Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ride a Wild Pony, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Издателство „Отечество“, София, 1984

Художник: Венелин Вълканов, 1984

История

  1. — Добавяне

XVI.

Както се очакваше, бе хубав ден на ранната есен. За да видят как действа естественото правосъдие, на събитието можеха да присъстват по четири ученика от всеки клас. В групата бяхме и аз, и Том. Директорът благоразумно бе преценил, че цялото училище е заинтригувано и разделено на два лагера и ето защо бе позволил на известен брой ученици да присъстват на разрешаването на спора, като след това разкажат достоверно на съучениците си за случилото се. Горе-долу половината от групата беше на страната на Скоти, а другата — на страната на Джоузи. Тръгнахме, подредени по двама. Минахме покрай някогашното градско бунище (огромна влажна яма, която запълваха с пръст, за да стане парк). Пред нас вървяха мис Хилдебранд и мистър Кенън — двама отявлени противници сред учителите.

Когато стигнахме до широките стари дървени порти на изложбената площадка, оградени отвсякъде с евкалипти и пиперови дръвчета, ние се стъписахме — на входа чакаха около петдесет души. Портите бяха полуотворени — придържаше ги мистър Бел, собственикът на магазина за велосипеди, който беше упълномощен да пази на входа. Мистър Кенън (нашият футболист) поговори с мистър Бел и ни позволиха да влезем първи.

До мен вървеше Дорис Даулинг.

— Каква тълпа! — каза тя. — Какво ли е на главния вход!

Оказа се, че малката трибуна е почти пълна, а самата арена е вече заобиколена от хора, които се подпираха на дървените парапети и спореха в очакване.

Мистър Кенън беше чудесен организатор. Още в осем часа беше дошъл и заградил площадка за нас — и то близо до мястото, където щяха да бъдат Джоузи и Скоти. Можехме да седнем или пък да стоим прави, но всички ние (двайсет и четири на брой) се залепихме на перилата. Сержант Колинз обикаляше из арената на черния си чистокръвен жребец. Беше с кавалерийската си униформа и изглеждаше и яздеше прекрасно.

Вътре в арената имаше ограден с въжета квадрат и понито се разхождаше неспокойно в него. Вратичката водеше към тесен коридор, дълъг двайсетина метра, с изход към площадката с двата стола в ъглите. Зад въжетата между двата стола имаше маса и още пет-шест стола — вероятно за съдиите. Високата трибуна, която при конните надбягвания стоеше близо до финиша, бе преместена близо до масата — вероятно там щяха да седят председателят на съда, татко и мистър Страп.

— Вижте Скоти!

Скоти седеше на стола си в ъгъла. Седял там от девет часа сутринта. Вече беше десет часът, а от Джоузи Еър нямаше и следа.

— Може би няма да дойде — каза един от привържениците на Скоти с надежда в гласа.

Привържениците на Джоузи се изсмяха. От голямата трибуна и от публиката покрай арената се надигаха нетърпеливи възгласи и подканвания.

— Конят ще полудее от притеснение, ако не започнете скоро! — извика някой. Понито не спираше да обикаля из малкия ограден квадрат. Чувствителните му нерви реагираха на растящото напрежение и вълнение.

— Аха! — казах аз, щом видях юздата на стола на Скоти (татко се беше допитал до съдията и мистър Страп за юздата на понито). — Скоти ще направи оня номер.

— Какъв номер? — развикаха се всички около мен.

— Ще видите — загадъчно отвърнах аз.

В този момент се появи и Джоузи. Седеше отпред в колата с баща си и майка си, а пикапът с количката й ги следваше. Блу свали количката и я закара близо до колата. Като по чудо Джоузи успя да запази равновесие и седна в количката сама, отказвайки каквато и да е помощ.

— Джоузи, Джоузи! — извика някой. Последваха приветствени възгласи, а сред тях и враждебни подвиквания. Джоузи не им обърна внимание. Скоти седеше е длани под коленете си, оглеждаше тълпата и очевидно преценяваше цялото това положение като още едно от изпитанията, които му поднасяше животът. Джоузи се насочи към ъгъла си, махнаха дървения стол, а Блу повдигна въжетата, докато количката с Джоузи се провря под тях.

— Хайде! Започвайте! — извика някой. Чуваха се и възгласи: — Къде е този жесток съдия?

— Я виж понито! — каза Дорис Даулинг и те дръпна за ръкава.

Понито мяташе глава и препускаше, сякаш искаше да излезе от малкия ограден квадрат. Втурна се към оградата, с намерение да я прескочи, но свърна встрани в последния момент и за малко не се оплете във въжетата.

