Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викингите Маколиф (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Golden Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 185 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2013)

Издание:

Хедър Греъм. Златната невеста

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-022-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Соня)
  3. — Корекция от hrUssI

Четвърта глава

Иърин стана на пръсти от леглото си и безшумно се облече. Нахлузи къса вълнена туника и дебели кожени гамаши и пристегна талията си с изкусно изработен златен колан. Предстоеше й дълга езда и не искаше женското облекло да й пречи. Откачи зелената си наметка от куката до вратата и я уви около раменете си. Когато посегна към тежкото дървено резе, хъркането на Мергуин престана.

— Къде отивате, Иърин?

— Само до потока — отговори невинно тя и се усмихна.

— Не бива да излизате навън. В гората дебне опасност.

— Ще си взема меча — засмя се тя и дръзко прибави: — Какво толкова може да ми се случи? Нали казахте, че ще остарея, заобиколена от безброй деца? — Тя изскочи навън и избухна в смях, чувайки тихите проклятия на друида. Но той нямаше да се разтревожи сериозно, защото знаеше, че тя познава всяко кътче на гората. Освен това щеше да се пази от воините, отклонили се от бойното поле, да се вслушва в гласовете на вятъра и земята, както я беше научил самият Мергуин.

На всяка цена трябваше да стигне до бойното поле, да го види със собствените си очи.

Тя сама не знаеше каква сила я тласка нататък. Дълбоко в себе си разбираше, че омразата й към норвежците е смешна, защото датчаните бяха много по-големи варвари. Баща й, кралят на кралете, решаваше политическите въпроси с разума си, докато тя ги възприемаше с изранената си душа. За всичко бяха виновни норвежките нашественици — и водачът им Олаф Белия.

Иърин на няколко пъти спря коня си, за да избере най-скритите пътеки към хълма над езерото Карлингфорд. Следваше съвета на Мергуин и държеше ушите и очите си отворени. Трудно й беше да открие опасностите в един толкова хубав ден. Небето блестеше в наситено синьо, тук-там танцуваха пухкави бели облачета, във високата трева блестяха капчици роса, поляните бяха обсипани с ухаещи цветя.

Само след час тя скочи от седлото, завърза коня за едно дърво и започна да си проправя път през гъстите храсталаци към високите скали над Карлингфорд Лох. Нищо преживяно досега, дори клането в Клонтайърт, не я беше подготвило за страшната картина, която се разкри пред очите й. За момент й се зави свят. Над разкъсаните, обезобразени тела, осеяли бойното поле, вече кръжаха ята лешояди. Колко ли воини бяха загинали? Вероятно няколко хиляди…

Иърин се обърна рязко, за да избяга от този кошмар. Със същата решителност, с която беше дошла, сега си запробива път назад, за да избяга от отвратителната миризма на смърт и разложение. Не забелязваше, че ридае истерично, само бързаше да се върне при кобилата си. Тръни издраскаха бузите й, по лицето й потекоха розови ручейчета. Тя пое дълбоко дъх и възседна коня си. Едва сега се сети, че ужасът й е попречил да забележи дали падналите са норвежци или датчани. Все още не знаеше кой е постигнал победа.

Като се има предвид колко бяха мъртъвците, сигурно са датчаните, каза си тя. Щеше да бъде истинска ирония на съдбата, ако Вълка е успял да се изплъзне от страшната сеч. Ако съществува висша справедливост, сега Олаф Белия трябва да лежи сред хората си и тялото му да служи за храна на лешоядите. Дано стане така, помоли се Иърин, за да забравя завинаги миналото и да стана мъдра като татко и примирена като Биди — защото онова, което видях, беше чудовищно. Дано никога вече не присъствам на такава кървава баня…

Тя трепереше с цялото си тяло. Имаше чувството, че цялата лепне в кръв, и копнееше за вода, в която да я отмие.

