Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ride a Wild Pony, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Издателство „Отечество“, София, 1984

Художник: Венелин Вълканов, 1984

История

  1. — Добавяне

V.

Не присъствахме на опитомяването, но узнахме подробностите пряко или косвено от Блу, а и от другите коняри. Бо (от бо[1]) — името, което Джоузи даде на понито си — не изявил ни най-малко желание да бъде впрегнат, Джоузи искала сама да го привикне към впрягане, но се оказало невъзможно. Тя обаче ставала рано в златистите зори, когато петлите силно кукуригали над потъналите в роса поля, отивали в двора на конюшнята заедно с овчарското си куче Макс и просто говорела на дивия неспокоен Бо. Блу й предложил да опита да му даде обичайния морков, но Джоузи отказала.

— Няма да го разглезвам — казала тя.

Самата тя беше доста глезена и знаеше вредата от разглезването.

Затова пък, когато отивала при Бо, никога не вземала дългия си камшик. Разчитала на кучето Макс, което се примъквало сантиметър по сантиметър до Бо — като едно добро овчарско куче и постепенно го привиквало към домашния живот. Макс бил обучен да прави това и го правел добре. Джоузи настоявала да влиза на количката си в двора на конюшнята, за да може Бо спокойно да я разглежда. Елисън й разрешил, но наредил на Блу да я наблюдава внимателно винаги, когато се приближи до понито. Искали да привикнат понито с количката и със седналата в нея Джоузи — нали за момичето нямало друг начин да се приближи до Бо.

Джоузи прекарвала така почти целия си ден, а на Елисън и жена му било пределно ясно, че не бива да се намесват и да се опитват да се справят с Бо по по-прост начин. Щеше да бъде по-бързо, ако бяха опитомили Бо чрез ездач, но Джоузи не позволила да се качват на гърба му и Елисън се съгласил.

— Ако ще е кон за впрягане, нека да е кон за впрягане — рекъл той на Блу, който му предложил да ускори процеса с малко езда.

В почивките между уроците си с гувернантката Джоузи се приближавала с количката до Бо дотолкова, доколкото й позволявал. Когато най-накрая Блу го впрегнал в два пръта от върбово дърво, закачени за брезентовия колан, с който Бо непрекъснато бил опасан, Елисън държал Джоузи само настрани — понито препускало като бясно и се опитвало да се освободи от влачещите се, затъващи в земята прътове.

— Ще ги счупи! Ще се забият в него! — бунтувала се Джоузи.

— Няма, върбови са — успокоявал я Блу. — Най-много да ги поизвие малко.

Веднъж в отчаяните си опити да се отърве от тези досадни прътове Бо се залостил в раздалечените дъски на оградата около конюшнята, но инстинктивно почувствал, че мръдне ли, ще се нарани. Джоузи, която гледала безпомощно от количката си, започнала да вика Блу да дойде и да го измъкне оттам. Блу обаче бил отишъл някъде. И Бо си стоял така, със заклещена между гредите глава, но бил толкова уплашен, че изобщо не помръдвал. Съзряла удобен случай, Джоузи се приближила до него и започнала да гали твърдата му кокалеста челюст и да го чеше по коравата вдлъбнатинка над носа, която никой кон не може сам да си почеше. И въпреки че Бо не отмествал светлите си диви очи от Джоузи, Блу преценил, че всичко останало би било вече лесно.

— Чакай! — извикала Джоузи на Блу. — Не го пипай още!

Говорела на понито, без да спира да го милва по челюстта и ноздрите, докато Блу не се намесил.

— Не му се доверявай толкова много, Джоузи — предупредил я той. — Може да те ухапе всеки миг.

Едва успял да го каже и зъбите на Бо изтракали като на озлобено куче. Джоузи била малко по-бърза и издърпала ръката си.

— Това е нечестно! — възмутено казала тя.

Бо свил устни, а Блу заявил на Джоузи, че понито й се присмива.

— Я го напляскай! — казал й той.

— О, нека ме ухапе! — ядосано, но малко обидено рекла Джоузи и продължила да го милва и да му говори. Бо изтраял още малко и пак изтракал със зъби. Джоузи измъкнала ръката си отново, но този път в последния миг.

— Хайде стига толкова — намесил се Блу. — Следващият път ще те ухапе.

Но Джоузи не отстъпвала — изучавала Бо така, както я разглеждал той. Най-накрая Бо решил какво да направи — захапал другата й ръка. Но не злобно. Леко я гризнал като закачливо коте — а при подобни обстоятелства това може да се приеме и като ласка.

