Джеймс Олдридж
Да яздиш диво пони (13)

XIII.

До другата сутрин половината град се извървя да види понито в полицейския обор. А през следващите две седмици нямаше ден да не минем оттам — на отиване или на връщане от училище. Скоти пък не можеше да прекоси града, без да му подвикнат поощрително или да го подразнят със забележките си. Още преди да дойде ред на делото, аз и Том — на път към училище — можехме да определим всяка една къща, всеки срещнат човек, всяка кола, кон или двуколка (според собственика им) на чия страна са — на страната на Скоти или против него. Ако не бяхме сигурни, спорехме ли, спорехме, докато решавахме вместо него на чия страна е.

А може би основните социални противоречия играеха своята роля и предизвикваха такъв голям интерес към делото. Случиха се и куп неочаквани събития — дори Скоти беше озадачен от някои неща през последните две седмици. Мистър Уилсън, манифактуристът, му подари костюмче. Значи, той беше на страната на Скоти… Мисис Симс, жената на градския инспектор, го обвини в кражба на портокали — това означаваше, че тя бе против него. Доктор Таплоу му подвикна един ден от буика си: „Здрасти, приятелю, как си?“. Такъв поздрав никой досега не беше чувал от доктор Таплоу. И той беше за Скоти. Мисис Кътлоу, собственичката на пансиона на улица „Тред“, посъветва Том и мен да стоим настрани от сина на Пири — тя, значи, беше против Скоти.

В училище всичко беше много по-просто. В резултат на фанатичното упорство на нашата пристрастеност или може би в резултат на сантименталното ни детско съжаление към болната Джоузи или босоногия Скоти, ние бяхме или за единия, или за другия. Или завиждахме на Джоузи Еър, или я мразехме. Във всеки случай критериите ни бяха много по-обективни, отколкото на възрастните, тъй като не забравяхме и понито. Почувствахме го в деня, в който Скоти доведе понито. Скоти остана в града и цяла нощ стоя, подпрян на стената на полицейския участък. Бдеше да не би Елисън Еър да се върне и да откара понито с камиона си. Колинз го беше намерил заспал до стената. Това беше негова лична заслуга — излязъл в три часа сутринта да провери дали всичко е наред. Колинз се обадил сутринта на баща ми и му се оплакал. Татко отново ме помоли да успокоя Скоти.

— Портата на обора е заключена — заубеждавах аз Скоти на другия ден. — Никой не може да влезе.

— А кой има ключ?! — възрази ядосано той.

Сержант Колинз държеше ключа и нищо не можеше да разсее подозрението на Скоти, че сержант Колинз и Елисън Еър са замислили да откраднат понито през нощта или да го подменят с друго.

— Няма да го откраднат, Скоти — убеждавах го аз. — Не могат! Просто не могат!

Скоти не забелязваше една подробност, която аз бях забелязал: в крайна сметка Елисън Еър беше почтен човек. Скоти виждаше само надменността на Елисън Еър и убедеността му, че законът трябва да помогне несъмнено на него. Том беше на мнението на Скоти и попита татко откъде е сигурен, че Елисън Еър и Колинз няма да откраднат понито.

— Еър е богат — каза Том. — Може да прави каквото си иска!

— Не, не може — ядосано каза татко. — Богат или беден, в случая е без значение! Еър е джентълмен, а Колинз си знае задълженията — ето кое е важното. А не кой е богат и кой беден!

Татко не мразеше богатите хора, но беше разочарован от Елисън Еър, тъй като смяташе, че всеки богат е длъжен да бъде почтен, без да злоупотребява с привилегиите на богатството си. И въпреки това татко не се боеше, че Елисън Еър ще се опита да открадне понито, безпокоеше го единствено Скоти. Освен че караше Том и мен да го успокояваме, той го извика една сутрин в кантората си и му говори половин час. Всеки ден отиваше до обора, за да се увери, че понито е добре.

В резултат на всичко това Джоузи и Скоти можаха да се опознаят, а градът пък опозна Джоузи. Макар да е било мъчително за Джоузи (нали не допускаше никой да я види в количката), на другия ден след като затвориха понито баща й я бе откарал в града с пикапа си и количката отзад. Елисън спрял пред обора, свалил количката и настанил Джоузи в нея. Колинз отключил портата и Джоузи влязла в обора.

