Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викингите Маколиф (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Golden Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 185 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2013)

Издание:

Хедър Греъм. Златната невеста

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-022-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Соня)
  3. — Корекция от hrUssI

Двадесета глава

Стройни, величествени кораби изпълниха залива и се подредиха покрай брега с гордо вдигнати носове, украсени с драконови фигури. Червено-белите платна се издуваха от вятъра.

Олаф чакаше в устието на река Лифей, за да поздрави новодошлите. Впечатлени от кралското му достойнство, викингите, които се тълпяха на палубите, не посмяха да се пошегуват с ирландската му носия. От дясната му страна стоеше Зигурт, от лявата Грегъри и Брис Мак Ейд.

Когато първият гост скочи във водата с високите си ботуши, за да слезе на сушата, Олаф се усмихна и се втурна към него с разперени ръце. Мина доста време, преди двамата да се откъснат от прегръдките си, за да могат да се погледнат.

— Ето къде си бил, братко! — провикна се новодошлият, на ръст почти колкото Олаф и година или две по-стар. — Градът Дъблин те е омаял с хубостта си и не те пуска да тръгнеш отново по море.

— Така е, Ерик. Добре дошъл в Ирландия.

— Отначало помислих, че ме посреща ирландец — засмя се Ерик и сиво-сините му очи заблестяха.

Вълка вдигна рамене.

— Опитай се да убедиш в това ирландците. — Да не говорим пък за жена ми, допълни на ум той.

Зарадван, Ерик се обърна към червенокосия великан и го потупа по рамото.

— Зигурт, здравей, ти стара бойна брадво! И теб ли брат ми примами далеч от морето?

— Замяната се оказа разумна — ухили се широко Зигурт. — Скоро ще се убедиш сам.

— Нека хората ти слязат на брега, Ерик — покани го Олаф. — Всички заедно ще отидем в палата ми. А ако търсиш компанията на ирландците, съветвам те да започнеш с Грегъри и Брис Мак Ейд.

Ирландските принцове наблюдаваха новодошлия с известно подозрение, но не можаха да устоят дълго на добродушието, което светеше в очите му. Те останаха със Зигурт в пристанището, за да надзирават разтоварването на корабите, докато Вълка и брат му поеха нагоре по склона към градската порта.

След като първата радост от срещата се уталожи, Ерик се обърна със сериозно изражение към Олаф:

— Нося ти подаръци от баща ни, великия крал на норвежците, но съм дошъл и да те предупредя.

— Как така? — попита смаяно Олаф. Бяха минали само три седмици, откакто беше победил датчаните в северната част на страната. Цял живот ли щеше да воюва, за да запази земите си?

— Не става въпрос за днес или за утре. По море новините се разпространяват бързо. Научих, че Фригид Кривокракия е претърпял ужасно поражение. Разбрах също, че се е върнал в родината си. Говори се, че отново събира наемници и им обещава несметни богатства, ако тръгнат да се бият срещу теб и превземат Дъблин. Това ще му струва доста време, защото и най-смелите воини се боят от Норвежкия вълк. Но те съветвам да бъдеш постоянно нащрек, защото датчанинът е обезумял. Изобщо не го интересува колко хора ще загинат. Жадува да пролее кръвта ти.

— Бъди спокоен. Никога не съм подценявал Фригид и знам, че няма да престане да ме напада — докато един от нас не тръгне към Валхала. Очаквам с нетърпение деня, когато ще се срещнем отново. Но щом заплахите му се разпространяват през морето, ти също би могъл да пуснеш някои слухове, Ерик. Разказвай на всеки, когото срещнеш, че Дъблин е непревзимаем. Жителите му, норвежци и ирландци, ще защитават стените му до последна капка кръв. Подигра ми се, че съм заприличал на ирландец, братко, но ако знаеш колко много спечелих с това… Половината остров е готов да се вдигне на бой, за да ме защитава.

Ерик спря, сложи ръце на хълбоците си и отметна назад русата си глава. Очите му бяха приковани в крепостните стени.

