Джеймс Олдридж
Да яздиш диво пони (2)

II.

И така, благодарение на понито, Скот — „момчето от саваните“ — стана по-забележим в града и вече никой не можеше да си представи детето без кончето. Всъщност тяхното приятелство бе твърде странно: двамата изглеждаха напълно залисани един с друг, но при едни съвсем не безоблачни отношения, които бяха дори грубовати. Не че се въргаляха из прахоляка, но Скоти винаги поставяше Таф в невъзможни ситуации, като настояваше за безпрекословното му и мигновено подчинение както в града, така и в саваните. Таф пък от своя страна никога не изчакваше Скоти да се настани удобно, а се дърпаше, хапеше, бягаше и се инатеше. Но тъй като бяха винаги заедно, в двамата се бе развило почти инстинктивно чувство на взаимопомощ в случай на беда.

„Четирикракият Роб Рой^[1]“ — ето как градският бръснар Джок Линиър нарекъл Скоти в деня, когато клиентът му мистър Джаклин, адвентистът и търговецът на дървен материал, се оплакал, че едно момче на пони едва не го съборило на земята, както си вървял по пътеката близо до склада.

— За малко да ме прегазят! Препускаха по пътеката, после прекосиха улицата и продължиха по алеята зад бакалницата, а след това прескочиха оградата. Само се обърна и ми извика, че закъснява за училище. Ще трябва да кажа на баща му!

— А, да, и баща му ще ти отговори нещо толкова мъдро, че така или иначе няма да го разбереш — рекъл бръснарят и всички се засмели.

Най-честото оплакване от Скоти бе, че не се движи по улиците.

— Направо профучава през задните дворове и алеите — разправяше мистър Стоун, сладоледаджията — и изниква от такива места, каквито и не съм подозирал, че съществуват. А аз познавам града доста добре. Онзи ден го видях да излиза зад „Стандарт“ (местния ни вестник). Е, как, дявол го взел, е влязъл там?

— През двора на железаря.

— Прекоси зад пожарната и се появи на празното място до Ролс, търговеца на трактори.

— Докато го зърнеш и офейква.

Спомням си тези разговори, тъй като те ни дават една картина на Скоти и Таф, за която ще се сетим по-късно, когато градът се раздели на две. Тогава Джок, бръснарят, застана на страната на Скоти, а Джаклин, търговецът на дървен материал, на страната на Елисън Еър.

Общо взето, поведението и пакостите на Скоти бяха такива, каквито се очакват от всяко момче от саваните — а те бяха малко диви и странни момчета, винаги в конфликт с града. Много от гражданите ги приемаха такива, каквито бяха, и спокойно ги понасяха. Веднъж хванали Скоти да се рови из боклукчийската кофа в задния двор на „Стандарт“, където изхвърляха оловните букви след напечатването на вестника. След време ги стопяваха и отново ги използваха при печатането му, но Скоти ги считаше за отпадъци. Той пълнеше джоба си, занасяше ги в къщи, стопяваше ги и ги изливаше в малка формичка в калта, после забиваше телена кукичка в мекото горещо олово и така се получаваше чудесна тежест за въдицата му.

— Крадеш, а! — казал Филипс, печатарят, и здраво сграбчил Скоти за ризата, но Скоти стискал юздата на Таф и чакал само мигновено отпускане на стиснатите пръсти, за да се метне на понито и да изчезне през оградата.

— Не съм си и помислил, че крада — смело казал Скоти, а босите му крака го сърбели да офейка. От време на време Скоти нарушаваше мълчанието на сините си очи и се защитаваше.

— Хайде де, не си! — рекъл Филипс и поотпуснал пръстите на ръката си.

Скоти моментално рипнал и още докато бил във въздуха, понито се втурнало напред, чувствайки какво се иска от него. Докато Филипс се обърнал, те прелетели през алеята, улицата и двора на баптистката църква.

— Ах, дяволчето му с дяволче! — казал Филипс на баща ми, който наблюдавал всичко това.

Според татко Филипс сам пуснал Скоти, защото по-късно, при разделението на града, Филипс застана на страната на Скоти.

