживявания през деня и от страха, обсебил душата й.

— Не се притеснявайте за мен, джентълмени — успя да промълви. — Не ми обръщайте внимание… Моля ви, продължете разговора си.

Пърси смаяно примигна, а очите на Дерек се присвиха. Тогава тя разбра, че отново е допуснала грешка. Навярно не приличаше на дама в крещящата червена рокля, която носеше, ала говореше точно като такава. Това бе нещо, което не зависеше от нея. Въпреки усилията й да не говори изискано, в речта й се промъкваха фрази, които издаваха произхода й.

Реши да рискува. Разбира се, не би могла да им каже истината.

— Нещо лошо ли казах? — попита и невинно ги погледна.

— Въпросът не е в това, което каза, скъпа моя, а в начина, по който го каза — отвърна Дерек.

— Как съм го казала? О, имате предвид говора ми? Да, обикновено хората се изненадват. Само че… разбирате ли, майка ми беше гувернантка и аз имах възможността да се науча на добри обноски и правилен говор от нейните възпитаници. Това бе много обогатяващо за мен, бих казала.

Тя се усмихна на шегата си. Пърси се отпусна, повярвал веднага на думите й, но другият мъж продължи да я наблюдава намръщено.

— Трудно ми е да повярвам в това — каза той накрая, — защото обикновено членовете на висшето общество не допускат нисшите класи до себе си, а още по-малко поощряват желанието им да се образоват.

— Сигурно е така, но майка ми работеше за една вдовица на лорд, която не се интересуваше от това, с какво се занимават децата на нейните слуги. В интерес на истината тя разреши на майка ми да присъствам на уроците на децата й. Мама не би могла сама да си позволи подобна свобода. И аз винаги ще бъда благодарна на тази лейди… за това, че не се интересуваше от моите занимания.

Пърси се закашля, и сетне тихичко се засмя и се обърна към Дерек:

— Успокой се, приятелю! Това, което си мислиш, е невъзможно и ти много добре го знаеш.

Той презрително изсумтя.

— Май и ти си помисли същото.

— Само за миг.

— За какво говорите, ако смея да попитам? — намеси се Келси, преструвайки се, че не разбира.

— Няма значение — измърмори Дерек и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Приближи се до вратата и се облегна на рамката, застанал с гръб към стаята.

Келси погледна за отговор към Пърси, но той само мило й се усмихна, сви рамене и на свой ред пъхна ръце в джобовете си. Девойката едва се сдържа да не се засмее. Разбира се, че и двамата нямаше да признаят, че я бяха помислили за лейди. Самата мисъл за това бе непростима за мъже от тяхната класа. И точно това бе в нейна полза. Семейството й бе преживяло вече един скандал и тя никога нямаше да позволи това да се случи отново.