Пол Остър
Книга на илюзиите (1)

1

Всички го мислеха за мъртъв. Когато през 1988 година излезе моята книга за филмите му, Хектор Ман бе изчезнал от почти шестдесет години. С изключение на шепа историци и маниаци на тема стари филми, комай малцина знаеха, че той въобще е съществувал. „Двойно или нищо“, последната от дванайсетте двулентови комедии, които той направил в края на епохата на нямото кино, била пусната на 23 ноември 1928 година. Два месеца по-късно, без да каже довиждане на нито един приятел или колега, без да остави писмо или да съобщи някому плановете си, Хектор Ман излязъл от къщата, която наемал на „Норт Ориндж Драйв“ и никой повече не го видял. Синьото му Де Сото било паркирано в гаража, от договора за жилището оставали още три месеца, самият наем бил изцяло платен. В кухнята имало храна, в барчето — уиски; от чекмеджетата в спалнята не липсвала нито една дреха. Според „Лос Анджелис Хералд Експрес“ от 18 януари 1929 година „изглеждало, сякаш бил излязъл на кратка разходка и щял да се върне всеки момент“. Но не се върнал и от онзи ден нататък Хектор Ман сякаш се изпарил от лицето на земята.

В продължение на няколко години след изчезването му се носели всевъзможни истории и слухове за това какво му се е случило, но никое от предположенията не било задоволително. Най-правдоподобните — че се е самоубил или са го очистили — не могли да бъдат нито доказани, нито опровергани, понеже тяло така и не се намерило. Имало и други догадки, с повече фантазия и надежда, по̀ в тон с романтичния характер на случая. Според една от тях се бил върнал в родната си Аржентина, където станал собственик на малък провинциален цирк. Според друга влязъл в Комунистическата партия и под фалшиво име разпространявал пропаганда сред работниците от млекокомбината в Ютика, Ню Йорк. Според трета живеел по пътищата като мнозина скитници през Голямата депресия. Ако Хектор бил голяма звезда, историите със сигурност щели да продължат. Щял да живее в разказите за себе си, да се превръща постепенно в една от онези символични фигури, които населяват подземния свят на колективната памет; мит за младостта, надеждата и дяволските приумици на съдбата. Но не станало така, защото Хектор фактически едва започвал да гради кариера в Холивуд, когато кариерата му свършила. Бил се появил твърде късно, за да осъществи докрай дарбите си, и не се задържал достатъчно дълго, за да остави продължителен спомен за себе си и нещата, които умеел да прави. Минали още няколко години и малко по малко хората престанали да се сещат за него. Към 1932–1933 година Хектор вече принадлежал на една изчезнала вселена и единствената следа от него била някоя и друга бележка под линия по забутани книги, които никой вече не си правел труда да чете. Филмите започнали да говорят и изпъстрените със снежинки неми кадри от миналото потънали в забрава. Нямало вече клоуни, нямало мимове, нямало красиви флапърки, танцуващи под звуците на нечути оркестри. Били мъртви едва от няколко години, но вече ги възприемали като предисторически създания, бродили по земята някога, когато хората още живели в пещери.

В книгата си не давах кой знае колко информация за живота на Хектор. „Безмълвният свят на Хектор Ман“ беше изследване на неговите филми, а не биография и малкото подхвърлени факти за дейностите му извън екрана идваха директно от обичайните източници: филмови енциклопедии, мемоари, исторически книги за ранния Холивуд. Написах книгата, защото исках да споделя възхищението си от изкуството на Хектор. Историята на живота му за мен беше второстепенна и вместо да гадая какво му се е случило или не му се е случило, се ограничих с детайлен анализ на самите филми. Предвид на това, че беше роден през 1900 година и никой не го бе виждал след 1929 година, изобщо не ми и хрумваше, че Хектор Ман може да е още жив. Мъртвите не изпълзяват от гробовете си, а по мое лично мнение само мъртвец би могъл да се крие толкова дълго време.

Книгата излезе от Университетското издателство на Пенсилвания точно преди единайсет години, през март. Три месеца по-късно, тъкмо когато бяха започнали да се появяват първите рецензии по филмовите и академичните списания, в пощенската ми кутия се появи писмо. Пликът беше квадратен и по-широк от онези, които обикновено се продаваха, и понеже беше от дебела, скъпа хартия, първата ми мисъл бе, че съдържа покана за сватба или известие за раждането на нечие дете. Името и адресът ми бяха изписани по средата с елегантен, къдрав почерк. Ако пишещият не бе професионален калиграф, то със сигурност вярваше в достойнствата на красивото писмо, обучен беше в едновремешните академии по етикет и изисканост. Печатът беше от Олбъкърки, Ню Мексико, но адресът на подателя отзад сочеше, че писмото е било написано някъде другаде, ако допуснем, че съществуваше такова място и град с такова име. Двата реда гласяха: „Ранчо «Блу Стоун»; Тиера дел Суеньо, Ню Мексико“. Може и да съм се усмихнал на този адрес, не помня вече. Нямаше име; когато отворих плика, долових бегъл мирис на парфюм, съвсем деликатен лъх на лавандула.

Драги Професор Зимър, гласеше писмото, Хектор прочете книгата Ви и би желал да се срещне с Вас. Проявявате ли интерес да ни посетите? Ваша Фрида Спелинг (Г-жа Хектор Ман).

