Хедър Греъм
Златната невеста (7)

Шеста глава

Лето Господне 853

Иърин се облегна на широкото стъбло на ясена, затвори очи и пое дълбоко дъх. Пролетта идваше с непрестанни дъждове. Почвата под краката й беше влажна, гората миришеше на прясна зеленина.

Над главата й бяха надвиснали дъждовни облаци. Скоро всичко наоколо щеше да потъне в кал. Тя протегна уморените си крайници, потрепери от болка и посегна към рамото си. После се вгледа изненадано в лепкавите си пръсти. Беше ранена и от раната течеше кръв. Странно, не беше усетила болката.

Иърин свали позлатения си шлем и седна под дървото. Недалеч от нея, на морския бряг, верните й хора опустошаваха лагера на датчаните. Тя не чуваше крясъците на мъжете, защото се беше научила да не се вслушва в шума на боя и си забраняваше да мисли за кървавото клане.

Някъде наблизо изпука клон и Иърин уплашено посегна към меча си. Когато пред нея застана Мергуин, на лицето й се изписа изненада. Ала учудването отлетя също така бързо, както страхът. Старият друид отдавна беше доказал дарбата си да се появява внезапно, където никой не го очаква.

— Жените не бива да носят оръжие, милейди Иърин — започна той. — Още от 697 година, когато майката на Свети Адамнан видяла две красиви момичета да се бият помежду си. Двете нежни създания държали в ръце железни сърпове и изглеждали толкова диви и варварски, че светецът отишъл в Тара и побързал да издаде закон, наречен по-късно „Каин Адамнан“. Не го ли знаете?

Иърин срещна смело погледа му, но не издържа и сведе очи.

— Аз не участвам в битките, Мергуин — отговори с уморена въздишка тя.

— Така е, но заповядвате на мъжете да нападат от засада викингите, които сте примамили в капана.

Кръвта се качи в лицето й и тя се почувства още по-зле.

— Какво правите тук, Мергуин? — попита сърдито тя. Ръката започваше да я боли и позлатената броня й се струваше непоносимо тежка. Защо старият друид упражняваше такова съкрушително въздействие върху нея? Днес тя бе постигнала поредната победа. Колко ли време беше минало, откакто започна с тези нападения? Но не беше горда с деянията си. Копнееше за родния дом, за майка си. Искаше да измие мръсотията от тялото си, да среши грижливо косите си и да си избере коприна за нова рокля…

— Знаех, че ще ви намеря тук, Иърин — отговори Мергуин и седна при нея. Като забеляза раната й, добави окуражително: — Ей сега ще ви превържа. После трябва само да поддържате раната чиста, иначе Златната жена-воин ще завърши безславно живота си. Разбрахте ли ме?

Иърин кимна мълчаливо.

В гласа на стария друид звучеше неприкрит укор:

— Доколкото разбирам, нито Ейд Финлейт, нито Фенен Конаут знаят коя лейди докарва до отчаяние викингите с военната си хитрост.

Иърин не смееше да го погледне в очите.

— Не, не знаят. — Когато яздеше срещу дивите орди, в сърцето й нямаше и следа от страх, но когато Мергуин я укоряваше както сега, тя се чувстваше като безпомощно дете. Той не виждаше в нейно лице легендарната жена-воин, а младата жена, която се бои, че ще бъде изобличена или взета в плен. Иърин все по-често се питаше защо е поела този път. Накрая все пак вдигна поглед към стария си учител. — Баща ми не бива да узнае, че съм поела водачеството на този малък отряд от благородници. Иначе веднага ще сложи край на набезите ни и ще ме омъжи за Фенен.

— Би трябвало лично да уведомя баща ви — промърмори старецът и Иърин спря да диша, когато ловко уви рамото й с парче плат, откъснат от робата му. — Отдавна трябваше да станете жена на Фенен и да живеете в кралската му резиденция, далече от кървави сражения и глупави прояви на смелост.

Иърин потрепери, уплашена повече, отколкото при първия набег срещу викингите. Много рядко си беше позволявала да размисли за последствията от действията си. От деня на срещата си с норвежкия вълк бе престанала да мечтае за славни битки, защото беше осъзнала колко е уязвима.

