Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ride a Wild Pony, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Издателство „Отечество“, София, 1984

Художник: Венелин Вълканов, 1984

История

  1. — Добавяне

XIV.

Няма смисъл да се спирам на всички подробности по делото. От самото начало беше ясно, че на всяко обвинение от едната страна, потвърдено от свидетелите й, другата можеше също да отвърне с обвинение, а свидетелите й да опровергаят обвинението на първата. Още в началото се досетих, че това е тактиката на татко. Неговата цел беше да не позволи да се стигне до категорично решение.

А защо ли?

Мистър Страп се стремеше с всички сили да докаже, че понито в обора е едно-единствено пони — понито на Джоузи Еър, Бо. Но всеки път, когато се опитваше да спомене основния си аргумент — а именно, че Бо е бил откраднат от фермата на Еър от Скоти, татко рязко протестираше. Единственото, което оставаше на ищеца (мистър Еър), бе да докаже, че оспорваното пони е негово. И никакъв друг въпрос не подлежеше на обсъждане. Татко непрекъснато възразяваше, включително и на намека, че понито е било „взето“ от Скоти. Най-накрая Страп изгуби надежда да използва това положение за сериозно доказателство.

Какво следваше по-нататък?

Страп извика свидетеля Блу и го накара да разкаже как понито е било уловено от дивото стадо.

— Възразявам — бързо се намеси татко. — Все още нямаме доказателства, че оспорваното пони е понито, за което ще говори свидетелят. Така че колегата и свидетелите му ще трябва да наричат понито „пони“, а не „това пони“.

Несловоохотливия съдия кимна с мълчаливо благоразумие. И така свидетелите на Страп трябваше да говорят за „пони“. Блу разказа как „едно пони“ било уловено, подбрано, опитомено и накрая обучено от Джоузи Еър след изключителни усилия и истинска смелост от нейна страна. И как понито заместило безжизнените й крака.

Седях в единия край на залата зад татко и до Скоти, който беше облечен във вече омалелия си стар сив костюм. Мистър Пири беше в шевиотено като на кондуктор сако. И двамата лъхаха на нафталин. В другия край седяха Елисън Еър, Джоузи и мисис Еър. Тя беше с шапка и воалетка с много фино избродирана пеперуда. Всички мъже в залата (включително и аз) бяха смаяни от елегантния й градски вид.

Джоузи не беше в количката си. Елисън я внесе на ръце. Беше наистина подтискаща гледка — Джоузи в ръцете на баща си, прегърнала врата му. Но сантименталността беше чужда на Джоузи. Беше прегърнала баща си по необходимост и щом я остави на седалката, тя го пусна. Джоузи не обичаше да привлича вниманието на околните. Намести краката си с ръце и изправи гръб — даде да се разбере, че не й е приятно нито да я оглеждат, нито да я съжаляват. Когато Страп наблегна на състоянието й, тя се наведе към баща си и попита ядосано:

— Но защо разправя всичко това?

— Необходимо е за делото, Джоузи, не се вълнувай!

Джоузи врътна опашчиците си и възмутено и злобно изгледа Скоти. Той беше седнал на дланите си, имаше смутен вид и гледаше право пред себе си. Светлата му коса стърчеше на всички страни. Джоузи улови погледа ми и разбра, че я наблюдавам. Изчерви се и сърдито погледна встрани.

— Е, мистър Блу… — започна Страп, но когато всички се засмяха, спря озадачен.

— Името ми е мистър Уотърс — обади се Блу провлачено.

— О, да, извинете — поправи се Страп.

Отново последва смях. Чувствах напрежението в залата зад мен. Хората очакваха да се разиграе някаква драма. Всъщност всичко приличаше много повече на интересно конно надбягване в провинциално градче, което обича конните надбягвания. Един от двамата трябваше да спечели — или Скоти, или Джоузи. Но освен безспорния конфликт се долавяше и възмущение. Както и съчувствие. Забелязах, че най-отзад седи „градската учителка“ мис Хилдебранд, нашето „птиче“. Лицето й пламтеше, но тя бе твърдо убедена, че справедливостта ще бъде на страната на Скоти.