Прочетох го шест или седем пъти. Оставих го, отидох до другия край на стаята и се върнах обратно. Когато отново взех писмото, не бях сигурен дали думите ще са още там. Или ако са там, дали ще са същите. Прочетох го още шест-седем пъти и, все още несигурен в каквото и да било, реших, че е шега. Само след миг ме изпълниха съмнения; след още един миг започнах да се съмнявам в съмненията. Една мисъл влечеше след себе си противоположната и щом втората мисъл надделееше над първата, веднага идеше трета, която пък опровергаваше предишната. Като не знаех какво друго да направя, качих се в колата си и отидох до пощата. В указателя на пощенските кодове беше посочен всеки адрес в Америка и ако Тиера дел Суеньо я нямаше там, можех с чиста съвест да хвърля писмото и да го забравя. Обаче я имаше. Намерих я в първия том, на страница 1933, между Тиера Амарила и Тижиръс — град като град, с поща и собствен петцифрен код. Това, разбира се, не значеше, че писмото е автентично, но най-малкото му придаваше някаква правдоподобност, и когато се върнах вкъщи, знаех, че ще трябва да отговоря. Такова писмо не може да бъде пренебрегнато. Прочетеш ли го веднъж, си наясно, че ако не си дадеш труда да седнеш и да напишеш отговор, ще мислиш за него до края на живота си.

Не пазя копие от отговора, но помня, че го написах на ръка и се опитах да е колкото се може по-кратко, само няколко изречения. Забелязах, че несъзнателно възприемам хладния, загадъчен маниер на писмото, което бях получил. Чувствах се сякаш по̀ не се излагам така, сякаш авторът на шегата — ако наистина беше шега — по̀ няма да ме вземе за глупак. Отговорът ми гласеше приблизително следното:

Драга Фрида Спелинг. Разбира се, че бих искал да се срещна с Хектор Ман. Но как мога да съм сигурен, че той е още жив? Доколкото ми е известно, изчезнал е преди повече от половин век. Моля съобщете подробности. С уважение, Дейвид Зимър.

Предполагам, всички искаме да вярваме в невъзможното, да се убеждаваме, че се случват чудеса. Предвид на това, че аз бях авторът на единствената книга за Хектор Ман, съвсем логично би било някой да предположи, че ще се вкопча във възможността да повярвам, че той е още жив. Но аз не бях в настроение да се вкопчвам. Или поне си мислех, че не съм. Книгата ми се беше родила от една страшна скръб и сега, когато беше вече зад мен, скръбта си оставаше. Да пиша за комедии беше просто претекст, особен вид лекарство, което поглъщах всекидневно повече от година с надеждата, че ще притъпи болката в мен. До някаква степен се получи. Но Фрида Спелинг (или който там се представяше за Фрида Спелинг) не можеше да знае това. Не можеше да знае, че на 7 юни 1985 година, само седмица преди десетата годишнина от сватбата ни, жена ми и двамата ми сина загинаха в самолетна катастрофа. Може би беше видяла, че книгата е посветена на тях (В памет на Хелън, Тод и Марко), но тези имена не биха й говорили нищо и дори да беше отгатнала доколко са важни за автора, не би могла да знае, че за него тези имена означаваха всичко, което имаше някакъв смисъл в живота — и че когато трийсет и шест годишната Хелън, седемгодишният Тод и четиригодишният Марко загинаха, по-голямата част от него самия загина заедно с тях.

Отиваха в Милуоки при родителите на Хелън. Аз останах във Върмонт да оценявам курсови работи и да предавам крайните оценки за току-що завършилия семестър. Това ми беше работата — професор по сравнителна литература в колежа „Хемптън“ в Хемптън, Върмонт — и се налагаше да я свърша. По принцип трябваше всички да идем заедно на двайсет и четвърти-пети, но бащата на Хелън тъкмо беше прекарал операция от тумор в крака и семейният съвет реши те с децата да заминат колкото се може по-скоро. Това наложи някои сложни преговори в последната минута с училището на Тод да му разрешат да отсъства през последните две седмици на втори клас. Директорката не бе много склонна, все пак прояви разбиране и накрая се предаде. Това беше едно от нещата, за които мислех постоянно след катастрофата. Ако само ни беше отказала, тогава Тод щеше да бъде принуден да остане у дома с мен и нямаше да е мъртъв. Така поне един от тях щеше да се спаси. Поне един от тях нямаше да пада седем мили от небето и аз нямаше да се озова сам в къща, предвидена за четирима. Имаше и други неща, разбира се, други „ако“-та, над които да размишлявам и да се измъчвам, и сякаш никога не се уморявах да вървя по едни и същи задънени улици. Всичко беше част от това, всяка брънка във веригата от причини и следствия беше съществено парче от пъзела на този ужас — от тумора в крака на моя тъст, през времето в Средния Запад онази седмица, до телефонния номер на агенцията, която резервира билетите. Най-ужасното беше моето собствено настояване да ги откарам до Бостън, за да хванат директен полет. Не исках да излетят от Бърлингтън. Това би означавало да пътуват до Ню Йорк в осемнайсетместен товарен самолет и да хванат оттам полета за Милуоки; и аз казах на Хелън, че не ми се харесват тия малки самолети. Казах, че са твърде опасни и че не мога да я пусна сама с момчетата в такъв самолет. Така че те не се качиха — за да угодят на безпокойството ми. Качиха се на голям самолет и кошмарното беше, че аз ги натиках там. Онази сутрин имаше голямо движение и когато най-сетне стигнахме Спрингфийлд и се вляхме в Мас Пайк, трябваше да карам доста над разрешената скорост, за да стигнем навреме до Лоугън.

