Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ride a Wild Pony, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Издателство „Отечество“, София, 1984

Художник: Венелин Вълканов, 1984

История

  1. — Добавяне

IV.

Това, което се случи впоследствие, няма нужда да бъде обяснявано на който и да е от нашия град — ние добре познавахме семейство Еър и ето защо разбрахме как стана всичко. Но читателят вероятно ще се нуждае от известен коментар, за да може да разбере по-нататъшните събития.

Родът Еър бяха кореняци, заселили се на просторните морави отвъд реката и за осемдесетте години, през които притежаваха „Ривърсайд“, бяха станали заможен, властен род и всъщност представляваха градската ни аристокрация. Ако трябва да бъдем точни, Еърови не бяха граждани на Сейнт Хелън, че дори и на щата ни. Тяхната страна на реката бе в щата Ню Саут Уелс, а Сейнт Хелън беше в щата Виктория. Като всеки австралийски щат Ню Саут Уелс си имаше своя полиция, закони, администрация, управление и т.н. Най-близкият голям град в Ню Саут Уелс бе на петдесет мили от тях, а полицията на Виктория нямаше никакви права отвъд моста. Така че реката представляваше естествена граница. Истинската разделителна линия между нас и Еърови бе огромната им овцевъдна и коневъдна ферма, богатството им и чувството им, че са над всичко, което би трябвало да ги засяга — поне над всичко, свързано със Сейнт Хелън.

Елисън Еър бе последният собственик на старата красива ферма „Ривърсайд“. Той бе възпитаван от гувернантка, а по-късно бе учил в английско училище и в Оксфорд. Женен бе за дъщерята на човек от фамилията Далкит, търговците на вълна и брашно, и имаше дъщеря Джоузефин почти на възрастта на Скоти.

Колкото и да е странно, Джоузи бе така откъсната от града, както и Скоти. Виждахме я рядко, тъй като учеше с гувернантка в „Ривърсайд“, а Еърови идваха в Сейнт Хелън само за да хванат влака или просто минаваха с някоя от колите си на път за някъде. Джоузи се появяваше само когато баща й имаше работа в Сейнт Хелън. И това беше събитие, за което обикновено се говореше сред жените в града.

— Видя ли малката Еър с баща си?

Според това от кого излизаха, коментариите бяха положителни или отрицателни. Джоузи се оказваше красиво, мило и упорито момиченце с буен нрав и твърда воля или малко, злобно дете; беше самонадеяна, малък сноб или госпожичка, или пък интелигентно момиче със собствен облик. Аз пък си я спомням като самоуверено момиченце, винаги обуто в бричове, което говореше и вървеше някак твърде решително, сякаш винаги знаеше, а и очакваше да получи нещата, които желаеше. Тя приличаше много на баща си, който също ходеше в бричове. Понякога Елисън Еър пристигаше в града, яхнал някой от красивите си чистокръвни коне, но това ставаше рядко. Обикновено идваше с пикапа или спортната си кола и влизаше в някоя банка, гараж или адвокатска кантора с такъв пренебрежителен вид, какъвто могат да си придадат само хора с неговото положение.

Когато беше на единадесетина години, Джоузи се разболя от детски паралич и макар да не я виждахме в града, получавахме пълни сведения за състоянието й от Блу Уотърс — един от конярите на Еър, който идваше всяка събота в хотел „Белия лебед“ да си пие бирата. Дочухме нещо и от един от местните доктори, д-р Даулинг, от сестрите, които се грижеха за Джоузи, и от телефонистите, които подслушваха всички разговори с „Ривърсайд“. По едно време се говореше, че Джоузи може и да умре от болестта си. Седмици наред градът ни бе обзет от тъга и съжаление към семейство Еър. Представяхме си как това облагодетелствано момиченце отвъд реката се бори за живота си и се питахме какво ли значение има дали човек живее в колиба, или в такова разкошно имение, когато…

Отначало викаха доктор Даулинг дори посред нощ, но скоро започнаха да пристигат специалисти от големия град, откъдето дойдоха и две медицински сестри. Като всички майки в града, майка ми беше не само загрижена за момиченцето, но и разтревожена за мен и Том — да не би да се заразим от паралич.

Татко трябваше да я успокоява.

— Дали живее тук малката Еър, или на милион мили разстояние, все тази — говореше й той. — Не се тревожи, Хана. Еърови нямат почти никакъв контакт със Сейнт Хелън.

