Хедър Греъм
Златната невеста (2)

Първа глава

Лето Господне 852

През един прозорец в Грианан, слънчевата къща на жените, Иърин Мак Ейд наблюдаваше внимателно прекрасните дървени постройки по полегатите склонове на Тара, старата, богата на традиции родина на Ард-Рий, най-високопоставения ирландски крал.

Само преди минути беше свършило събранието в голямата съвещателна зала и баща й беше повикал майка й от Грианан. От тогава Иърин стоеше на пост до прозореца, решена да поговори още днес с баща си. Хапейки нетърпеливо долната си устна, тя чакаше родителите й да се върнат от разходката си. Буйната трева блестеше в смарагдовозелено, в далечината блещукаше сапфиреносин поток. По брега се разхождаха гъски, говеда и коне пасяха лениво по хълмовете.

Ала днес Иърин нямаше очи за мирната красота на родината си. Тя вдигна поглед към небето и й се стори, че светът се е завъртял около нея. Не можеше да избяга от спомените. Картини от миналото закриваха настоящето. Картини на огън и кръв, тропот на конски копита, бягащи в ужас хора… Нямаше как да ги прогони от съзнанието си, колкото и да се стараеше.

Златното следобедно небе сякаш се забули в мъгла и тя се видя да седи в градината с леля си, Бриджит от Клонтайърт. Беше преди две години. Красавицата Бриджит се смееше така весело, после обаче биха тревога и тя принуди Иърин да избяга. Момичето се обърна и видя как леля й заби малката си кама с обсипана с перли дръжка в собственото си сърце, тласкана от див страх пред нахлуващите северняци. Към ужасяващия тропот на конски копита се примесиха пронизителни писъци. Норвежците нападаха Клонтайърт, кралството на чичо й.

Иърин и днес чуваше войнствените крясъци на враговете, плача на неподготвената Ирландия, усещаше миризмата на огньовете, земята трепереше под краката й…

Тя пое дълбоко дъх и се опита да прогони страшния спомен. Най-после родителите й се появиха иззад дърветата, с които беше обрасъл брегът на потока. Откакто бяха повикали Мейви, Иърин седеше като на тръни, без да откъсва очи от горичката. Пръстите й усукваха краищата на роклята, която й бяха дали да кърпи. През двете години след падането на Клонтайърт тя се опитваше да заживее постарому, да се радва на високото си положение като принцеса на Тара, да убеди баща си и майка си, че е забравила онзи страшен ден. Не знаеше дали е успяла.

Най-важното сега беше, че в този ден принцовете и кралете на Ирландия се бяха срещнали, за да обсъдят кой къде ще застане в предстоящата борба между датчаните и норвежците. Иърин мразеше датчаните и презираше норвежците, преди всичко Олаф Белия.

Дори само името му беше в състояние да предизвика изблик на ярост и цялото й тяло се разтърсваше от силни тръпки. На всяка цена трябваше да узнае дали ирландските владетели са решили да вземат страна в конфликта. Ако да, тя горещо се надяваше да не са сметнали, че норвежците са по-малкото зло.

— Ако внимаваше малко повече за бодовете си, сестричке — обади се сърдито Гуин и прекъсна размишленията й, — те щяха да стават дребни и равномерни. Крайно време е да се махнеш от този прозорец. Не е прилично една принцеса да зяпа навън като някое любопитно селянче.

Иърин се обърна към по-възрастната си сестра и въздъхна примирено. Гуин не преставаше да й намира недостатъци и да я поучава. Ала Иърин не й се сърдеше, защото знаеше колко е нещастна младата жена.

Разбира се, бракът на Гуин беше сключен по династични съображения, но младият крал на Антрим беше спечелил сърцето й много преди сватбата. За съжаление щастливата невеста разбра твърде късно, че рицарските добродетели на съпруга й са стигнали само до брачния олтар. Сега, когато бременната му в петия месец жена се беше приютила в бащиния си дом, красивият, словоохотлив и очарователен Хейт необезпокояван удостояваше с вниманието си други жени. Гуин не се осмеляваше да се оплаче на баща си. Ейд щеше да й се скара, че е ревнива, или — което беше още по-лошо — гневът му щеше да се стовари върху главата на неверния зет. За да бъде справедлива, Иърин призна, че в повечето случаи баща й умееше да обуздава избухливия си нрав.