— В никакъв случай не съм искал да те засегна, братко. Ти си извършил нещо, което до днес не се е удавало на никой викинг. Е, след като казах, каквото трябваше да кажа, смятам да прекарам останалите дни в столицата ти в непрекъснати забавления. Сигурен съм, че ще се зарадваш на подаръците — копринени платове, бисери, сребърни съдове, стенни килими за дома ти. — Той спря за миг и весело намигна на брат си. — Имам още един подарък специално за теб!

— Не бъди толкова тайнствен. Какво си ми донесъл?

— Жена, братчето ми. Неповторима, единствена по рода си красавица, взета в плячка от франките, а те са я откраднали от далечна Персия. Кожата й е с цвят на мед, очите й са като черни бадеми…

— Ерик! — прекъсна го решително Олаф. — Ако има нещо, което няма да ми е от полза, то е още една жена. За бога, и без това си имам достатъчно проблеми!

— О, да, чух, че си се оженил. Знам също, че си го направил само за да заздравиш съюза с Ард-Рий. Точно затова реших да ти подаря този персийски бисер. Всички знаят, че още тъгуваш по Гренилда. Но ти си мъж и не бива да се мъчиш цял живот, още повече, когато си принуден ден след ден да гледаш една досадна, безлична ирландка.

Тогава Олаф също отметна глава назад и избухна в луд смях.

— Много ти благодаря за загрижеността, братко, но трябва да ми повярваш, че нямам нужда от робиня, колкото и красива да е. Хайде, ела, време е да те представя на досадната си, безлична съпруга.

 

 

От прозореца на стаята си Иърин видя издутите платна на корабите и драконовите фигури на носовете им. Сърцето й потръпна уплашено. Пристигаха викинги! Отдъхна си, когато Риг дойде да я успокои, че гостите идват с мирни намерения и носят подаръци от бащата на Олаф, великия норвежки крал.

Облекчението й скоро отстъпи място на гнева. Очевидно всички хора в Дъблин бяха осведомени за пристигането на корабите, само кралицата не знаеше нищо. От четиринадесет дни насам Олаф не беше разменил нито една дума с жена си и изобщо не беше сметнал за нужно да й съобщи за предстоящото пристигане на сънародниците му.

Тя седна в горещата вана, която беше приготвил Риг, и потиснато загриза ноктите си. Положението й се влошаваше от ден на ден. В началото скръбта по Лейт и Фенен я правеше неподатлива към студенината на Олаф, но сега това чувство беше започнало да се уталожва. След онази първа нощ, през която я бе оставил сама, той се беше върнал при нея, само че не я докосваше. Двамата лежаха един до друг, без да могат да заспят, напрегнати и измъчени. Преди четиринадесет дни Олаф беше изскочил от спалнята с ядни проклятия на уста и оттогава не влизаше при жена си. Иърин се опитваше да се убеждава, че така е по-добре. Ала в моменти на слабост разбираше, че предпочита двамата да си крещят непрекъснато, вместо да понася леденото му равнодушие.

Шумни стъпки по стълбището я изтръгнаха от нерадостните мисли. Тя излезе бързо от ваната и за кой ли път се укори, че след сватбата на Мойра не си е взела друга прислужница. Беше любопитна да види викингите, освен това гордостта й беше заложена на карта. Когато гостите от Норвегия си тръгнеха за дома, те трябваше да отнесат там вестта, че Господаря на вълците има безупречна ирландска съпруга.

Макар че навън беше хладен есенен ден, тя избра светлосиня роба от тънка коприна, която нямаше нужда от колан и скриваше бременността й. Гълъбовосивата вълнена наметка щеше да я топли.

Иърин изчетка косата си и я украси с бисери, после решително тръгна към вратата. Пое дълбоко въздух, изпъна крехките си рамене, за да бъде готова да застане пред чужденците. Все пак, каза си гордо тя, аз съм дъщеря на Ейд Финлейт.

 

 

— Няма много промени. — Ерик през смях вдигна на масата обутите си в ботуши крака. — При един двубой Суейн от Озгуд отсече ухото на Харилк, след което братът на Харилк прониза Суейн. Вдовицата му се разпищя за отмъщение и Харилк беше убит от чичо й. Без съмнение враждата ще трае, докато от двете семейства останат само малките деца…

Олаф стоеше до огъня, втренчил замислен поглед в пламъците, и когато брат му внезапно млъкна, се обърна изненадано. Ерик беше зяпнал смаяно към стълбата. След малко свали краката си от масата и почтително се изправи.

