Джеймс Олдридж
Да яздиш диво пони (11)

XI.

И така — от понито нямаше ни вест, ни кост. Опитите на Елисън да си го получи обратно, като попритисне Скоти, пропаднаха. А ако Скоти наистина го беше скрил, то Колинз не успяваше да го намери. Аз пък не можах да открия сухо място, където Скоти да го е прекарал отвъд реката. Покрай брега от страната на Еърови имаше много следи от копита — нали дивото стадо ходеше на водопой, но това беше всичко. Аз обаче открих на брега от страната на Скоти едно заградено надве-натри местенце, в което явно бе държан кон — имаше доста конски изпражнения. Но обикаляйки все по-навътре из саваните, разбрах, че търсенето ми е безнадеждно, тъй като Скоти не би държал понито на едно място, особено някъде наблизо.

Татко знаеше за похожденията ми — Том му беше казал — и ме попита дали съм открил нещо.

— Нищо — отговорих му аз. Не му казах за онова местенце.

— А срещал ли си малкия Пири?

— Само в училище, днес. — Беше понеделник.

Татко все още не беше разговарял със Скоти и ни каза, че няма намерение да го прави засега. Ангъс Пири беше идвал в града, за да разкаже на татко за посещението на Елисън Еър. Същия ден Елисън минал покрай кантората на татко и го помолил да убеди Пири да приеме предложението му.

— Елисън ми заяви, че не иска да действа по съдебен ред — каза ни татко по време на вечеря, или по-скоро го каза на мама. — Искал да уреди въпроса бързо и лично, без повече разправии.

— И ти какво му отговори?

— Наложи се да му заявя, че е трябвало да мисли за това още в началото, вместо да заплашва Пири със съд.

Татко не сметнал предложението на Елисън за уместно. То не вървяло по две причини.

— Предложението предполага вината на момчето, което, разбира се, е неистина. И второ, предлага се парично възнаграждение, за да бъде призната вина — а дори момчето да е виновно, това не е честна постъпка.

Думите му означаваха, че делото щеше да се състои.

— Ами Страп? — попита Том.

— Той отказа да изтегли обвинението — отговори татко.

— Казах ви, че ще откаже — обади се Джийни.

— Страп заяви, че Еър е направил на Пири едно щедро предложение. Щом се отказват, той нямал друг избор освен да поддържа обвинението.

Междувременно търсенето на понито продължаваше, но до сряда когато беше заседанието на местния ни съд, така и не успяха да го открият. Този съд беше най-нисшата инстанция в съдебната система на щата ни. Делата се разглеждаха по бързата процедура, в зависимост от обвинението и уликите. Един вид съд за малолетни, но сериозният му състав през този ден подсказваше за нещо по-особено от обикновено. Страп беше съобщил, че ще призове трима свидетели. Татко бе решил да няма свидетели и да действа според случая.

— Всичко, което мога да направя, е да ги накарам да загубят, използвайки техните доказателства — каза татко. Ето защо той нямаше нужда от Скоти в съда. Въпреки всичко той накарал Ангъс Пири да доведе сина си в къщи рано сутринта. Тръгнахме за училище и оставихме Скоти да седи на стъпалата на предната тераса — беше със сиви панталонки, риза, дори и връзка и с онези обувки с дебелите подметки. Изобщо — готов за съда.

Татко отишъл в кантората си заедно със Скоти и въпреки че не ги видях, можех да си представя как са изглеждали. Татко беше стегнат, нисък мъж, доста набит и винаги гледаше право пред себе си, когато вървеше. Скоти също бе доста набит, но имаше необичаен вид в отчайващо странното си облекло. И тъй като татко не можеше да разговаря с деца, или по-скоро не умееше да го прави, ние всички се питахме какво ли са си приказвали със Скоти. Оказа се, че всичко, което са си говорили по пътя, било от съществена значение и татко изкопчил от Скоти много повече, отколкото всички ние заедно със собствения му баща. Вероятно силата на татковата честност бе покорила или респектирала Скоти. Каквито и чувства да изпитваш към татко, едно беше сигурно — на него можеше абсолютно да се довериш. И Скоти явно му се беше доверил.

Така или иначе Скоти не отиде в съда. Това бе необичайно — татко му бе наредил да не припарва там, Изпратил го на училище и му казал да се яви в съда само ако полицаят Пит Питърс дойде да го извика с призовка.

— С никой друг да не тръгваш! — предупредил го татко.

Местният съд и полицията заразпитваха доста грубо къде е Скоти. Защо не е в съда? Защо адвокатът му мистър Куейл не го е довел? Може би момчето се укрива? Не? Тогава къде е? Не желае ли мистър Куейл полицията да го доведе?

Седях най-отзад (не отидох на училище), но знаех как да се скрия (не бих изпуснал възможността да видя какво ще се случи, ако ще да е за това, че после трябваше да защитавам всичко, казано от изключителния ми баща). Дори момчетата не вярваха, че татко има шансове да отърве Скоти. Но татко беше в спокойното си сдържано настроение, макар да бе рязък.

— Не намира ли съдът, че все още присъствието на момчето не е необходимо? — започна татко. — Смятам, че при тези обстоятелства е по-добре, ако то не знае за опитите на ищеца да го опетни.

Ето така започна татко, но главният съдия веднага го прекъсна. Забелязах как демонстративно го прекъсна тъкмо когато Елисън Еър влезе в залата. Направи го така, сякаш искаше да смае Елисън Еър с решимостта си да усмири баща ми. Това, разбира се, можеше да се очаква от съдията Крос (наричахме го Крос Мазния, тъй като беше пенсиониран адвокат, ипотекирал много местни ферми, който винаги се опитваше да осъществи близост с богаташи като Елисън Еър). Другите двама съдии се казваха Джимпсън и Джардин, но те не бяха важни, тъй като не бяха юристи (единият беше политик, другият — инспектор) и никой, не само татко, не им обръщаше внимание. Странно, но татко понесе забележката на съдията доста спокойно.

— Просто не желая момчето да чуе с какви думи е описано в обвинението — каза той.