— Права си — отговори меко тя. — Поне когато шия, трябва да се опитам да не давам воля на мислите си. — Тя се усмихна на сестра си и усети дълбоката тъга, която беше превърнала веселото момиче в угрижена жена. — Ти винаги си била най-сръчна от всички ни. Помниш ли как мама се отчайваше от нашите бродерии, а не преставаше да хвали твоите?

Гуин отговори едва забележимо на усмивката й, осъзнала, че не заслужава това мило отношение, след като цял ден е тормозила сестра си.

— Съжалявам, Иърин. Днес съм просто непоносима.

Девойката напусна мястото си до прозореца, отиде при сестра си и коленичи на пода пред краката й. Сложи глава на коленете й и я погледна в очите.

— Разбира се, че ти прощавам. Много добре знам, че бебето не ти дава мира.

— Сладката ми Иърин — прошепна Гуин и погледът й се замъгли. Въпреки бременността си, тя беше красива жена. Макар да не беше съвършена като сестра си Иърин, тя се бе радвала на ухажванията на многобройни князе от всички части на страната. Затова и днешната нерадостна съдба й причиняваше толкова горчивина.

Внезапно тя се засмя и погледна смутено малката си сестра.

— За бога, Иърин, не стой така! Аз се държа като някоя отвратителна стара вещица, а ти коленичиш пред мен. Всички знаят, че не бебето ме измъчва. Недостойният ми съпруг е този, който ме състарява без време.

— Гуин! — намеси се остро Брайд, най-голямата сестра. Тя беше пълна матрона на тридесет и пет години, майка на големи синове. — Не бива да говориш така за мъжа си. Той е твой господар и му дължиш почитание.

— Почитание! — Гуин смръщи презрително носле. — Ако имах поне малко разум, щях да се обърна към съвета на кралете и да помоля да разтрогнат този брак. Според закона имам право да задържа имуществото си, а това ще засегне болезнено благородния ми съпруг. Така ще изгуби поне половината пари, които обикновено прахосва на игралните маси.

— Гуин… — Този път укорът прозвуча меко. Говореше Биди, най-безличната между сестрите. Тясното й лице беше в мишосив цвят. Само смарагдовозелените очи издаваха, че е член на рода. Въпреки това тя никога не губеше доброто си настроение и беше опазила умението си да се радва на всяка дреболия. Обещана още от раждането си на църквата, тя беше напълно доволна от себе си. На дванадесет години встъпи в ордена си и оттогава се връщаше в къщи само по особени поводи. Тъй като днешното съвещание беше изключително важно, бащата пожела да присъства цялото семейство, а думата на Ард-Рий беше закон.

— Ако наистина се стигне до раздяла — продължи все така меко монахинята, — ти ще съжаляваш цял живот, защото все още обичаш мъжа си. Може би след раждането на детето всичко ще се обърне към добро. Не забравяй гордостта си, сестричке, и помни, че времето работи в твоя полза. Когато младежките бури отшумят, ти ще си останеш законна съпруга на Хейт и майка на наследниците му.

Иърин, която все още седеше в краката на сестра си, погледна в мекото лице на Биди и за кой ли път се възхити на проницателността й. Въпреки че живееше в манастира, сестра й в никакъв случай не беше невежа и далеч от житейските реалности, а притежаваше забележителен здрав разум. Гуин въздъхна.

— Съгласна съм, Биди. Никога няма да го напусна, защото съм достатъчно глупава да го обичам до полуда. Копнея за него, приемам с благодарност малките знаци на благоволението му, ридая и крещя, когато получа нови доказателства за изневерите му. Може би, след като родя бебето, ще успея да си възвърна сърцето му. — Тя се обърна отново към най-малката си сестра: — Вероятно днес те ядосвах само защото ти завиждам за мъдрото решение никога да не се омъжваш — и никога да не се влюбваш като глупачка. Би трябвало и ти да посветиш сърцето си на всемогъщия, както направи Биди. Но ако не можеш да се пребориш с родителите ни, поне не допускай някой смъртен да го стъпче с грубите си крака…

— Ама че глупости говориш! — прекъсна я подигравателно Брайд. — Сестра ни вече отдавна е минала възрастта за женитба. Да не искаш да продължи да размахва меча и да се бие с братята ни, докато всички в страната научат за неподходящото й поведение и започнат да й се подиграват! Тя е дъщеря на Ейд Финлейт и е длъжна да се омъжи, както направихме всички ние, за да заздрави сключените от семейството съюзи и да осигури короните на баща ни и братята ни.