— И спокойно — предупредил я Елисън.

Сестра ми Джийни била там. Избягала от спортните състезания в училище, тъй като Джоузи й се обадила по телефона. Та тя ни разправи, че Джоузи тръгнала към понито с количката си, а то я наблюдавало, мърдайки с уши и потрепвайки рамене, но без да помръдва.

— А пипна ли го с ръка? — попитах Джийни аз.

— Ами разбира се! Спря точно до него. Тъкмо щеше да го потупа и се наведе много напред, количката й се преобърна върху неравната земя, тя падна и понито побягна.

— Хубава работа! — възнегодува Том. — И ти на това му казваш докосване…

— Но тя го докосна! — настояваше Джийни. По нрав и плам Джийни си приличаше с Джоузи. — После баща й я вдигна и я настани в количката. Караше я да се откаже, но тя не искаше. Дори не му позволи да стои при нея в обора. Заобиколи понито отстрани, през тора, и успя да го приближи. Носеше чесало и започна да реши гривата му. Тя беше цялата в бодли. Среса дори и космите по коленете и краката му.

— И то й позволи всичко това?! — попита татко.

— Разбира се!

Лошо за Скоти… Том съмнително въздъхна.

Джоузи стояла двадесетина минути — решела или се опитвала да реши неспокойното пони, а то ту стояло мирно, ту се дърпало.

— Но общо взето, й позволяваше да го реши — държеше на своето Джийни.

Джийни била сред още много други зяпачи. Около понито винаги имаше публика. Спорове се водеха надълго и нашироко. За пръв път се срещнахме така отблизо с Джоузи — виждахме я не само покрай понито, а и как се държи и изглежда. А тя правеше наистина силно впечатление. Както каза Джийни: „Всъщност забравих, че е парализирана, дори и в тази количка“.

Много трудно беше да се съперничи с нея, пък и Скоти нямаше кой знае колко привлекателни черти, които биха се харесали някому — освен стегнатото си набито, босоного и загоряло телце, стиснатите си изпити и упорити устни и дяволити очи. Въпреки всичко Скоти успяваше да спечели симпатиите на понито. Колинз беше доволен, че Скоти идва веднъж дневно и пълни коритото с вода. Най-напред Скоти пълнеше една газена тенекия от чешмата в полицията. Тенекията беше толкова голяма, че Скоти едва я мъкнеше, разплисквайки вода върху краката си. Крановете над коритото не работеха от години. Стоеше и проблемът с храната на понито. Според закона Скоти беше длъжен — като обвиняем — да осигурява храната, но Елисън Еър предложи на татко да изпрати слама и овес в полицейския хамбар. Татко приел щедрото предложение при условие, че Скоти дава храната на понито. По-късно разбрах защо беше настоявал за това.

Скоти беше най-интересен, когато се грижеше за понито. Джоузи беше изчеткала гривата и краката му. Скоти направи всичко останало, а неговият подход към конете беше своеобразен. Побутваше понито, потупваше го, дърпаше го, после го хващаше и прегръщаше. Не беше нито нежен, нито груб. Просто между него и понито имаше естествена близост, взаимен контакт. Той беше така искрен, че сигурно щеше да спечели което и да е друго пони. Скоти среса опашката му със старото си чесало и въпреки че понито не спираше да се движи и подтичва встрани, той го следваше, без да изпуска опашката, като го придърпваше към себе си или го притискаше с рамо към оградата, за да не мърда. Понито се опитваше да го блъсне в оградата, но преди да разбере какво става, Скоти се мушваше под него и се измъкваше от другата страна. Нито веднъж не позволи на понито да се изплъзне. Винаги го държеше за врата или за гривата, за опашката, а понякога дори и за ушите.

След ден-два Скоти и Джоузи успяха да придадат приличен вид на понито, но отношенията им продължаваха да бъдат недружелюбни. Скоти отиваше в обора преди девет или след четири часа̀. Джоузи, която не ходеше на училище, идваше в единайсет, а понякога и в три следобед. Обикновено Елисън Еър следеше много строго как вървят учебните занимания на Джоузи, а гувернантката й мис Стийл (млада жена с руси коси на кок) не търпеше никакви капризи от страна на Джоузи. Сега, изглежда, се бе съгласила да я поразпусне за няколко седмици и дори понякога я придружаваше в малкия камион.

