Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ride a Wild Pony, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Издателство „Отечество“, София, 1984

Художник: Венелин Вълканов, 1984

История

  1. — Добавяне

X.

Ако Джо Колинз знаеше от самото начало, че татко ще се заеме така съвестно със защитата на Скоти, може би щеше да действа по различен начин. Той, изглежда, бе забравил, че именно такива дела татко считаше за много сериозни. Освен това по някои въпроси татко и полицаят бяха стари врагове, и то не защото татко не уважаваше полицията. Той я уважаваше и очакваше много от нея. Но може би твърде много.

Законите и тяхното прилагане бяха за татко единственият непоклатим критерий в живота и случеше ли се полицията да заобикаля закона или погрешно да го тълкува, татко побесняваше, сякаш е хванал крадец. Но, от друга страна, той винаги помагаше на полицията, когато го помолеха за нещо. Понякога Джо Колинз срещаше трудности и се нуждаеше от помощ — татко с готовност му услужваше.

Този път обаче татко бе възмутен от Колинз, тъй като смяташе, че е нарушил две важни правила от полицейския устав.

— Не вярвам да има съществени доказателства за подкрепяне на обвинението — каза татко на вечеря. — Той просто се опитва да сплаши Пири с незаконни методи, за да вземе понито. С две думи, използва закона, за да си постигне набързо и брутално целта: нали Елисън Еър му е на главата. — Опитваха се да използват закона, за да се докопат до понито — ето кое вбесяваше татко. Или с други думи, вбесяваше го изопаченото прилагане на закона.

Знаех достатъчно за правосъдието и смятах, че Елисън Еър ще спечели делото, който и да е насреща му — дори и такъв фанатичен в принципите си човек като баща ми. Захванеше ли се сериозно с подобен случай, татко се превръщаше в правораздаващ тигър, готов в защитата си да разкъса на парченца всичко, което му се изпречваше на пътя. Още не беше навлязъл в тази фаза, но по време на вечерята ние забелязахме първите признаци. Предстоеше битка, и то от тези, които баща ми обичаше и в които всеки благоразумен противник трябваше да е нащрек.

И все пак становищата ни се различаваха.

— Елисън Еър иска да господства над всички — каза Том.

Но това не беше истина. Макар и десетгодишен, Том знаеше много за пренебрежението на богатите към бедните и на привилегированите към онеправданите. Питаеше вродена австралийска неприязън към местната „аристокрация“. Искаше от татко да се бори срещу всичко това. Но татко — нали беше англичанин — не разбираше нещата така. Той самият бе малко или повече аристократ. И не се интересуваше само от нарушаването на закона. За него проблемът се свеждаше до неизгодното положение, в което коренякът Елисън Еър бе поставил един емигрант. Татко уважаваше Елисън Еър, но и нямаше съмнение, че той е виновният за всичко, което ставаше със Скоти. Ето защо баща ми бе категоричен, че Скот Пири трябва да е равен с Елисън Еър поне пред лицето на закона. Това бе най-важното. То беше от особено значение за татко, тъй като той виждаше, че законите се прилагат твърде произволно към всички бедни, било то виновни, или не. А когато се боравеше с деца, към закона трябваше да се пристъпва особено внимателно. За този важен принцип в английското право (на което се основава и австралийското) бяхме чували неведнъж по време на вечеря.

— Но те изобщо не са внимателни — заявих аз. — Какво смяташ, че можеш да направиш?

— Преди всичко ще се опитам да убедя Страп, който ще бъде полицейският експерт по делото, тъй като е адвокат на Елисън Еър, да изтегли всички обвинения срещу момчето.

— Мистър Страп няма да ги изтегли, като разбере, че ти ще защитаваш Скоти — каза Джийни.

— Щеше да е така, ако делото си заслужаваше — рече татко. — Но той няма никакви съществени доказателства и трябва да е глупак, за да допусне такова дело да се разглежда в съда.

— Той няма да отстъпи — упорстваше Джийни. Тя ходеше в единственото частно училище за момичета в Сейнт Хелън, където учеше и Елън, дъщерята на Страп. Джийни все се караше с Елън, тъй като всичко, което засягаше бащите-съперници, се превръщаше в ожесточена малка война помежду им.