Показанията на Блу като на експерт даваха една напълно ясна представа за улавянето и опитомяването на Бо. Когато приключи с показанията си, татко го попита дали е виждал понито Таф, купено от мистър Пири преди тринадесет месеца.

— Да, виждал съм го. Аз лично го улових и го закарах на Пири.

— А колко беше високо? Метър и тридесет? И четиридесет?

— Около метър и тридесет и пет.

— Моля ви, мистър Уотърс! Отговорете ми колко точно е било високо — нали сте го мерили…

— Но аз не съм го мерил.

— А дали вие или някой друг в Ривърсайд не е отбелязал отличителните белези на понито, продадено на Пири?

— Едва ли…

— Значи, нямате точното описание на понито на мистър Пири, така ли?

— Не, нямаме.

— Значи, не можете обосновано да твърдите, че понито в полицейския обор не е понито на мистър Пири?

— Е да, но…

— А измервали ли сте височината на Бо, понито на Джоузи Еър? — попита веднага татко.

— Не, не се е налагало…

— Значи, не можете да докажете и по възприетия начин за идентифициране на животни, че понито в полицейския обор е понито на мистър Еър, така ли?

— По този начин — не. Но има и други начини.

— Какви са те? — попита татко. — Единственият законен начин за идентифициране на животни се основава на точните мерки на животното — височина, особености на цвета му и така нататък, нали?

— Да, но това не е наложително при този вид понита. Те всички си приличат.

— Но, мистър Уотърс, след като искате да докажете нещо пред съда, вие трябва да разполагате с точни данни. Вие трябва да докажете с неоспорими факти, че понито в обора е именно това, което твърдите, че е, а не някое друго.

— Но това само усложнява нещата — каза спокойно Блу.

— Може и да е така — отговори татко. — Но за да бъдем сигурни, че това пони е Бо, за съжаление, само честната ви дума не е достатъчна… Аз също мога да призова няколко заслужаващи доверие свидетели, които да потвърдят, че понито е Таф.

— Но те ужасно грешат — заяви Блу.

Татко обаче беше приключил с въпросите си. Виждах, че целта му бе не само да омаловажи всичко, което казваха Страп и свидетелите му, но и явно да намекне, че може да предостави доказателства от същия вид в полза на Скоти. Странен беше начинът, по който действаше. Защо държеше да се наблегне на това уеднаквяване? Нямаше ли да е по-добре да опровергае техните доказателства и да защити доказателствата в полза на Скоти? И Страп, и Елисън Еър бяха объркани. Съдията дори си сложи пенсне и загледа учудено и безмълвно баща ми, сякаш се опитваше да отгатне намеренията му.

Единствените неоспорими данни (а не мнения), с които Страп се опита да докаже, че понито е Бо, а не Таф, бяха неподкованите копита, привързаността му към Джоузи Еър (забелязана от всички), два мазолести белега на задните му крака, както и цветът му. Страп имаше двама свидетели за тези факти — Блу и пастирът Скитър Биндълс, който се беше занимавал и с двете понита. Макар да изтъкнаха някои разлики между понитата, те признаха, че не разполагат с конкретни доказателства, че понито в обора е Бо или пък Таф.

Последният свидетел на Страп беше Джоузи. Елисън я вдигна и я понесе на ръце към свидетелската ложа. Съдията я попита дали не предпочита да седне на стол до адвокатите.

— Не, ще седна там — отговори Джоузи и посочи ложата.

Елисън я нагласи в ложата, а тя махна властно и припряно с ръка, както правеше винаги когато искаше да покаже, че на недъга й не трябва да се обръща внимание.

— Джоузи — започна Страп след приключване на съдебните формалности, — искам да те попитам ти уверена ли си, че понито в полицейския обор е Бо — твоето пони?

— Да, мистър Страп.

— Отговаряй с „да“ или „не“ — обади се съдията. — Не е необходимо да добавяш и мистър Страп, Джоузи.

— Добре — кимна самоуверено Джоузи.

— А откъде си сигурна?

Джоузи прехапа устни.