Трудността в описанието на Скоти по този начин идва от това, че има опасност да сантиментализирам образа му. Скоти беше нито лош, нито добър. Всички ние си имахме проблеми, породени от местните специфични условия. В случая на Скоти те бяха мизерията, отдалечеността на тази безнадеждна ферма, пътуванията до града и обратно и вроденото му, почти безпогрешно чувство за хумор, което съвпадаше с постоянното му желание да подръпва за опашката благочестивия ни град. А едното подклаждаше другото. Скоти никога не постъпваше подло, не бях чувал да е лъгал или крал, макар да нямаше нищо против да си „присвоява“ всичко, попаднало пред очите му. И въпреки че определено показваше кого харесва и кого не, не мисля, че имаше някакви предубеджения освен това, че никога не се опълчваше срещу бедните (като неговото) семейства. Той например харесваше нашето семейство или по-точно не беше против нас. Една събота пристигна пред дома ни, яхнал неоседлания Таф, натоварен с два огромни чувала отстрани. Минаха по предната алея, заобиколиха под навеса с лозата и като стигнаха до задната ни врата, Скоти извика с тънкия си глас:

— Мисис Куейл, татко ви изпраща малко конски лайна.

Тъкмо закусвахме, пък и това беше фермерски жаргон, който татко не понасяше, поради което той застина с пълна лъжичка яйце в ръка, а брат ми Том се закиска до припадък. Мама се надигна, като едва сдържаше смеха си. Скоти го бе изрекъл така естествено, че в края на краищата баща ми не можа да измисли какво да отговори.

— Почакай малко, Скот — обади се мама, отиде до задната врата и попита колко ще струват.

— Нищо — отговори Скот, но когато мама настоя да плати (въпреки че и ние бяхме семейство, в което парите не достигаха), той заяви, че не може да вземе пари, тъй като баща му е заръчал да не взема пари. Ангъс Пири се отблагодаряваше за оказаната му в съда помощ.

— Къде да ги оставя? — попита Скот.

Мама помисли за миг и каза:

— Ей там до ревена под прасковата.

Скоти, който никога не слизаше от гърба на малкия Таф освен при крайна необходимост, остави понито да налучка само пътя между грижливо отглежданите любими на татко зеленчукови лехи. Без да слиза, Скоти изсипа на купчина конския тор, като хвана чувалите за долните ъгли и завъртя Таф на задни копита. Поизтърси чувалите, за да се увери, че са празни, и тъкмо когато пое обратно през зеленчуковата градина подобно на котка сред храсти от рози, баща ми се приближи до вратата:

— Хей, ти, какво правиш?! — извика гръмогласно той.

— Спокойно, спокойно — обади се мама. — Нищо не е стъпкал.

Затаили дъх, ние всички наблюдавахме Скоти и Таф, тъй като знаехме какво ще се случи, ако стъпеха в някоя леха.

— Поразхвърляйте го малко през нощта и няма да мирише толкова — поверително се обърна Скот към майка ми.

— Няма ли да се измиеш? — попита го мама.

— О, не, мисис Куейл. Нали минавам покрай реката на връщане…

И Скот изчезна, преди мама да успее да го почерпи с праскови, круши, сливи или бисквити.

За Скоти реката беше и баня, и лятно място за игра. Той и в реката се държеше така, както в града — ту се показваше, ту изчезваше под водата като видра — неуморно.

На другия ден го видях да носи чувал с тор на мисис Томпсън. Мисис Томпсън беше вдовица, а синът й Кит бе един от най-добрите приятели на Скоти в града. Кит често изпадаше в умопомрачение и стоеше в къщи, заключен със седмици. Къщата им представляваше малка порутена барака с две стаи, заобиколена в цялата си грозота с теменужките на мисис Томпсън, които ухаеха на около половин миля в техния квартал така, както ухаеха мамините в нашия квартал. Кит беше в умопомрачение от седмица и Скот разхвърли тора върху лехите с теменужки, след което запристъпва бос, помагайки на мисис Томпсън. Тя вървеше подире му — дребничка, попрегърбена женица и нареждаше:

— Е, Скоти, не се престаравай! Не се преуморявай! Не се навеждай толкова много! Ще се нагълташ с прахоляк…

Мисис Томпсън беше убедена, че това бяха злините, причинили умствената слабост на сина й.

— Не се тревожете — отговаряше й Скоти сдържано и самовглъбено, както си му беше навик. — Аз съм свикнал на всичко, мисис Томпсън. Почти на всичко.

Но мисис Томпсън се попривеждаше над него и му напомняше, че точно това й е казвал и Кит.

Кит беше епилептик, но винаги когато припаднеше пред хора (на улицата или в училище), се затваряше и седеше в къщи със седмици наред, тъй като се срамуваше да излезе, докато не се поддадеше на изкушението на нещата, които пропуска. Тогава най-неочаквано се появяваше на Хорзшу Бенд, където всички плувахме в реката, или край Келис Клъмп, където ловяхме риба, или пък до моста, където гледахме как влюбените се разхождат в неделя; понякога минавахме отвъд реката, за да гледаме забранените игри на зарове в Ню Саут Уелс (Сейнт Хелън е в щата Виктория).

