Хедър Греъм
Златната невеста (12)

Единадесета глава

Мойра безшумно затвори вратата зад себе си.

— Толкова се радвам, че ме помните, Иърин.

— Как да не ви помня, Мойра! — Имаше време, когато не можеше да затвори очи, без да види сгърчената на земята женска фигура. Писъците й още кънтяха в ушите й. Тя преглътна, не знаеше какво да каже.

— В началото беше ужасно. — Мойра не преставаше да се усмихва. — Ала както виждате, вече съм добре. Бях тежко ранена и Гренилда ме излекува.

— Гренилда?

Красивите сиви очи на Мойра потъмняха. Тя се поколеба и отговори:

— Спътницата на милорд Олаф. Вече не е между живите. Оттогава живея със Зигурт, най-верния му съветник, и не мога да се оплача от живота си. — Тя отиде при сандъка на Иърин, отвори го и избра една рокля, която разстла на леглото. След това взе приготвената кърпа и пристъпи към ваната. — Дъблин ще ви хареса. Тук цари голямо оживление. Учени, търговци, свещеници — градът е пълен с хора.

Все още объркана, Иърин излезе от водата и се уви в меката кърпа.

— Чудесно е, че кралят на Дъблин се ожени за ирландска принцеса — продължи бодро Мойра. — Съюзът ще донесе много облекчения за ирландците, които живеят тук. Не, че досега сме страдали — прибави бързо тя. — Олаф е много справедлив владетел. Ала понякога раздава справедливост само с разума си, не със сърцето. Вие, като негова жена, бихте могла да повлияете върху сърцето му.

Иърин сведе очи. Не искаше да разочарова сънародницата си, макар да имаше всички основания да се съмнява, че един ден Вълка ще отвори сърцето си за нея.

— Избрах ви тази светлочервена ленена рокля — усмихна се Мойра. — Съгласна ли сте? — Иърин кимна мълчаливо и й позволи да й помогне при обличането. — Каква хубава, гъста коса имате! За мен ще бъде истинско удоволствие да ви реша.

— О, не е нужно да ме обслужвате. — Иърин най-после си възвърна дар слово. — Мога и сама да се грижа за себе си.

Мойра се засмя сърдечно.

— Ще ви служа с удоволствие и ще се чувствам така, сякаш се грижа за по-малката си сестричка. Седнете тук!

Макар и неохотно, Иърин се подчини.

— Защо сте толкова радостна? Как можахте да забравите… и да простите!

— Отначало единственото ми желание беше да оцелея. Това и направих. Отнасяха се с мен добре. Страшните спомени не са изчезнали, но аз се промених. Вече три години живея с викингския воин. Получавам добра храна и хубави дрехи. Научих се да уважавам Вълка и обикнах много хора в този град. Олаф е господар на Дъблин и всички му се подчиняват. Трябва да се покорим на норвежките завоеватели, нищо друго не ни остава. — Иърин сведе очи към пода и Мойра продължи колебливо: — Вие също би трябвало да се примирите с участта си. Ако се опитате да избягате, съюзът, сключен от баща ви, ще стане за присмех в устите на хората. Викингите ще се почувстват унизени и ще потърсят начин да си отмъстят. Това ще доведе до нова война.

Иърин удържаше с мъка напиращите сълзи. Мойра беше права. Тя не биваше да бяга от Дъблин. Не можеше да рискува избухването на нова война.

— Не се бой, няма да избягам.

Мойра внимателно разресваше косите й.

— Скоро ще свикнете с новия си живот. Повечето норвежки дами са много любезни. Седим в красивите си покои и шием, а слънцето свети в прозорците както в Грианан, в Тара. Ще имате много работа. Трябва да поръчвате вечеря за господата и да определяте подреждането по масите. Често ни посещават и ирландски лордове.

Бъдещето не й изглеждаше вече толкова мрачно. Иърин реши, подобно на Мойра, да стори всичко, за да оцелее, а мисълта, че ще може да помага на сънародниците си, представляваше истинско утешение. Щеше да бъде безупречна кралица, да не се мярка твърде често пред очите на мъжа си и да води що-годе поносим живот.