Слабо си спомням какво се е случвало онова лято. Няколко месеца живях в мъгла от алкохолна скръб и самосъжаление, почти не излизах от къщи, почти не се вдигах да ям, да се избръсна или да се преоблека. Повечето от колегите ми бяха в отпуск до средата на август, така че не ми се налагаше да понасям посещенията им, да издържам мъчителния протокол на приятелския траур. Те, разбира се, бяха добронамерени и когато идваха, винаги ги канех вътре, но техните сълзливи прегръдки и дълги, потискащи мълчания не помагаха. Открих, че е по-добре да седя сам, да изкормвам дните в мрака на собствения си мозък. Когато не бях пиян или не се бях разплул на дивана в хола пред телевизора, прекарвах времето си като обикалях из къщата. Влизах в стаите на момчетата и сядах на пода, обграждах се с вещите им. Бях неспособен да мисля директно за тях или да ги призова в съзнанието си, но когато подреждах пъзелите им или си играех с легото, изграждайки все по-сложни и барокови конструкции, усещах, че временно отново ги обитавам — че продължавам малкия им призрачен живот, като повтарям жестовете, които правеха те, когато имаха тела. Зачитах се в книжките с приказки на Тод и класирах бейзболните му картички. Подреждах плюшените животни на Марко по вид, цвят и размер и разменях реда всеки път, когато влезех. Така отлитаха часове, цели дни се стапяха в забрава и когато стомахът ми отказваше повече да смила забравата, аз се връщах в хола и си наливах нова чаша. В редките случаи, когато не изпадах в безсъзнание на кревата, обикновено спях в леглото на Тод. В моето си легло винаги сънувах, че Хелън е до мен и когато протягах ръка да я прегърна, се будех с внезапен, силен гърч, с треперещи ръце и с дробове, борещи се за глътка въздух, сякаш допреди секунди съм се давил. По тъмно не можех да влизам в спалнята, но през деня прекарвах доста време там, отварях гардероба на Хелън и докосвах дрехите й, пренареждах жилетките и пуловерите й, махах роклите й от закачалките и ги разстилах на пода. Веднъж облякох една от тях, друг път си сложих бельото й и се гримирах с нейния грим. Преживяването беше дълбоко удовлетворяващо, но след още няколко опита открих, че парфюмът е още по-ефективен от червилото и молива за вежди. Сякаш по-живо я връщаше при мен, извикваше присъствието й за по-дълго време. По случайност й бях подарил ново шише Шанел №5 за рождения й ден през март. Като се ограничавах с малки дози два пъти дневно, успях да изкарам с този запас до края на лятото.

Излязох в отпуск за зимния семестър, но вместо да потърся психиатрична помощ, седях вкъщи и продължавах да потъвам. В края на септември и началото на октомври вече удрях по половин бутилка и повече уиски на вечер. Притъпяваше чувствата ми, но в същото време ме лишаваше от всякакъв усет за бъдещето, а когато човек няма какво да очаква, със същия успех може и да е мъртъв. Насред продължителен унес се сепвах от желание за приспивателни хапчета и въглероден окис. Така и не предприех нищо подобно, но като си спомня сега за онези дни, си давам сметка колко близо съм бил до това. Хапчетата стояха в шкафчето и на три-четири пъти вече бях взимал шишенцето от рафта, бях ги изсипвал в шепата си. Ако всичко беше продължило по този начин още малко, едва ли щях да имам сили да издържа.

Така стояха за мен нещата, когато Хектор Ман ненадейно навлезе в живота ми. Нямах представа кой е, никога не бях попадал на името му, но една вечер малко преди да почне зимата, когато дърветата най-сетне бяха оголели и се чакаше първият сняг, случайно видях по телевизията откъс от стар негов филм и той ме разсмя. Може да не звучи кой знае колко важно, но това беше първият ми смях от юни насам и когато почувствах неочаквания спазъм да се надига в гръдния ми кош и да вибрира в дробовете ми, разбрах, че още не съм стигнал дъното, че някаква част от мен все още иска да живее. Целият този изблик на смях не може да е продължил повече от няколко секунди. Не че беше особено висок или плътен, но ме изненада и по това, че не му се съпротивлявах и че не се засрамих, задето съм забравил нещастието си за няколкото мига, в които Хектор Ман бе на екрана, бях принуден да заключа, че вътре в мен има нещо, което не си бях представял досега, нещо различно от дестилирана смърт. Не говоря за някаква смътна интуиция или сантиментален копнеж по това, което е било някога. Направих емпирично откритие с тежестта на математическо доказателство. Ако можех да се смея, значи не бях напълно вцепенен. Значи стените, с които се бях оградил от света, все още не бяха толкова високи, че нищо да не прехвръква.