— Ще видим — каза татко, без да има каквото и да било намерение да говори повече за това.

Но аз, Джийни и Том започнахме да спорим. Джийни беше все още на страната на Джоузи Еър. Макар да не искаше да съдят Скоти, тя вярваше (както и повечето й съученички), че Скоти е откраднал понито на Джоузи и че трябва да й го върне обратно.

— Но тя има стотици понита — възмути се Том.

— Е да, но не като Бо. Всички знаят какво направи тя от това пони и колко са привързани един към друг. Тя зависи от него.

— Че тя може пак да си обучи някое — държеше на своето Том.

— Но не същото.

— Е, хайде, стига вече! — обади се мама.

— Кит, не съм ли права? — обърна се Джийни към мен. Това бе рядък комплимент, тъй като Джийни винаги имаше собствено мнение и рядко си търсеше поддръжник в споровете.

Но и аз самият не бях наясно. Беше ми жал за Джоузи Еър. На всички ни беше жал. Блу Уотърс естествено бе разказал в „Белия лебед“ колко тежък и нещастен е животът на Джоузи без Бо. Но не само понито й липсваше. Джоузи бе окончателно лишена от лесното придвижване из „Ривърсайд“, което й осигуряваше Бо. Тя отказваше и да говори за друго пони на мястото на Бо. Или Бо, или никой друг!

— Тя дори отказва да излиза — разправял Блу на посетителите на бара, които спорили за изчезването на Бо, подведени по изкусния начин, по който Блу им поднасял тайните си сведения.

Бирата се леела, а Блу се възмущавал:

— Все едно си се сдобил с чифт крака и изведнъж на другия ден ги изгубваш — може ли да не се разстроиш и да не проклинаш, а?!

Изобщо Джоузи била или разстроена, или сърдита, или плачела, или отказвала да учи. Много често побеснявала от възмущение, че се бавят с намирането на любимия й Бо.

— Трябва да го откриете! — молела тя баща си, хем ядосана, хем отчаяна.

И естествено Елисън правеше всичко, за да открие Бо. Той не беше коравосърдечен, нито пък жесток човек, но нищо не бе в сила да го спре в начинанията му, при положение че бе откраднато нещо така ценно и важно като понито-спасител на Джоузи. Аз дори разбирах Колинз, който действаше по принуда. Какво друго можеше да направи? Въпреки всичко продължавах да съм на страната на Скоти, който не беше образец на съвършенство (кой от нас е?), но който щеше да е истинска жертва, ако, разбира се, не съумееше някак да се измъкне. А Скоти се бореше и това будеше възхищението ни. На път за дома той прекосяваше града така, сякаш предизвикваше всички около себе си да отгатнат — ако могат! — къде е скрил понито. Хайде де, намерете го! Победете ме в играта на появяване и изчезване!

По същия начин се държеше и в училище. Изобщо беше станал много чувствителен и избухлив и ние внимавахме в приказките си с него.

Въпреки всичко смятам, че Скоти нямаше да има каквито и да е шансове, ако делото не бе в ръцете на такъв съвестен адвокат като татко. За мен законът представляваше огромен чук. Той сплескваше всичко под себе си в случай, че не се намеси някоя опитна ръка — обикновено по чудо. Делото на Скоти щеше да трае не повече от десет минути — разбира се, ако не беше баща ми. Ето с какво ме възмущава законът. Хората не могат да бъдат равни пред него, в случай че адвокатите им не са „равни“… Значи, важен е адвокатът, а не законът…

— Е? — настояваше Джийни, предусещайки съмненията ми. — Не съм ли права, Кит? Не смяташ ли, че това е понито на Джоузи Еър?

— Не мисля, че Скоти би взел понито, ако не е сигурен, че е неговото.

Джийни въздъхна дълбоко.

— И кога ще се води делото, ако се стигне до съд? — попита мама.

— Следващата седмица.

— Колко ще продължи?

— Вероятно няколко часа.

— И това ли ще е всичко?

— Не зная със сигурност, Хана — каза татко, леко раздразнен.