След това обаче се беше появил Грегъри, окончателно излекуван и изпълнен с нова смелост. Жаждата му за отмъщение гореше по-силно от всякога и скоро тя се зарази от ентусиазма му. Той беше единственият, който помнеше случилото се в Клонтайърт, двамата с него бяха присъствали на ужасното нападение на норвежците, само те помнеха преживяния ужас. Затова отново почнаха да си мечтаят за безброй убити викинги. Иърин скоро разбра, че при монасите Грегъри е възвърнал не само здравето си, но и е овладял много военни хитрости.

След победата на датчаните при езерото Карлингфорд хората очакваха, че в страната ще се възцари мир. Ала желанието им се оказа неосъществимо. Датски банди продължаваха да опустошават крайбрежните села, макар че ирландските крале все още преговаряха с Фридрих Кривокракия, а победените норвежци скоро се върнаха, горящи от жажда за отмъщение.

Грегъри не се интересуваше кого нападат. Той беше обзет от желание да прогони от родната страна всички чужденци, все едно датчани или норвежци, а накрая да се разправи и с неверните ирландци, които се бяха присъединили към войските на викингите и ограбваха собствения си народ.

Докато се лекуваше при монасите от Армаж, Грегъри изучаваше военните стратегии на предците си. После свърза наученото с разказваните от Иърин истории за смели жени-воини — като дъщерята на Мелсихлейн, която убила норвежеца Тургайс, или като русата вълчица, която придружаваше Олаф Белия. Така се роди „Златната жена-воин“.

Само братовчед й знаеше, че след голямата битка при езерото Карлингфорд, Иърин е срещнала един ранен викинг и е избягала като страхливка.

Грегъри беше възхитен от нея и я уверяваше, че се е държала като истински боец. Очевидно е била спасена от горските духове, за да може да осъществи героичната си мисия. Самата Иърин не вярваше в героизма си, но Грегъри я снабди с красив позлатен шлем и подходяща за ръста й броня. И още преди да разбере какво всъщност се случва с нея, тя бе въвлечена в смелия му план. Така стана Златната жена-воин, на която кралете се възхищаваха, която поетите възпяваха, викингите уважаваха и от която всички се страхуваха.

Първия път Иърин излезе срещу врага само с Грегъри и няколко млади мъже, повечето от които се обляха в сълзи, щом видяха кръв. Ала силата на убеждението й им вдъхна смелост и след като в продължение на няколко нощи оплакваха страха, раните и смъртта на братята и приятелите си, те се превърнаха в силна, непоколебима бойна единица. След множество успешни набези към тайния съюз се присъединиха и други ирландски принцове и воини.

Срещаха се само когато Иърин и Грегъри успееха да се измъкнат от семейните си задължения в Тара — в последно време това беше доста по-лесно, защото Ейд беше много зает с борбата срещу все по-многобройните норвежци. Той обикаляше страната, за да събере кралете, убеден, че само общата защитна стратегия ще осигури оцеляването на ирландския народ. Мейви отдавна беше престанала да налага волята си на своенравната си дъщеря. Вероятно майката не можеше да си представи, че момичето й е в състояние да я излъже и че всъщност не е на „поклонническо пътуване“ с братовчед си Грегъри.

Иърин излизаше пред воините си само в златната броня, с шлем, скриващ изцяло лицето й. Първите месеци се страхуваше, че гласът ще я издаде, но се беше научила да прикрива истинското му звучене благодарение на странното ехо, което възникваше зад изкусно изкования златен наличник. Верните й хора уважаваха желанието й да остане безименна. Всеки, който проявеше любопитство, рискуваше да се озове пред извадените мечове на другарите си.

— Моля ви, Мергуин! — прошепна умолително девойката. — Не бива да ме издавате пред татко и Фенен. Още не. Не мога да се омъжа, не разбирате ли, хората ми имат нужда от мен! Нанесохме тежки поражения на викингите, спасихме десетки ирландски родове и села. — Тя докосна брадатата буза на друида. — Моля ви! Кълна ви се, че нося оръжието си само за да се защитавам, когато…

— Когато Златната жена-воин не може да изчезне достатъчно бързо, след като е примамила в капана безгрижните мъже?

Иърин почна да губи търпение. Беше уморена, ръката я болеше, а старецът си позволяваше да изказва съчувствие към викингите.