Трябва да беше малко след десет часа. Бях закотвен на обичайното си място на дивана с чаша уиски в едната ръка и дистанционното в другата; безучастно превключвах каналите. Предаването беше започнало преди няколко минути, но не ми отне много време да установя, че е документален филм за немите комици. Всичките познати лица си бяха там — Чаплин, Кийтън, Лойд, — но имаше и редки кадри от комици, които никога не бях чувал преди, по-неизвестни актьори, като Джон Бъни, Лари Семън, Лупино Лейн и Реймънд Грифит. Следях клиповете без особен интерес, не им обръщах особено внимание, но бях достатъчно заинтригуван, за да не превключа. Хектор Ман се появи чак към края на предаването и показаха само един клип: две минути от „Човекът зад гишето“, действието се развиваше в банка и Хектор играеше затрупан с работа помощник-счетоводител. Не мога да обясня защо ме грабна, но така стана: стоеше там до масата в белия си тропически костюм, с тънките си черни мустачки и броеше пачки пари; работеше с такава безумна ефикасност, с такава зашеметяваща скорост и маниакална концентрация, че не можех да откъсна очите си от него. На горния етаж някакви работници поставяха нови дъски на пода в кабинета на директора. В другия край на стаята една хубавка секретарка седеше зад бюрото и лакираше ноктите си зад огромна пишеща машина. Отначало изглеждаше сякаш нищо не може да възпре Хектор от това да изпълни задачата си за рекордно кратко време. Но тогава съвсем, съвсем постепенно по жилетката му започнаха да се сипят мънички прашинки дървесина, а скоро след това той най-сетне забеляза и момичето. Едно нещо изведнъж се бе превърнало в три неща и от този момент действието подскачаше между тях в тритактов ритъм от работа, суета и похот: задължението на Хектор да продължи с броенето на парите, усилието да опази любимия си костюм и стремежа да срещне очите на девойката. Сегиз-тогиз мустачките му потрепваха загрижено, сякаш за да подчертаят случките с тих стон или промърморена реплика встрани. Всичко това не беше хаос от препъвания и побоища; беше персонаж и ритъм, умело оркестрирана смесица от предмети, тела и мисли. Всеки път, когато Хектор изгубеше нишката на сметката, трябваше да почва отначало и това само го караше да работи двойно по-бързо отпреди. Всеки път, когато погледнеше нагоре към тавана да види откъде идва прахта, го правеше секунда след като работниците вече бяха поставили нова дъска на празното място. Всеки път, когато хвърлеше поглед към момичето, тя гледаше в друга посока. И въпреки всичко Хектор някак успяваше да запази самообладанието си, да не допусне тези дребни неудачи да го отклонят от целта или да развалят високото му самомнение. Едва ли беше най-брилянтната комична сцена, която съм виждал, но ме увлече, докато ме погълна изцяло и при второто или третото потрепване на Хекторовите мустачки, вече се смеех на глас, при това силно.

Кадрите се придружаваха от разказ, но аз бях твърде погълнат от сцената, за да осмисля какво се говореше. Нещо за мистериозния начин, по който Хектор напуснал киното, струва ми се, и че е смятан за последния от значимите двайсетминутни комици. В началото на 20-те години най-успешните и изобретателни от тях вече се били прехвърлили в пълнометражните филми и качеството на късометражките спаднало драстично. Хектор Ман не внесъл нищо ново в жанра, казваше четецът, но бил признат за даровит актьор с изумителен контрол над тялото, забележителен късно появил се талант, който би могъл да постигне сериозни неща, ако кариерата му не била прекъснала така рязко. В този момент сцената свърши и аз се заслушах по-внимателно в коментара. По екрана се завъртяха няколко десетки снимки на актьори и гласът оплакваше загубата на толкова много филми от нямата епоха. След като веднъж звукът навлязъл в киното, немите филми били оставени да гният в мазета, да изгарят в пожари, да бъдат изхвърляни на боклука и стотици изпълнения изчезнали безвъзвратно. Но не била изгубена всяка надежда, добави гласът. От време на време неочаквано изниквали стари филми, а през последните години били направени редица впечатляващи открития. Да сме вземели случая с Хектор Ман. До 1981 година едва три от филмите му били запазени някъде по света. От останалите девет имало само следи, погребани из вторични материали — репортажи, рецензии, плакати, прегледи, — но самите филми се смятали за изгубени. И тогава през декември същата година в сградата на Френската филмотека в Париж пристигнал анонимен пакет. Пуснат изглежда някъде от центъра на Лос Анджелис, пакетът съдържал почти непокътнато копие от „Дървени човечета“, седмият от дванайсетте филма на Хектор Ман. В следващите три години на неравни интервали били изпратени осем подобни пакета до големите филмови архиви по света: Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, Британския филмов институт в Лондон, Ийстман Хаус в Рочестър, Американския филмов институт във Вашингтон, Тихоокеанския филмов архив в Бъркли, и отново Париж. До 1984 година цялото творчество на Хектор Ман било разпръснато по тези шест организации. Всеки пакет идвал от различен град, от места тъй отдалечени като Кливланд и Сан Диего, Филаделфия и Остин, Ню Орлиънс и Сиатъл, и тъй като никой от тях не съдържал писмо или някакво съобщение, нямало как да се установи самоличността на дарителя или дори да се изгради хипотеза кой е той и къде би могъл да живее. Към живота и кариерата на Хектор Ман била прибавена нова мистерия, каза гласът, но услугата била огромна и филмовата общност — признателна.

Не ме привличаха загадки и мистерии, но както си седях и гледах финалните надписи на предаването, ми хрумна, че мога да изгледам тези филми. Бяха дванайсет, разпръснати в шест различни града в Европа и Съединените щати, и за да ги види всички, човек трябваше да отдели доста време. Не по-малко от няколко седмици, допуснах, но може би месец или дори месец и половина. В онзи миг последното нещо, което бих предположил бе, че ще напиша книга за Хектор Ман. Просто си търсех какво да правя, нещо да ме ангажира по безобиден начин, докато съм готов да се върна на работа. Бях прекарал половин година да наблюдавам собственото си пропадане и знаех, че ако оставя това да продължи дори малко още, ще умра. Какъв е самият проект или какво можех да извлека от него, нямаше значение. Тогава всеки избор можеше да е само случаен, но онази нощ ми хрумна нещо и заради един двуминутен клип и краткотраен смях реших да тръгна по света да гледам неми комедии.