Последва протест от страна на мистър Страп, полицейския пълномощник.

— Е, добре. Тогава ще го формулирам другояче — каза татко с преднамерена сдържаност. — Ако момчето загуби делото, с удоволствие ще ви го доведем. Щом желаете това.

— Това не е въпрос на желание, мистър Куейл — ядосано заяви мистър Крос. — Законът го изисква, Момчето трябва да е тук. И вие го знаете.

— При някои обстоятелства, ваша милост, се допуска непълнолетният обвиняем да отсъства при разглеждане на делото.

И с помощта на юридическата литература и бележките си, татко приведе половин дузина примери от австралийската съдебна практика, като започна чак от времето на колонизацията, когато синът на някакъв губернатор и няколко други синове на влиятелни граждани били избавени от неприятностите при излагане на обвинението. Татко цитира убеждението на някои съдебни заседатели, че в определени случаи присъствието на обвиняемия е вредно за него. Трябва да се правят изключения и така нататък, и така нататък…

— Добре, добре — нервно го прекъсна мистър Крос, докато татко повтаряше с доста високомерен тон тези примери на австралийски „изключения“ при дадени обстоятелства.

— Да смятам ли, че предложението ми ще се има предвид от уважаемия съд? — настоя баща ми.

— Да, ще се има предвид, мистър Куейл — раздразнено му отвърна мистър Крос.

Знаех, че започнеше ли по този начин — а именно, заставяйки съдиите да се защитават, — татко се залавяше с нещо, от което не само че нямаше да се откаже, но щеше да става все по-нападателен и по-нападателен. И преди бях наблюдавал подобни ситуации, тъй като татко ме насърчаваше да посещавам съда, но не заради него, а за да видя как се прилагат законите. Искаше му се и аз да стана юрист, но стана така, че като свидетел на човешките мъки, драми, нещастия и безпътици, аз си извлякох други поуки. Станах писател, а Том, с неговото остро чувство за справедливост, реши да върви по стъпките на татко.

— Мистър Страп — попита съдията, докато татко чакаше, — настоявате ли момчето да присъства!

Страп беше много едър мъж и винаги носеше идеално чисти бели ризи. Понякога си слагаше папионка. Гледаше татко така, сякаш не виждаше как би се спасил от чудатостите на този вятърничав англичанин.

— О, мисля, че засега можем да разрешим на този див млад закононарушител да не присъства — каза Страп с малко пресилена непринуденост.

Татко изведнъж удари по масата.

— Ваша милост! Ако бях нарекъл този адвокат… — Помислих си, че ще каже „дебело прасе“, но татко каза: — … „юридически лицемер“, той би протестирал решително. Нали така, мистър Страп?

— О, извинете — каза Страп. — Вземам си думите назад и да продължаваме, за бога!

— Продължаваме, разбира се — отговори му татко. — Но ще моля съда да следи занапред адвокатът на противната страна да избягва подобни коварни клевети по адрес на моя довереник. Момчето е добро и никой в съда не бива да забравя това.

— Имате думата, мистър Страп — бързо се намеси главният съдия и аз долових онова невротично извисяване на гласа му, сякаш отново се стараеше да угоди на Елисън Еър, но не беше уверен, че ще съумее да го направи.

Делото не беше сложно. Страп разказа историята на Бо — улавянето му, опитомяването му, как е станал любимец и помощник („и то наистина незаменим помощник“) на Джоузи Еър и как тя се е придвижвала с него въпреки трагичния си недъг. Страп се спря с подробности на случката със Скоти по време на изложбата, а после спомена за произшествието в нощта преди изчезването на Бо: на брега откъм страната на Еърови била забелязана дребничка фигурка, лицето избягало, като преплувало реката. Описанието на незнайния нарушител съвпадаше с външните белези на Скот Пири. А от всичко останало следваше, че единственото лице, истински заинтересовано от кражбата на понито, бе въпросният обвиняем. Страп заяви, че според всички улики Скот Пири е единственият възможен виновник, потвърдено и от собствените му реакции — чрез опита си да избяга, оказвайки съпротива на полицията, той сам бе допринесъл доказателства към вината си.

— А освен това — каза Страп — ние имаме свидетел, който ще ви увери, че е видял обвиняемия Скот Пири да язди пони край брега на реката рано сутринта след изчезването на понито.

Това бе изненада за мен и аз погледнах татко. Той пишеше нещо на син лист — спря за миг, без да вдига поглед, и продължи да записва.

Страп заяви, че не иска да вдига шум около делото. В него нямало нищо необикновено освен, разбира се, скръбта и ненужните мъки, които изживявала малката Джоузи Еър.

— Молим съда да реши делото бързо и хуманно. Не искаме да бъдем отмъстителни. Не искаме да наказваме никого. Всичко, което искаме, е връщането на понито. Като, разбира се, се съблюдава законът…

Татко слушаше невъзмутимо. Изведнъж прекъсна Страп и каза:

— Вие от чие име говорите — от името на довереника си или от името на полицията?

Последваха потоци от нападки между двете страни. А после главният съдия попита татко дали има да каже нещо съществено, преди да бъдат извикани свидетелите.

— Не, нямам — отговори татко. И се обърна, за да огледа присъстващите. Огледах се и аз. Залата бе пълна — рядък случай за едно обикновено съдебно дело. Съвсем не очаквах да видя някои от присъстващите. Например учителката мис Хилдебранд, която ни преподаваше история. Щях да си имам неприятности — сигурно ме беше видяла. Но защо ли беше тук? Казвахме й „градската учителка“, защото беше завършила преди година в големия град. Наричахме я и „нашето птиче“, защото се изчервяваше силно, беше стеснителна и й беше трудно да се справя с нас — особено с момчетата от саваните като Скоти, които слагаха гущерчета с набръчкани вратлета в чекмеджето й. Въпреки всичко ние си я харесвахме. Защо ли, бе дошла?

— Е, мистър Страп, извикайте свидетелите си.