— Независимо богат или беден — каза мама — това е нещо ужасно за всеки, на когото се случи, Ако не умре, сигурно ще остане парализирана.

— Може би — отвърна татко, като прехвърли вниманието си към мен и Том. Знаех си, че ще каже някоя поука по наш адрес. — Положително Джоузи е истинска малка госпожица. Но доколкото си спомням характера й, тя няма да се предаде лесно. Ще се бори.

Джоузи се бори и оживя.

Изминаха около шест месеца, докато научим за състоянието й след преболедуването. Мозъкът и тялото над кръста й не бяха засегнати, но от таза надолу Джоузи бе останала неподвижна. Единият й крак бе напълно парализиран, а другият бе подвижен само над коляното. Беше избегнала смъртта, но трагедията си оставаше и въпреки че я видяхме чак след година, ние знаехме какво означава това — в Сейнт Хелън имаше и други случаи на паралич, дори и сред не толкова млади хора.

Започнахме да я виждаме в града по-често, отколкото преди. Идваше редовно, застанала на предната седалка на пикапа или спортната кола. Но никога не я видяхме извън колата, тъй като не можеше да ходи, а тя не би позволила на никого да види безжизнените й крака. Лекуваха я по най-новите методи — с масаж и гимнастика: една сестра непрекъснато се занимаваше с краката й в имението. Не съм сигурен дали й сложиха шини. Но така или иначе тринадесетгодишната Джоузи бе за нас все същото независимо момиче, седнало изправено в колата на баща си. През прозореца я виждахме само от кръста нагоре, от кръста надолу бе винаги скрита.

Ето така я видях една събота да чака баща си в колата и я заговорих:

— Как си, Джоузи?

— Много добре, благодаря ти, Кит — отговори тя уверено, но с такъв тон, който не допускаше повече въпроси.

Беше си същото наперено малко момиченце.

Ако не бяха краката й, Джоузи сигурно щеше да учи в някое частно и скъпо училище в големия град, но сега това беше невъзможно и тя си остана едно малко момиченце със строг нрав, повече или по-малко изолирано в тази огромна животновъдна ферма. Джоузи не дружеше с момичета на нейната възраст, въпреки потока от приятели от големия град и няколкото местни момиченца, вече добили кураж да посещават семейство Еър — дъщери на наши лекари (но не и Дорис Даулинг), на други богати фермери, на адвоката мистър Страп, на нашия член на парламента, а понякога и сестра ми Джийни. Именно от тях — или от една от тях — подразбрахме, че Джоузи се опитва да язди отново.

Джоузи, както се казва, беше израсла на кон и често яздеше с баща си, а понякога и с красивата си, доста изискана и превзета майка по безопасния бряг на реката. Но тъй като язденето изисква преди всичко равновесие и здрави крака, никога не я оставиха да язди самичка. За нея беше опасно дори да се разхожда на кон. В града разказваха как Джоузи често подкарвала понито в галоп, прилепена с безжизнените си ръце и крака към седлото, докато баща й, майка й или някой от конярите не я настигнел. Тогава Джоузи изпадала в гняв и ядосано плачела за това, че са я спрели. И продължавала да язди така, докато един ден паднала много лошо и сериозно се наранила и контузила.

Това се случи горе-долу по времето, когато се загуби Таф, въпреки че се съмнявам дали изобщо Еърови бяха чули за станалото. Два месеца Елисън не бе давал на Джоузи да язди, но понеже виждал, че тя се разстройва и натъжава от неподвижността си сред ширналите се наоколо простори, решил да измисли нещо, чрез което да може сама да се придвижва. Един ден той замина с един от местните самолети за големия град, а след месец на гарата пристигна красива малка двуколка. Знаехме, че е за Джоузи, но всеки, който я видя, бе озадачен от странните й размери и причудлива форма.

Когато дойде да я вземе с камион, конярят Блу Уотърс ни разказа някои подробности. Двуколката трябвало да е много ниска, за да е нисък и центърът на тежестта — тогава би се обърнала трудно. Поради същата причина тя бе и много широка. Колелата й бяха стабилни, но малки и леки, с много дебели гуми. Лъскавите й оси бяха високи като на едноместна двуколка и падаха ниско долу, доста по-напред от самото купе — отново с цел да не се обръща лесно. Купето беше с красива тапицерия. Седалките — толкова меки, че в тях направо се потъваше. Облегалките за ръце се вдигаха назад и улесняваха ставането и сядането. Стъпалата бяха сгъваеми, много широки, с подвижни перила, с помощта на които Джоузи можеше да се качва и да слиза сама. Това бе една умело конструирана двуколка, много скъпа и боядисана в жълто, за да се забелязва отдалеч.