Не си падах много по филми. Бях започнал да преподавам литература веднага след завършването си, едва преполовил двайсетте, и оттогава цялата ми работа бе свързана с книгите, езика, писменото слово. Бях превел неколцина европейски поети (Лорка, Елюар, Леопарди, Мишо), бях писал рецензии за списания и вестници и бях публикувал две литературоведски книги. Първата, „Гласове във военната зона“, беше изследване върху литературата и политиката, което анализираше творчеството на Хамсун, Селин и Паунд във връзка с профашистката им дейност през Втората световна война. Втората, „Пътят към Абисиния“, беше книга за писатели, отказали се от писането, размишление над мълчанието. Рембо, Дашиъл Хамет, Лора Райдинг, Дж. Д. Селинджър и други — брилянтни поети и романисти, които по една или друга причина бяха спрели да пишат. Планирах да започна нова книга, за Стендал, когато загинаха Хелън и момчетата. Не че имах нещо против филмите, но те не бяха наистина важни за мен и нито веднъж през петнайсетте години преподаване и писане не бях усещал нужда да говоря за тях. Харесвах ги както всеки друг — забавление, движещи се тапети, огризки. Без значение колко красиви или хипнотични бяха понякога образите, никога не ме удовлетворяваха така могъщо, както думите. Струваше ми се, че всичко е твърде ясно, недостатъчно е оставено за въображението на зрителя и парадоксът е, че колкото по-старателно филмите симулират реалност, толкова по-малко успяват в репрезентацията на света — който е колкото около нас, толкова и вътре в нас. Ето защо инстинктивно винаги предпочитах черно-бели пред цветни филми, неми пред говорящи. Възприемах киното като визуален език, начин да се разказват истории, като се проектират образи върху двуизмерен екран. Прибавянето на звук и цвят създава илюзията за трето измерение, но в същото време унищожава чистотата на образите. Вече не им се налага да вършат цялата работа. И вместо да превърнат филма в перфектната хибридна медия, в съвършения от всички възможни светове, звукът и цветът отслабват езика, на който искат да придадат сила. Онази нощ, докато гледах Хектор и другите комици да крачат насам-натам из върмонтския ми хол, изведнъж ме порази мисълта, че наблюдавам едно мъртво изкуство, изцяло нефункциониращ жанр, който никога няма да бъде практикуван отново. И все пак, при всичките промени оттогава, творчеството им беше свежо и ободряващо като при първата му прожекция. Защото разбираха езика, на който говорят. Бяха изобретили синтаксис на окото, граматика на чистия кинезис и, с изключение на костюмите, колите и чудноватите мебели на заден фон, нищо в този език не можеше да остарее. Това бе мисъл, преведена като движение, човешка воля, изразяваща се чрез човешко тяло, и затова беше вечна. Повечето неми комедии почти не си дават труда да разказват истории. Те са като стихотворения, като разказани сънища, като някаква изпипана хореография на духа; и понеже са мъртви, навярно на нас днес ни говорят повече, отколкото на съвременната им публика. Ние ги гледаме през огромна бездна от забрава и тъкмо нещата, които така силно ги разделят от нас, ги правят толкова привлекателни: безмълвието им, отсъствието на цвят, накъсаните им, забързани ритми. Все прегради — и те затрудняват гледането, но същевременно освобождават образите от товара на репрезентацията. Стоят между нас и филма и затова не е нужно да се преструваме, че гледаме действителния свят. Светът, това е плоският екран — и той съществува в две измерения. Третото е в главата ни.

Нямаше какво да ме спре да си стегна багажа и да тръгна на следващия ден. Бях в отпуск за семестъра, а следващият започваше чак в средата на януари. Бях свободен да правя каквото искам, свободен да ида където ме отведе пътят и всъщност ако ми потрябваше повече време, можех да продължавам да обикалям и след зимата, и след есента, и след всички зими и есени, докато ми омръзне. Такава беше иронията на моя абсурден и нещастен живот. Мигът, в който загинаха Хелън и момчетата, ме превърна в богаташ. Част от парите дойдоха от застрахователната полица, която ни накараха да подпишем с Хелън малко след като започнах да преподавам в Хемптън — за ваше собствено успокоение, каза агентът, — и понеже полицата влизаше в здравния план на колежа и не беше скъпа, всеки месец внасяхме по нещо, без да му мислим много-много. Когато падна самолетът, изобщо не се сетих за тази застраховка, но след по-малко от месец на вратата ми позвъни един мъж и ми даде чек за няколкостотин хиляди долара. Не след дълго самолетната компания се договори с близките на жертвите и като човек, изгубил трима души в катастрофата, взех, че спечелих джакпота от компенсацията — невероятната голяма награда в томболата за случайна смърт и непредсказуеми Божии дела. С Хелън винаги бяхме полагали усилия, за да преживеем с моята университетска заплата и сумите, които от дъжд на вятър получаваше тя за текстовете си. По всяко време от съвместния ни живот допълнителна сума от хиляда долара би променила коренно положението. Сега имах хиляда пъти повече и това нямаше никакво значение. Когато пристигнаха чековете, изпратих половината пари на родителите й, но те ги върнаха с обратна поща, благодаряха ми за жеста, но ме уверяваха, че не ги желаят. Купих ново спортно оборудване за училището на Тод, дарих на детската градина на Марко книги и пясъчник — произведение на изкуството, — всичко на стойност две хиляди долара. Убедих сестра си и мъжа й, преподавател по музика в Балтимор, да приемат голяма сума в брой от Зимъровия посмъртен фонд. Ако имах още роднини, на които да дам пари, щях да го направя, но родителите ми не бяха вече живи, а други братя и сестри, освен Дебора, нямах. Вместо това опразних още един чувал, като основах в колежа Хемптън „Фонд за пътешествия на името на Хелън Маркъм“. Идеята беше съвсем проста. Всяка година по един дипломиращ се студент щеше да получава парична награда за постижения в хуманитаристиката. Парите трябваше да се изхарчат за пътуване, но други правила, условия и изисквания нямаше. Победителят щеше да се определя от комисия, включваща на ротационен принцип преподаватели от няколко различни катедри (история, философия, английски и чужди езици), и стига наградата да отидеше за екскурзия в чужбина, носителят можеше да прави с парите каквото пожелае, без да дава отчет. Всичко това погълна значителна сума (равняваше се на четири годишни заплати), но едва чопна от финансите ми и след като бях разпределил всички тези авоари по начина, който смятах за подходящ, пак ми останаха толкова много, че не знаех какво да ги правя. Ситуацията беше гротескна: натъпкан с пари до прилошаване, и всеки грош бе изцапан с кръв. Ако плановете ми не се бяха сменили така внезапно, сигурно щях да раздавам пари докато свършат. Но в една студена ноемврийска нощ си навих на пръста аз самият да попътувам, а без съответните ресурси никога не бих могъл да осъществя такава импулсивна приумица. Дотогава парите за мен бяха само мъчение. Сега видях в тях лекарство, балсам срещу окончателния колапс на духа. Да живея в хотели и да ям по ресторанти щеше да е скъпичко, но за първи път не ми се налагаше да се тревожа дали мога да си позволя това, което искам. Колкото и да бях отчаян и съкрушен, все пак бях свободен човек — и със злато в джобовете можех да определям условията на тази свобода така, както аз реша.