Всъщност Скот поддържаше необикновено приятелство с единственото наистина лудо момче в града. Името му беше Джеки Хедман. Бащата на Джеки беше търговецът на гумите „Мишлен“ в града. В предния им двор имаше голям гумен човек, седнал върху пирамида от стари гуми. Дворът беше ограден с висока здрава мрежа и осемгодишният Джеки бе заключен вътре. Той обикаляше бясно из двора и зиме, и лете чисто гол. Минеше ли някой, Джеки се затичваше към мрежата, сграбчваше я с малките си извити пръсти, оголваше зъби, клатеше глава и издаваше диви, несвързани звуци.

Дори най-нахаканите момчета в града се плашеха и смущаваха от него. Извиквахме: „Здрасти, Джеки!“ и бързо отминавахме. Но Скоти, който може би виждаше в Джеки един друг несретник, спираше и му говореше — дори когато Джеки си въртеше бясно главата, зъбейки се и издавайки ужасните си звуци. Скот дърпаше малките му извити пръсти и го сръгваше на шега в голия корем. Всъщност се опитваше да накара Джеки да произнесе една смислена дума.

— Кажи: „Джеки“! — караше го Скоти.

Джеки се захилваше, а лицето му придобиваше ужасно, неразбиращо изражение.

— Кажи: „Джеки“! — настояваше Скоти и го сръгваше в корема.

Но напразно. Веднъж обаче, както си стоях до Скоти, а той изпълняваше този ритуал, ми се стори, че долових за кратък миг зад цялата тази разкъсваща, неудържима физическа лудост и умствен мрак слабо, тържествуващо прозрение в очите на Джеки — сякаш се опитваше, колкото и да е невероятно, да улови някаква искричка здрав разум. Просто не можех да повярвам на този така безнадежден опит за победа над лудостта. И все пак сигурен съм, че забелязах това прозрение. Забеляза го и Скоти и продължи упорито да се опитва да установи контакт с този макар и несъществен признак на разсъдък зад ужасните решетки на неукротимата лудост на Джеки.

Много странно, но Скоти изобщо не можеше да накара Таф да се приближи до Джеки. Понито не се помръдваше от крайпътния ров. И яростно се опъваше, когато Скоти се опитваше да го придърпа по-наблизо. Скоти го наричаше „проклет пъзльо“ (и може би основателно). Но Таф беше кон, не човек, а повечето коне се плашат до смърт, щом надушат нещо странно или необикновено. В този смисъл те са роби по рождение и реакционери по природа.

Предполагам, че поради идеалистичната ми представа за човека, очаквах Скот да бъде така благороден с всеки, както беше и с Джеки Хедман. А в действителност той дразнеше най-безмилостно някои от момчетата в града. Ненавиждаше една цяла улица и всички, които живееха на нея. Тази улица беше улицата на най-богатите в града, но не мисля, че това бе причината. Тя бе просто улицата, която налагаше моралния облик на града и ето защо Скоти инстинктивно я мразеше. Както и да е, всичко това не е от кой знае какво значение.

Всички къщи на улица „Уилсън“ бяха солидни, просторни и скрити зад високи огради, кипарисови дървета или живи плетове. Имаха големи градини с тучна трева, палми, плодови дръвчета (обикновено портокали) и лехи с цветя. Почти във всяка къща имаше и ръмжащо, озъбено куче, което тичаше с всеки минувач покрай предната ограда, лаеше и джафкаше.

Скот редовно пускаше тези бесни кучета: обикновено ги дразнеше, докато ги разяри, после отваряше вратата, без да слиза от гърба на Таф, и двамата литваха по улицата с кучетата по петите им. В Скоти имаше неудържим стремеж да освобождава всичко живо под ключ, независимо дали трябва да е заключено, или не. Едно от богатите семейства — Уинстън — имаше зад гаража си кенгуру. Пазеше го зъл пес вълча порода. Един ден Скоти изкара с обичайния си номер песа на улицата, после се върна, затвори портата, за да не може кучето да се прибере, заобиколи портокаловите дървета и като стигна до гаража, пусна кенгуруто. Гони го сред портокаловите Дървета, докато то прескочи предната ограда и излезе на улицата. Но когато се опита да го накара да избяга на свобода в равнините, Скоти осъзна наивността си. То нямаше къде да отиде. От всички страни се появиха кучета и започнаха да го нападат, така че Скоти трябваше да го подгони обратно към двора. Таф се суетеше и настъпи суматоха от лаещи кучета, кенгуру и пони. Скот успя най-накрая да вкара кенгуруто зад оградата и побягна от този хаос, неспособен да разреши проблема на затворник, получил свобода, по-страшна от железните решетки на затвора.