Развеселен и едновременно с това ядосан, Вълка проследи погледа на брат си и видя слизащата по стълбите Иърин.

Наистина ли имаше време, когато си въобразяваше, че красотата й не е в състояние да го развълнува? Блестящата, черна като нощта коса, още влажна от банята, падаше на меки къдрици от двете страни на съвършеното лице. Пълните гърди изкусително се полюшваха под широката рокля. Бременността й едва личеше. Светлосинята коприна подчертаваше розовината на бузите. В слабините му нахлу неудържимо желание — а това му се случваше твърде често, откакто беше напуснал общата им спалня. Но нима можеше да лежи неподвижно до нея и да остане твърд в решението си да не я докосва! Все пак успя да се овладее и се усмихна с обичайната си хладина.

— О, Иърин, най-после! Имаме гости, скъпа. Искам да те запозная с брат си Ерик. За съжаление той е мой роднина и един от омразните ти викинги, но се надявам, че ще го харесаш поне малко. Ерик, това е ирландската ми съпруга, Иърин Мак Ейд, принцеса на Тара, кралица на Дъблин.

Ерик изгледа обвинително брат си, после се обърна отново към домакинята, без да крие възхищението си.

— Иърин Мак Ейд от Тара! — Той се втурна към стълбата и улови ръката й. — Виждал съм безброй жени от всички кътчета на света. А сега откривам, че най-красива от всички е собствената ми снаха.

Иърин се усмихна — неспособна да устои на смелостта и чара му. От една страна, той много приличаше на Олаф, но от друга, двамата бяха съвсем различни. Облеклото и маниерите на Ерик издаваха викинга, освен това той се обърна към нея на норвежки, ала притежаваше галантност, напълно чужда за Вълка. Сигурно и Олаф е бил някога такъв, безгрижен и весел. Ала Ерик не излъчваше спокойната вътрешна сила на брат си, както и непоколебимата му воля.

— Ако си слязъл с мир на нашия бряг, аз те поздравявам с радост, Ерик. Не знаех, че съпругът ми има брат, но въпреки това те посрещам с добре дошъл.

— Но той няма само един брат — засмя се сърдечно Ерик. — Едно време бяхме цели седем. Трима изчезнаха завинаги в далечните земи, но с останалите ще имаш възможност да се запознаеш скоро, красива снахо. Домакинството ни е прекалено голямо и това е една от причините, които непрестанно да ни тласкат към далечни страни. В къщи е много тясно, разбираш ли, затова търсим късмета си другаде.

— Не давай воля на езика си, Ерик! — произнесе предупредително Вълка и се ухили. — Жена ми няма особено високо мнение за мъжете, които търсят щастието в чужди земи. Безброй пъти ми е напомняла, макар и с меки думи, че съм варварин и натрапник.

— Щом брат ми не е успял, аз ще се постарая да ти докажа, че норвежците не се различават особено много от ирландците, Иърин. Ние сме скромни хорица, обработваме земята си и сме загрижени за мира, здравето и добрия живот на семействата си.

— Значи ли това, че търсите мир в собствената си страна? — попита дръзко Иърин.

— Не се впускай в словесни престрелки с жена ми! — намеси се Вълка. После улови ръката на Иърин, отведе я до огъня и застана така, че да може да обгърне с ръка талията й и да говори над главата й. — Нищо чудно, ако те накара да изпратиш извинения на всички, с които си се сражавал, и да върнеш завладяната плячка!

Ерик не можеше да не забележи враждебната подигравка в гласа на брат си. Иърин много искаше да се изтръгне от прегръдката на мъжа си и да заяви на всеослушание, че той я смята за жалка предателка.

Ерик обаче не си позволи да тълкува думите на Вълка.

— Все пак ирландската и норвежката кръв са се смесили, нали? Лъжа ли се, братко, или ще мога да отнеса на баща ни радостната вест, че скоро ще имаш истинско семейство в ирландския си дом?