— Стой настрани от оградата, Джоузи! — викаше нервно мис Стийл, когато Джоузи беше в количката си. — Пази си ръцете, моля те!

А един ден — както трябваше да се очаква — Скоти и Джоузи се срещнали. Скоти бил позакъснял, тъй като баща му си порязал ръката и той трябвало да издои кравите вместо него. Тъкмо мъкнел ведрото с вода и Джоузи пристигнала. Седяла в камиончето с мис Стийл и гледала Скоти: Скоти занесъл водата, излял я в коритото, напълнил със слама тенекията, после я изсипал в яслата и най-накрая събрал изпражненията с гребло и ги скупчил на едно място.

— Миех лицето и ръцете си в коритото — ядосано ни разказваше Скоти, — когато гувернантката й каза, че някой трябвало да ми каже, че не е хигиенично да се мия там.

— А защо тя не ти го каза? — попита Дорис Даулинг. (В момента обядвахме около дънера в училищния двор.)

— Не знам. А Джоузи Еър й отвърна: „Ш-шт, не му говорете! Нито дума!“.

Скоти си свършил работата, облегнал се на оградата, а Джоузи се придвижила с количката си до ливадката. Започнала да реши понито с хубава четка и както ни разказа Скоти, през цялото време му говорела, милвала го с ръце и го потупвала по главата. Всички знаехме как Джоузи обичаше да обсипва с нежности Бо, докато Скоти се отнасяше към Таф така, както се отнасяше и към себе си. Скоти наблюдавал сцената с презрение. Бил убеден, че на понито му е противно всичко това.

Двамата се срещнаха само още веднъж. Рано една сутрин Елисън Еър докара Джоузи. Спряха до портата и започнаха да наблюдават как Скоти пълни яслата със слама.

— Много му сипваш — каза Елисън.

— Изяжда си го — отговори Скоти.

— Въпреки това много му даваш — повтори Елисън. — То не се движи достатъчно. Дай му малко слама и малко овес. И ще му бъде съвсем достатъчно.

— Той не яде овес — възрази Скоти. — Не обича.

— Глупости!

— Не обича! — извика Джоузи на баща си от камиона.

Странно, но Джоузи и Скоти разговаряха само чрез Елисън Еър, сякаш той им беше гръмоотвод. Никога не разменяха дума помежду си. Колко жалко, мислех си аз, че не искат да говорят един с друг. А това, че и двамата твърдяха, че понито не обича овес, беше наистина необяснимо. След кратки пререкания решихме, че това все още не е доказателство за нищо.

— Кажи му да не дърпа така гривата — обърна се Джоузи към баща си.

Скоти побутваше понито и го дърпаше за гривата, за да го отстрани от яслата, докато я пълнеше. Дърпаше гривата така, сякаш дърпаше котва.

— Но защо го дърпаш така силно?! — обърна се грубо Елисън към него.

— Кажете й, че него не го боли — възмутено отговори Скоти. — Пуснеш ли го веднъж, веднага ще ти извърти някой номер!

В този миг аз видях полуусмивката на Елисън и реших, че е доловил печално-смешната страна на цялата ситуация между тези двама непримирими врагове. Според мен Елисън Еър се възхищаваше на Скоти за това, че смееше да му противоречи — босоног и синеок, с риза, ушита от нечии кадифени пердета.

Колкото повече се проточваше това съперничество между двете деца, толкова повече се обърквахме. Понито явно реагираше и на двамата и когато заговорихме за това по време на вечеря, татко каза:

— Животните винаги разбират, когато са център на внимание. Няма съмнение, че понито се възползва от този случай!

Повярвах му, тъй като това малко уелско пони бе така лукаво, че някак по човешки се забавляваше, като дразнеше хората около себе си. Един ден го зърнах да хапе Скоти. На другия ден събори Джоузи от количката. Но видях и друго: понито подтичваше след Скоти като куче, а след това слагаше главата си в скута на Джоузи и се закачаше с нея, а тя седеше в количката и го милваше.