— Ами както знам кой е баща ми и коя е майка ми и че те са моите баща и майка, така знам, че и Бо е Бо. Не мога да ви кажа откъде го знам.

Отговорът се хареса на присъстващите, а татко вдигна одобрително вежди.

— Какво пони е твоето Бо?

— Упорито, умно, понякога пакостливо. Не обича никой друг освен мен да го докосва, дразни се от свраките, които търсят червеи в ливадата. Не може да ги понася!

Съдията Лейкър, изглежда, беше доволен от думите й.

— А понито в обора прави ли нещо така, както го прави и твоето пони Бо? — попита Страп.

— Да, то вдига главата си като Бо. — И Джоузи показа как точно вдига глава. — Но го прави само когато си много близо до него. Позволява ми да го реша под челюстта, а повечето от другите ни понита не биха позволили. Когато го гъделичкам, навежда глава и ме побутва по гърдите и тъй като не мога да се изправям, винаги когато искам да го среша, накланя към мен глава.

— Значи, понито в обора прави всичко това, така ли? — попита съдията, сякаш най-после беше чул нещо наистина съществено.

— Да. А прави и много други неща…

— Джоузи, ти как наричаш понито си? — продължи Страп.

— Бо, разбира се. Вие знаете това, мистър Страп.

— Знам, Джоузи. Всъщност исках да те попитам, когато викаше понито в обора по име „Бо“, то идваше ли при теб?

— Да.

— Веднага ли?

— Да.

— А да те е ухапвало? Понито в обора, искам да кажа…

— Не, разбира се, че не.

— А уелските понита, специално от стадото на Еър, често ли ритат и хапят?

— Те обичат да се ритат едно друго, но рядко ритат човек. Обаче доста хапят.

— А понито в обора не се е опитвало да те ухапе, така ли? Нищо, че така често държеше главата му, решеше го и го гъделичкаше?

— Бо никога не ме е хапал. Никога.

— А видяла ли си понито в обора да ухапе някого?

— Да.

— Кого?

— Него.

Джоузи посочи Скоти и за миг — тягостен и напрегнат за присъстващите миг — двамата не отлепиха очи един от друг. Джоузи преглътна. Скоти, който беше явно объркан от вълненията в залата и от съдебните ритуали, се изчерви до уши. После зяпна Джоузи с широко отворени очи и прехапа устни по същия начин, по който ги прехапваше и Джоузи.

— Възразявам — спокойно каза татко, без да става.

— Добре, добре — отговори Страп. — Няма да настояваме на това. Още един-два последни въпроса, Джоузи. Обичаш ли понито си?

— Разбира се.

— Какво би направила, ако го загубиш завинаги?

— Бих умряла! — разпалено отвърна Джоузи. Съдията се усмихна на категоричната й увереност, но татко се намръщи. Той не одобряваше да се задават въпроси, които водят до емоционални отговори.

— Възразявам — намеси се татко. — Заради самото дете!

Съдията кимна и си записа нещо с едно малко моливче.

А аз почувствах, че Джоузи беше отговорила точно както трябва — жените в залата едва не изръкопляскаха.

— Това е всичко, Джоузи — каза Страп. — Може би мистър Куйел желае да ти зададе някои въпроси, затова остани още малко в ложата, ако нямаш нищо против.

— Не, нямам нищо против — отговори Джоузи с тон на принцеса.

Татко стана и каза:

— Мис Еър…

Замълча и аз забелязах, че паузата се понрави на Джоузи. Тя се поизправи и зае позата на малка госпожичка, отмятайки плитчиците си назад.

— Да, мистър Куейл?

— Мис Еър, вие казахте, че понито в обора се приближава към вас, когато го наричате Бо?

— Да, така е.

— А всеки път ли, когато го извиквахте, се приближаваше?

Джоузи се позамисли.

— Не, не всеки път.

— Значи, понякога сте го викали, а то не е идвало?

— Да, но просто защото Бо си е такъв, опърничав.

— Още един въпрос и ще можете да се върнете при родителите си.

— Нямам нищо против да седя тук — отговори Джоузи.

Още един добър отговор. Всички се засмяха, а съдията, струва ми се, кимна одобрително.