Но пък веднъж, когато пусна цял птичарник от стотина папагалчета (едни от местните ни птици) на улица „Уилсън“, те знаеха точно къде да отидат. Литнаха на свобода, писукайки и пищейки над реката, в посока към саваните. За Скоти това бе лично отмъщение — в къщата живееше Клара Александър, която веднъж си беше запушила носа в класната стая и бе казала на Скоти:

— О, боже, ти вониш, Скот Пири! Вониш!

Момичетата се закискаха, а момчетата подкачиха Скот да й даде да се разбере. Но Скоти свали ризата си, помириса я, задържа нос на ръкавите й и каза на Клара:

— Баща ти е с дебел задник.

— Вониш! — изкрещя Клара. — Вониш!

Скоти си имаше защитнички сред момичетата и една от тях, Дорис Даулинг, мъжкарана, винаги замесена като Скоти в някоя беля, заяви на Клара, че тя самата мирише ужасно. Но Скоти не се нуждаеше от помощ. Беше истина, че той обикновено миришеше на крави, сено, кал и коне, но това бяха местни миризми, присъщи на момчетата от саваните.

— Това са кравешки лайна! — настояваше Клара. — Дори газиш из тях! — И тя посочи босите му крака. Между пръстите им беше пълно със засъхнала кал, но не и с кравешки лайна.

— Баща ти прави надениците си от умрели котки и кучета — отговори й Скоти. — А ти ги ядеш… Олеле, боже! — И той направи гримаса на отвращение.

Бащата на Клара бе един от градските колбасари и Скоти просто си послужи с популярната обида, която търпят колбасарите от цял свят. Клара не се засегна и ето защо на другия ден Скоти влезе в предната градина на семейство Александър и пусна папагалчетата им. А още при първия случай, когато мистър Александър срещнал Скоти на гърба на Таф, го подгонил с колата си по главната улица, докато Скоти не открил една пролука, по която се измъкнал към тайните си пътечки извън града. В разделението на града мистър Александър застана естествено срещу Скоти, както постъпиха и повечето обитатели на улица „Уилсън“.

Ето така една след друга се нижеха случките, които оформиха пред жителите на града облика на Скоти. Мненията се влияеха от това дали си една от жертвите на Скоти, дали си развличащ се наблюдател, или пък негов поддръжник. И сигурно никога не би се появила каквато и да е специална причина за обобщаване на тези случаи, ако не се бе стигнало до скандала, в който освен Скоти участваха и много други хора. Хората в малките австралийски градове, както и в много градове по цялото земно кълбо, са разделени на богати и бедни, на либерали и реакционери, на светци и дяволи, на лицемери и честни. Така че няма смисъл да се разпростираме надълго и нашироко относно случая, който оформи така невероятния облик на Скоти и понито му Таф.

Може би някои от случаите ви карат да мислите, че Скоти е бил сам. Но той никога не беше сам, защото имаше много приятели, дори сред богатите. За известно време беше под покровителството на страстния ездач аптекаря Дънкан. Дънкан му даде на заем седло, чифт бричове и ботуши и го заведе на селскостопанския панаир да участва в състезанията по прескачане с понита. Но когато съобщиха името на Скоти, той не се появи. Беше измъкнал Таф от ливадката за оседлаване на коне и бяха изчезнали. В последния миг нищо не могло да го накара да язди пред претъпканата арена в облекло на ездач. Тайно оставил панталоните, ботушите и седлото пред задната врата на Дънкан и се прибрал. По-късно забелязах, че оттогава нататък винаги когато яздеше из града, Скоти избягваше да минава покрай Дънкан.

Скоти като че ли непрекъснато изпитваше някаква тревога — сякаш очакваше да му се случи нещо непредвидено. Едно понеделнишко утро Дормън Уокър, търговецът на хранително-зърнени продукти, дойде при баща ми и поиска съдебно нареждане за изземването на част от неизплатения от Ангъс Пири добитък и инвентар. Въпреки че Дормън Уокър му беше клиент, баща ми отказа да действа пред който и да е съд за изпълнителен лист върху имуществото на Ангъс Пири. Посъветва Дормън Уокър да се опита още веднъж да убеди Ангъс да му плати нещичко, макар и малко, тъй като той лично не би помогнал да изправят Ангъс пред съда.

Дормън Уокър разговарял с Ангъс Пири и очевидно единственото, с което Ангъс могъл да се раздели — имайки предвид малкото, което притежавал, и нещата, от които се нуждаел, — било понито Таф. А то вече струвало около двадесетина лири — едно първокласно малко конче.