* * *

Половината филми се намираха на разстояние, което можеше да се измине с кола. Рочестър беше на шест часа път западно от къщата ми, Ню Йорк и Вашингтон — право на юг, горе-долу пет часа до първата спирка и още пет до втората. Реших да започна с Рочестър. Зимата вече наближаваше и колкото повече отлагах това пътуване, толкова по-голям беше рискът да карам през буря по заледени пътища, да затъна някъде в северните снегове. На сутринта позвъних в Ийстман Хаус да се осведомя как мога да получа достъп до тяхната колекция. Представа си нямах как стават тия неща и за да не звуча като невежа по телефона, уточних, че съм професор в колежа Хемптън. Надявах се, че това ще ги впечатли достатъчно, та да ме вземат насериозно, а не да ме сметнат за някакъв появил се изневиделица откачалник, какъвто си бях. О, каза жената от другата страна на линията, сигурно пишете нещо за Хектор Ман? Звучеше като че ли отговорът се подразбира и след кратка пауза промърморих думите, които очакваше да чуе. Да, казах, познахте, точно така. Пиша книга за него и трябва да видя филмите, за да продължа с изследването си.

Ето как започна целият проект. Добре че стана така веднага, защото след като изгледах филмите в Рочестър („Клуб по езда“ и „Копоят“), разбрах, че не си губя времето. Хектор беше от начало до край точно толкова талантлив и издържан, колкото се надявах и ако останалите десет филма бяха на равнището на тези два, то той заслужаваше да се напише книга за него, заслужаваше шанса да бъде преоткрит. И така от самото начало не просто гледах филмите на Хектор, изучавах ги. Ако не беше разговорът ми с онази жена в Рочестър, никога нямаше да ми хрумне да подходя по този начин. Първоначалният ми план беше далеч по-скромен и се съмнявам, че щеше да ме ангажира след края на Коледните празници. Но както тръгнах, успях да изгледам всичките филми на Хектор едва към средата на февруари. Първо смятах да видя всеки от тях по веднъж. Сега ги гледах многократно и вместо да посещавам архива за няколко часа, аз се заседявах с дни, пусках филмите на скенери и Мовиоли, гледах Хектор по цели сутрини и следобеди без почивка, навивах и пренавивах филмите, докато ме заболят очите. Отмятах бележки, консултирах се с книги, пишех обширни коментари с детайли за монтажите, ъглите на снимане и осветлението, анализирах всеки аспект на всяка сцена до най-периферната подробност и не си тръгвах, преди да съм живял с лентата достатъчно дълго, за да знам всеки сантиметър от нея наизуст.