Така стигна до потока, който течеше през гората, и скочи от седлото. Завърза кобилата за едно дърво, огледа се и напрегнато се вслуша. В гората цареше мир и тишина. Иърин беше сама. Въпреки това стисна меча си в ръка и едва тогава се запъти към кристалночистата вода. Падна на колене, потопи лицето си в хладните вълни и си пожела течението да отнесе надалеч преживяния ужас. Отпи няколко глътки и се надигна със затворени очи. Приглади назад влажните къдрици и започна да мига, за да отърси водните капчици от ресниците си.

Когато забеляза неподвижната фигура в пясъка, само на петдесет крачки от нея, дъхът й спря. Тя се надигна бавно, без да изпуска от очи непознатия. Пръстите й се сключиха около дръжката на меча.

Очевидно това беше един от участвалите в битката воини. Гърдите му бяха стегнати в мръсна, покрита с кървави петна броня. По едрата, силна фигура Иърин разпозна викинга. Не носеше шлем, освен това й беше невъзможно да различи цвета на покритата с тиня коса. Нямаше как да види чертите на лицето му, защото беше обърнато на другата страна.

Стъпвайки безшумно, девойката се приближи до врага. Една риба изскочи от водата и плясъкът смрази кръвта в жилите й. Ала мъжът не се помръдна и тя събра смелост да продължи пътя си. Когато застана до него, помисли, че е мъртъв.

Само след миг обаче забеляза, че мръщите рамене се повдигат. По слепоочията му лепнеше съсирена кръв. Горната част на бедрото му, в която зееше дълбока рана, беше под водата. Кожата на високите гамаши беше срязана с меч.

Внезапно мъжът простена и Иърин уплашено отскочи назад. Но стонът не се повтори и макар да не го желаеше, сърцето й се напълни със съчувствие. Раната му беше много тежка.

Какво да прави сега? Не може да убие беззащитен воин, който едва диша, макар да е враг. Той и без това няма да живее още дълго. Тя желаеше смъртта на всички викинги, но сърцераздирателният му стон… Господи, защо картината на осеяното с мъртъвци бойно поле беше отслабила омразата й!

Може би раненият е някой високопоставен норвежец и си струва да спаси живота му и да го отведе като пленник при баща си.

Преди да прегледа раните му и да го принуди да я придружи, трябваше да върже ръцете му.

Иърин се върна при кобилата си, разрови чантите на седлото, но не намери въжета. Накрая си каза, че кожените ремъци, които държаха чантите, са достатъчно здрави, за да стегнат китките му.

Тя се върна с бързи крачки при падналия викинг, коленичи и остави меча на земята. После вдигна едната му ръка, почака малко и вдигна и другата. Като усети тежестта на мъжките ръце, си каза, че е имала късмет да го завари полужив. Ако дойде в съзнание, никога няма да успее да го плени.

Докато увиваше въжето около китките му, пръстите му висяха безжизнени. В сърцето й нахлу нова вълна на съчувствие. Без да осъзнава какво прави, тя изтри засъхналата тиня по дланите му. Странно как този малък жест превърна врага в обикновен човек, нуждаещ се от помощ…

Аз съм полудяла, укори се тя. Тези ръце са убивали мои сънародници.

Мъжът простена отново и девойката стисна зъби. Разумът й твърдеше, че варваринът заслужава смърт, но сърцето й не понасяше страданието му.

След малко Иърин разтърси глава и прогони неканените мисли. Той беше неин пленник и ако се опиташе да се съпротивлява, тя щеше да опре острието на меча в гърлото му. Щеше да го отведе в колибата на друида и да го помоли да приготви силно упойващо питие. Когато се събуди, великанът без съмнение щеше да стане опасен.

Иърин стисна здраво бронята и с усилия го обърна по гръб. От гърлото му се изтръгна задавен стон. Тя сложи главата му в скута си и заговори окуражително:

— Всичко е наред. Искам само да почистя раните ви.

Мъжът отвори очи и гласът й секна. Вече беше виждала този поглед, блестящосин и студен като зимно утро. Нямаше съмнение. Нито кръвта и тинята, нито мръсната брада можеха да закрият тези корави, горди черти.