— Брайд, остави момичето на мира — укори я меко Биди.

— Не, няма! Татко се съобразява твърде много с чувствата й. Само че Клонтайърт беше просто факт от живота и Иърин трябва да го преживее.

Когато сестра й спомена Клонтайърт, Иърин внезапно си припомни с какво нетърпение беше чакала завръщането на родителите си. Трябваше да побърза, иначе нямаше да успее да говори с баща си, преди слугите да са приготвили банята му, а това означаваше, че ще може да се срещне с него едва късно вечерта. Тя скочи като ужилена, макар да знаеше, че неприличното й бързане щеше да доведе до нови укори от страна на Брайд. Сестра й непременно щеше да говори с майка им.

Слава богу, Брайд нямаше да остане още дълго с тях. Веднага след края на събранието тя щеше да се прибере в собствената си провинция заедно със съпруга и синовете си.

— Простете ми, сестрици — промърмори тя и се усмихна на дамите, които седяха около огъня, шиеха и разговаряха. Излезе навън тъкмо навреме, за да чуе как баща й обсъжда с майка й каква вечеря да поднесат на гостите.

Иърин не искаше майка й да я види, защото тъжният й поглед щеше да събуди в сърцето й ново чувство за вина. Съмняваше се, че някога ще бъде в състояние да прояви толкова доброта и търпение като Мейви. На лицето й се изписа меланхолична усмивка.

Иърин с право се гордееше с родителите си. Ейд Финлейт, високопоставеният крал на Ейре, беше господар на множество по-нископоставени ирландски крале, които не преставаха да се карат помежду си. Той беше известен с воинската си смелост и беше успял да ги обедини като никой друг крал преди него. Въпреки това си оставаше мил баща и съпруг. Когато го мъчеха грижи, както беше днес, винаги търсеше компанията на своята Мейви, която го развеселяваше с мекия си смях и забавните истории за съперничеството между жените в Грианан.

За да не се срещне с двамата си родители, Иърин се скри зад слънчевата къща и зачака, облегната на едно костеливо старо дърво. Баща й щеше да мине оттук, за да се прибере в красивата си резиденция. Докато чакаше, тя хапеше замислено устните си. Трябваше да подбере много внимателно всяка отделна дума, която щеше да му каже, за да не му позволи да забележи парещата жажда за отмъщение, която изпълваше сърцето й.

Леко шумолене в тревата я предупреди за идването на Ард-Рий. Тя изскочи иззад дървото и се изправи пред него.

— Татко!

Ейд повдигна червенокосата си глава, прошарена със сиви кичури, и отговори на усмивката й.

— Много мило, че си дошла да споделиш тревогите на един уморен старец, скъпа дъще. Какво те води при мен?

Двамата се прегърнаха и Иърин обясни:

— Искам да повървя малко с теб, татко.

Мъжът повдигна вежди и в погледа му се изписа съмнение. Двамата продължиха пътя си в мълчание, прекъснато най-после от бащата:

— Нима не си дошла с намерението да ме обсипеш с въпроси?

— Много ми се иска да узная какво е решил съветът — призна с усмивка Иърин.

Ейд я огледа внимателно. Най-малкото от десетте му деца беше необикновено красиво същество. Очите на Иърин отразяваха зелената красота и силата на родната страна. Абаносовочерната й коса, блеснала на слънцето, обкръжаваше фино изрисувано лице с нежна розова кожа. Ала не само външността й изпълваше бащиното сърце с гордост. Иърин се отличаваше с остър ум. Тя разбираше много от политика, четеше повече от братята си и имаше прекрасен почерк. Освен това гласът й беше мелодичен също като този на Биди, а свиренето й на арфа беше дори по-добро от това на сестра й.