Страп извика първия свидетел — Джо Колинз, който повтори случилото се по време на изложбата и в имението на Еър: понито бе изчезнало, без да е ясно как. Колинз разказа и за посещението си у Пири, търсенето на понито и най-накрая за откритото от него заградено местенце край брега — онова, което бях видял и аз.

— В пясъка забелязахме следи от стъпки, следи от босоного момче. А също и следи от копитата на неподковано пони.

Когато свърши, татко поизчака няколко минути, преди да започне да го разпитва. Колинз беше тръгнал да се връща на мястото си, но татко, без да повдига глава, просто го посочи и го спря, без да продума.

— Сержант Колинз — каза татко, — защо отидохте във фермата на Пири, когато разбрахте, че понито на мис Еър е изчезнало? За това място ли се сетихте най-напред?

— Да, разбира се — отговори сержант Колинз.

— Ясно. Значи, отидохте право там.

— Да!

— И когато отидохте, попитахте мистър Пири и сина му къде е понито?

— Да, горе-долу така беше.

— А какво щяхте да направите, ако бяхте намерили понито там? — попита татко. Той седеше изправен зад старата, изпоцапана с мастило маса, която винаги изглеждаше мръсна. — Тоест, как бихте постъпили с понито като служебно лице?

— Щях да го върна на законния му собственик.

— На мистър Еър и на мис Еър?

— Да.

— И сте сигурен, че бихте постъпили така, изпълнявайки служебния си дълг?

— Да.

Страп възрази — въпросите били в рамките на някакви предположения, но татко отхвърли възражението, запитвайки съда какво предположение има във въпроса за служебния дълг на полицая. Председателят на съда само кимна припряно.

— Защо отидохте точно във фермата на Пири, сержант Колинз? Подчертавам — точно там?

— Казах ви вече. Защото си помислих, че понито може да е там — язвително отговори Колинз.

— Не, не. Имам предвид, вие отидохте във фермата, за да изпълните служебния си дълг или защото мистър Елисън Еър ви нареди да отидете?

Страп стана прав и решително възрази на този въпрос. Председателят на съда каза на татко, че превишава правата си.

— Не можете да задавате такива въпроси, мистър Куейл, така че не се и опитвайте.

Видях, че татко пламна от гняв.

— Без съмнение мога и ще ги задавам — рязко отвърна той. — В този съд аз имам право да задавам всякакви въпроси във връзка с делото, а сержант Колинз е в правото си да ми отговаря. Мога да го попитам дали е глупак, ако това е във връзка с делото, и той може да ми отговори с „да“ или „не“ — както желае. Въпросът ми към сержант Колинз е във връзка с делото и вие ще разберете защо. Ако сержант Колинз смята, че е изпълнил служебния си дълг и нищо повече, нека да го каже. Само това исках да знам.

— Добре, добре — обади се председателят на съда. — Но ми звучи някак странно.

— Тогава ще попитам без заобикалки, за да разберат всички — ядосано заяви татко. — Служебният дълг ли ви повели да се отправите веднага към фермата на Пири, щом разбрахте, че понито на Еър е изчезнало?

— Да — отговори Колинз.

— Така. Преди няколко месеца сержант Колинз, изчезна друго пони — понито на обвиняемото тук момче Скот Пири. Вие знаехте за това, нали?

— Знаех.

— А как узнахте за това?

— Мистър Пири дойде и ми съобщи.

За пръв път чух, че Ангъс Пири е ходил в полицията след изчезването на Таф — и за какво ли е отишъл… Сигурно не беше казал и на Скоти.

— И когато мистър Ангъс Пири дойде и ви съобщи, че понито на сина му е изчезнало, вие веднага ли хукнахте към фермата на Елисън Еър, за да го попитате къде е понито?

Сержант Колинз сгреши, като допусна да му проличи, че е объркан.

— Но защо да ходя там? — попита той.

— А защо пък да не отидете? — настоя татко.

— Защо да не отида ли?

— Да, защо не? Нали хукнахте веднага към Пири, когато разбрахте, че понито на Еър е изчезнало. И попитахте семейство Пири къде е понито. Дори мистър Елисън Еър е бил с вас. И тъй, защо не отидохте у Еърови, щом разбрахте, че понито на Скот Пири е изчезнало?

— Това би било смешно, мистър Куейл, сами разбирате.

— Не, не разбирам. От гледна точка на служебния ви дълг има ли някаква специална разлика между мистър Еър и мистър Пири? Вашето чувство за дълг дали не предпочита единия пред другия, а?

— Не, разбира се, че не.

— Обяснете тогава противоречивото си поведение, сержанте. Аз лично не мога да си обясня как един служител на закона може да се държи по този начин.

Очаквах, че Колинз ще се хване за това, че Скоти е бил подозрителен заради случката по време на изложбата, но дори и да се готвеше да го каже, татко не му даде възможност.

— И още един въпрос, сержант Колинз. Вие казахте, че сте възнамерявали да върнете понито на законните му собственици — семейство Еър?

— Да… — вече предпазливо отговори Колинз.

— Бихте ли ми казали, моля, как щяхте да разберете, че понито е именно понито на мистър Еър?

— Че чие друго би било при тези обстоятелства?

— Например изгубеното пони на момчето — при тези обстоятелства!

— Е да, но това беше малко вероятно.

— Аха. Значи, малко вероятно… — Татко стана от масата и се приближи до подиума, където седеше Колинз, нещо необичайно за него (струва ми се, че това дори не беше позволено).

— Вие не намерихте понито във фермата на Пири нали?

— Не.

— Така. А сега, сержант Колинз, без да забравяте клетвата си, бяхте ли ми казали дали някога сте виждали понито на Еър? Без значение кога — преди или след кражбата? Виждали ли сте го някога?

— Не, не съм.

— Значи, не сте го виждали. Дори и на изложбата?

— Не.

— И въпреки това казвате, че ако бяхте намерили пони във фермата на Пири, щяхте да решите, че то е понито на мистър Еър — нищо, че не сте го виждали преди? Така ли е?