— Ах ти, мръсно псе! — възмутено пошепнах в ухото му веднъж, когато седях на оградата, а то се доближи до мен. Кълна ви се, че ухото му потрепна, то вирна глава, а очите му ме погледнаха като очите на куче.

Междувременно документите по делото бяха прехвърлени и Страп, адвокатът на Елисън Еър, уреди то да се гледа първо при следващите съдебни заседания. Този път съдът бе от по-висша инстанция, с гост-съдия мистър Лейкър. Той беше известен с това, че никога не говореше много в съда, а още по-малко извън него, но пък беше редовен посетител на всички конни надбягвания в съдебния окръг и прочут познавач на коне.

В деня преди гледането на делото мистър Пейли, млекарят, поиска да види баща ми. Беше застанал на площадката пред задната врата на къщата ни, с гюма и малкото канче в ръка.

— Мистър Куейл, аз познавам това пони. Добре го разгледах в полицейския обор и искам да се закълна в съда, че това пони е понито на Пири. Виждал съм понито му стотици пъти, пък и разбирам от коне. Нали от двайсет години разнасям млякото с коне…

— Много мило, мистър Пейли — каза татко, — но виждали ли сте понито на мис Джоузи Еър отблизо?

— Не, никога не съм го виждал.

— Тогава едва ли бихте ми помогнали, мистър Пейли — заяви татко.

Мистър Пейли веднага схвана мисълта на татко и каза:

— Ако търсите някой, който би се закълнал, че това не е понито на Джоузи Еър, трябва да знаете, че сте си поставили трудна задача, мистър Куейл, тъй като никой от града не е разглеждал добре понито й.

— Ето това е проблемът — каза татко.

— В такъв случай, желая ви успех — промълви разочаровано мистър Пейли.

— Ако ми потрябвате, ще ви се обадя — каза татко. — Може би ще ми помогнете с показанията си.

Докато вечеряхме, татко ни съобщи, че мистър Страп ще има четирима свидетели, някои от тях — експерти. Татко също имаше четирима свидетели, включително и експерта мистър Крисп, стария познавач на коне. Татко не ни каза как ще представи делото. Само спомена, че ще се опита да спаси Скоти от свидетелската ложа.

— Дадох да се разбере, че ако Страп пожелае да разпитва момчето, аз пък ще разпитам Елисън Еър.

Всички знаехме, че Елисън Еър определено не би желал да бъде разпитван от баща ми в дело като това (а именно богаташ срещу бедно дете). Общо взето, се чудехме как ли ще свърши всичко. До деня на делото някои залагаха в една от бръснарниците — за заложени четири лири, щяха да получат по осем, разбира се, ако Скоти изгубеше… В бара на „Белия лебед“, където бяха истинските запалянковци, можеше да се заложи по пет срещу седем лири на страната на Скоти. В последната събота преди разглеждането на делото Блу заложи четири лири за Джоузи. Малко преди това уведоми всички, че самата Джоузи ще се яви в съда. Мистър Страп я бил призовал в качеството на свидетел и нямаше съмнение, че при създалите се обстоятелства Джоузи неминуемо ще спечели всеобщото съчувствие.

— А ти защо не искаш Скоти да свидетелства? — обърна се Том към татко. — Той знае какво трябва да каже.

Татко ни погледна над очилата и каза:

— Принцип на защитата е, че всяко дете, изправено пред съда, може да спечели симпатии… Но и да загуби делото. Пък и не вярвам да се наложи да свидетелства.

Най-накрая дойде и денят на делото. Сутринта в седем и половина се обади Колинз и съобщи на татко, че понито е изчезнало.

— О, боже… — изпъшка татко.

— Някой е пъхнал лост и е изкъртил целия катинар — ядосано говореше Колинз. — И понито го няма!

— Търсихте ли го? — попита татко.

— Къде да го търсим? Някой го е откраднал и много ясно кой е той, мистър Куейл.

— Достатъчно, сержант Колинз! — рязко го прекъсна татко. — Ако отново обвинявате момчето, предупреждавам ви, че ще го имам предвид, когато стигнем до съд. До гуша ми дойдоха всичките тези нападки!

— Но аз никого не обвинявам — побърза да каже Колинз. — Само искам да ви кажа, че ще трябва да претърся фермата на Пири. После да не кажете, че действам зад гърба ви…

— И искате да одобря действията ви, така ли?