Отговорът обаче не се хареса на татко.

— Може да нямате нищо против, мис Еър, защото сте умно момиче. Но други в съда би трябвало да са против. А и аз съм против. Затова искам да ви задам още един въпрос. Случвало ли се е понито ви да ухапе някой друг? Имам предвид у вас?

— Не, не се е случвало. Понякога само леко гризваше на шега.

— Значи, понито ви не е от понитата, които хапят, докато това тук, изглежда, че е…

Когато осъзна какво бе казала, Джоузи побърза да отговори:

— Но това е така, защото той обича всички вкъщи, а него — не! — И тя отново посочи Скоти с пръст.

— С това ще се занимаем по-късно, Джоузи — каза татко сякаш на себе си и седна.

Джоузи отново бе настанена на мястото си, а дълбоката тишина в залата подсказваше, че е спечелила съчувствието на присъстващите. Дойде ред на татко да изложи неопровержимите си доказателства. Всъщност той нямаше такива доказателства. Или по-точно, както вече споменах, той разполагаше с толкова неопровержими доказателства, колкото и мистър Страп. Татко започна с това, че уелските понита на мистър Еър са известни с еднаквата си окраска, приблизително еднаква средна височина и упорития си, често своеволен нрав. Едва ли би могло да се намери нещо, по което да отличиш две четиригодишни понита от стадото. Така че без конкретни данни и научно обосновани доказателства не може да се твърди с положителност, че понито е Бо или Таф.

— Предварително отбелязвам това — добави татко, — тъй като съзнавам, че доказателствата, които ще представя, са нито по-убедителни, нито по-неубедителни от тези на другата страна.

Отново всички бяха озадачени. Какво искаше да докаже той? Защо сам призна, че не може да се докаже чие точно е понито?

— Откровено казано — намеси се отпусналият се в стола си съдия, — не виждам какво целите, мистър Куейл.

— Само след минутка ще ви стане ясно. Забелязах, че Елисън Еър не сваляше погледа си от татко, сякаш очакваше някакъв хитър номер.

Тогава татко извика своя свидетел-експерт — мистър Крисп. Той бе на мнение, че понито в обора може и да е Таф — било на същата възраст и приличало на Таф. Мистър Крисп потвърди, че много добре познава понито на Пири. Момчето го е водило при него за „безплатно“ лечение на рани и напукване на копитото.

— И вие като стар и опитен познавач на коне сте убеден, че понито в обора е Таф, понито на мистър Пири?

— Да, убеден съм.

Страп започна да разпитва мистър Крисп, като непрекъснато намекваше, че Крисп може и да греши или просто е невъзможно да бъде сигурен. Но Страп напълно съзнаваше, че колкото повече се стреми да изкара доказателствата съмнителни — дори доказателствата на другата страна, — толкова повече помага на баща ми.

Имаше още трима свидетели. Мисис Меди, която се обличаше като мъж и пушеше по цял ден на терасата си. Тя заяви, че е специалистка по конете. Така и беше, защото баща й се занимаваше с обяздване на коне. Тя разгледала понито в обора и била сигурна, че е Таф.

Макар и с неохота, Страп трябваше да я разпита, но аргументите му отново бяха слаби. След това татко призова един от съседите на Пири, млекаря на маслената фабрика, и най-накрая — Ангъс Пири. Ангъс разказа с горчивина и незлоблива мъка как бе купил и заплатил за понито и как Скоти, макар без какъвто и да е опит, го бе обяздил и привикнал към себе си така, че двамата били просто едно цяло. Но всичко това не можеше да засенчи впечатлението от вълнението на Джоузи. Дори Страп бе озадачен. Не можеше да разбере към какво се стреми татко. Ето защо и въпросите му не бяха конкретни, нито целенасочени. След време татко ни каза: „Дори да не разбираш какво цели противниковата страна, винаги и непоколебимо трябва да държиш на своето. Ето така трябваше да действа Страп, въпреки че едва ли щеше да успее“.