— Това сте вие! — изсъска ядно тя. Нима можеше да забрави лицето, което я преследваше в безброй кошмари!

Главата на Олаф бучеше, цялото тяло го болеше, не съзнаваше къде се намира. Знаеше само едно — зелените очи, в които се взираше, бяха пълни с ужас и омраза.

— Това сте вие! Копелето на вълците от Севера!

Мъжът се опита да се раздвижи, да улови фучащата вещица, която го гореше с нажежени клещи. Едва сега забеляза, че няма власт над ръцете си. Китките му бяха стегнати със здрави въжета. Внезапно споменът се върна. Битката… Гренилда… Той сведе дългите си мигли, а когато отново отвори очи, в тях нямаше чувство. Нямаше омраза, нямаше страх. Изгледа Иърин с отсъстващ поглед, сякаш изобщо не се интересуваше от присъствието й.

Младата жена побърза да се отдръпне. Пусна главата му и тя издрънча на коравата земя. Олаф простена от болка. В следващия миг тя скочи и острието на меча й се опря в гърлото му.

— Стани, Олаф! Стани веднага, норвежко куче!

Мъжът не обърна внимание на заповедта и стоманеното острие се заби в кожата му. Учудването в погледа му изпълни сърцето на Иърин с въодушевление. Мечът бавно се плъзна по бронираната гръд и слезе към незащитените хълбоци.

— Станете на крака, убиецо! Ще ви отведа като заложник при баща си, но ви предупреждавам, че ако направите само едно погрешно движение, ще ви отнема мъжеството!

Мускулите на брадичката му се опънаха, в очите му пламна син огън. Трябваше да положи свръхчовешки усилия, за да се изправи. Застана с олюляващи се крака пред нея и без да иска, Иърин отстъпи назад. Макар да беше по-висока от повечето жени, този мъж я надвишаваше с цяла глава. Той стискаше зъби, за да се пребори с болката в бедрото, което трябваше да носи част от тежестта му. За драскотината в рамото дори не помисляше.

— Обърнете се, северняко! — изсъска Иърин. — Обърнете се бавно, ако не искате да усетите милувката на меча ми. Знайте, че нямам намерение да ви удостоя с лека смърт. Датчаните са били по-милостиви от мен. — Мъжът се подчини и усети острието на меча в гърба си. — Вървете сега — и не правете грешката да се обърнете!

Олюлявайки се. Олаф направи една крачка, спъна се и падна в калта. Иърин отново усети съжаление към него, но когато затвори очи, видя отново Клонтайърт, вдъхна миризмата на огъня, чу писъците на жените. Мечът й побутна гърба на падналия.

— Ще броя до пет, викинге, и ако не се изправите…

Мъжът се надигна по най-бързия възможен начин и тръгна пред нея към завързаната за дървото кобила. Без да го изпуска от очи, Иърин посегна към юздите и прехапа устни, когато го видя да се олюлява. Тежката, изцапана с кръв броня сигурно теглеше безмилостно към земята отслабеното му от раната тяло, но ужасният спомен отново й помогна да победи съчувствието. Тя преряза лявата юзда на кобилата си.

— Вдигнете ръце! — Заплашен от смъртоносното оръжие, Олаф се подчини неохотно. Ледът в очите му не се стопяваше. Иърин трудно се справяше с една ръка, защото другата стискаше меча. Все пак тя успя да закрепи юздата за оковите на ръцете му. Въпреки жалкото му състояние, не можеше да му се довери. Бдителността й не биваше да отслабва нито за миг.

Още по-трудно й беше да възседне коня. Ръцете й бяха заети с меча и с юздата, към която беше привързала заложника си. За щастие кобилата беше послушна и с мек нрав и остана неподвижна, докато господарката й с усилие се покачи на седлото. Иърин притисна колене в корема на животното и го насочи бавно напред.

Когато хвърли бърз поглед към пленника, тя не можа да сдържи възхищението си. Макар и обрулено от слънцето, лицето му беше пепелявосиво, разкривено от болка. Все пак той тичаше до краката на коня, без да издава нито звук.