Олаф сложи ръка върху корема на жена си и Иърин пламна от неудобство.

— Точно така, Ерик. Баща ни ще бъде щастлив, че семето му дава добри плодове в чуждата почва. Кажи му, че Вълка ще го дари с прекрасни внуци и че викингското наследство скоро ще се разпространи в Ирландия.

Въпреки насъбралия се в сърцето й гняв, Иърин успя да се усмихне и се обърна към девера си.

— Не, Ерик, обясни на баща си, че семето му е проникнало в утробата на един благороден, културен народ и той трябва да се гордее, че ще стане дядо на едно ирландско дете.

— О, не, Иърин! — възрази Олаф, преструвайки се на смутен. — Вече говорих с много ирландски крале и воини и те ми дадоха да разбера, че когато мъжът напуска жена си, общото дете остава при него. Защото то е наследство на бащата, а ирландците отдават голямо значение на своето наследство.

В сърцето й пропълзя леден страх. Наистина ли беше решил да я напусне след раждането на детето им? Дали щеше да я обвини, че е нарушила брачния договор, като е вдигнала меч срещу него? Цялото й тяло се разтрепери. Не, тя нямаше да му позволи да й отнеме детето! Дали сама не си причиняваше това с враждебното си държание? Той беше престанал да я търси, сигурно вече не я желаеше. Но какво можеше да стори тя? Да се признае за виновна, макар че не беше? Никога!

Развеселеният глас на Ерик сложи край на нерадостните й мисли.

— Смятам, че това дете — все едно ирландче или норвежче — ще стане забележителна личност, защото ще обедини в себе си качествата и на двама ви. Но не мога да разбера какви обичаи царят в тази зала, Олаф! Ти гореше от нетърпение да ме въведеш в разкошния си дом, а сега не предлагаш на уморения пътник дори чаша медовина, за да овлажни пресъхналото си гърло!

— Кралицата занемарява задълженията си — отбеляза сухо Олаф и пусна жена си. — Не смяташ ли, че би трябвало да се погрижиш за удобствата и на моето семейство, скъпа?

Иърин сведе глава, за да прикрие бушуващата в сърцето й ярост. Олаф винаги беше посрещал по най-добрия начин нейните роднини, беше подкрепил най-стария й брат в борбата му с датчаните, беше отмъстил за загиналия Лейт. Ала Ерик, който беше дошъл в дома й, отново й напомни какво беше загубила. Това беше нейната страна, страната на Лейт. А мъжът й също беше един от нежеланите натрапници, какъвто беше и увитият в кожи викинг, брат му Ерик.

Когато вдигна поглед, тя срещна замислените очи на Ерик.

— Ще ти бъда много благодарен, ако се погрижиш за потребностите ми, скъпа снахо.

Мекият му глас я изненада. Дали най-сетне беше усетил напрежението между ирландската кралица и норвежкия крал?

— С удоволствие ще го сторя — отвърна с достойнство тя и закрачи към изхода. На вратата към кухнята се обърна още веднъж. — Радвам се, че мога да те нарека свой роднина, Ерик.

Иърин не се върна вече в голямата зала, която скоро се напълни с норвежки герои. Сигурно се хвалеха един през друг със завоеванията си, а тя не беше в състояние да слуша истории за война и кръв. Прекара сутринта с Мойра, надявайки се, че ще почерпи утеха от присъствието й, но много скоро се почувства още по-зле. Мойра говореше с радост за бъдещето, за общото детство на бебетата им. А в този ден Иърин сериозно се съмняваше, че Олаф ще й позволи да види как расте детето им.

Дойде следобедът и вътрешното й неспокойствие нарасна. Тя се бе покорила на заповедта на Олаф и не бе напускала къщата от деня на връщането им. Днес обаче усети, че не я е грижа за заповедта му и потребността й да излезе поне за малко извън норвежките крепостни стени надви всички съмнения. Във всеобщото вълнение, което цареше в палата след пристигането на гостите, Иърин се надяваше отсъствието й да мине незабелязано. Трябваше да отиде на скалите, трябваше да освежи измъчената си душа с глътка студен морски въздух.