Знаех какво си мислеше мама. Татко нямаше да получи нищо от това дело. Пири не можеше да му плати, а и татко не би им взел пари. Ето защо и ние бяхме доста бедно семейство. На кухненската ни поличка също не се намираха пари. Непоклатимата принципност на баща ми обикновено водеше до липса на клиенти. Той или печелеше делата не както трябва (печелеше юридически, но не и финансово), или (със същия ефект) ги загубваше в името на правдата. Ето защо много от хората в града ни не го търсеха за услуги.

— Предполагам, че няма как да не се заемеш с делото — каза мама, сви примирено рамене и започна да раздава десерта — мляко с ориз, — както обикновено не достатъчно сладко. Сигурно отново бяхме свършили и захарта, и парите. Но ние бяхме свикнали с това и почти не го забелязвахме.

В неделята преди делото да бъде изпратено в съда, Елисън Еър отишъл във фермата на Пири, но не с обичайните си бричове, а със сиви панталони и сако. Застанал на стъпалата под балкона и извикал Ангъс, който обядвал. Ангъс се показал — Скоти бил зад гърба му — и Елисън, казал, че иска да разговаря с тях.

— Не мога да ви спра, щом искате да говорите — нелюбезно рекъл Ангъс. — Казвайте каквото има и изчезвайте от фермата ми.

Ангъс нямал никаква причина да е учтив с Елисън и явно предчувствал, че щом Елисън Еър е дошъл да разговарят, то сигурно му крои някакъв номер. А освен това татко беше наредил на Ангъс да не обсъжда делото с никого — особено с някой от противната страна. А ето че главният противник бе дошъл да преговаря.

— Ще дойдете ли да поприказваме в колата? — попитал Елисън. — Спрял съм колкото се може по-близо до асфалтовия път. — Говорел учтиво и убедително.

— Защо? — попитал подозрително Скоти.

— Ти мълчи — рязко му казал Ангъс.

— Дъщеря ми Джоузи е в колата и иска да говори с теб — обърнал се Елисън към Скоти.

— Синът ми няма да мръдне оттук. Освен ако не докарате полиция — отсякъл Ангъс.

Елисън пламнал, но запазил самообладание (по начина, по който Скоти ни разказа всичко, личеше, че се възхищава от поведението на Елисън).

— Уверявам ви, че там е само Джоузи. Иска да поговори само пет минути със сина ви. Давам ви честната си дума.

Ангъс се колебаел. Скоти и мисис Пири стояли зад него и по всичко личало, че са объркани от учтивата покана и от внимателното отношение на Елисън към тях.

— Моля ви, мисис Пири, убедете ги да дойдат — казал Елисън. — Вие сте майка, ще разберете.

Изглежда, в този момент Елисън бил забравил, че именно той е причината да призоват Скоти в съда като конекрадец. Или просто не се е замислял какво ли изпитва Скоти сред калта на мизерната ферма, застанал на балкона на тази гола къща в очакване да бъде съден като углавен престъпник.

— Да, тя е майка, майка на сина си! — ядосано заявил Ангъс. — На този, когото вие искате да изпратите в затвора! Хайде, омитайте се от земята ми, омитайте се заедно с майчинските си брътвежи!

— Извинете — бързо го прекъснал Елисън, — не исках да ви засегна. Но ако може, елате да поговорите с Джоузи, мисис Пири. Ти също — обърнал се той към Скоти. Никога не го наричаше с името му. — Сигурен съм, че ще уредим нещата във ваша полза. Тримата Пири отново били озадачени.

— Каква полза? — хитро попитал Ангъс.

— Мисля, че ще е по-добре да дойдете при дъщеря ми и тогава ще разберете.

Скоти пръв се усетил какво става и бързо казал ла баща си:

— Не отивай, татко! Това е номер!

Ангъс му наредил да мълчи.

— Защо искате да се срещаме с дъщеря ви? Какво ще е това, което тя може, а вие не можете да ни кажете? — попитал Ангъс.

— Работата е там — казал Елисън, сдържайки се да не избухне, — че дъщеря ми иска да поговори с момчето ви и да му обясни какво означава понито за нея.