— Да, но при въпросните обстоятелства това бяха справедливи предположения — както сам бихте се изразили, мистър Куейл. При въпросните обстоятелства… — Колинз губеше търпение и проявяваше интелигентност.

— За вас може и да са били предположения, сержанте, но мога да ви попитам следното: ваше право ли е да решавате кой е притежателят? Като служител на закона вие нямате право да решавате, че дори връзката, която нося, е моя, нали така? А вие играете ролята на арбитър, на съдия на законите!

Тогава проумях, че татко постигаше целта си, защото и мистър Страп, и сержант Колинз не бяха сигурни в себе си. Знаех, че и двамата не бяха толкова глупави и беззащитни, както изглеждаха сега в съда, и ми стана жал за тях, тъй като Елисън Еър ги бе насадил в положение, което явно не им се нравеше. Но от друга страна, не осъждах татко, че напълно се възползва от липсата им на убеденост, защото въпреки всичко нещата вървяха натам, че те щяха да бъдат евентуалните победители — независимо дали истински се интересуваха от това… Ето че Страп отново излезе с възражение.

— За бога — започна той, ставайки от мястото си, за да прекъсне татко, — адвокатът на обвиняемия изложи становището си и макар да звучеше убедително, то не променя с нищо съществено хода на делото. Не сме се събрали да обсъждаме служебните задължения на сержант Колинз!

Татко възприе думите му като предупреждение и преустанови нападките си срещу Колинз. Председателят на съда също се намеси.

— Така е, мистър Куейл — нервно каза той. — Вие изложихте становището си. Имате ли някакви конкретни въпроси към сержант Колинз вместо тези прикрити намеци?

— Не, мисля, че нямам — отговори татко със спокоен, но и многозначителен тон.

Колинз скочи от мястото си като човек, който само гледа да се измъкне от цялата тази глупава каша, но татко отново го спря.

— Един момент, тъкмо ми дойде на ум да ви попитам, сержант Колинз! Какво направихте, за да намерите понито на Скот Пири, след като ви бе съобщено, че е изчезнало — най-вероятно откраднато!

— Не можех да направя кой знае какво. Обадих се в полицейското управление в Лайа и Мънду и го помолих да го имат предвид. Поставих обявление и на таблото в полицията, и в общинския обор за намерен добитък.

— Ясно. И не попитахте ли нищо мистър Еър?

— Казах ви, че не съм ходил у Еърови — прекъсна го Колинз.

— Значи, дори не отидохте у мистър Еър, за да го помолите учтиво да поогледа дивото си стадо от уелски понита и да провери дали понито на Пири не се е върнало случайно при тях?

— Не, не отидох.

Татко вдигна отчаяно ръце и каза:

— Жалко… — сви рамене и зачака да извикат следващия свидетел. Той беше Скитър Биндъл, един от пастирите на Еър — този, който беше забелязал някаква дребничка фигурка да преплува реката в нощта преди изчезването на Бо. Той разказа как кучето му надушило някакво момче — и как то скочило във водата. И как, дяволчето му с дяволче, се гмуркало като риба, докато стигнало отсрещния бряг. Мистър Страп го попита дали познава Скот Пири. Да, бил го виждал. А смята ли, че момчето в реката и Скот Пири са едно и също лице?

— Мисля, че да — каза Скитър.

Татко имаше най-различни тактики, които прилагаше в съда. Понякога като че ли изобщо не слушаше, а понякога обръщаше прекалено внимание на хода на делото. Именно така се държеше и сега. След горчивия опит на Колинз, Скитър беше готов за атаката на баща ми. Татко го респектираше с подчертаното си внимание към всяка негова дума. Скитър щеше да е следващата жертва.

Първият въпрос, който татко му зададе, бе:

— Какъв цвят е косата на Скот Пири, мистър Биндъл?

— Не знам. Май че е светлокафява.

— Кестенява може би…

— Защо, червеникава ли е? — попита Скитър.

— Да, червеникава е.

— Аха, малко червеникава…

— Уверен сте, така ли?

— Да.

— А знаете ли колко момчета има в Сейнт Хелън, които са на тринадесет години, имат червеникава коса, плуват като риби и са истински малки дяволчета!

— Не.

— Е, и аз не знам, но можех да доведа поне половин дузина. Кое точно ви накара да си помислите, че това момче е Скот Пири?

— О, нищо по-специално. То просто приличаше на него.

— Ясно. А имаше ли тиранти?

Скитър вдигна поглед нагоре.

— Не знам. Може и да е имал. Не видях.

— Вижте какво, мистър Биндъл, опитвам се да ви помогна да бъдете по-точен, но вие, изглежда, нямате такова желание. Щом не сте видели има ли тиранти или не, вероятно не сте били много близо до него.

— Бях доста наблизо, но не забелязах има ли тиранти, или не!

— Не сте забелязали… Какво забелязахте тогава? Посочете един-единствен, какъвто и да е неопровержим белег, който да убеди всички ни, че това е бил Скот Пири, тринадесетгодишен, малко дяволче с червеникава коса!

— Трудно ми е да избера един-единствен белег — смело каза Скитър. — Но това беше той!

Татко сякаш бе изгубил интерес, но въпреки това продължи да обърква разказа на Скитър. Като видя, че е успял да изнерви всички съдии, той се обърна с гръб към Скитър и най-неочаквано заяви на председателя на съда:

— Ако обвинението се обосновава на уликите, които чухме дотук, смятам делото да бъде разгледано от по-висша инстанция, а засега да се отложи. Това е просто смешно! — Татко хвърли молива си върху масата и седна.

Но председателят кипеше от яд. Обърна се към баща ми и му каза да излиза с подобни предложения само в определеното за тях време.

— В противен случай ще навредите на защитата си, мистър Куейл.

Татко не му обърна внимание, а съдиите освободиха Скитър.

Последният свидетел беше Алън Смит, инспекторът на щата по каналите и реките, специалист по напояването и наводненията, който идваше в Сейнт Хелън веднъж месечно вече двадесет години и беше уважаван от всички собственици на ферми край реката. За тях напояването беше много важно, а Алън Смит решаваше колко вода ще получат през сухите периоди. Всички в града го почитаха и обичаха. Смит беше висок, слаб, мургав, съсухрен и набръчкан мъж, с посребрена коса и мустаци.