Студените сини очи, които отговориха на погледа й, изглеждаха странно безжизнени, но в тях се четеше подигравка, която я накара да потрепери. Въпреки че беше полумъртъв, този мъж продължаваше да бъде опасен. Ако не беше раната, сигурно щеше да разкъса въжетата и да ме смъкне от коня, помисли си уплашено Иърин и насочи меча към гордото, изразяващо презрение лице.

— Предупреждавам ви, убиецо! Ако направите опит да се освободите, горчиво ще се разкайвате.

Без да сваля поглед от нея, мъжът политна напред и се строполи на земята. Иърин скочи от коня и завърза юздата за едно дръвче. После предпазливо пристъпи към падналия. Дали не се преструва? Тя заби острието на меча в гърба му, но той дори не трепна. Дали беше мъртъв? Разбира се, човек като него заслужаваше смърт, но Иърин не искаше да носи отговорност за нея. Такава отговорност подобаваше на баща й, на братята й, на воините, които се изправяха срещу неприятелите на бойното поле.

Тя въздъхна, наведе се и сложи ръка върху широкия гръб. Олаф дишаше. Тъй като се бяха движили по пътеката покрай потока, Иърин реши да съживи изпадналия в безсъзнание пленник с малко вода.

Обърна го по гръб, изправи го и облегна безжизнената фигура на стъблото на един дъб. Завърза го набързо с юздата, извади от чантата на седлото малката си сребърна чаша и я напълни с вода от потока.

Очите на викинга все още бяха затворени. Потискайки треперенето си, Иърин поднесе чашата към сухите му устни и водата потече по брадата му. Ресниците му потръпнаха, устата му се раздвижи. Все още в безсъзнание, той започна да преглъща.

— Бавно! — предупреди го тихо Иърин.

В този миг норвежецът отвори леденостудените си очи и я погледна втренчено. Очевидно беше разбрал мъдрия й съвет, защото спря и пое дълбоко дъх, преди да отпие следващата глътка.

След малко опита да се раздвижи и забеляза, че е вързан за дървото.

— Благодаря — прошепна на норвежки той и се опита да се усмихне.

Девойката побърза да отмести очите си. Въпреки че беше вързан, този мъж продължаваше да й вдъхва страх.

— Няма за какво да ми благодарите! — изсъска ядно тя. — Оставям ви жив само защото искам да видя страданията ви. Бързата смърт би била прекалено голяма милост за убиец като вас.

Тя прекрачи презрително протегнатите му крака и извади от чантата на седлото си парче хляб. Поднесе го към устните на пленника си, но в последния момент реши друго. Норвежецът сигурно щеше да я захапе като куче. Забучи хляба на острието на меча и му го подаде.

— Това ви е вечерята, викинге — проговори подигравателно тя. — Всичко, с което сте се хранили в моята страна, е било спечелено с помощта на меча. Така ще бъде и днес. Само че този път острието може да ви разпори гърлото, затова внимавайте!

Колко добре беше сторил Ейд, че я накара да научи езика на нашествениците! Вълка разбираше всяка нейна дума. Омразата в очите му, внезапно прогонила празнотата, го издаде.

Иърин проследи как зъбите му захапаха парчето хляб и за кой ли път си припомни деня, в който го беше видяла да язди през разрушения Клонтайърт, придружен от русата си вълчица. Ръката й инстинктивно дръпна меча и тя се престори, че се прозява. Очите й святкаха в падащия здрач като смарагдовозелени ками.

— Прощавайте, норвежко копеле, но аз съм твърде изтощена, за да продължавам да насищам глада ви. — Отдалечи се на няколко крачки от него и полегна край брега на потока, без да изпуска меча от десницата си. — Спете добре, викинге! Утре ви предстои дълъг ден. Ще се наложи отново да потичате редом с коня ми, а после ще се изправите пред справедливия гняв на баща ми. Най-после ще узнаете що значи ирландско отмъщение!