— Трябва да ми помогнете, Мойра. Все още не знам какво се очаква от мен. Мъжете може би са посрещнали с радост сключеното примирие, но аз не мога да си представя, че то харесва и на жените.

— Много от викингите се ожениха за ирландки. Стойте мирно, за да мога да забода косата ви. После ще потърсим сестра ви и ще ви отведа в слънчевата стая.

Иърин все още беше сърдита на Биди, но когато прочете в очите й болка и съчувствие, обузда гнева си. Монахинята никога не би й сторила зло, ако не беше убедена, че тази злокобна женитба е нужна за благото на Ирландия и се извършва по Божията воля.

Биди прегърна сестра си и очите й се напълниха със сълзи.

— Прости ми, миличка!

Биди, ти изобщо не разбираш какво си ми сторила, проплака вътрешно Иърин. Ала устните й се усмихнаха.

— Ела с нас! Мойра ще ни научи как се живее при вълците.

В слънчевата стая седяха няколко дами, между които имаше и две омъжени ирландки. Иърин никога не беше виждала норвежки и се възхити от облеклото им. Всички носеха дълги, светли ленени одежди с най-различни ръкави, над тях тежки вълнени туники, твърде различни от строгите рокли на ирландските жени, които ценяха най-много скъпоценните закопчалки на наметките си. Норвежките дами придържаха туниките си с подобни брошки. Многобройни пръстени, гривни и огърлици от злато, сребро и скъпоценни камъни показваха, че всички присъстващи дами са съпруги на богати и могъщи господари.

Макар че Иърин беше любимата дъщеря на известния с богатството си Ард-Рий, тя не обичаше да се кичи със скъпоценни украшения. Мойра беше вдигнала косата й със златна шнола, но семплата й ленена рокля не беше украсена дори с най-проста брошка. Иърин неволно се запита дали норвежките жени имат коприни, след като самата тя ги притежаваше само благодарение на оживената търговия, която ирландските търговци водеха с католиците в Испания и Италия.

Изпълнена с неудобство, тя влезе в помещението, където усърдните женски ръце тъчаха и шиеха. Спря нерешително на прага, защото се чувстваше чужда, едва ли не натрапница. Ала Биди продължи уверено напред, осланяйки се на своя Господ, който й помагаше да се справя с всички житейски проблеми. Мойра я представи като християнска монахиня, после обяви, че е влязла Иърин Мак Ейд, принцесата на Тара, новата кралица на Дъблин.

Дамите с готовност приеха Иърин в своята компания. Биди скоро установи, че макар и несъзнателно, сестра й направи възможно най-доброто впечатление. Постепенно дамите изоставиха сдържаността си, особено когато Иърин ги помоли с мекия си глас да й помагат, за да свикне по-бързо с новия си живот.

Мойра чакаше в един ъгъл и след известно време отиде при господарката на дома, за да й съобщи, че трябва да я запознае с готвачката. Иърин погледна въпросително сестра си, но Биди не пожела да я придружи и едва забележимо поклати глава. Очевидно тя се надяваше да се сдобие с нови познания в кръга на норвежките дами или да въведе някои от тях в каноните на своята вяра.

Докато Иърин и Мойра слизаха по богато украсеното стълбище към залата, те видяха няколко насядали около огъня мъже, които посрещнаха дамите с широки усмивки.

— Защо и вие не се включихте в разговора в слънчевата стая, Мойра?

— Тези дами са омъжени за викинги — отговори с известна горчивина Мойра. — Аз съм само наложница на Зигурт.

— Въпреки това те нямат по-големи права от вас.

— Не се тревожете за мен, Иърин. Аз съм доволна от живота си, макар в началото да бях само част от военната плячка.

Двете излязоха от крилото на изградения във формата на буквата V палат и прекосиха една малка градина. Когато забеляза упражняващите се на близкия хълм мъже, Иърин объркано смръщи чело. Воините се биеха с мечове и бойни брадви. Мойра забеляза смущението й.

— Мъжете обменят опита си в бойното изкуство. Някои от братята ви и братовчед ви Грегъри също участват във военните упражнения.

— Къде е баща ми? — попита с безизразно лице Иърин.