В отговор на въпросите на Страп той каза, че познава Скот Пири, тъй като е бил във фермата на Пири, за да му даде съвети във връзка с отводнителните канали. Познавал момчето добре. Значи, кажеше ли, че е видял момчето, почти беше сигурно че това е бил Скоти. Кога е видял за последен път Скот Пири? Видял го за последен път сутринта след открадването на понито на Еър (посочена беше и датата), в пет часа сутринта, близо до брега на голямата река откъм страната на саваните. Момчето яздело пони на върха на сухия речен бряг. Смит го поздравил високо, но като го чуло, момчето забило пети в хълбоците на понито, запрепускало по брега и те изчезнали в саваните.

— И вие сте сигурен, че това е бил Скот Пири? — попита Страп.

— За съжаление да — сдържано каза Алън Смит. Е, това беше то! Чудех се как ли ще се оправи татко с такова неопровержимо доказателство от такъв авторитетен човек!

— Та, мистър Смит — започна татко, — вие сте станали рано въпросната сутрин. Какво сте правили на брега на реката?

— Редовно оглеждам всички брегове, за да проверя дали не са разядени от ерозия — правя го всяка година.

— Ясно. Вие сте специалист по водните ни източници, нали?

— Да.

— Цял живот проучвате реки, канали и така нататък?…

— Да. Вече тридесет години.

— Смятате ли, че човек с една-две годишна практика може да се смята за експерт във вашата област?

— Не. Необходими са много повече години, за да се научи това, което знам сега.

— Разбирам. Вие сте за задълбоченото изучаване на нещата и затова сте отличен експерт, нали така?

— Е, да.

— Един любител, колкото и да е умен той, не би могъл да знае колкото знаете вие. И вероятно би направил сериозни грешки?

— Да, разбира се. Но откровено казано, не виждам какво имате предвид.

— Ние също — въздъхна Страп. — Но вече свикнахме, мистър Смит, така че бъдете търпелив с моя противник.

— Ето какво имам предвид, мистър Смит. Вие експерт ли сте например по понита?

— Не.

— А в разпознаване на малки момчета?

— Едва ли.

— Фактически вие сте дилетант и в двете области и следователно можете да допускате грешки, нали така?

— Ако така поставяте въпроса, да.

— Вие казахте, че сте видели момчето Скот Пири на пони във въпросната сутрин?

— Да.

— И той побягнал (цитирам ви), когато чул поздрава ви?

— Да.

— А как разбрахте, че е побягнал?

— Беше очевидно.

— Като дилетант в областта на детското поведение вие твърдите, мистър Смит, че в пет часа сутринта, и то доста отдалеч, можете да прецените как точно се държи едно момче?

— Но то беше очевидно.

— А, ето че се приближаваме към целта. Изглеждало очевидно. Добре ли видяхте понито, мистър Смит?

— Да, много добре.

— Подстригана ли беше гривата му?

Смит се позамисли:

— Мисля, че не.

— А опашката му беше ли подстригана?

— Мисля, че не.

— Значи, момчето побягна, а понито побягна ли с желание, или не?

— Не мога да ви кажа, защото току-що ме предупредихте, мистър Куейл, че не съм експерт в областта на детското поведение. Как тогава да преценя поведението на един кон!

Последва смях, но татко само кимна.

— Разбирам ви. Вие сте честен човек, мистър Смит, и аз ценя това. Значи, сигурен сте, че видяхте момчето?

— Да.

— И понито?

— Да.

— Кое пони? — рязко го прекъсна татко с необичайна разпаленост.

Мистър Смит премигна със сивите си очи.

— Ами — каза той — едно от понитата на мистър Еър.

— Но моля ви! — нетърпеливо се обади татко. — Важното е кое пони точно! Вие знаете, че обвиняват момчето в кражба на пони от мистър Еър. Това пони, което видяхте, откраднатото ли беше?

— Не мога да кажа. Пони като пони. Това е всичко, което знам.

— С други думи, искате да кажете: „Откъде мога да знам дали това пони е било откраднатото!“.

— Да, щом настоявате.

— Значи, за момчето сте сигурен, но не сте сигурен дали понито, което е яздило, е било откраднатото, или неговото собствено пони?

— Такива неща не мога да твърдя, мистър Куейл. Помолиха ме да дойда и да разкажа онова, което видях, и аз го разказах.

— Ще ви задам още един въпрос, мистър Смит каза татко. — И не в рамките на предположенията, а съвсем конкретно. Ако бяхте видели въпросното пони доста отблизо и ако го бяхте разглеждали часове, дори дни, можехте ли да се явите в съда и да се закълнете, че това е било откраднатото пони?

— Не, не бих могъл.

Татко оповести с жест на лявата си ръка, че е приключил с Алън Смит, което предвещаваше края на заседанието. След това се огледа наоколо, сякаш бе изненадан от хода на нещата, и седна на изцапаната с мастило маса. Беше ми ясно, че все още не е спасил Скоти. Бе успял да посмекчи уликите, дори да им се надсмее, но нямаше съмнение, че съдиите все още не смятаха да свалят обвинението от Скоти.

— Мислите ли, че сега ще е оправдано да позволим на довереника ви да се яви пред съда? — обърна се саркастично председателят на съда към татко.

— Защо пък не? — подхвърли непринудено татко. — Нека мистър Къф изпрати някого да го доведе.

Съдията нареди на съдебния пристав Къф — бивш войник с отрязана под лакътя ръка — да изпрати полицая Питърс в училището, за да доведе Скоти в съда.

— Имате ли някакви заключителни въпроси, мистър Страп? — попита съдията.