Не се питах дали цялата тази работа си струва. Просто имах какво да върша и единственото, което ме интересуваше, бе да постоянствам и да направя всичко възможно да го завърша. Знаех, че Хектор не е нищо повече от второстепенна фигура, още едно име в списъка от „също изявилите се“ и неуспелите ентусиасти, но това не намаляваше възхищението ми от неговото изкуство и удоволствието, което изпитвах в компанията му. Бе изстрелял филмите си в темпо от по един месечно в продължение на година, всичките с бюджет толкова жалък, толкова далеч под сумата, необходима да се заснемат зрелищните трикове и задъханите сцени, обикновено асоциирани с нямото кино, че бе цяло чудо как изобщо е успял да направи каквото и да било, камо ли дванайсет съвсем прилични филма. Според това, което изчетох, Хектор започнал в Холивуд като отговорник по реквизита и декоратор и след време успял да се заснеме в дребни роли из редица комедии; получил шанса да режисира и да изпълнява главната роля в собствените си филми от някой си Сиймор Хънт. Хънт, банкер от Синсинати, наумил си да пробие в шоубизнеса, се преместил в Калифорния в началото на 1927 година и основал собствена филмова къща „Калейдоскоп“. Повсеместно описан като лицемер и скандалджия, Хънт си нямал и представа как се правят филми, нито пък как се върти бизнес. („Калейдоскоп“ фалирала само за година и половина. Хънт, обвинен в борсова измама и фалшификация, се обесил преди делото да влезе в съда.) Без достатъчно финанси, без достатъчно хора, тероризиран от постоянните намеси на Хънт, Хектор все пак не пропуснал възможността и се опитал да я използва докрай. Разбира се, нямало нито сценарии, нито предварителна организация. Само Хектор и още двама актьори — Андрю Мърфи и Жул Блаущайн; импровизирали в движение, често снимали нощем на наети площадки, с грохнали от умора техници и оборудване, купено на старо. Не можели да си позволят да съсипят дузина коли или да уредят стадо галопиращи говеда. Нямало срутващи се къщи и експлодиращи сгради. Без потопи, без урагани, без екзотични кътчета. Екстрите купували с предплатата си и ако някоя сцена не станела както трябва, луксът да се върнат обратно след заснемането на филма бил немислим. Всичко трябвало да се свърши за отрицателно време, за промени и дума не можело да става. Моментални смешки: три смяха на минута, после пуснете нова монета. При всички тези организационни спънки, Хектор сякаш се приспособил към наложените му ограничения. Творчеството му било със скромен мащаб, но придобило интимност, която да държи вниманието и да предизвиква ответна реакция. Разбрах защо изследователите ценяха филмите му, разбрах и защо никой не беше подивял от ентусиазъм по тях. Нищо ново не бе открил и сега, когато всичките му филми ги имаше в наличност, беше ясно, че не се налага историята на периода да бъде пренаписана. Филмите на Хектор бяха скромни представители на това изкуство, но не и пренебрежими; и с всеки следващ аз ги харесвах все повече: заради изяществото и тънкото им остроумие, заради посвоему забавния и привлекателен стил на звездата в тях. Както скоро открих, все още никой не бе изгледал всичките филми на Хектор. Последните от тях се бяха появили твърде наскоро и никой не се бе нагърбил да обиколи цялата мрежа от архиви и музеи по света. Ако успеех да осъществя плана си, щях да съм първият.

Преди да си тръгна от Рочестър позвъних на Смитс, декана на моя факултет в Хемптън, и го помолих да удължи отпуската ми с още един семестър. Отначало малко се ядоса, настояваше, че курсовете ми вече били обявени в каталога, но аз го излъгах, че се подлагам на психиатрично лечение и той се извини. Беше си мръсен номер, но в онзи момент се борех за живота си и нямах сили да обяснявам защо гледането на неми филми отведнъж е станало толкова важно за мен. В края на краищата си побъбрихме приятелски и той ми пожела успех, но макар и двамата да се преструвахме, че наесен ще се върна, той, струва ми се, усети, че вече се изплъзвам, че не мога пак да се отдам на работата си.

Изгледах „Скандал“ и „Почивка сред природата“ в Ню Йорк, после отидох до Вашингтон да видя „Човекът зад гишето“ и „Двойно или нищо“. Влязох в една туристическа агенция на „Дюпон Съркъл“ и направих резервации за остатъка от пътешествието („Амтрак“ до Калифорния, КЕ 2 до Европа), но на следващата сутрин, във внезапен пристъп на сляп героизъм, ги отмених и реших да пътувам със самолет. Беше чиста лудост, но с такова обнадеждаващо начало не исках да изгубя ускорението, което бях набрал. Нищо, че трябваше да се убедя да извърша единственото нещо, което се бях заклел никога повече да не правя. Не исках да забавям крачка; и ако това означаваше да потърся фармацевтична помощ, готов бях да се нагълтам с толкова успокоителни, колкото трябва. Една жена от Американския филмов институт ме свърза със съответния доктор. Сметнах, че прегледът няма да продължи повече от пет-десет минути. Щях да му обясня защо са ми хапчетата, той щеше да ми напише рецепта — и толкоз. В края на краищата страхът от летене беше повсеместно оплакване и не се налагаше да му разказвам за Хелън и момчетата, да си разгалвам душата пред него. Исках единствено да изключа централната си нервна система за няколко часа и понеже тези неща не се продаваха току-така, той трябваше само да ми даде една хартийка с подписа си върху нея. Но доктор Сингх се оказа човек на подробностите и докато ми мереше кръвното и преслушваше сърцето ми, зададе достатъчно въпроси, за да ме задържи в офиса си четирийсет и пет минути. Беше прекалено интелигентен, за да не ме разчовърка, и малко по малко истината излезе наяве.

Всички ще умрем, мистър Зимър, каза той. Какво ви кара да мислите, че ще умрете в самолет? Ако вярваме на статистиката, по-голяма е вероятността да умрете както си седите вкъщи.

Не съм казал, че ме е страх от смъртта, възразих аз. Казах, че ме е страх да летя със самолет. Има разлика.

Но ако самолетът няма да се разбие, какво ви тревожи?

Вече нямам доверие на самия себе си. Опасявам се, че ще изгубя контрол върху себе си, а не искам да ставам за посмешище.

Не съм сигурен, че ви разбирам.

Представям си как се качвам в самолета и още преди да стигна до мястото си, рухвам.

Рухвате? В какъв смисъл рухвате? Психически?

Да, рухвам пред погледа на четиристотин пътници, изгубвам ума и дума. Подивявам.

И какво си представяте, че ще сторите?

Зависи. Понякога крещя. Понякога раздавам крошета на хората. Понякога нахълтвам в кабината и се опитвам да удуша пилота.

Не ви ли спират?

Спират ме, разбира се. Нахвърлят се върху мене и ме събарят на земята. Спукват ме от бой.

