Читателски коментари от Rony

Толкова тъжно, тъжно до безнадеждност!

Благодаря на Asi за коментара! Книгата ме покори, препоръчвам я горещо.

Истинско удоволствие за мен е да прочета отново „Приказки по телефона“ на български! Забавляват ме, разсмиват ме, натъжават ме понякога. Преди време купих на сина ми книжката на немски и тя скоро след това се превърна в една от любимите му. Предвкусвам радостта му, когато утре го изненадам с прочит на родния ни език!

Влюбих се от пръв поглед в изтъканата от несъвършенства, вятърничава, чистосърдечна, обаятелна Холи!

Може би една от най-силните, ожесточени, абсурдни любови в литературата е тази между Катрин и Хийтклийф. Тя оправдава и оневинява Хийтклийф.

Неуместно е сравнението с романите на Джейн Остин — обожавам ги, а авторката е умел разказвач и сатирик, но…нейните герои са по-семпли, докато длетото на Емили Бронте дълбае до най-тъмните кътчета на човешката душа и същевременно опустошава и душите на читателите си.

„Брулени хълмове“ е великолепна книга, която с удоволствие препрочитам.

Прекрасна книга, по-нестандартно написана. Невесела. Бях започвала да я чета преди години, тогава не ме грабна, но сега… Симпатични герои (има и някои безкрайно антипатични) които на пръв поглед не са кой знае колко привлекателни, но едно или друго те кара впоследствие да ги заобичаш, свеж (и малко провокативен) хумор, внушения чрез силата на детайла и гротеската през погледа на артиста. Колебаех се за оценката, дадох 5, заслужава повече.

Въздейства по особен начин (макар че нямат много общо, неволно сравних „Алексис Зорбас“ с „Ветрената мелница“ на Елин Пелин) — кара те да се чувстваш преизпълнен с енергия, да усещаш как животът пулсира в теб, да се усмихваш, но по-често да се смееш с глас, да загърбиш всякаква леност и апатия, да се взреш с нов поглед в заобикалящото те и да му се наслаждаваш. Препоръчвам горещо!

Свежа, трогателна и поучителна, но по толкова приятен и ненатрапчив начин. Достави ми огромно удоволствие.

Искрено се забавлявах. Няма кой знае каква художествена стойност, но зарежда с добро настроение.

@РрР Не е разказ :) А защо произведението носи това име, можем само да гадаем. На пръв поглед — заради любовта на Лени към мишките. Моето обяснение е, че в редица случаи хората са също толкова дребни и незначителни, колкото са мишките и както малкото мишле може внезапно да бъде стъпкано от нечия подметка, да бъде хванато в капан или пък изядено от котката, така и хората са също толкова слаби и уязвими, въпреки собственото им усещане за надмощие. И понякога животът (и смъртта) на отделния индивид представляват само мноооого незначителна капчица, проблясък в общия поток на Живота. Въпреки Разума на Човека, въпреки Силата и Контрола, които той упражнява върху Природата, върху по-слабите от него създания, има неща, които се случват независимо от него, въпреки него и дори много често той е безсилен да им противостои. Мишки и хора — по моему авторът е наблегнал дори и на контраста в размера им.

Нещо в този дух ще да е, поне аз тъй го усещам…

Преди много години гледах филма с Джон Малкович в ролята на Лени и тогава останах впечатлена. Не зная защо едва сега прочетох едноименната повест. Дълбоко ме трогна. Всеки човек има нужда от закрила, компания и приятел, с когото да споделя радости и неволи, независимо дали е с умствени ограничения, чернокож или старец на преклонна възраст. Всичко това не те прави безполезен или лош човек. Всеки има своето място в Света и право на светлина и надежда, колкото и нереални да са те. Стайнбек третира проблема за расовите предразсъдъци, проблема за невъзприемчивостта на хората спрямо всичко, което излиза извън рамките на нормалното. Долавям и упрека му към младите, които се радват на здраве и сила, но се отнасят с пренебрежение към физическата немощ, настъпваща постепенно със старостта. Авторът апелира към великодушие и хуманност, а също и към по-добро отношение към домашните животни, служили вярно на стопаните си, но стигнали неизбежно до дълбока старост.

Мога да завърша с обобщението, че — поне според мен — това е повест за сладостта на мечтите и за разбитите надежди. Като пример може да служи и нелепото поведение на жената на Кърли. А колкото до директното послание на автора, Канди го каза — когато имаш домашен любимец, към когото си бил толкова привързан, е по-добре да загине от твоята собствена ръка, ако това е наложително, отколкото от нечия друга. Така е и при хората.

Гледала съм филма 5–6 пъти и след прочита на повестта искам да го гледам пак. Смятам, че е по-ефектен от книгата, вероятно заради блестящата игра на Тим Робинс и Морган Фрийман. Но и повестта си я бива, много приятно четиво. Напомня ни, че търпението, самообладанието и липсата на агресия са полезни и хубави качества. И че надеждата трябва да е винаги жива у хората, дори в наглед безнадеждни ситуации!