Най-накрая за учудване на всички присъстващи татко извика Скоти. В няколкото минути, през които Страп бе задавал въпроси на мистър Пири, татко бързо даде указания на Скоти. И Скоти знаеше какво да каже. Той стана и боязливо — сякаш бе войник, който прекосява минирано поле, — тръгна към свидетелската ложа. Панталонките му бяха безнадеждно къси, сакото му се бе вдигнало, а в стреснатия му поглед се четеше странна смесица от страх и враждебност, недоумение и мрачна решителност.

— Е, господин Пири — започна татко, — смяташ ли, че понито в обора е твоето пони Таф?

— Да — каза Скоти с наведена глава.

— По-високо, моля — обади се съдията.

— Не обръщай внимание на всичко това — каза татко и посочи с ръка съдиите — и ми отговаряй все едно че си в училище и разговаряш с учителите и съучениците си. И вдигни глава — властно добави татко.

Скоти вдигна глава и повтори:

— Добре.

— Понито в обора тръгваше ли към теб, когато го назоваваше с името „Таф“?

— Да.

— И всеки път ли? Кажи ми истината — това е всичко, което искам от теб. Всеки път ли?

— Не, не всеки път.

— А случвало ли се е да те ухапе, както каза мис Еър?

— Да.

— Колко пъти?

— Не си спомням — отговори Скоти, полека-лека добивайки смелост. Но очите му бяха приковани в татко, сякаш не смееше да погледне където и да е другаде. — Два-три пъти…

— Тона необичайно ли ти се струва? Искам да кажа — твоето пони Таф често ли те хапеше?

— Да. Но то не ме хапеше истински. Само чакаше да се зазяпам на някъде, за да ме изненада с нещо. Случеше ли се да не съм нащрек, винаги ме закачаше.

— Какво означава — закачаше? — попита татко. — Какво точно?

— Ами… то завъртваше глава и ме гризваше по крака. А след това се смееше…

— Как така „смееше“?

— Ами така, както всички коне. Не като хората. Конете разбират кога е смешно…

— И Таф обичаше да се закача, така ли?

— Да, непрекъснато.

— А ти имаше ли нещо против?

— Не. Аз също се закачах с него.

— Какво друго правеше Таф?

— Ами обръщаше кофата с храната, ако успееше…

— Понито в обора правеше ли го?

— Не можеше да я обърне, защото кофата беше закована.

— А правеше ли нещо друго?

— Веднъж обърна ведрото с водата.

— И ти?

— Аз го плеснах.

— Силно ли го пляскаш?

— Понякога.

— С пръчка ли?

— О, не. С ръка.

— Пири, вдигни ръката си, за да я видим!

Скоти вдигна малката си свита длан.

— Да, ясно, няма какво повече да обсъждаме — промърмори татко и въздъхна, сякаш, ще не ще, трябваше да зададе следващия си въпрос. — Господин Пири, ако се случи така, че трябва да се лишиш от понито си Таф, би ли си взел друго пони?

— Не, искам Таф и никое друго пони — отвърна мрачно Скоти.

— Значи, не искаш друго пони?

— Не, искам само Таф — твърдо каза Скоти, сякаш татко се опитваше да го убеди да се откаже от Таф.

— Мистър Еър бе така щедър да ти предложи да си избереш което пони пожелаеш. Ако се лишиш от Таф, би ли си избрал друго пони от стадото на мистър Еър?

— Не, искам Таф и само Таф! — повтори Скоти с растящо негодувание в гласа, сякаш беше убеден, че татко се опитва да го накара да се откаже от понито.

— А защо? — изведнъж попита татко. — Защо искаш само него?

— Защото е моето пони — възмутено каза Скоти. — Затова.

Татко седна, а когато Страп заразпитва Скоти, струва ми се, че всички очакваха да му зададе следния въпрос:

— Скоти, откъде взе това пони? — попита Страп.

— Купих го.

— Откъде взе понито в обора на полицията?

— Купих го — наивно повтори Скоти.

— Имам пред вид не в началото, а сега. Не го ли взе по един друг начин, а?

— Възразявам! — рязко се намеси татко. — Колегата принуждава момчето да се самообвинява.

— Не, уважаеми съдии, това е жизненоважен въпрос!