На масата на съдиите нещо се съвещаваха. Председателят на съда, татко, Страп и Елисън Еър тихо разговаряха. След като свършиха, приставът Къф отиде при Скоти и му каза нещо. Скоти му подаде юздата, а Къф я остави на земята зад въжетата. Скоти бе лишен от тайното си оръжие. Поддръжниците му завикаха възмутено:

— Не е честно!

— Още малко и ръцете ще му вържете!

Колинз, яхнал жребеца, обикаляше покрай арената и крещеше ядосано с всички сили:

— Спокойствие! Тишина! Това е съд!

— О, Джо, я слез от този кон! — провикна се някой.

— Но защо взеха юздата на Скоти? — попита Дорис Даулинг.

— Не знам — казах аз. — Навярно съдията или Елисън Еър не са били съгласни да е до него.

— Не е честно! — разпалено заяви Дорис.

— Тихо, вие там! — скара ни се мистър Кенън.

На съдийската трибуна се изкачи пръв председателят на съда, после едрият, трудно подвижен Страп и накрая стройният ми и добре сложен баща. Щом стигнаха върха й, Къф, който вървеше най-отзад, вдигна глава и силно извика, че заседанието на съда се открива. След това погледна към трибуната и изрева колкото му глас държи:

— В съда трябва да се спазва абсолютна тишина! Ако се свирка или подвиква, съдията ще нареди всички да напуснат стадиона и делото ще се гледа при закрити врати.

— Браво, Къф! — изкрещя някой.

Но от всички страни му се разшъткаха и стана ясно, че безредия няма да има, дори и от страна на малките гамени.

Полицаят Питърс стоеше до малката вратичка, която водеше към тесния коридор. Председателят на съда бе зад перилата на високата трибуна и държеше носна кърпа във вдигнатата си ръка. Публиката мълчеше напрегнато. Видях как Джоузи се наведе напред — беше цялата нащрек, вкопчила пръсти в количката си. Скоти бе готов да свирне със залепени до устните си пръсти.

— Готови ли сте? — попита вяло съдията и думите заглъхнаха над арената.

Не можах да чуя, но вероятно му отговориха с „да“.

Съдията свали ръката си с кърпичката. Питърс отвори вратичката, понито се поколеба за миг, погледна изхода и се втурна. Профуча през тесния коридор и влезе в голямата оградена площадка. Скоти вече свиреше с всички сили, а Джоузи викаше отчаяно:

— Бо, Бо! Ела веднага тук!

— Таф! — викаше Скоти. — Насам! — И зацъка с език, за да привлече вниманието му.

Скоти не помръдваше от стола. Вероятно му бяха наредили да не става — би било несправедливо спрямо Джоузи. Понито препуска няколко метра в средата на площадката, отметна назад глава, спря се и се огледа. Не обръщаше внимание нито на Джоузи, нито на Скоти.

— Бо! Бо! — викаше Джоузи и пляскаше с ръце. — Какъв си опърничав! Ела тук веднага!

— Таф… — Скоти бе вдигнал ръце така, сякаш държеше юздата. — Осем часът е, Таф! Осем! (По това време обикновено Скоти тръгваше за училище.)

Понито погледна Джоузи и тръгна към нея.

— Бо! Бо! Бо! — още по-силно завика тя. — Ела, миличък! Ела тук!

Скоти отново засвирка с всички сили.

— Не мога да гледам! — каза Дорис Даулинг, наведе глава и заби поглед в земята. Аз също изпитвах нейните чувства, но ми беше толкова интересно, че както всички наоколо не можех да устоя да не гледам.

Понито направи няколко крачки към Джоузи, но после се обърна и тръгна към Скоти. Спря се и погледна към масата на съдиите. Вероятно на всички им минаваше през ума, че понито съзнава, че е център на внимание, но нарочно се прави на глупаво и протака нещата. То се обърна и като че ли напук тръгна назад. Нито Скоти, нито Джоузи го повикаха. Изчакаха да видят какво ще направи. То спря и отново се обърна.

— Какво става? — попита Дорис Даулинг.

— Нищо. Върна се назад.

Тя погледна и в този миг и двете деца започнаха да викат. В погледа на Джоузи се долавяше и мъка.

— Бо, Бо! Моля ти се, ела! Иначе никога няма да ти простя! Никога! Хайде!

Скоти се опитваше да седи спокойно, но не можеше да се стърпи и непрекъснато подскачаше на стола си и викаше:

— Осем часът е, Таф! Трябва да тръгваме, чуваш ли! — Скоти удряше с юмруци във въздуха с надеждата, че ще привлече вниманието на понито. — Таф! — Скоти крещеше толкова силно и отчаяно, че някой от публиката се разсмя — и това беше единственото нарушение на реда от страна на смълчаната публика.

Понито обикаляше широката площадка, сякаш се чудеше как да избяга от всичко това, и не обръщаше внимание на двете деца. Но когато мина само на няколко метра от Джоузи, тя му се замоли с почти истеричен, гневен глас:

— Бо, какъв си лош! Ела тук, като ти казвам!