— Мергуин, тези „безгрижни мъже“ са крадци, насилници и убийци. Те опустошават страна, която не е тяхна — моята страна. Ако искат да спасят жалкия си живот, нека напуснат нашата земя. Изгаряме лагерите им само защото знаем, че се очаква нападение над някое от нашите села.

Иърин стана и изпъна гръб. В този миг Мергуин разбра как възпитаницата му беше успяла да създаде здрав боен отряд от дивата орда самоуверени млади хора. От смарагдовозелените дълбини на очите й струеше цялата й любов към родната страна. Той не можеше да й възрази и да оспори правотата на действията й, защото нейните тайни нападения бяха подпомогнали баща й в усилията му да обедини ирландските крале. Тревожеше са единствено за живота й. Макар да виждаше ясно опасността, която я заплашваше от страна на русия великан, друидът знаеше, че не е в състояние да я спре.

Той също се надигна, зарадван, че е доста по-висок от нея. Ако искаше да се пребори с дръзката дъщеря на Ейд Финлейт, трябваше да пусне в ход цялото си мощно излъчване.

— Отпратете хората си, Иърин — нареди строго той. — Дойдох да ви отведа в Тара. Баща ви е свикал събрание на съвета и отсъствието ви непременно ще му направи впечатление.

Това не можеше да се отрече.

— Е, добре, ще ви послушам.

Жрецът й подаде златния шлем, тя го нахлупи на главата си и спусна наличника. Това вече не беше мекосърдечната Иърин, която лекуваше счупените крилца на птиците и лееше сълзи за загинали горски животни. Тази жена носеше златната си броня със застрашителното, сигурно в победата достойнство на воин.

Тя се стрелна безшумно между дърветата и хукна към лагера на датчаните, който бяха нападнали хората й. Първо трябваше да привикне с гледката на мъртвите тела. Всекидневието на войната я беше научило да не обръща внимание на смъртта. Все пак сърцето й трепереше от страх, че между падналите може да се окаже и Грегъри.

Гората тънеше в тишина и Иърин спря, за да се огледа и ослуша. На колко години беше, когато Мергуин я научи да се вслушва в гласовете на природата? Отначало чу само шумоленето на листата, скоро след това лекият вятър донесе шум от човешки гласове. Иърин последва шума и стигна до поляната, където отрядът й, наброяващ двадесетина души, беше нападнал викингския лагер.

Между палатките и догарящите огньове можа да види тъжния резултат от днешната битка. В гърлото й заседна буца. Тя преглътна, за да я прогони и се опита да се пребори с напиращите сълзи. Те са викинги, каза си тя, но в последно време все по-често се улавяше, че тази мисъл не я утешава особено. Мъртвите си бяха мъртви, все едно към кой народ принадлежаха. До захвърлено край огъня гърне лежеше прободен старец, пред една от палатките беше паднала жена, от сърцето й стърчеше ирландска пика.

Пред очите й причерня. Трябва да се овладея, каза си сърдито тя. Викингите са убийци и варвари, ние обаче сме образовани християни…

Тя пристъпи към средата на поляната и гласът й отекна в лагера. Мъжете й наизскачаха от палатките и ръцете им бяха пълни с плячка. Когато Иърин ги обвини, че се държат като езичници, повечето сведоха засрамено глави. Един излезе напред и падна на колене.

— Простете ни, лейди. Тази жена бе убита в бъркотията на боя. Когато копията и пиките ни полетяха във въздуха, тя изникна внезапно в най-голямата блъсканица.

Мъжът вдигна поглед към Иърин и девойката едва не изпищя. Та това беше Фенен Мак Кормак! Божичко, той сигурно ще ме познае, проплака вътрешно тя, но се принуди да остане спокойна. Не, любимият й не можеше да я познае в този вид. През затворения наличник се виждаха само очите й.

— Станете, моля! — заповяда хладно тя. — Мога само да се надявам, че не освобождаваме тази страна от езичниците, за да се превърнем самите ние в езичници.

Мъжете я наобиколиха и започнаха да й показват придобитите военни трофеи. Иърин не можеше да им попречи да претърсват неприятелските лагери. Почти всичко, което притежаваха викингите, беше заграбено от ирландците. Тя вдигна ръцете си в златни ръкавици и отново извиси глас:

— Скъпи приятели, сега ще се разделим. Щом настъпи времето да се срещнем отново, ще бъдете уведомени.