— Наставленията, които съм дал на клиента си, са да отговаря, че е купил понито и нищо друго — това и ще чуете от него — заяви татко.

— Не можете да задавате такива обвиняващи въпроси, мистър Страп — обади се съдията. — И вие го знаете!

Страп се съгласи, но ядосано сви рамене. След като не можеше да попита Скоти откраднал ли е понито, или не, беше безсмислено да му задава каквито и да е други въпроси. Скоти вече можеше да си седне на мястото.

По всичко личеше, че делото е към края си и въпреки че татко успя да омаловажи всички обвинения, решението, изглежда, щеше да е в полза на Страп. В края на краищата Скоти бе изгубил понито си преди месеци. След това бе признал, че отново го е намерил, и то много скоро след като бе откраднато понито на Джоузи. Ето тези бяха истинските доказателства, макар да не бяха споменати. Татко успя да омаловажи всичко казано в обвинението, но така пък неказаното придоби много по-голямо значение. Ясно, че нещата клоняха в полза на Джоузи.

Но татко не беше свършил.

Според мен той знаеше още в началото, че ще се стигне до подобно положение и че ще трябва да се измъкне от това затруднение. В заключителното си слово татко заяви, че е възнамерявал да докаже невъзможността на двете страни да убедят съда, че понито в обора е Бо, понито на мис Еър, или съответно Таф, понито на Скот Пири.

— Направо е безнадеждно! — каза татко. — Убеден съм, че е абсолютно невъзможно да се вземе справедливо решение въз основа на всички доказателства. Всяко решение би било неправилно и несправедливо.

— И как, мистър Куейл, предлагате да решим делото?

— Никак.

— Как така никак?

Думите на татко подействаха като шок. Страп дори стана — беше слисан, а Елисън Еър вдигна ръце в недоумение.

— Уважаеми съдии, имайте търпение да ме изслушате — веднага продължи татко. — Тук, в Сейнт Хелън, ние все още се занимаваме с коневъдство. И вие, и почти, всички присъстващи знаят, че сме частица от този австралийски край, където конете са основен поминък. Още повече, че този съд не е градски съд, а провинциален съд, в който подобни дела, свързани с коне, ферми, овце и добитък, са неразделна част от процедурите му. Живеем, заобиколени от нашите животни. Ето защо смятам, че трябва да решим делото по своему, в съответствие със специфичните обстоятелства.

Татко замълча, сякаш искаше да си поеме дъх, но аз знаех, че го прави за ефект.

— И какъв специален подход имате предвид? — попита го съдията с такъв тон, сякаш го предупреждаваше, че ще е добре подходът да е ефикасен.

— Преди всичко, уважаеми съдии, трябва да си спомним добре известното правило в английското правосъдие, че трябва не само да решаваме справедливо, а и да прилагаме на дело справедливите решения. Искаме справедливост за всички, макар да е ясно, че не можем да определим към коя от двете страни трябва да се наклонят везните. Мисля, че ще се съгласите с мен.

— Е, и?

— Според мен трябва да се обърнем към естественото правосъдие.

— Какво имате предвид? — настойчиво попита съдията Лейкър.

— Естественото правосъдие — започна бавно татко — е оптимистичната нишка, която минава през цялото право. Понякога трябва да се обръщаме и към него. Ето това имам предвид.

— Моля ви, мистър Куейл, говорете по същество. Какво предлагате?

— След като не можем да решим чие е понито, предлагам на съда да създаде такива условия, в които понито да реши само въпроса.

В съда се надигна врява и смях. Страп скочи на крака и в цялата суматоха чух как Джоузи Еър пита баща си:

— Но какво говори той? Какво става?

Съдията удряше с молив по стената зад гърба си, а съдебният пристав призоваваше към тишина.

— Мистър Куейл — каза съдията, след като бе въдворен известен ред, — доизяснете се.

— Предложението ми е много просто, макар да трябва да призная, че не съм го обсъждал с довереника си, нито пък съм се допитвал до него. Но след като и двамата млади противници са убедени, че понито е негово или съответно нейно, а от представените доказателства става ясно, че дори и Соломон не би могъл да отсъди справедливо, защо да не създадем такава ситуация, в която понито само да направи избор?