Тя се понесе в галоп и се наслади на почти забравеното усещане за свобода. Беше толкова хубаво да чувства под себе си силния кон, да направлява умело движенията му. Ала от скалата се виждаха като на длан големите драконови кораби, хвърлили котва в залива. Те не представляваха заплаха за родината й, но сякаш олицетворяваха пропастта между нея и Олаф — пропаст, очертана от обществени и културни различия и още повече от липса на доверие. Въпреки това между тях бяха възникнали дълбоки чувства, макар и за кратко време. Иърин си припомни с копнеж деня, когато се бяха любили в пещерата, толкова близо до любимите й скали.

Заслушана в шума на прибоя, Иърин чу конския тропот едва когато той прокънтя точно зад гърба й. Обърна се уплашено, решила, че Олаф е забелязал изчезването й. Ала в същия миг въздъхна облекчено. Ездачите бяха Брис и Грегъри.

— Иърин! — провикна се укорително братовчед й. — Скъпа моя, никога не бих помислил, че си толкова глупава!

— И ти ли си решил да се караш с мен…

— Държиш се наистина глупаво, Иърин — прекъсна я Брис и доста по-меко прибави: — Олаф ни каза, че ти е заповядал да не напускаш къщата. Това е меко наказание за един викинг, да не говорим за мъж, чиято жена е вдигнала меч срещу него.

— Брис, аз не исках да стане така! Измамиха ме, не разбираш ли! Но щом и собственият ми брат не ми вярва…

— Това сега няма значение! — извика Грегъри. — Трябва веднага да се връщаме, Иърин. Пристигнал е пратеник от Тара и мъжът ти те търси.

Иърин прехапа устни, за да не заплаче.

— Знае ли Олаф, че съм излязла извън града?

— Нямам представа. Във всеки случай трябва да побързаме. Залата е препълнена и се надявам да не е забелязал отсъствието ти. Не бива да губим време. — Той обърна коня си, Иърин и Брис препуснаха след него. Едва пред градските стени намалиха скоростта си.

Когато слязоха от конете, Брис се обърна към сестра си:

— Мини през кухнята, Иърин, все едно, че си била заета с вечерята. Грегъри и аз ще се погрижим за кобилата ти.

Сестра му кимна и преглътна с мъка.

— Повярвай, Брис, аз съм невинна.

— Ние сме от семейство Мак Ейд. Щом твърдиш, че съвестта ти е чиста, аз ти вярвам.

Тя му се усмихна с благодарност, после хукна към задния вход и влезе в кухнята, където цареше ужасна бъркотия. Поговори малко с Фрейда и няколко помощнички и бързо отиде в залата, надявайки се никой да не забележи страха й. За нейно облекчение първият, който я забеляза, беше не Олаф, а брат му.

— Иърин! — засмя се широко Ерик. — Каква радост за очите ми!

Нервността й отслабна и тя отговори на усмивката му. Този мъж й предлагаше с открито сърце приятелството си, уважаваше я като съпруга на брат си, едновременно с това възхищението му ласкаеше самочувствието й.

— Колко галантно се изразяваш, драги девере! Сигурна съм, че не срещаш никакви трудности с ухажването на дамите…

— Вече достатъчно често го е доказвал — прекъсна я гласът на Олаф. Иърин се обърна стъписано и срещна хладните му сини очи. — Търсих те, скъпа съпруго — продължи той, но лицето му не издаде дали знае за разходката й.

— Имам работа — отговори кратко тя и понечи да мине покрай него, но той задържа ръката й.

— Моля те да ни извиниш за малко, Ерик. Пристигнал е пратеник на Ард-Рий, който очаква да говори със съпругата ми.

— Разбира се. — Ерик вдигна ръката й до устните си. — Очаквам с нетърпение вечерята, скъпа снахо. Отдавна не ми се е случвало да седя до такава красива дама.

