Джеймс Олдридж
Да яздиш диво пони (8)

VIII.

Елисън Еър имаше достатъчно влияние в полицията, за да нареди да настанят Скоти — здраво хванат от полицая Пит Питърс — в спортната му кола, да го изведат от изложбата и да го закарат при родителите му. Друго не можеше и да направи — Скоти беше дребничък, жилав и пъргав и всякак можеше да се измъкне, освен ако не го заключеха в полицията, но това щеше да е вече прекалено. Скоти плачел от яд и крещял, че всички те са крадци. Нямало съмнение, че щом се освободи, ще потърси отново понито.

Когато откарали Скоти, позволили на Джоузи да се върне в жълтата двуколка. Тя настоявала да участва в конкурса (и то с бели ръкавици) — нищо, че Бо бил вече неспокоен и се дърпал от всичко, което се изпречело на пътя му.

— По-добре да се кача и аз — казал Елисън на дъщеря си.

— Да, качи се — настояла мисис Пат Елисън.

— Нищо ми няма — упорствала Джоузи. — Оставете ме на мира.

С Том се бяхме скрили на сигурно място зад няколко огромни копи сено и щом се раздаде сигналът за състезанието, видяхме Джоузи да излиза в тръс от ливадката. Тя се появи на хиподрума с доста самоуверен вид, но лицето й все още гореше от яд и вълнение. Застанахме до хиподрума, за да можем да я виждаме. Но нещата се бяха изменили и ние не знаехме дали все още искаме тя да спечели. И тя не спечели, тъй като Бо се прояви недисциплинирано. Стресна се силно от едно знаме, а също и от хвърчащ лист хартия. На Джоузи дадоха утешителната награда и тя бе вбесена от това разочарование.

Към края на деня, когато двуколката на Джоузи бе натоварена на камион, а Бо — във фургон и Елисън бе загубил и третото надбягване, всички вече бяха научили за постъпката на Скоти. Бяха дочули и за твърдението му, че Бо е всъщност Таф. Тази необичайна ситуация даде повод хората да поспорят още преди да си тръгнат от изложбата.

Беше ли възможно Бо и Таф да са едно и също пони?

С Том спорихме чак до къщи. Бяхме от малкото истински очевидци, така че имахме реална представа за спонтанното и дълбоко убеждение на Скоти, че Бо е всъщност Таф.

— Това е той! Това е Таф! — каза Том с убеждението на десетгодишно момче. — Уверен съм.

— Защо си уверен? — възразих аз, винаги по-нерешителен в убежденията си, отколкото Том, винаги по-предпазлив към въпросите, изискващи категоричен отговор. — Как така стана, че Скоти го позна изведнъж?

— Защото го позна. Просто го позна — сърдито заяви Том.

— Не съм много сигурен.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — ядоса се Том.

Ядът и увереността на Том бяха въведение към типичната за бъдеще атмосфера, началото на коренни разногласия, които постепенно обзеха и целия град. Преди да се раздели градът на две, случаят трябваше да стане публичен въпрос.

Двамата с Том нямахме търпение да видим Скоти и на другата сутрин, събота, станахме в шест часа и веднага поехме към фермата им върху един велосипед, взет на заем. Заварихме Скоти да почиства от калта малките дренажни канали, с които Ангъс Пири се опитваше да изсуши мочурливата и солена почва. Стояхме босоноги в черната солена кал и любопитно наблюдавахме Скоти, който продължаваше да хвърля ядосани и сърдити погледи със сините си очи.

— Защо си така сигурен, че това е Таф? — попитах го аз, след като ни разказа как го довели обратно с колата. Оставили го на една миля от фермата — на коларския път, и полицаят Пит Питърс го предупредил, че хване ли го още веднъж да буйства в града, ще го затворят в участъка.

— Откъде знам, че е той ли? — възмутено попита Скоти. — Откъде знам ли? — повтори отново той, явно опитвайки се да намери истинския отговор. — Ами ето, аз знам вие кои сте, нали? — измисли го най-накрая той.

— Да, но това е друго.

— Не, не е друго. Видя ли ви, аз ви познавам, както бих познал и Таф, ако го срещна. И това е всичко.

— Това няма да убеди никого — изтъкнах аз.

— Аз съм убеден — обади се Том.

— И аз — заяви Скоти.

— Добре. Тогава как мислите са го хванали? — настоявах аз.

— Откъде да знам… Може би Дормън Уокър си го е взел обратно.

— Не, не е, защото Блу Уотърс разказа на всички как са уловили понито от дивото стадо.

— Празни приказки.

— Може би Таф наистина е преплувал реката и е останал с дивите понита? — предположи Том.

— Таф никога не се доближава до вода! — упорстваше Скоти. — Вероятно са го хванали по някакъв друг начин. Както и да е — това е Таф. Сигурен съм.

Трудно беше да се спори с него, затова и не се опитвах. Но когато запитахме Скоти какво възнамерява да нрави, той придоби тайнствено и заговорническо изражение и каза:

— Не знам. Но ще направя нещо.

— Никога няма да ти го дадат — заяви Том, който поддържаше с жар своето твърдо становище. — Дори няма да те пуснат да припариш до „Ривърсайд“.

— Какво смята баща ти? — обърнах се аз към Скоти.

— Смята да се откажа — дори това да е Таф. Казва, че Таф е изчезнал завинаги и толкова.