— Той изобщо не ме ухапа — повтаряла Джоузи, когато Блу разказал на господаря си за случката. — Това не беше ухапване!

Оттук нататък всичко било въпрос на време, но скоро станало ясно, че всъщност количката усложнявала нещата. Било необходимо Джоузи да се приближава права до понито. Да може да го заобикаля, да идва и да си отива с пъргавината на собствените си крака. А тя се движела само с количката напред-назад и била твърде ниска за понито — нали все седяла. Когато най-накрая накарали Бо да си отвори устата за юзда, той се съпротивявал, макар и не сериозно. След това било редно Джоузи да му я слага, но тъй като седяла много ниско в количката, тя само плачела от яд и безсилие в опитите си да пъхне юздата в устата му. Бо вирвал глава и Джоузи не можела да го достигне.

Тя настоявала по обичайния си упорит и непреклонен начин и Блу ни разказваше в съботите, че в процеса на опитомяването Бо започнал да навежда главата си така, че Джоузи успявала да сложи юздата в устата му.

Последният етап бил впрягането на Бо в двуколка. Разбира се, отначало не смятали да го тренират в специалната двуколка, поръчана от Еър. Можел да я счупи. А и не искали да го пускат с някой обикновен впрегатен кон. Ето защо Елисън поръчал на ковача си да приспособи, една стара двуколка, така че да прилича на онази, специалната, като й сложи малки колела и дълги прътове. Впрегнали Бо, а Блу Уотърс хванал юздите.

Но без резултат. Бо не помръдвал.

— Не го удряй! — извикала Джоузи на Блу, който седял в двуколката и чакал понито да тръгне. Бо просто отказвал да се помести.

Блу го плеснал с юздите по задницата, разклатил двуколката, но Бо пак не реагирал. Джоузи седяла в количката и се смеела, доволна от това, че Бо не изпълнява моментално каквото му се нареди.

— Хайде, Бо! — подвикнала тя окуражително. — Хайде!

Бо се огледал, но не помръднал от мястото си. Тогава пристигнал Елисън Еър в пикапа си и казал на Джоузи:

— Лош принцип е, Джоузи, да оставиш конят сам да решава. Ти трябва да решиш.

Взел камшика от двуколката, силно шибнал Бо по хълбоците и той подскочил лудо. Галопирал стотина метра по коларския път и макар че Блу го държал здраво за юздите, свърнал встрани по песъчливия банкет и поел през ширналите се ливади.

— Не го спирай! — викнала Джоузи на Блу. — И не му разранявай устата.

Блу не се и опитвал да го спре. Държал се за подскачащата, олюляваща се двуколка и ругаел Бо с нецензурни думи, друсайки се и залитайки на твърдата седалка. Най-сетне Бо се предал заради меката си уста и позволил на Блу да го изкара обратно на пътя. Не спирал да отмята гневно глава, а и не можел повече да търпи врязващата се юзда.

Въпреки всичко след този урок устата му била леко разкървавена и Джоузи се ядосала на Блу затова, че бил жесток към Бо. Блу се въздържал да не избухне и й обяснил, че друга възможност не е имало — иначе трябвало да пуснат Бо обратно в саваните.

— Впрегнеш ли го веднъж — рекъл Блу, — не бива да му отстъпваш за нищичко, дори и да му разраниш устата.

Джоузи знаела, че баща й и Блу са прави, но искала сама да ръководи нещата.

Но Блу имал нареждане от Елисън Еър да смекчи до голяма степен нрава и упоритостта на Бо, преди да Вземе и Джоузи в двуколката. И Джоузи се придвижвала с количката си до коларския път, крещяла наставления на Блу, а той се мъчел да усмири Бо, който все галопирал и подтичвал. Трябвало да го научи да бяга в тръс, леко и равномерно, иначе не ставал за впрягане. На кучето Макс било разрешено да подтичва до Бо — щом тръгнел в лек или бърз галоп, Макс го изпреварвал, излайвал един-два пъти до предните му краха и Бо намалявал ход. Полека-лека кучето и понито установили добро делово сътрудничество. Ритник, а срещу ритника — ухапване и Бо разбрал, че с Макс шега не бива.

При опитомяването на конете има, разбира се, един психологически момент, когато те спират да упорстват и започват да се приспособяват към онова, което се иска от тях. Наблюдава се до известна степен и осъзнаване. Ето този момент чакал Блу. И Джоузи също. Гледала как Бо подтичвал в тръс по коларския път, зад бараките, около градината и викала на Блу:

— Той е друг! Сигурна съм. Вземи ме до теб, Блу! Моля ти се!