— Мисля, че не — отговори Страп. — Ние разчитаме напълно на доказателствата, които имаме, уважаеми съдии, а не на разни пресилени аргументи и подвеждащи кръстосани разпити. Това е едно обикновено, но печално дело. На нас не ни се иска да осъждаме това момче. Но мисля, че доказахме, че то е взело понито. И колкото и да е мъчително, дълг на закона и на този съд е да решат справедливо настоящото дело — без да се влияят от състоянието на момчето и от изказването на мистър Куейл. Решаващият фактор е законът, а той не бива да се отклонява от повелята на дълга. И в крайна сметка нека справедливостта каже своята последна дума!

Добре казано при създалите се обстоятелства. Чувствах, че Страп не иска да проточва делото. Колкото по-малко приказки, толкова по-добре за неговата страна. Значи, татко не беше в никакъв случай победител. Страп владееше добре законите и макар да не го харесваше, татко го уважаваше. Но и смяташе, че Страп прекалено се задълбочава в доводите си и ги препълва с подробности така, както препълваше и стомаха си.

— Е, мистър Куейл? Сигурен съм, че ще кажете нещо поучително в заключение — злобно подхвърли съдията.

Бях вече убеден, че татко ще трябва да измисли нещо специално, ако не иска да загуби делото.

— Ако съдът има нужда от поучения, аз съм готов да му помогна — отговори татко. — И без това смятам, че имам какво да кажа, надявам се, че ще бъда изслушан докрай от съда и от всички присъстващи. Делото засяга не само обвинението към едно малко момче относно кражбата на пони. Моят учен колега мистър Страп спомена закона. Да възтържествува законът — така каза той. Но какво представлява законът?

— Уважаеми съдии! — прекъсна го Страп с обичайната си въздишка. — Щом ни предстои лекция за същността на закона, предлагам да се оттеглим, за да можем да си починем, да хапнем и да се подготвим за това знаменито определение, което продължава да затруднява най-великите умове в света.

— О, не, сър — извиси тон татко още преди да се намеси съдията. — Колегата не може да убеди съда, нито пък мен, че едно по-внимателно вглеждане в закона би било отегчително, безсмислено или безнадеждно. — И той се обърна към Страп. — Колега, вие казахте: „Нека възтържествува законът!“. Така да е. Но питам ви, за кой закон става дума? Или по-скоро искам да подчертая, че в случая законът е нарушен! И то нарушен по такъв начин, че каквото и да е заключението на съда, аз няма да се примиря. Мисълта ми е, че това дело изобщо не трябваше да се разглежда. Да видим фактите. Липсват две понита. Едното е на сина на преселници, другото на заможен човек. Когато изчезва понито на момчето, полицията изпълнява формалните си задължения, като не предприема буквално нищо. Момчето решава, че е намерило понито си, но вече като собственост на мис Еър, и се опитва със сила да си го върне. Опитите му естествено са спрени и както е редът, полицията го завежда у дома му. След известно време изчезва понито на мис Еър и полицията заедно с мистър Еър веднага предприема мерки срещу момчето. И какво излиза? Един и същ закон се прилага по два различни начина. Една поредица от мерки за момчето и друга — за възрастния мъж. Момчето е обвинено в кражба, а мъжът — не. Защо? Длъжен съм да предупредя съда, че ако момчето бъде признато за виновно, аз ще отнеса делото в по-висша инстанция и тогава всичко ще бъде разгледано както трябва — тоест, ще призова другата страна по делото в лицето на мистър Еър и той ще присъства като свидетел. Заедно с някои други хора ще го подложа на доста щателен и подробен разпит относно прякото му и косвено участие в случилото се.

Съдията почука по масата.

— Мистър Куейл! — ядосано каза той. — Не се опитвайте да си постигате целите, заплашвайки лице, което, реално погледнато, не е важен свидетел по делото.

— А искате ли, сър — каза татко, също почуквайки по масата, — да стане важен свидетел, след като го извикам?

— Вие не ме разбирате — бързо отговори съдията, смутен от мисълта, че татко може да повика Елисън Еър в свидетелската ложа.

— Според законите — продължи разпалено татко — няма нищо, което да ми попречи да спомена името или поведението на лице, което чрез действията си е доказало, че е свързано с делото. Та нали мистър Еър е собственикът на понито, в чиято кражба е обвинено момчето? Защо ми забранявате да споменавам мистър Елисън Еър?

Татко се възползваше умело от възраженията на съдията. А по лицето на Страп ясно четях мисълта, която се мъчеше да внуши на съдията: „Моля ти се, Джек, остави този въпрос, накарай го да заговори за нещо друго!“.

— Не искам от вас нищо противозаконно, мистър Куейл!

— Ето защо се придържам към закона. — Татко се обърна към съдията. — Всъщност всичко свързано с това дело бе започнато неправилно от законна гледна точка, просто мистър Елисън бе естествено много разтревожен, когато понито на болната му дъщеря бе откраднато. Последвалото доказва, че полицията е действала с твърде бързи и груби мерки, за да бъде върнато понито на мистър Еър. Уважаемият съд чу показанията на сержант Колинз. Именно той, а не съдията определи, че всяко пони, което би срещнал във фермата на Пири, би било понито на мистър Еър. Или с показанията си той предреши делото. Ако допуснем, че той бе взел понито от момчето, какви биха били шансовете на момчето да си го получи обратно? Щеше ли полицията да му съдейства срещу мистър Еър? Къде е равновесието пред закона в този случай?

— Отново правите доста шумно обяснение, мистър Куейл — възпротиви се съдията.

— Да, така е.

— Ние го оценяваме, но ако имате да кажете нещо по-конкретно, моля, кажете го.

Досетих се, че съдията беше разбрал, че татко преследва нещо много важно.

— Добре, уважаеми съдии. Съображенията ми са следните: срещу Скот Пири не биваше изобщо да се завежда дело. Полицията не трябваше да се разпорежда с неуточнени случаи. Етапният ред, по който е трябвало да действат, е бил следният: първо, да разберат притежава ли момчето някакво пони, след това да се уверят, че понито отговаря по белези на понито на мистър Еър и чак тогава да се заведе дело от този тип. Но полицаите изобщо не са виждали понито. С други думи, те нямат понятие кое пони се готвят да хванат. Значи, спорният въпрос е въпрос за понито.