— Още рано сутринта потегли за Тара.

Иърин едва не изплака с глас. Ейд я бе напуснал, без да се сбогува, а много скоро и Биди щеше да я остави. Тя щеше да остане сама в гнездото на осите, сама с Мойра, която се бе оказала една обикновена слугиня.

Двете жени влязоха в срещуположното крило на двореца, където бяха кухнята, ковачницата, перачницата, складовете и оборите.

В средата на просторната кухня се издигаше огромна печка от камъни и глина. Над огъня висяха ведра, на тежки вериги се въртяха шишове с печено. Една цяла стена беше заета от фурни, от които се носеше ухание на пресен хляб. На дългите дървени лавици бяха подредени всевъзможни съдове.

Иърин не можа да сдържи учудването си, когато забеляза, че от едно издълбано стъбло течеше вода и се събираше в голяма мивка. Водата се пускаше с помощта на тежък лост. Кухненските прислужници, повечето от които бяха ирландци, режеха месо за печеното, бъркаха в гърнетата с големи лъжици, месеха нещо на огромни маси. В един ъгъл седеше младо момиче и скубеше птици, друго изгребваше каймака от прясното краве мляко. Отвсякъде ухаеше прекрасно.

— Сега ще ви представя Фрейда — обяви тържествено Мойра. — Тя е главната готвачка. Ако нещо не ви хареса, трябва да се обърнете към нея… — Тя млъкна внезапно и учудената Иърин се обърна да види какво е привлякло вниманието на придружителката й. Внимателният й поглед спря върху млада жена с разкошни форми и дълги, разбъркани къдрици, която сърдито се караше на дребен, съсухрен мъж, който въртеше над огъня шиш с говеждо месо. Не беше чудно, че говореше ирландски, защото с черните си коси нямаше вид на севернячка.

— Какво означава това, Мойра?

— О, нищо… Да вървим, видях Фрейда.

Готвачката, дебела, любезна жена с черешови очи, посрещна Мойра със сърдечна усмивка. После, без да се прикрива, огледа Иърин от глава до пети.

— Да… Сега съм сигурна, че слугите ще си имат добра господарка, а нашият крал Олаф — прекрасна кралица.

Иърин се изчерви, особено когато готвачката посегна и опипа хълбоците й.

— Още сте малко тънка, но си имате достатъчно месце, където трябва. А пък аз ще се погрижа да се храните добре и да дарите краля с много, много синове. — Иърин пламна от срам и наведе очи, а Фрейда захихика весело. — Всяка сутрин ще идвам при вас, за да обсъждаме менюто за вечерята. За днес вече избрах месото. Бихте ли желали да промените нещо?

— Не, разбира се, че не — побърза да я увери Иърин. — Доверявам се на преценката ви повече, отколкото на своята. Надявам се, че скоро ще опозная вкуса на воините.

Иърин се обърна и забеляза, че ирландката, която ругаеше дребния прислужник, е млъкнала и гледа към тях. Тя отговори на погледа й и изненадано се запита защо една сънародница е в състояние да събуди в сърцето й такова отвращение. Сивите очи я огледаха пренебрежително, после жената се врътна подигравателно и излезе от кухнята, кършейки бедра.

Разговорът с Фрейда беше завършен и внезапно Иърин се сети, че още не е закусила.

— Мойра, не бих ли могла да получа нещо за ядене?

Младата жена се стресна и я погледна извинително.

— О, простете, как можах да забравя… Тук главното ядене е вечерята. От утре винаги ще ви нося закуска в стаята. Толкова съжалявам!

— Няма нищо — засмя се Иърин, — стига да ми дадете нещо, за да утоля глада си.

Готвачката им поднесе сочно говеждо и Иърин се нахрани с апетит, поне докато се сети, че стадата на Олаф също са част от военната плячка. Ям ирландско печено, каза си ужасено тя. А Мойра е ирландка, която в собствената си страна обслужва тези викингски негодници.

Това й напомни за другата ирландка и безсрамния й поглед.

— Мойра, коя е жената, която ни зяпаше така нахално?

Мойра сведе очи и облиза соса от пръста си.