Освен това Иърин умееше да върти меча не по-лошо от всеки млад воин. Макар че синовете му открито показваха недоволството си, той позволи на дъщеря си да се обучава при най-добрите учители по фехтовка. Принуди момчетата да млъкнат със забележката, че трябва още доста да поработят над себе си, за да победят сестра си. След като тя беше в състояние да ги накара да паднат на колене, как щяха да се справят с непобедимите норвежци?

Все пак въпросът на Иърин накара Ейд да смръщи чело. Откакто дъщеря му се бе върнала от разрушения Клонтайърт заедно с обезумелия си братовчед Грегъри, той не беше престанал да я наблюдава.

Норвежците бяха опустошили напълно Клонтайърт и бяха заробили жителите му. Иърин и Грегъри се бяха промъквали през прах и пепел и бяха успели да се измъкнат през стари подземни ходове. Ейд беше изпратил племенника си при монасите в Армаж. Благодарение на вътрешните си сили дъщеря му бе успяла да се съвземе от тежкото преживяване, но омразата срещу враговете продължаваше да тлее в сърцето й.

Ейд беше умен мъж и знаеше, че омразата може да подтикне човека към отчаяни действия. Едно такова чувство не се забравяше лесно, затова човек не бива да го поддържа в сърцето си и да действа, тласкан от страстта си, без да се допита до разума. Иначе го грози голяма опасност.

Досега той напразно се беше опитвал да обясни това на дъщеря си. Беше изненадан и смутен, че дълбоката й омраза е предизвикана от лични причини. Бриджит бе загинала от собствената си ръка, мъжът й Брайън беше паднат на бойното поле. Нападението беше предприето от войските на Олаф Белия, който се отличаваше с милосърдие въпреки ужасяващата си слава. Не позволяваше на хората си да убиват жени и деца и наказваше всяка безсмислена смърт на смел воин. Победените ставаха роби. Ала това съответстваше на повелите на времето, а и не всички роби водеха жалък, достоен за съжаление живот. Говореше се, че васалите на норвежкия вълк получават много по-добра храна от някои принцове, а през зимата са облечени в топла вълна.

Ейд въздъхна и вдигна рамене.

— Реши се да подкрепим датчаните, защото те се заклеха да се молят на Свети Патрик и ни обещаха да го почетат с големи богатства. Радвам се на това решение, защото вярвам, че те ще победят. Сега те са обединени и са много по-силни от преди.

Иърин сведе очи, за да не позволи на баща си да види припламналата в тях дива радост. Все пак усмивката й не убягна от вниманието му. Гласът му прозвуча остро:

— Не бива да придаваш твърде голямо значение на това решение. Самите ние няма да вдигнем оръжие срещу норвежците. Всички викинги са варвари и убийци, все едно какво име носят. Освен това знам, че въпреки днешното решение, някои ирландски племена ще се бият срещу датчаните. Бих посрещнал с радост едно поражение на норвежците, но това означава само да попаднем от едно гнездо на стършели в друго. Викингът ще остане тук, а аз не отдавам значение на произхода му. През следващите години трябва да се вгледаме по-внимателно в пришълците, за да определим кои са наши врагове и кои не.

Иърин кимна, макар че в момента не се интересуваше особено от умните слова на баща си. Тя се извърна настрана, за да не може той да отгатне мислите й. Защото помнеше викингския вълк също така отчетливо, както и кървавата сеч в Клонтайърт…

След онази страшна битка тя и Грегъри бяха избягали на един малък хълм над града. За да не пищи, момичето притискаше с ръка устата си и гледаше как викингските воини изнасилват лейди Мойра, жената на един от приближените на чичо й Брайън. Тогава видя и него, приличен на бог на слънцето, възседнал черен като нощта кон, много по-грамаден от хората си. Гласът му изплющя като гръмотевица, когато им заповяда да спрат и ги обвини в жестоко отношение към жената. Попита ги каква полза ще имат от полумъртви роби. Божичко, как го мразеше Иърин…

Тя разбираше разсъжденията на баща си. Не, норвежкият вълк не беше убил леля й, нито беше изнасилил бедната лейди Мойра. Обаче той беше новият владетел на Клонтайърт и ирландските й сънародници бяха роби на един варварин и езичник.