Една вечер Блу установил, че в Бо настъпва онази тайнствена промяна, която означавала край на безгрижните дни в саваните и съобщил на Елисън Еър, че понито е готово за Джоузи. Всеки ден Джоузи отивала на количката си при впрегнатото пони. Отвеждала го от двуколката до ливадката пред конюшнята, като го държала за оглавника, а то вървяло след количката. Успявала и да го оседлава, като заставала на специално издигнат подиум. Бо отивал при нея, щом се появявала на оградата около конюшнята.

— Бо! — казвала тя заканително. — Ела веднага тук!

— Всичко върви много добре — казал Блу на Елисън, като се качвали веднъж на двуколката. — Но той крие все още много изненади. Не е злоблив, нито е необуздан, но все още търси възможност да се прояви.

Елисън държал твърде уверено юздите и Бо не можел да му изиграе номер — подтичвал в тръс напред-назад като стар кон, свикнал години наред да се подчинява на господаря си.

— Хм-м-м — подозрително рекъл Елисън, като слизал от двуколката. Чувствал, че Бо не е чак толкова послушен, колкото изглеждал. — Е, хайде — подканил той Джоузи.

Джоузи се приближила до двуколката, Блу я вдигнал и я настанил до баща й. Тя дръзко грабнала юздите от ръцете му, без да му даде възможност да протестира, и извикала:

— Давай, Бо! Давай!

Бо потеглил — внимателно и кротко в умерения си лек тръс. Но Джоузи го подканила да засили ход.

— Не го насилвай — казал баща й. — Бъди нащрек.

Всичко вървяло много добре, докато стигнали до няколко евкалипта на завоя към реката. Тъкмо завили и срещнали майката на Джоузи — Пат, която се връщала с крайслера си от гости. Лице срещу лице с крайслера, Бо инстинктивно пренебрегнал подръпването на юздите, които го спирали, свърнал встрани и хукнал презглава на милиметри от колата, въпреки че Джоузи продължавала да дърпа силно юздите. Елисън ги грабнал от нея, станал прав и така рязко ги опънал, че Бо застинал на място с подвити предни крака.

— Какво лудо зверче! — възкликнала майката на Джоузи, стресната от близкото разминаване. — Защо се държи така?

— Ти го уплаши, мамо.

— Но той е опасен…

Елисън мълчал и разсъждавал. После се обърнал към Джоузи и й казал, че Бо все още не преценява ширината на двуколката, в която е впрегнат.

— Ще трябва да си много внимателна и винаги сигурна откъде можете да минете и откъде не, защото той все още не може да се оправя. Ще се научи впоследствие, но в момента не се съобразява с широчината между колелата. Изобщо не я има предвид.

— Знам, знам — казала Джоузи, която нямала търпение да продължат. — Той само се стресна, нищо повече.

— Е добре, не му позволявай да се стряска. В него има скрито дяволче, Джоузи, и той ще се опитва да ти играе номера — стига да може. Ей така на̀, за да се забавлява. Но ти никога не бива да му позволяваш такива номера. Никога. Те са опасни за впрегнат в двуколка кон.

— Добре, добре — съгласила се Джоузи.

Последният етап бил впрягането на Бо в специалната двуколка с идеално полираните оси. Когато позволили на Джоузи да излезе за пръв път сама, се случило следното: двуколката се оказала много по-лека, а колелата й — благодарение на гумите и сачмените лагери — много по-гладки и Бо запрепускал с отсечена стъпка по коларския път в бързия си лек тръс, внезапно освободен от предишния тежък товар, Елисън бил доволен, а Джоузи — възхитена.

— Виж го как стъпва! — казал Елисън на жена си.

— Тя няма да се успокои, докато не подкара двуколката извън пътя през полята — рекла Пат Еър на мъжа си.

Очевидно и Елисън Еър се тревожел от това.

— Знам, Пат — отговорил й той. — Но по-добре сама да се увери какво може и какво не може да прави.

— Ами, точно пък Джоузи! — казала мисис Еър. — И да не може нещо, тя ще се стреми да го постигне. Я виж!

Джоузи пофучала с пълна скорост през портата в края на стария път. Между стълбовете имало доста разстояние, но тя трябвало да намали — нареждане на Еър за всички минаващи през портата двуколки, коли и ездачи.

— Не се притеснявай. Аз ще я наблюдавам.

— Да, ще трябва — въздъхнала мисис Еър. — Тя възнамерява да използва тази двуколка, сякаш не я кара, а язди.

Бележки

[1] Френски: красив. — Б.пр.