— Тя… казва се Магийн.

— И тя ли е била пленена при някое нападение?

— Да, от датчаните. Когато Олаф е влязъл в Дъблин, тя вече е живеела тук.

— Доколкото виждам, има свобода на движение. Не е ли слугиня?

Мойра се поколеба само за миг, но от внимателните очи на Иърин не убягваше нищо.

— Да, слугиня е… Но сега е време да вървим. Имам да ви покажа още много неща.

Следобед Иърин се запозна с шивачките, перачките и всички други слуги. Узна, че й е предоставено специално помещение за аудиенции. Там можеше да приема просители и хора, които искаха да се наемат на работа в кралския двор. Между другото нейно беше и задължението да урежда възникващите между жените спорове.

Когато започна да се смрачава, тя се върна в стаята си, за да се освежи преди вечеря. Трябваше да побърза, защото не искаше Олаф да я изненада. Докато изми и подсуши лицето и ръцете си, мислите й се върнаха на странната жена, която бе срещнала в кухнята. Магийн с разкошните бедра, знаещите очи, предизвикателното изражение. Само една-единствена жена можеше да се осмели да зяпа така нахално кралицата на Дъблин и това беше блудницата на Олаф. Неочаквано остра болка я прободе право в сърцето.

Какво ме е грижа, каза си ядно тя. Не съм се омъжила за него по любов, а по принуда — за благото на Ирландия. Докато ме оставя на мира, няма да се интересувам от живота му… Въпреки това тя изпитваше силно възмущение, не на последно място и защото всички в двора бяха осведомени за ролята на Магийн.

Докато слизаше по стълбата, Иърин преглъщаше с мъка. Тази вечер щеше да седи до съпруга си като кралица на Дъблин. Безкрайно беше облекчението й, когато забеляза Биди и Нийл, застанали до голямата камина, която топлеше залата. Без да се бави, Иърин отиде при тях.

— Нийл!

Брат й се обърна към нея. Очите му бяха тъжни, пълни със съчувствие.

— Иърин…

— Ще останеш ли в Дъблин?

— Да, още няколко дни. После трябва да се върна в Ълстър.

Иърин искаше да го прегърне, да го увери, че не е виновен за нещастието й. Ала ако го беше направила, нямаше да успее да задържи сълзите си. Биди прекъсна потискащото мълчание.

— Тук живеят много ирландци. Няма да бъдеш сама, Иърин. Знаеш ли, че Олаф не само търпи християнското учение, но и го поощрява? Скоро ще се почувстваш тук като у дома си.

Не. Домът й беше в Тара. Палатът на викинга никога нямаше да стане неин дом. Тук съм заобиколена от врагове, каза си вътрешно тя, но не посмя да го произнесе гласно.

— Братята ни Брис и Лейт ще останат тук още няколко месеца — обясни Нийл. — А Грегъри ще бъде до теб, докато ти лично не го изпратиш да си върви.

— Слава богу — прошепна с измъчена усмивка Иърин.

Внезапно гълчавата в залата стихна. Иърин се обърна и видя слизащия по стълбата Олаф, строго изправен, внушаващ страхопочитание с дългата си развяваща се мантия. Той обходи с поглед помещението, откри жена си и протегна ръка към нея.

Иърин веднага си припомни възпитанието, което беше поучила от майка си. Тя вдигна величествено глава и грациозно тръгна към съпруга си. Той взе ръката й и я поведе към двата богато украсени стола в горния край на дългата маса. Ала след като двамата седнаха, Олаф пусна небрежно ръката й, сякаш я беше държал само по необходимост. Очевидно е решил да ме изпита, каза си злобно Иърин, за да разбере дали продължавам да играя ролята на покорната съпруга при каквито и да били обстоятелства. Макар да проклинаше съдбата, която й бе отредила такъв нерадостен живот, Иърин продължи да изпълнява безупречно ролята си на кралица и домакиня.

Норвежци и ирландци заеха определените им места и веднага поведоха оживени разговори, макар че новите съюзници все още бяха изпълнени с недоверие едни към други. Слугите започнаха да внасят огромни, красиво подредени табли.