Воините мълчаливо започнаха да се разотиват. Иърин плъзна поглед по лицата им и когато откри братовчед си, изпрати безмълвна благодарствена молитва към небето. Грегъри й се усмихна незабележимо, после леко склони глава, за да й даде да разбере, че е отгатнал причината за безпокойството й. Фенен…

Иърин беше проследила в каква посока се отдалечава младият ирландски крал и напусна лагера от противоположната страна. Грегъри я очакваше на предварително уговореното място и тя се хвърли с радостен вик в обятията му. Най-после можеше да даде воля на страха си.

— Ами ако Фенен ме беше познал? Защо не ми каза, че е тръгнал да се бие с нашия отряд? Трябваше да ме предупредиш!

— Не можах, Иърин, защото го видях едва в последния момент. Не ми оставаше нищо друго, освен да му кажа добре дошъл — както и на всички ирландци, които милеят за родината си. Пък и нямаше смисъл да те безпокоя непосредствено преди битката. — Той помълча малко и добави: — Защо заповяда да се разделим?

— Баща ми е свикал събрание на съвета в Тара и трябва веднага да се приберем в къщи. Страх ме е, че ще си имаме неприятности, защото Фенен вече знае, че ти си един от тайнствените воини, които в последните месеци нападат и убиват викингите. А мама вярва, че двамата с теб смирено посещаваме църкви и параклиси…

Грегъри поклати глава.

— Сигурен съм, че Фенен няма да каже нито дума за днешното нападение. Баща ти не може да одобри официално действията на Златната жена-воин и привържениците й, защото това не е позволено от закона. Всъщност, ние правим, каквото си поискаме, нали? А Фенен е крал на Конаут, следователно е задължен да се подчинява на политическите решения на Ард-Рий. Баща ти е решил да стои настрана от бойното поле, докато не успее да създаде отбранителен съюз между всички ирландски крале. Така че Фенен няма интерес да споменава участието си в тайния съюз, повярвай!

— Надявам се да си прав. А сега иди да доведеш конете. Крайно време е да свалим тези брони.

Грегъри смръщи чело.

— Откъде знаеш, че баща ти е свикал събрание на съвета?

— Каза ми го Мергуин. Преди малко, в гората.

— Мергуин значи!

Иърин се усмихна измъчено.

— Старият друид има някои свръхестествени дарби, нали знаеш?

Братовчед й потисна напиращото на устните му проклятие и изчезна между дърветата.

Иърин свали шлема си и се замисли за Фенен. Решението му да воюва на страната на Златната жена-воин я караше да го харесва още повече. Приятно беше да разбере, че любимият й се отличава с воинска смелост…

Когато се върна, Грегъри й помогна да свали златната броня, тя го освободи от тежкото му снаряжение.

— Иърин… — започна колебливо момъкът.

— Какво има, Грегъри?

Той й обърна гръб и започна грижливо да подрежда шлемовете и ризниците в чантите на седлата, за да бъдат добре скрити при пътуването до Тара.

— Как ни е намерил Мергуин? Откъде е можел да знае, че сме тук?

— Той знае много неща. И аз не знам как, но ги вижда. Хайде, Грегъри, да го потърсим в гората и да тръгваме към Тара. Имаме късмет, че ни намери! Татко ще си помисли, че през цялото време сме били с него.

Нямаше защо да търсят друида, защото в този миг той се появи между дърветата, възседнал червения си жребец, с развяна от вятъра дълга коса.

— Е, можем ли вече да тръгваме за Тара?

Без да кажат дума, Иърин и Грегъри се метнаха на седлата и препуснаха след него. След известно време Иърин го настигна и попита:

— Защо татко е свикал събрание на съвета? Случило ли се е нещо?

Старецът я изгледа с непроницаемия си поглед.

— Би могло да се каже и така, милейди Иърин. Олаф Белия е прогонил датчаните от Лифей и е завзел Дъблин. Господаря на вълците се е върнал.

Безименен страх сви сърцето й, когато друидът добави с безизразен глас:

— Говори се, че няма да се задоволи с Дъблин. Хората твърдят, че Вълка е хвърлил око на Тара.