— Боже мой! Че нали това обсъждаме досега! — намеси се Страп.

— О, не! — продължи татко. — Вие спорите за момчето. И ако мога така да се изразя, струва ми се, че някои лица искат да упражнят закона върху момчето — искат да го сплашат със закона и да го изкарат виновно с помощта на закона, така че в паниката си да им даде понито, а те пък да го върнат на мистър Елисън Еър. Но аз ви заявявам — това няма да стане, каквото и решение да вземе съдът.

Татко започваше да атакува от авторитетните позиции на законите, които познаваше добре, и спорът ставаше все по-труден. Но той все още бе далеко от целта си. А и съдията отново запротестира почуквайки по масата.

— Вие вземате едно напълно необосновано отношение към съдебната процедура, мистър Куейл, и аз не мога да позволя това да продължи.

Татко дори и не го погледна. Беше вперил очи някъде горе над главата му.

— Тогава повтарям — каза татко, сякаш не бе чул предупреждението, — че същественият спор по делото е спорът за понито.

— Е добре, и какво? — избухна съдията.

— Ами… понито е у нас… — бавно каза татко.

— Какво? — скочи от мястото си Страп.

— Ами да. У нас е. Не го отричаме. И никога не сме го отричали.

— А с какво ни занимава колегата до този момент? — ядосано каза Страп. — Той непрекъснато отричаше!

— Просто се опитвах да докажа, че довереникът ми не е откраднал понито. А когато свидетелите потвърдиха, че са го видели да язди пони, исках сама да разбера дали свидетелите са сигурни в това, че понито е било откраднатото пони. И нито един от тях не можа да се закълне! Нито един! Всъщност всички те заявиха съвсем ясно, че нямат представа дали онова пони е било въпросното пони.

— Къде е понито, мистър Куейл? — сърдито попита съдията.

— Момент! Искам да се спра на няколко факта и моля да бъда изслушан внимателно. Имаме едно пони и двама души, претендиращи за собственост върху него. Дали понито е Бо, понито на мистър Еър, или пък е Таф, понито на Скот Пири? Ето тук е въпросът и той трябва да се разреши по законен път при равни пред закона страни. Мистър Елисън можеше да подаде оплакване срещу Скот Пири, вместо да си служи с такива непочтени…

— Мистър Куейл! — прекъсна го съдията.

— Добре, няма да повтарям. Но човек с положението на Елисън Еър можеше да постъпи по-доблестно, като подадеше оплакване срещу момчето. А той стои, наблюдава и оказва съдействие на съдебното му преследване.

— Възразявам решително с всичките си права, дадени ми от закона! — изрекоха на един дъх розовите устни на мистър Страп. — Пред очите на мистър Еър е била нещастната му дъщеря!

Татко се обърна ядосано към него.

— А нещастието на момчето? — попита той със стиснати зъби. — Това обвинение го измъчва още от самото начало! Не малката мис Еър е дадена под съд! А едно босоного тринадесетгодишно момче, което вие обвинявате. Това не е ли нещастие? За него не е ли било нещастие, когато е загубило понито си? Да цитирам ли на съда Шайлък — за чувството на болка и несправедливост?

— Изложете становището си докрай — рязко каза съдията, за да спре баща ми, който все повече се разпалваше.

— Становището ми е ясно — каза татко, погледна към съдиите и право в Елисън Еър. — Предлагам на ищеца да прекрати делото, заведено срещу Скот Пири, без каквито и да било последствия. След това, ако мистър Елисън Еър желае, може да подаде оплакване срещу моя довереник, но не да го изправя пред съда като престъпник. Нека използва закона, щом желае, но без каквито и да опити да изкара момчето крадец, само и само да си върне понито.

— Но моля ви! Моля ви!

— Нека докаже чие е понито — продължи татко, гледайки Страп право в очите. — Да предостави на съда да реши дали въпросното пони е Бо. Или е Таф. А ако обвинителите продължават тази игра на приписване на вина на момчето, така ще разпределя вината, че ще бъдат въвлечени и много други хора…

— Но къде е понито? — настоя отново съдията.

— Да, ваша милост — каза Страп. — Държа понито да бъде предадено!

— На кого? — попита татко. — На мистър Еър? Или на сержант Колинз? И двамата показаха, че предварително са решили за себе си чие е въпросното пони. Не, не, моля ви…

— Уважаеми съдии! Колегата преднамерено не представя доказателства! — каза Страп.

— Какви доказателства? Докажете, ако можете, чие е понито и тогава ме обвинявайте във въздържане от представяне на доказателства. Откъде знаете, сър, че понито, което имаме, е именно въпросното пони? Докажете, че е то!

— Моля ви, господа, моля ви! — намеси се съдията, тъй като татко и Страп вече си крещяха един на друг в лицето. — Не може така. Седнете и двамата.

— Ще стана прав, за да кажа заключителното си слово — каза татко. — Настоявате да спра ли, ваша милост?

— Настоявам с колегата ви да се държите както се полага — рече съдията.

— Но, ваша милост, аз настоявам: колегата се въздържа от даване на доказателства!

— Можете да си го повтаряте колкото искате — отговори татко, — но аз няма да позволя да ви се предостави въпросното пони, тъй като от обвинението излиза, че момчето е откраднало собственото си пони. Скоти винаги е имал пони. И сега си го има. Понито си е негово. И в това няма нищо престъпно. И нито един порядъчен съд не би се опитвал да го изкара престъпление.

Чух как Страп въздъхна — беше разбрал, че е победен.

— Ще повторя още веднъж — каза татко, също чул тази въздишка. — Предлагам искът да бъде оттеглен. Приканвам мистър Елисън Еър, който присъства в залата, да подаде оплакване — има най-различни начини, по които може да го направи — срещу моя довереник и в него да е посочен истинският спорен въпрос, който — настоявам! — е: чие е понито у довереника ми? Бо, собственост на мистър Еър? Или Таф, собственост на самото момче.

Видях как Елисън Еър с очи, уши, нос и гримаси се мъчеше да подскаже отговора на Страп: „Да, да, действай! Веднъж да доведат понито!“.