— Е, как ти хареса първият ден в двореца ми, Иърин? — осведоми се учтиво Олаф.

Без да вдига очи от ножа, с който грижливо разрязваше месото в чинията си, младата жена отговори:

— Денят мина нормално. — Тя усети изпитателния му поглед и с ъгълчето на окото си забеляза, че пръстите му се впиха в голямата чаша с вино.

— Да смятам ли, че са те запознали с всички домакински задължения?

— Тъй като съм възпитана в Тара, намирам, че съм в състояние да се справя без усилия със задачите в… този дом — отговори с лек сарказъм Иърин.

Олаф не отговори, но й обърна гръб и попита нещо съседа си от другата страна. Иърин огледа дългата маса. По всичко личеше, че щеше да мине още доста време, преди между ирландците и норвежците да се възцари истински мир. На много места воините спореха разгорещено помежду си, без да спират да се тъпчат с вкусните ястия. Викингите бяха мнозинство, а сред тях имаше твърде много мъже, които бяха на мнение, че водачът им е твърде мек с победените.

— Очакваш ли трудности?

Иърин се стресна, когато мъжът й неочаквано се обърна отново към нея.

— Нищо не очаквам. Но май ще се наложи да се моля за мир, защото твоите нашественици са много повече от законните наследници на тази земя.

Олаф се наведе над нея и топлият му дъх помилва бузата й.

— Аха, обаче ако тук седяха ирландци, сигурно щеше да ти достави удоволствие да се пролее малко кръв — особено моята, нали?

Усмивката й беше ледена.

— Никога не съм твърдяла, че изпитвам други желания.

Олаф отговори на усмивката и обгърна с ръка раменете й, сякаш бяха потънали в любовен шепот.

— Все още ли възнамеряваш да ме убиеш и после да избягаш?

Докосването предизвика сладостни тръпки по гърба й.

— О, не, нямам намерение да изложа на опасност живота на сънародниците си. Предпочитам да изчакам деня, в който някой датски меч ще ти разцепи черепа.

За нейно учудване тези думи го развеселиха и той избухна в луд смях. Иърин се отвърна от него и се загледа във фокусниците, които показваха изкуството си в другия край на залата. Олаф отново се разговори с мъжа, който седеше от другата му страна. След малко Иърин също посвети вниманието си на човека, който заемаше това почетно място. Не беше чак толкова едър като краля си, имаше червена коса и сиво-сини очи. При пристигането й я бе погледнал само за миг, но в ясните му очи тя бе прочела неприкрито презрение. Този мъж не обичаше ирландците. Дали пък не беше Зигурт? Да, сигурно беше той. Бедната Мойра…

Никой не разговаряше с Иърин. Викингът от дясната й страна се беше задълбочил в разговор с ирландеца до него. Скоро тя закопня вечерята да свърши колкото се може по-скоро. Биди и Нийл седяха в другия край на масата, а Грегъри не се виждаше никъде.

От разговорите, които се водеха на висок глас, Иърин с почуда узна, че няколко викингски кораба току-що са се завърнали от дълго плаване до Испания. Кой знае още колко щеше да продължи вечерята, защото беше съобщено, че ще поднесат и пресни испански плодове.

Иърин изяде половин портокал и се почувства самотна като никога досега. Как ли щеше да понася това — ден след ден? Отпи глътка ейл и се облегна назад в стола си. Дали пък да не се престори на болна и отсега нататък да вечеря в стаята си?

Артистите привършиха представлението си. Един мъж започна да разказва за викингския крал Фаирир, който се борил с бога Фреир. Историята беше весела и Иърин се зарадва на разнообразието. Когато мъжът свърши, слушателите аплодираха бурно.

Очевидно човекът беше решил да разкаже още една история, но една жена се надигна от мястото си в края на масата, прогони го от залата и махна с ръка на група танцьори. При това погледна предизвикателно към Иърин, която веднага я позна. Магийн…

Жената седна отново на мястото си и високо се изсмя на шегата на съседа си. Страните на Иърин пламнаха от гняв. Тя се обърна към Олаф, който не удостои с внимание танцьорите, усмихна се бегло на Магийн и отново се задълбочи в разговор червенокосия викинг до себе си. Двамата през цялото време обсъждаха строежа на нови кораби.