Единственото, от което се нуждаеше, бе пони. Елисън Еър изпрати конярите си да уловят три-четири от дивите уелски понита, за да може Джоузи да си избере кое точно да опитомят за двуколката й.

Да уловиш уелско пони, не винаги бе лесно — особено ако си си набелязал някое. Всички вярвахме, че за да успееш да уловиш див кон, самият той трябва да иска, не иска ли — ще умре, но няма да позволи да го хванат. Уелските понита се движеха почти винаги плътно едно до друго. Понякога цялото стадо се загубваше навътре из саваните и само продължителната гонитба и усилия на конярите ги връщаха обратно в просторните поля. Понякога пък се усамотяваха вдън гори, сред блатисти и затънтени местности с изсъхнали дървета. Веднъж Елисън Еър трябваше да потърси помощта на един от местните ни пилоти, тъй като стадото се беше забутало в такава саванна област, до която не можеха да стигнат и конярите. Пилотът се казваше Джоунс, адвокат по професия, известен летец-изтребител от Първата световна война. Той прелетя с шумния си малък „Сопуит“ и разгони конете от затънтеното им убежище.

Тъй като през тази година понитата бяха особено диви и хитри, конярите се затруднили изключително много при отделянето на четири-пет понита, от които Джоузи трябваше да направи своя избор. А беше и ранно лято — сезонът, в който дивите коне са най-буйни и непокорни. Блу Уотърс и още двама коняри успели да отделят четири уелски понита. Когато ги докарали, извели Джоузи в инвалидната количка и тя започнала да ги оглежда. Тогава Блу попитал господаря си защо не вземат едно пони от вече опитоменото стадо.

— О, не — отговорил Елисън. — Джоузи иска да започне отначало. Иска пони, което да прави всичко, каквото тя пожелае. Макар да не знам какво точно желае. Така или иначе, двуколката е специална и се нуждае от току-що опитомено пони, което да привикне към нея. Нека бъде както иска Джоузи, Блу.

— Е, добре, добре — съгласил се Блу, а цялата история разказал на приятелите си в хотел „Белия лебед“ в съботната вечер; всяка случка, свързана с Еърови, вървеше с пиенето. Блу имаше голям успех през това лято: според броя на бирите, които го черпеха, той знаеше как да заинтригува с разказите си. Беше висок само метър и петдесет и два, а между кривите му крака можеше да се вмести буре. В града се шегуваха, че всяка събота вечер Блу се смалява с по два сантиметра — толкова се подувал от бирата, че допълнителната тежест изкривявала краката му с още два сантиметра.

Нали били от стадото на Еър, и четирите понита, подбрани от Блу, били почти еднакви по цвят и височина и в тях нямало нищо специфично. Блу ни разказа, че затворили понитата в двора на конюшнята, а Джоузи не спряла да вика и да го кара да ги подканва да препускат.

— По-бързо, по-бързо! — викала тя.

Блу използвал камшика си, за да ги насърчава, но Джоузи се възпротивила.

— Ти ги гони! — наредила му тя.

Блу ги подгонил пешком и когато най-накрая понитата се разделили, Джоузи му заповядала да следва едно от тях и да го отдели. Да гониш пони пешком — това е състезание, в което победителят е понито (то винаги се връща при другите коне).

Блу продължил гонитбата, докато едно от понитата се обърнало и го погледнало. То отстъпило назад с наведена глава, в много агресивна и предизвикателна поза — било готово да посрещне опасността.

— Дръж го, Блу! — обадила се Джоузи. — Не му позволявай да избяга!

Начинът й на избор не бил от най-сполучливите, тъй като следвал показателите, по които Еърови се стремели да подбират най-буйните индивиди сред дивите коне — най-игривите, най-упоритите, най-умните.

Този път обаче Елисън Еър се възпротивил и казал на Джоузи:

— Джоузи, на теб ти трябва кон за теглене, а не за яздене. Между техните два темперамента има съществена разлика.

И наистина, няма съмнение, че има разлика в типа понита, предназначени за впрягане в хамут и кола, и тези за яздене.

— Не! Искам него! — настоявала Джоузи.

— Ще ти създава неприятности — предупредил я баща й.