— Мистър Страп? — уморено попита съдията. — Имате ли някакви забележки във връзка с предложението на мистър Куейл?

Последва продължителна пауза, докато мистър Страп приготви отговора си. Видях, че бързо написа някаква бележка на помощника си (татко нямаше помощник, докато Том не се зае със същата професия).

Най-накрая мистър Страп стана и заговори неуверено:

— Трудно ми е, уважаеми съдии, да кажа каквото и да е, без да изразя гнева и учудването си от начина, по който се отнесе колегата към съда. Но — бързо продължи той, за да не даде възможност на татко да го прекъсне — предложението му ни заинтересува и ако то спомогне за мирното и тихо уреждане на този печален конфликт, или при условие, че понито бъде предоставено (Страп повтори два пъти условието), ние ще оттеглим обвинението и ще уредим разрешаването на въпроса другаде и по друг начин — така, както предложи мистър Куейл.

Из залата се разнесоха най-различни видове смях и възгласи, двама души изръкопляскаха. Забелязах, че нашата градска учителка мис Хилдебранд пламна и се усмихна радостно. Така се изненадах! Тя беше на страната на Скоти! А имайки предвид гущерите на Скоти в бюрото й, аз все си мислех, че е на страната на Елисън Еър.

— С позволение на съда — каза татко, след като съдията въдвори отново тишина, — искам да направя едно специално уточнение. Ще предоставим понито само при условие, че се спази законът, и то най-стриктно, както подобава в такива случаи. Ще предадем понито на полицията и те ще го задържат в техния обор под гаранция, че няма да има каквито и да е увъртания, намеси и достъп до него и от двете страни, докато не стигнем до споразумение. Ще предадем понито само при тези законни положения, които в никакъв случай не трябва да се нарушават.

— Аз не мога да гарантирам всичко това, мистър Куейл. Ако прекратя делото…

— Извинете, ваша милост, делото не се прекратява, а само се оттегля обвинението.

— Добре, добре. Но не е моя работа да давам инструкции на полицията.

— Сержант Колинз ще ми даде честната си дума — каза татко.

Колинз стана.

— Уверявам съда, че понито ще бъде задържано в обора.

— Не се съмнявам, сержанте. Но при най-строго съблюдаване на закона. Иначе законът ще бъде нарушен и последствията — сериозни.

— О, боже господи! — въздъхна Страп.

— Оттегляте ли обвинението, мистър Страп? — отегчено попита съдията.

— Да, уважаеми съдии. Оттегляме го.

— Да се отбележи в протокола, че делото отпада от списъка.

И така делото беше прекратено. Точно в този миг пристигна Питърс със Скоти. Загорялото лице на Скоти пламтеше, той беше смутен, но все така войнствено настроен. Беше си махнал връзката, но не и символизиращите порядъчност обувки и чорапи.

— Браво, Скоти! — подвикна някой от залата и аз видях, че това беше Питърсън — старият нощен пазач на склада за дървен материал, който обичаше да се шегува с нас, децата: даваше ни шест пенса и ни пращаше за боя на райета, което означаваше, че просто ни дава шест пенса. Четирима от присъстващите се приближиха до Скоти и го затупаха по рамото, а останалите заобиколиха Елисън Еър, с което го притесниха и смутиха. Настъпи изключителна блъсканица — първата крачка към разделянето на града на два лагера: тези за Скоти и тези за Елисън Еър, или по-скоро за Джоузи Еър. Едно твърде скандално разделяне сред съдебната зала.

— Тишина! Тишина! — крещеше съдебният пристав мистър Къф.

— Ще наредя всички да напуснат залата, ако тази демонстрация не спре — викаше съдията.

Хората и без това си тръгваха, тъй като бе обявено следващото дело (някаква разправия между двама братя). С надеждата, че татко не ме е видял, аз се промъкнах през малката тълпа на входа и хукнах да бягам. Не успях да стигна и до ъгъла, когато чух, че някой ме вика:

— Кит! Кит Куей!

Мис Хилдебранд! Знаех си, че ме е видяла в съда, затова спрях, надявайки се да я придумам да не каже на директора.

— Какво правиш тук? — каза тя със строго изражение на младото си пламнало лице. Мис Хилдебранд се изчервяваше дори когато ни хващаше на местопрестъплението. Говореше винаги строго, сякаш бе решила да е сурова към нас — безнадеждна работа.

Нямах никакво извинение и запристъпвах от крак на крак, изчаквайки я да ме настигне.

— Е, хайде — каза тя. — Да се върнем заедно.

Да вървиш заедно с учител, е винаги мъчително, но да вървиш с мис Хилдебранд, и то при такива обстоятелства, бе наистина много, много мъчително.

— Баща ти е много умен — каза тя.

— Знаех си, че ще отърве Скоти — гордо отговорих аз, макар съвсем да не бях уверен до последния миг.

— Мислех, че ще пратят Скот Пири в затвора. Само ако го бяха направили — заговори тя стеснително и бързо както винаги, — щях да стана и да възразя.

— В съда ли, мис Хилдебранд?

— Да, именно в съда.

Бях смаян. Мисълта за това непрекъснато изчервяващо се момиче, изправено пред съда, център на всеобщо внимание, бе така невероятна, че ме накара да се замисля за необичайното вълнение, което бе предизвикало обвинението срещу Скоти.

— Не бих позволила да се отнесат несправедливо към него — каза мис Хилдебранд. — Предай на баща си, че съм възхитена от него.

— А какво мислите, че щеше да се случи със Скоти, ако не го беше защитавал татко?

Този въпрос беше истинска загадка за мен Чак след време сам намерих отговора му.

— Страх ме е да си помисля — каза тя. Леките й ситни стъпки сякаш акомпанираха на думите й — Щяха да претупат делото набързо и да му наложат някакво наказание, докато не предаде понито. Аз, Кит съм сигурна, че това е неговото пони. Не може да е на Джоузи Еър. Просто не мога да повярвам, че е нейното.