Олаф нетърпеливо я издърпа със себе си. Двамата се запътиха мълчаливо към оръжейната и Иърин неволно се запита дали пък съпругът й не ревнува от брат си — мисъл, която събуди в сърцето й плаха надежда. Ала намръщената му физиономия сигурно означаваше, че знае за неподчинението й…

Грегъри и Брис ги очакваха, задълбочени в разговор с дребен мъж, облечен в цветовете на Ард-Рий. Олаф кимна, без да каже дума, пристъпи към прозореца и се загледа към двора. Пратеникът погледна колебливо към него, после се покашля и заговори:

— Ейд Финлейт, крал на кралете, заповядва на сина си Брис и на Грегъри от Клонтайърт още утре да потеглят обратно за Тара. Свещениците се събраха и произнасят заупокойни молитви за душата на Лейт Мак Ейд. Цялото семейство трябва да участва в тях. — Той погледна отново широкия гръб на викинга и продължи: — Ейд Финлейт, крал на Ирландия, желае дъщеря му Иърин, съпруга и кралица на краля на Дъблин, също да присъства на църковните служби. Той моли своя съюзник и зет Олаф Норвежки да придружи съпругата си в Тара и да присъства на ежегодното кралско съвещание…

Пратеникът говори още доста време, но Иърин престана да го чува. Да си отиде в къщи! О, как копнееше да види майка си — и Ейд, разбира се… Не беше виждала баща си от деня на горчивата раздяла и сега жадуваше да го прегърне, да потърси утехата на любовта и мъдростта му. У дома щеше да намери вътрешен мир, да почерпи нови сили. Ала гласът на Олаф рязко я изтръгна от красивите мечти:

— За съжаление съпругата ми и аз не можем да дойдем в Тара. Войната, която водихме, ми отне много време. Сега трябва отново да се заема с управлението на града. Много неща чакат решението ми, но ще се постарая да ги уредя навреме, за да мога да приема поканата на Ард-Рий за кралското съвещание.

Сърцето на Иърин се сгърчи от болка. Олаф не й разрешаваше да види отново родината си!

— Олаф — заговори спокойно Грегъри, — желанието на вуйчо ми е цялото семейство да се събере и да се помоли за душата на загиналия. Брис и аз ще пазим съпругата ти като зеницата на окото си…

— Моля те, Олаф! — прошепна Иърин и изтръпна, осъзнала колко покорно прозвуча гласът й. — Толкова ми се иска да видя родителите си…

Погледът му беше леден.

— Казах, каквото имах да кажа. — Той се обърна към Грегъри и Брис и Иърин се разтрепери от глава до пети. Да, той знаеше. Знаеше, че двамата са я намерили на скалите. Ала Олаф не спомена нито дума за това, само освободи пратеника и тръгна към вратата. — Гостите ни чакат, Иърин.

Тя кимна, полагайки отчаяни усилия да скрие дълбокото си разочарование, и го последва в залата. На трапезата зае обичайното си място вдясно от краля и сведе глава, защото не искаше никой да види сълзите, които пареха в очите й. Викинги и ирландци насядаха, учудващо сговорчиви и в най-добро настроение, ала Иърин не забелязваше нищо около себе си. Никога нямаше да се върне в Тара, в своя прекрасен, стар, само ирландски дом…

Ерик, който беше седнал до нея, я изтръгна от мрачното настроение.

— За мен е твърде интересно да наблюдавам ставащото в тази зала, скъпа моя. Откак сме се родили, непрестанно се хващаме за мечовете, без нито за миг да се замисляме, че повечето мъже имат сходни цели. Така например, тази сутрин цял час разговарях с брат ти за отглеждане на коне. Той е ирландец, аз норвежец и въпреки това Брис Мак Ейд и Ерик Норвежки имат много общи неща. Обаче ако той не беше брат на снаха ми, някой ден със сигурност щяхме да се изправим един срещу друг на бойното поле.

Иърин се усмихна тъжно.

— Да, прекрасно е да видиш мъже, които не се стремят да се унищожават взаимно.

— Най-неприятното е, че онези, които правят всичко за запазването на мира, не могат да го намерят в собствените си души. — Той се приведе още по-близо към нея. — Едно трябва да запомниш, Иърин от Тара: и най-умните мъже се превръщат в слепи глупци, когато се оставят да ги води чувството за чест — а не сърцето. — Сиво-сините му очи святкаха сърдито. — За съжаление братът на Вълка е единственият, който би се осмелил да му каже, че би трябвало да се вслуша в сърцето си. — Той й намигна многозначително, хвърли бърз поглед към Олаф и се зае с вечерята си.