— Не ме интересува! — държала на своето Джоузи. — Искам него!

— Добре, миличка — съгласил се Еър.

Казват, че хората си избират коне, които приличат на самите тях. Може и да е така. Но в едно съм сигурен: ако конят изглежда лош, ако погледът му е коварен, а поведението лукаво — конят е наистина такъв; ако ушите му са полегати, а изражението крие опасност — това е един истински опасен кон; ако пък изражението му е обаятелно и опасно, то и темпераментът му е обаятелен и опасен. Това е общо правило, но почти винаги важи при необяздените коне.

Щом вкарали Джоузи в къщата, Елисън Еър отново отделил понито от другите коне и го пуснал сам в двора на конюшнята. След това влязъл в двора и започнал да го дразни и закача, за да разбере какво е по нрав — диво и лошо или пък своеволно и дръзко. Оказало се, че понито хем се страхува, хем не се страхува от Елисън, но почти през цялото време не спряло да се движи, подтичвало и галопирало неспокойно край него, без да сваля зоркия си поглед от човека с дългия камшик в ръце.

Най-накрая Елисън залостил понито в един ъгъл и докато внимателно го приближавал, то риело нервно, мърдало уши и навеждало глава, сякаш се канело да го бутне. Не изпускало от поглед краката и ръцете му.

— Спокойно! — повелително рекъл Елисън. — Не мърдай!

Понито махало с дългата си сплъстена и мръсна опашка.

— Ш-шт, ш-шт… — казал тихичко Елисън.

— Внимавайте със зъбите му! — извикал Блу на господаря си. — Хапе!

— Те всички хапят — отговорил Елисън. — Няма нищо, Блу.

След това се приближил към понито. То не помръдвало, но когато Елисън протегнал ръка, за да го докосне по гърба, то изведнъж вирнало глава, бутнало го, съборило го и хукнало.

Блу се засмял.

— Е, поне е бързо и умно — казал Елисън и станал от земята. — И явно не се отбранява с копита, а това е много важно. Отделете го, за да огледаме краката му.

Затворили понито в кошара със солидни решетки, сложили му оглавник и вързали краката му с дебели меки памучни въжета. Пуснали го навън, но щом излязло на ливадката пред конюшнята, го спънали. Конярите уловили меките памучни въжета, а Елисън Еър внимателно опипал краката, хълбоците и гръдния му кош, а след това и разпенената му потръпваща уста.

— Устата му е доста мека — рекъл Елисън. Това беше добър знак — ако беше твърда, щеше да опъва юздите в ръцете на тринадесетгодишното момиченце. По-меката уста означаваше, че ще привикне лесно към юздите.

— А явно не е и зло — казал Блу, тъй като то само изпръхтяло и щом се изправило на крака, хукнало.

— Всичко е наред — рекъл Елисън. — Става за целта. Тя явно си избра пони, което прилича на нея. Малко избухливо, хитро, но пък поне знае какво иска. Я го вижте!

Понито се било засилило към високата ограда, сякаш се готвело да я прескочи. Свърнало уплашено в последния миг. Всички се засмели, а Елисън имал доволен вид.

— Бива си го! Чудесно е! Вкарай го обратно в конюшнята и го изкъпи — наредил той на Блу.

Тъй като живееха в саваните, всички диви понита бяха мръсни, кални и със сплъстени гриви. В светлите им гриви, покрити с косми копита и развети опашки винаги имаше заплетени тръни и магарешки бодили. Нересани, те изглеждаха така диви и свирепи, че на човек му се струваше невъзможно да ги измие и изчисти. Интересно, но когато малкият Таф бил даден на Скоти, той инстинктивно постъпил така, както трябва. Не изкъпал понито, а търпеливо го ресал (с чесало, което бил „намерил“ някъде), докато телцето, опашката и гривата му блеснали от чистота. Оттогава нататък Скоти винаги го поддържаше в изряден вид и се гордееше с него — Таф беше едно от най-хубавите малки кончета в града.

Може би истинската причина за нареждането на Елисън Еър се криеше в убеждението му, че дивите коне са мръсни и се чувстват мръсни, и че конят се чувства психически по-добре, когато е сресан и чист. Така че ако един кон трябва да промени навиците си, няма нищо по-добро от това, да започне новия си живот с психическа промяна във физическите усещания. Сресваш и изкъпваш дивото пони и то разбира, че се е случило нещо особено и хубаво.

И тогава вече може да се започне с истинското му опитомяване.