— Прав е, Скоти — тъжно казах аз. — Нищо не може да накара Джоузи Еър да даде Бо — дори и да е Таф. Така, както е привързана към него…

— Ще видим… — рече заплашително той. — Ако не го даде… Ако не го даде…

Скоти не довърши мисълта си, защото не можеше да обясни как точно би постъпил — така, както не можеше да обясни защо е сигурен, че това пони е Таф.

До понеделник сутринта се разбра, че Еърови са дълбоко развълнувани от случката. В събота вечер Блу разправил в „Белия лебед“, че Елисън го разпитал как и къде хванали понито и има ли някаква вероятност то да не е от дивото стадо. Ние пък научихме всичко от Арк Аркрайт, единственото момче, на което се разрешаваше да стои в бара на хотела, тъй като баща му беше собственикът. Арк винаги подслушваше всичко, което би ни заинтригувало.

— Защо ли Елисън бе така разтревожен? — чудел се Блу. — Нали видя как докарахме Бо и още три понита от дивото стадо?… За какво ме пита? Той сам знае, че Бо е от стадото.

— Може да е бил от стадото — обадил се Даути Ендрюз, един от местните скептици. Даути беше кльощав бедняк, техник по професия, вдовец с хубава дъщеря. — Но откакто малкият Пири изгуби понито, минаха няколко месеца, че и повече. Може да се е върнало в стадото и да е станало отново диво. То и без това си беше полудиво — как го яздеше това дяволче, а… Да ги бяхте видели как профучават зад дървения склад!

— Недей да свързваш това с Бо — категорично заявил Блу. — Бо беше съвсем див, когато го докарахме от саваните. Нали го знам.

Блу бил в стихията си — ръкавите му били мокри от пяната, преливаща от чашата с бира. Според мен тогава се е сложило и началото на големите противоречия, макар на този етап (що се отнася до бара на „Белия лебед“) всичко да се свеждаше само до спора за един кон. В Сейнт Хелън продължавахме да ценим конете — може би защото истинският товарен кон започваше да изчезва от бита ни или защото символизираше изгубената връзка със слабо населените местности. Истината бе, че като повечето австралийци, деветдесет процента от гражданите на нашия район не знаеха нищо за слабо населените местности и за конете, въпреки че не бяха кой знае колко откъснати и от двете. Има един мит, все още жив, който представя австралийците като потомци на коняри, браничари и бедни труженици от слабо населените местности; докато жителите на наистина слабо населените места са били винаги не повече от пет процента от цялото население и истинските австралийци са австралийците от градовете и околностите им. Но митът се предава от поколение на поколение и човек трябва да е живял в някой провинциален град като Сейнт Хелън и да е виждал главната му улица, претъпкана в събота вечер с разпространителите на този мит, за да разбере колко мним е така нареченият „австралийски тип“. В действителност истинският „австралийски тип“ е нещо много по-достойно.

И така, всеки спор относно притежание на коне — особено когато се нуждаеше и от загадъчни, тайни сведения — бе идеален случай за повеждане на солиден, шумен спор покрай поцинкования бар на „Белия лебед“, който до осем вечерта ставаше толкова мокър, че заприличваше на ръба на плувен басейн. Едни и същи препирни се водеха до безкрайност.

— Ама вие не разбирате — пренебрежително заявил Блу след десетата си запотена халба със светла бира, когато спорът вече се нуждаел от известно разпалване. — Никой не можеше да се приближи до това пони, когато го хванахме. Диво пони и толкоз. Нали лично съм го видял. Лично!

— Че до него не можеше да се приближиш и когато го яздеше малкият Пири — обадил се един от привържениците на Скоти, беден фермер от другия край на града. Наричахме го Домси. Истинското му име беше Бедсън, а Домси идваше от „Бедсън — бедсън — беда — за — дома — си“. Той беше най-добрият тромпетист в градския оркестър. И винаги в опозиция на всичко, което правеше или казваше Блу Уотърс.

Блу му заявил да си гледа тромпета.

— Ти си просто ехото на господаря си — спокойно му отвърнал Домси.

Спорът потръгнал на зле, преминавайки в обиди, а Скоти и Таф били забравени.

Баща ни спомена, че в понеделник вечерта Дормън Уокър наминал покрай кантората му и го попитал какви са законните положения при подобен случай.

— Отговорих му, че законни положения изобщо няма. Той явно си иска понито, без да влиза в конфликт с Елисън Еър.

— Какъв конфликт? — попита Том. — Какво общо има Дормън Уокър?

Татко обясни на Том, че при всяко оспорване на собственост само съдът може да разреши окончателно въпроса. Ето защо Дормън Уокър се интересувал от закона.

— Но понито е на Скоти — заяви Том.

— Ти откъде знаеш? — попита го татко.

— Ей така, знам.

— А ако и Джоузи „ей така“ знае, че понито е нейно? Тогава какво?

Том мълчеше.

— Понито е у Джоузи — подчерта татко — и при тези обстоятелства в деветдесет на сто от случаите се смята за нейна собственост.

— Но ако понито е наистина на Скот Пири? — намеси се мама.

— Ангъс Пири трябва да представи доказателства, за да го докаже. Доста безнадеждна задача според мен.

— Аз изобщо не мисля, че това е понито на Скоти — каза сестра ми Джийни. — Ти смяташ, че е негово, просто защото ти е симпатичен — обърна се тя към Том. — На мен пък ми е симпатична Джоузи и ви заявявам, че то е нейно.

Ето как и в нашето семейство възникнаха противоречия, но не въз основа на някакви съществени доказателства — такива, на каквито разчиташе татко, — а въз основа на страната, която предпочитахме и поддържахме по чисто субективни причини.