Едва я чувахме. Понито се спря и я погледна. Тя млъкна. И то я подмина въпреки отчаяните й викове. Тогава Джоузи ядосано заудря по количката с ръце.

— Заслужаваш да те набия! Ела тук веднага! Не бъди такъв лош!

Скоти се клатеше на стола си и удряше по него. Гласът му беше вече пресипнал и звучеше така, сякаш вече му беше дотегнало. Най-неочаквано Скоти спря да вика — понито се бе спряло на няколко метра от него, гледаше го, а Скоти — явно примирен — не помръдваше.

Настъпи тишина.

— Какво става? Какво прави понито? — попита Дорис.

— Нищо. Абсолютно нищо — напрегнато й отговорих аз. — Скоти не помръдва. Седи и не помръдва. — Скоти гледаше понито безразлично и презрително, сякаш то му бе изменило и преминало на другата страна.

— Бо! — извика за последен път Джоузи. Понито вдигна глава и я разтърси.

Този вик бе, изглежда, решаващ. Понито тръгна право към Скоти и го блъсна от стола. Той стана, сграбчи понито за врата, а то отметна глава, вдигна Скоти във въздуха, а след това отново го повали на земята.

Това беше любимата им грубовата игра. Разнесоха се викове и подсвирквания.

— Таф! Това е определено Таф! — крещях аз. Вече нямаше никакви съмнения.

Половината от групата ни скачаше от радост. Над площадката се носеха силните възгласи на публиката. Някои подигравателно подвикваха на Скоти — той продължаваше да се бори с понито. Председателят на съда каза нещо и посочи Скоти, но освен нестихващите крясъци нищо друго не можеше да се чуе.

— Знаех си аз! — с всички сили крещеше Дорис Даулинг. — Нали ви казвах! Нали ви казвах!

Мис Хилдебранд пламтеше и тържествуващо се усмихваше.

Скоти не можа да удържи неспокойното и възбудено пони, то го отхвърли встрани и се оттегли в тръс. А след миг, с присъщия му фаустовски цинизъм, се запъти към Джоузи. Тя тъжно го гледаше. Понито я побутна с муцунката си.

— Ах ти, мошеник такъв! — промълвих аз.

Всички се умълчаха, докато Джоузи обсипваше понито с мили думи. То продължаваше да я побутва с нос и леко гризеше ръкава й, а на мен ми се стори, че я чувам да му казва: „Лош си ти! Защо постъпи така… Защо отиде при него?“.

— Но това е Бо! — извика някой.

Разбира се, че беше Бо. И Таф, и Бо. Някои негодуваха, последваха разгорещени препирни, но никой не оспорваше, че победителят е Скоти. Понито бе отишло първо при него и решението на съда бе в негова полза.

Народът хукна към арената и към понито. Скоти грабна юздата, прекоси тичешком площадката и докато понито се дърпаше настрани от Джоузи, му я надяна и със светкавична бързина (както винаги) закопча ремъка, метна се върху понито или по-скоро хвръкна във въздуха, макар понито да свърна встрани. Изпълнил стария си номер, Скоти запрепуска по тесния коридор и влезе в малкия ограден квадрат. Дръпна въжетата и извади един от колците, понито прескочи увисналите въжета и те двамата префучаха през арената, преди да успеят да ги спрат.

Стори ми се, че Колинз възнамерява да ги подгони на чистокръвния си жребец, но той не помръдна, а само ги изгледа. Всички останали, включително и Джоузи, ги следяха със затаен дъх. Джоузи някак се надигна на безжизнените си крака, но докато баща й стигна до нея, падна на земята. Хората се спуснаха да й помагат, но Елисън стигна пръв и я вдигна.

— Оставете ме в количката! В количката! — ядосано викаше Джоузи и баща й я постави да седне, докато група от поддръжниците й я заобиколиха. За миг я изгубихме от поглед.

— Горката Джоузи — тъжно каза Дорис Даулинг. — Горкичката!

И какво ли друго можеше да каже. Скоти и понито минаха в галоп през главната врата и се отправиха към фермата, Джоузи бе настанена в колата, количката й натоварена в пикапа и цялата свита на Еър бе готова да потегли. Бях близо до Джоузи, която седеше на предната седалка в колата. Казах й:

— Не падай духом, Джоузи! Всички ти съчувстват.

Джоузи гледаше право пред себе си, лицето й беше бледо, устните стиснати — напълно владееше чувствата си. Но явно искаше никого да не вижда и нищо да не чува.

— Хайде! — подкани ни мистър Кенън. — Всичко свърши, стройте се!

Да, очевидно всичко бе свършило. Но не и за Скоти и Джоузи.