Изключително въздействаща книга! Поражда размисли — за добро и зло, които ни заобикалят, но и които са в самите нас, коренят се в самите нас, за значимостта и същевременно — за незначителността на човешкия живот, за отношенията между хората, за низостите, които само човек може да причини на човека, за равносметките, които изправеният пред Смъртта прави, за страховете на убийците, знаещи, че Краят настъпва след няколко минути. Както и за истинските чудеса, които съществуват около нас, но остават незабелязани, незапомнени.

Ще завърша коментара си с два неточни цитата — „За пореден път унищожавахме онова, което не можем да създадем“ и „Понякога спасението и проклятието за еднозначни“… Считам, че Стивън Кинг, авторът на многобройни книги на ужасите, се е докоснал до мъдростта. „Зеленият път“ го доказва!

Заслужава повече от оценка 6!

Впечатлена съм, невероятна книга, прочетох я на един дъх! Дори не мога да си представя какво е да живееш при толкова нечовешки условия, че да започнеш да приемаш постоянния глад, болестите, мръсотията като нещо нормално и дори да опитваш да се надсмиваш над собственото си състояние. Чанги е като някакво съвсем друго измерение — там нищо няма стойност, а към всичко е прикачен етикет с баснословна цена. Там привързаността на хората не струва повече от канче ориз, чаша кафе или няколко цигари, поне в повечето случаи. Все пак истинско, топло приятелство съществува и то се изразява в това да поделиш с други гладни оскъдната си порция или пък да рискуваш живота си за късче надежда, за утешителна информация, която ще стопли сърцата на всички.

Разбира се, необичайните обстоятелства често изискват необичайни ходове и решения за оцеляване. Оправдано е дори да погазиш принципите си, за да оцелееш. Понякога сляпото придържане към правилата или принципите, които са били валидни преди това, във външния свят, преди войната, озлобява човека и подклажда омраза, сляпа отмъстителност. А те не помагат изобщо, дори обратното.

Да, животът в Чанги е толкова несигурен, крехък, авторитетът също се купува, но въпреки привидната нестабилност и страха, толкова хора обезумяват от ужас, когато трябва да го напуснат. Защото свободата е бреме — тя може да даде много на клетите окаяници, но може да ги лиши от всичко…Трогателно!

Да…и когато у някого е заложена известна доза агресия, известен стремеж към надмощие, колко лесно те се превръщат в кръвожадна жестокост. Почти ми настръхна косата, докато четях. Наклонности, превърнати в ужасяваща проява. И е изумително, че на подобно място, при подобни обстоятелства, здравият разум (или остатъците от него) е безсилен срещу първичните инстинкти, срещу страстта да убиеш, да нараниш, да се наложиш със сила. Изумително е колко опияняващи са тези наклонности, като зараза, с която не можеш да се бориш.

Завършекът е наистина покъртителен — контрастът между неведението и донякъде нехайното предположение, че децата играят на война и между реално случващото се, на границата между Живота и Смъртта. Препоръчвам горещо книгата на всеки!

Книгата е много добра, макар че не мога да я оценя с максимална оценка. Прекалено много ретроспекции, прекалено много отклонения и авторови съждения…Предполагам, че някои биха го сметнали за предимство, но повествованието така се накъсва, че четох с голяма мудност, на места ми се искаше да прескачам или дори направо да се откажа от четенето. Иначе образите са описани и развити блестящо, повечето с голяма доза ирония и сарказъм, някои са смешни и жалки, други те отвращават, трети предизвикват любов, топлота, възхищение. Всичките тези прояви на човешкия характер, всичките недостатъци, низки желания, стремежи към богатство, блясък и фалш, пороци, както и великодушието и добротата, съществуват и до днес, макар и в друг вид и степен.

Книгата е актуална, а не на последно място — Уилям Текери притежава типичния английски хумор, който те разведрява по време на четенето. Книгата си заслужава!

Книгата е добра, допада ми иронията на авторката, но й липсва дълбочина. Все едно особено много е бързала да доведе историята до своя завършек, без да се спира на детайлите.

Грешка е да се сравнява „Шърли“ със сякаш по-харесваната „Вийет“ и безспорния шедьовър „Джейн Еър“. На мен лично книгата ми допадна много, както всичко на Шарлот Бронте. В сюжетно отношение е богата, а характерите са обрисувани умело, с чувство за хумор и с присъщите за авторката дълбока хуманност и любов. Симпатизирам съвсем искрено на двете изцяло противоположни по характер момичета — Шърли и Каролайн. Дори отрицателните типажи не са описани с много черни краски. От друга страна, Шарлот Бронте е майстор на пейзажа, има толкова красота в описанията й…Книгата притежава всички достойнства, типични за едно приятно четиво и е съвсем по вкуса ми.

Прекрасна книга, нямам сили да коментирам повече, защото буквално те оставя емоционално изчерпан.