— Кое пони? — ядосано попитал Ангъс. — За какво пони ми говорите?

Елисън започвал да губи търпение.

— О, хайде, Пири! Бъдете благоразумен, за бога!

Скоти започнал да се измъква назад, сякаш сега, след като бил разкрил намеренията си, Елисън се готвел отново да го сграбчи. Елисън забелязал Скоти и бързо казал:

— Чакай! Не си отивай! Само минутка, момче!

Може би ако беше казал „Само минутка, Скоти“ и ако беше разговарял приятелски, без да демонстрира господарския си нрав, Елисън щеше да успее.

— Джоузи не може да дойде дотук — обърнал се към Скоти той. — Ето защо си мислех, че ти не би имал нещо против да отидеш при нея.

И направил още една грешка. Не мисля, че Елисън нарочно се е опитвал да бие на чувства. Беше прекалено горд, за да го направи. Просто отправил една молба, но тя била предварително обречена поради много други сложни обстоятелства. На Скоти и родителите му им било ясно, че като ги моли да видят безжизнените крака на Джоузи, Елисън се надява на милост от тези, които най-вече се нуждаят от нея, и на състрадание от тези, които живеят от трохите на човешкото състрадание.

— Няма да отида — рекъл Скоти и отново заотстъпвал назад. — С вас не отивам никъде.

Елисън разбрал, че няма да успее да го помръдне и казал примирено:

— Добре тогава. Аз ще ви го кажа.

— Е — мрачно рекъл Ангъс, — да чуем.

— Предлагам ти да си избереш което пони искаш от дивото стадо — обърнал се Еър към Скоти, — но ако върнеш онова пони…

Скоти бил готов да избяга. Не изчакал баща си и казал на Еър:

— Не искам вашите понита, мистър Еър.

— Ще ви дам и двайсет лири като жест на добра воля — обърнал се Елисън към Ангъс.

— Двадесет лири ли? — повторил Ангъс.

— Не! — изкрещял Скоти на баща си.

— Не слушайте момчето — казал Елисън.

— Вашето пони не е у нас — развикал се Скоти. — Така че няма смисъл да ме молите да ви го върна. Не е у нас.

— Но аз знам, че е у вас — рязко казал Елисън.

— Къде е тогава? Защо не го намерите?

— В края на краищата ще го намерим — мрачно заявил Елисън, — но вие няма нищо да спечелите. Бих искал обвиненията срещу сина ви да бъдат оттеглени — обърнал се към Ангъс той.

— Казва го, за да те подлъже — извикал Скоти.

— Вие как мислите, мисис Пири?

— Синът ми не е откраднал коня ви. Той не е крадец.

— Но вижте какво — замолил се пак Елисън, — това е просто едно пони. Ще получите друго, също така хубаво, а и двайсет лири отгоре. Ще изтегля обвинението си и всичко ще приключи. Бъди разумен, човече. Правя ви много щедро предложение.

Ангъс явно се замислил дали да приеме, но благодарение на някакъв жалък импулс на останала гордост или на това, че погледнал сина си и видял завладяващата го безутешност, той се обърнал и презрително казал на Елисън Еър:

— Няма смисъл да идвате тук с парите и дъщеря си, мистър Еър. Аз не съм като вашите коняри пияници, нито пък синът ми е крадец. Не съм за двайсет лири. Тези двайсет лири не могат да ме накарат да се съглася, че синът ми е престъпник, който краде. Всичко, което притежава синът ми, мистър Еър, си е само негово. Това е то и няма смисъл да се опитвате да ме изиграете. Довиждане, мистър Еър, и проклет да сте с вашите грижи! Довиждане!

Ангъс се обърнал и влязъл в къщата. За миг Елисън останал лице срещу лице със Скоти. Скоти го изгледал смело, но доловил в очите му безжалостна решителност.

— Добре — казал Елисън. — Но господ да ти е на помощ за всичко, което направи на дъщеря ми!

— Нищо не съм й направил! — извикал Скоти след него, като вероятно едва се е сдържал да не се разплаче — нищо, че и той като Елисън Еър бил решен да се бори неотстъпно до самия край.