В онзи страшен ден Иърин се беше заклела във всичко свято да отмъсти за чичо си, леля си и Мойра. И сега гореше от желание Вълка да намери смъртта си, а неговата вълчица да стане робиня — онази красива руса жена, която яздеше плътно до него, стиснала в ръка окървавен меч. Той я гледаше и се усмихваше, а леденостудените сини очи бяха придобили почти човешки израз…

Човешки! За Иърин Вълка от Норвегия Олаф Белия беше дивак и варварин, животно. Сега всичко беше ясно. Ако ирландците и датчаните се обединяха срещу норвежците, той със сигурност щеше да умре.

Тя се опита да приглуши възбудата в гласа си.

— Както ми каза Фенен Мак Кормак, войските ще се съберат край езерото Карлингфорд. Освен това спомена, че ти също ще отидеш там, за да присъстваш на битката. Ще ми позволиш ли да те придружа, татко?

— Защо? Една жадна за кръв жена не е приятна нито на Бога, нито на хората. Би следвало да те изпратя при Биди, за да пречисти душата ти.

— О, татко, знам, че ти също се отвращаваш от онези езичници — възпротиви се Иърин. — Колко пъти съм те чувала да ги проклинаш. Питам се само защо не позволи на омразата да вземе връх. Така поне щеше да си отмъстиш за…

— Спри, дъще! — прекъсна я остро Ейд. — Аз съм Ард-Рий, кралят на кралете, и не мога да си позволя да поведа хората си в една безсмислена война, за да удовлетворя личната си омраза. Все още ме боли за смъртта на чичо ти и ще си отдъхна от все сърце, ако норвежците претърпят поражение на бойното поле. Смятам обаче, че е по-добре датчаните да извършат онова, което аз не мога.

— Разбирам те, татко. Но имам други причини да те придружа.

— Така ли? И какви са те?

Не й беше приятно да лъже баща си. От друга страна обаче, не можеше да му обясни какъв ужас беше изживяла в Клонтайърт. Мое е отмъщението, беше казал Господ Бог с устата на Свети Патрик. Човекът нямаше право да отмъщава. Само че сърцето на Иърин крещеше за отмъщение. Тя се усмихна и вдигна глава.

— Не съм жадна за кръв, татко. Става въпрос за… — Тя млъкна и се изчерви. — … за Фенен Мак Кормак. Той ме ухажва много упорито. Все още не знам как да приема благосклонността му, но ако ми позволиш да прекарам известно време в компанията му…

Ейд заинтересовано вдигна вежди.

— Фенен Мак Кормак? Той е добър мъж и смел воин, който предпочита да повика на помощ разума, вместо юмруците. Радвам се, дъще.

— Значи ми позволяваш да те придружа?

— Не съм много сигурен. Може да стане опасно. Ще трябва да изпратим отряд, който да проследи на кого ще се усмихне победата. Примирието гарантира живота на мъжете, но не…

— Татко! — прекъсна го сърдито Иърин. Не биваше да му позволява да се измъкне, особено след като бе посрещнал с одобрение привързаността й към младия крал Фенен. — Старият друид Мергуин има колиба близо до езерото Карлингфорд. Там ще бъда на сигурно място, докато ти се срещнеш с датчаните.

Ейд вдигна рамене. Той беше християнин, но не хранеше омраза към малкото останали друиди, които продължаваха да изповядват старата вяра. Освен това обичаше Мергуин и често му беше поверявал Иърин. В колибата, обкръжена от гъста гора, дъщеря му щеше да бъде в безопасност. Все пак той не искаше да изпълни веднага прищявката й. Първо трябва да я накара да се позамисли малко върху някои изконни женски добродетели, каквито бяха съзнанието за дълг и послушанието.

— Ще поговоря с майка ти и утре ще ти съобщя решението си. Тази вечер ти позволявам да седнеш до младия крал, който е завоювал благоразположението ти, но после поговори със сестра си Биди, която винаги е упражнявала благотворно влияние върху душата ти.

Иърин послушно склони глава, скривайки радостта си. Вече знаеше, че е победила.

— Да, татко. — Тя му подаде челото си за целувка и проследи с поглед отдалечаването му.