— Но поставете се в моето положение, мистър Куейл. Какво мога да направя?

— Аз се поставям в положението на довереника си и изобщо няма да позволя да ме настройвате против него. Друго нямам какво да ви кажа! — И татко затвори телефона.

За миг остана неподвижен, след това се обърна към мен и Том.

— Мислите ли, че Скоти е измъкнал понито, момчета?

— Не — решително заявих аз. — Този път не е той.

— Не се излагай — обади се Том. — Разбира се, че е той.

— Кит — обърна се татко към мен, — можеш ли да вземеш назаем някой велосипед и да прескочиш до Пири? Провери дали Скоти е там и има ли нещо общо с тази работа. Ама бързо!

— Отивам.

— Не е закусвал — намеси се мама.

— Няма да се бавя — казах аз и хукнах към Филипсови. Барни Филипс имаше допотопно дамско колело, много високо и трудно за каране. Разреши ми да го взема и аз закриволичих прав между кормилото и седалката към фермата на Пири. Не бях изминал и два километра, когато Колинз мина покрай мен в полицейския шевролет.

Спря.

— Искаш ли да се качиш, Кит? — извика той.

— Не, благодаря, сержант Колинз — отговорих аз, спазвайки указанията на татко да бъда винаги учтив и внимателен с по-възрастните, без значение кои са те. А и го съжалявах, защото той бе в наистина безизходно положение. — Сам ще стигна.

— Както искаш, Кит — промърмори сержантът и подкара колата. — Баща ти жив ще ме одере в съда, но какъв ли избор имам…

— Не знам — отговорих аз.

 

Много преди да стигна до фермата, срещнах отново сержанта — връщаше се заедно със Скоти.

— Скоти! — извиках аз.

Но Колинз извика нещо и ме подмина, аз обърнах и подкарах след тях, изоставайки все повече и повече, докато стигнах до вкъщи. Втурнах се в хола, зачервен и задъхан, и разказах на татко за случилото се. Той помисли малко, а след това ми каза да тръгвам към полицията и да доведа Скоти. Щял да им се обади по телефона, а аз да не се връщам без него.

— Бързо! — отново каза той.

Метнах се на велосипеда и се заклатих върху педалите като лодка сред бурно море. Пред полицията имаше коли, мотори, хора, които разговаряха и се препираха.

Сред обора стоеше понито и хрупкаше сено от яслата. Скоти наливаше вода в коритото. Все още запъхтян, го попитах какво, дявол да го вземе, се е случило.

— Намерили го да пасе трева до електроцентралата, встрани от пътя.

— Но кой го е пуснал?

— Не знам — отговори Скоти, объркан и отегчен от цялата тази каша и от зяпачите, които прииждаха и спореха наоколо.

Явно, че някой от градските тарикати се шегуваше с всички ни. Или онези запалянковци, синовете на Маккей, го бяха направили заради някакъв бас. А може би някой, който не обичаше Скоти. Или пък който не обичаше Джоузи Еър. Заведох Скоти в къщи и татко му нареди да се прибере и да облече най-хубавите си дрехи, а в десет часа̀ да бъде в съда с баща си.

— Кит ще ви чака. И ще ви покаже къде да седнете.

Бях освободен от училище, без да съм сигурен чия беше идеята. Директорът ме извика в кабинета си предишния ден и ми каза:

— Всички ученици се интересуват какво ще стане утре в съда. Куейл, освобождавам ви от училище, за да присъствате в залата и да разкажете — достоверно, повтарям ви, достоверно — за хода на делото. Утре сутринта ще направя съобщение, преди да влезем в клас, и така, надявам се, ще обуздая някои по-недисциплинирани ученици, възнамеряващи да избягат от училище и да отидат в съда.

— Разбрано, сър.

Директорът говореше доста сериозно, но въпреки това ми се стори, че долових положителното му отношение към Скоти. Дали пък баща ми не го беше помолил да ме освободи? Или мис Хилдебранд го бе убедила, изчервявайки се? Нали бях оптимист, щеше ми се да вярвам, че идеята е лично негова, и излизайки от кабинета му, весело си казах: „Какъв късметлия съм!“.