Иърин се обърна колебливо към мъжа си, които беше смръщил заплашително чело, и с мъка потисна усмивката си. Дали Ерик беше в състояние да пробие хладната му сдържаност? Дали Олаф наистина изпитваше ревност, когато тя разговаряше непринудено с брат му? Ала доброто й настроение се изпари в миг, когато съпругът й се приведе към нея.

— Тази вечер би трябвало да бъдеш малко по-предпазлива, след като отново подложи търпението ми на жестоко изпитание. Осведомиха ме, че си пренебрегнала заповедта ми — и че брат ти и братовчед ти Грегъри са сторили всичко, за да те предпазят от гнева ми.

Гърлото й пресъхна и трябваше да мине доста време, докато гласът започна да й се подчинява.

— Моля те да не търсиш сметка от Брис и Грегъри за нещо, за което съм отговорна само аз.

— Разбира се, че няма да го направя. Двамата са смели и верни момци и едни от най-добрите ни воини. И тъй като са ти кръвни роднини, естествено е да ти се доверяват сляпо.

Иърин се опита да запази спокойствие и отпи глътка от сребърната чаша, която споделяше с него.

— Може би зад действията им се крие не сляпа лоялност, а просто доверие.

— Доверие? — повтори подигравателно той. — Днес те оставих сама само за малко и ти веднага реши да ме предизвикаш. Но постъпката ти имаше и своята добра страна, защото ми помогна да реша един доста труден проблем. Може би щях да ти позволя да посетиш родителите си и да заминеш заедно с Грегъри и Брис, но ти реши друго.

С треперещи пръсти тя остави чашата на масата.

— Това ли е последната ти дума?

— Може би. — Гласът му звучеше хладно, но странно задавено. — Зависи колко силно желаеш да видиш отново семейството си.

Отговорът му я обърка. Тя се обърна към него и в очите й блесна надежда.

— Какво искаш да кажеш?

Той не отговори веднага, загледан към средата на залата, където танцуваше изключително красива жена. Кожата й блестеше като мед, катранено черните бадемовидни очи искряха. Беше облечена в копринени шалвари, които не скриваха почти нищо. Тя се движеше грациозно и изкусително в ритъма на странна, нечувана досега музика.

— Исках да подаря тази жена на Олаф — обади се Ерик. — Но той отказа дара ми. Един мъж отклонява такова изкушение само когато притежава най-прекрасното съкровище на света.

Той й се усмихна и преди тя да е успяла да отговори, продължи разговора си с норвежеца вдясно от себе си. Иърин втренчи поглед в недокоснатата си вечеря. След малко погледна отново към танцьорката и си каза, че всъщност няма никаква причина да остава по-дълго в тази зала. Олаф със сигурност нямаше да забележи излизането й. Ала когато понечи да стане, той улови ръката й.

— Пак ли се опитваш да избягаш?

— Нямам намерение да бягам — отговори с достойнство тя. — Уморена съм и смятам да се оттегля в спалнята си.

Той пусна ръката й и я погледна право в очите.

— Тогава се качи горе и ме чакай. Трябва да обсъдим някои неща.

Иърин изслуша с половин ухо ласкателствата на Ерик, който й пожела лека нощ, и изтича нагоре по стълбата. След като затвори вратата на спалнята си, се облегна безсилно на стената. Малкото думи на Олаф бяха запалили огън във вените й. Отново беше усетила пристъп на добре познатата слабост, която я обземаше от близостта му. Тялото й се разтърсваше от силни тръпки. Как да му устои? Трябваше да го отблъсне, макар да не понасяше мисълта, че би могъл да повика в леглото си екзотичната танцьорка или която и да е друга жена. Глупачка, укори се сърдито тя. Откъде можеше да знае къде е спал през нощите, когато не се прибираше в спалнята си?

— Какво да правя? — пошепна безпомощно тя. Съпротивата беше единственото, което й оставаше, единствената възможност да запази достойнството си, докато съпругът й продължаваше да я смята за предателка.