Сега Иърин забеляза, че много дами — норвежки, както и малкото ирландки — погледнаха към нея със съжаление и любопитство. Когато отговори на погледите им, побързаха да отместят очи. В продължение на няколко минути Иърин седя с гордо и изправен гръб, но не понесе унижението и се надигна. Движението й веднага привлече вниманието на Олаф. Очите му се присвиха изненадано.

— Желая да се оттегля, Олаф. Пътуването беше дълго и напрегнато и имам нужда от повече сън.

В първия момент той понечи да се възпротиви, но след това само сви рамене. Очевидно не отдаваше особено значение на присъствието й.

Тя избяга в покоите си. Завари там Мойра и попита с остър глас:

— Защо не ви видях на масата?

Мойра безпомощно вдигна рамене.

— Вечер предпочитам да не се мяркам много в залата.

— Защото не искате да гледате как онази вещица си придава важност, нали?

Вместо отговор, Мойра вдигна вежди и въздъхна.

— Много съжалявам… Но вие можете да правите, каквото си искате — прошепна едва чуто Иърин.

— Ще ви помогна да се съблечете.

Без да каже повече нито дума, Иърин се остави в ръцете й. Малко по-късно вече седеше по нощница в леглото и докато Мойра разресваше косите й, попита:

— Няма ли да ви стане по-леко, ако излеете душата си?

Иърин поклати глава. Какво да каже, след като тя самата не се разбираше? Би трябвало да й бъде все едно, че любовницата на Олаф разполага с повече власт от кралицата, че всички хора в Дъблин го знаеха, че Олаф й се беше усмихнал с толкова топлота. Мъжът, който спеше гол до съпругата си само за да я подиграва и унижава, задоволяваше похотта си при друга — при една блудница, която искаше да властва не само в леглото му, но и в домакинството. Нима Иърин трябваше да се примири с това?

— Е, тогава ви желая лека нощ. — На вратата Мойра се обърна и се опита да се усмихне. — Сигурно Олаф скоро ще се качи.

Когато остана сама, Иърин се изтегна в голямото легло и започна да размишлява дали съпругът й ще си направи труда да се прибере поне за малко в спалнята, след като очевидно предпочиташе да прекарва нощите си другаде. Горчивината, която я обзе при тази мисъл, я стресна до смърт. Бих могла да го помоля за отделна стая, каза си гневно тя. Така всеки ще има свободата си. И няма постоянно да се караме.

Тя чу стъпките му и когато вратата изскърца, затвори очи. Докато Олаф се събличаше, Иърин усещаше всяко негово движение — а накрая и близостта му, когато се изправи до леглото и я загледа.

— Подай ми китките си, Иърин — помоли тихо мъжът. — Нямам намерение да ти позволя да станеш вдовица.

Ужасена, Иърин затаи дъх и се опита да се пребори с напиращите сълзи. Не, не още веднъж… ала гордостта не й позволи да помоли за милост. Тя отвори бавно очи и го погледна. Тази вечер викингът не изглеждаше толкова страшен. За миг й се стори, че прочете в погледа му нещо като съжаление. В сърцето й се надигна плаха надежда.

— Аз… няма да те нападна. Обещавам.

— Само да можех да ти повярвам… Подай ми ръцете си. Макар да желаеш смъртта ми, аз не искам да ти причинявам болка. Но в случай на нужда няма да се поколебая да използвам сила.

Олаф говореше сериозно. Тя не можеше да се опълчи срещу силата му. Устните й затрепериха, но ръцете й послушно се протегнаха към него. Олаф уви около китките й копринен шарф, после я погледна изпитателно в очите и внезапно я отвърза.

— Ако все пак се опиташ да ме убиеш, постарай се да успееш. Иначе те заплашват двайсет удара с камшик — колкото се полагат на престъпничките.

Иърин безмълвно отговори на заплашителния му поглед. Олаф угаси свещите и когато се отпусна до нея, се постара да не я докосва. Между тях се бе разтворила пропаст, която надали щеше да бъде преодоляна.