— Как ще стане това? — Гласът на Страп прогърмя, сякаш излизаше направо от големия му корем.

— Как ще стане ли? — повтори татко, сякаш не бе мислил много по този въпрос. Аз обаче разбрах, че всичко е предварително обмислено. — Ами… например така: съдът може да избере някоя открита площ и да създаде необходимите условия…

— Но, уважаеми съдии… — прекъсна го Страп.

— Продължавайте, мистър Куейл — каза съдията. — Какви ще са тези условия, в които един кон да може да вземе решение?!

— Няма да е толкова трудно — отговори татко с такъв тон, сякаш посвещаваше съдията в тайна. — Ще оградим площ, в която ще вкараме понито. Ще има и тясна пътечка, която ще води към площадката, където ще бъдат двамата противници — всеки в своя ъгъл. Двамата ще извикат понито, а понито само ще реши към кого ще тръгне. В древногръцката митология има един случай…

— Оставете древногръцките примери — каза съдията. — Идеята ви е съвсем ясна. — И той погледна татко с поглед на комарджия. — Да, интересна идея, мистър Куейл. Но дали ще бъде одобрена? Дали мистър Страп и доверениците му ще се съгласят? Дали вашият довереник е съгласен?

— Мисля, че ще съумея да убедя моя млад довереник и той ще се съгласи — каза татко. — А и — татко се обърна и погледна Джоузи — всички тук оцениха интелигентността и непоколебимостта на мис Еър, която, уверен съм, ще се съгласи, че това е честен начин за разрешение на спора. И баща й също.

Страп стана.

— Ще трябва да се консултирам с клиентите си.

— Може би искате прекъсване, мистър Страп? — попита съдията.

Елисън Еър разговаряше с жена си и с Джоузи — явно обясняваше предложението на Джоузи. Видях как Джоузи поклати отривисто глава и каза: „Да, да, да!“.

— Уважаеми съдии! — обади се Елисън. — Може ли да поговоря с мистър Страп?

— Разбира се.

Глъчката и говорът в залата се засилваха, наподобявайки шума на влак, навлизащ в гара. Присъстващите спореха разпалено и съдията се опита да въдвори ред. Страп разговаряше с Елисън Еър, а татко обясняваше на Скоти и баща му. Видях как Скоти присви устни и каза: „Добре, ако тя иска, аз съм съгласен.“

— Уважаеми съдии! — каза Страп пресипнало.

Шумът стихна.

— Уважаеми съдии, въпреки че предложената процедура е някак необичайна, клиентите ми се съгласиха с нея при условие, че всичко бъде организирано от съда, и то така, че да отговаря на изискванията и на двете страни и всъщност да представлява законно заседание на съда.

— Мистър Куейл — попита съдията, — вие очевидно се консултирахте с клиента си. Съгласен ли е той?

— Безусловно. Смятам, че е съгласен и с думите на мистър Страп.

Съдията подръпна горната си устна в знак на сдържано задоволство.

— Според мен това е едно честно, спортсменско предложение — заключи той.

И тогава разбрах на какво така убедено разчиташе татко — на австралийската слабост (едва ли не инстинктивен стремеж) към спортсменски ситуации. Огледах се и съзрях в очите на присъстващите трескав пламък на участници в увлекателна игра. Всеки истински австралиец би се поддал на изкушението. Дори Джоузи Еър, родителите й, Скоти, мис Хилдебранд („птичето“), мистър Страп, че и аз. Но не и татко. Той бе замислил нещата така не защото смяташе идеята си за съвършена, а защото вътрешната логика му подсказваше, че е на прав път.

— В такъв случай — каза съдията — отлагам заседанието. Моля мистър Куейл и мистър Страп, заедно със сержант Колинз и пристава мистър Къф да дойдат в кабинета ми. Ще трябва да изберем подходящо място и да уточним правилата в основни линии. Ще свикам съда след няколко дни на установеното от нас място, за да вземем решение с помощта на естественото правосъдие, както правилно се изрази мистър Куейл.