Кога за последен път сте летели със самолет, мистър Зимър?

Не помня. Като момче, струва ми се. Единайсет, дванайсетгодишен. Ученически истории. Отбранявах се от побойника на класа.

Какво ви кара да смятате, че сега ще налитате на бой?

Нищо. Просто ми е в кръвта, това е. Ако нещо ме бодне където не трябва, едва ли ще мога да се спра. Всичко може да се случи.

Но защо точно в самолет? Защо не се страхувате, че ще изгубите самоконтрол на земята?

Защото самолетите са безопасни. Това всеки го знае. Самолетите са безопасни, бързи и ефикасни и вдигнеш ли се веднъж във въздуха, нищо лошо не може да ти се случи. Затова ме е страх. Не защото си мисля, че ще загина — защото знам, че няма.

Правили ли сте опит за самоубийство, мистър Зимър?

Не.

Мислили ли сте някога за това?

Естествено, че съм мислил. Нямаше да съм човек, ако не бях.

Затова ли идвате при мен? За да излезете оттук с рецепта за някой хубав, силен опиат и да свършите със себе си?

Аз търся забрава, докторе, не смърт. Опиатът ще ме приспи и за времето, в което съм в безсъзнание, няма да мисля как трябва да се държа. Ще съм там и няма да съм там, и доколкото няма да съм там, ще съм защитен.

Защитен от какво?

От себе си. От ужаса да знам, че нищо няма да ми се случи.

Очаквате гладък, безпроблемен полет. Продължавам да не разбирам защо това ви плаши.

Защото ще съм късметлия. Ще излетя, ще се приземя безопасно и като стигна където отивам, ще си изляза от самолета жив и здрав. Толкова по-добре за мен, казвате, но направя ли го, плюя на всичко, в което вярвам. Оскърбявам мъртвите, докторе. Правя от трагедията просто въпрос на лош късмет. Сега разбирате ли ме? Казвам на мъртвите, че са си отишли ей така, за нищо.

Той разбра. Не бях особено многословен, но този доктор беше интелигентен и проницателен и успя сам да стигне до останалото. Дж. М. Сингх, дипломирал се в Кралския медицински колеж, общопрактикуващ лекар в Университетската болница на Джорджтаун, с безупречния си британски акцент и преждевременно оредяла коса, внезапно схвана какво се опитвам да му кажа в тази стаичка с неонови светлини и лъскави метални плоскости. Още не бях станал от кушетката, закопчавах си ризата и гледах към пода (избягвах погледа му, избягвах риска от срамни сълзи), мълчанието ми се стори дълго и неловко, но той внезапно положи ръка на рамото ми. Съжалявам, каза. Съжалявам, наистина.

За пръв път от месеци насам някой ме докосваше и това ме смути, видя ми се отблъскващо да ме превръщат в обект на такова състрадание. Не ми трябва съчувствието ви, докторе, казах. Трябват ми хапчетата ви.

Той се отдръпна леко намусен и седна на столчето в ъгъла. Докато загащвах ризата си, видях как вади кочан рецепти от джоба на бялата си престилка. Готов съм да го направя, рече, но преди да излезете оттук ви моля да преразгледате решението си. Струва ми се, че разбирам какво сте преживели, мистър Зимър, и не ми се ще да ви поставям в позиция, която ще ви причини такива мъки. Има и други начини на пътуване, нали така? Може би ще е по-добре засега да избягвате самолетите.

Мислех си за този вариант, казах, но го отхвърлих. Разстоянията наистина са прекалено големи. Следващата ми спирка е в Бъркли, Калифорния, а после се налага да ида до Лондон и Париж. Пътуване с влак до тихоокеанския бряг отнема три дни. Умножете го по две, за да се върна, добавете после още десет дена за прекосяването на Атлантика и обратно, и стават поне шестнайсет дни, хвърлени на вятъра. Какво да правя през цялото това време? Да се взирам от прозореца и да попивам гледката?

Може би няма да е зле да забавите темпото. Ще облекчи напрежението донякъде.

Но на мен тъкмо напрежението ми трябва. Ако сега отслабя хватката си, ще се разпадна. Ще се разлетя в сто различни посоки и никога няма да мога да се събера отново.

В начина, по който произнесох тези думи, имаше нещо толкова драматично, нещо толкова искрено и налудничаво в тембъра на гласа ми, че докторът едва не се усмихна — или поне ми се видя, че се бори с усмивката си. Е, добре, не искаме да се случи това, нали, каза. Щом толкова държите на полета, летете на воля. Но да е само в едната посока! И с този чудноват коментар той извади писалка от джоба си и надраска няколко нечетливи знака на бланката. Ето, каза, откъсна листчето и го пъхна в ръката ми. Вашият билет за Еър Ксанакс.

Това пък какво е?

Ксанакс. Мощен, опасен опиат. Само изпълнете инструкциите, мистър Зимър, и ще се превърнете в зомби, в същество без самоличност, в купчина жива плът. Можете да прелетите цели континенти и океани по този начин и въобще няма да разберете, че сте във въздуха, гарантирам.

На следващия следобед бях в Калифорния. По-малко от двайсет и четири часа след това вече влизах в единична прожекционна стаичка в Тихоокеанския архив да гледам нови две комедии на Хектор Ман. „Тънко танго“ се оказа една от най-дивите му, кипящи от жизненост продукции; „Домашно огнище“ бе сред най-прецизните. Прекарах над две седмици с тези два филма, връщах се в сградата всяка сутрин точно в десет, а докато архивът беше затворен (по Коледа и на Нова година), продължавах да работя в хотела си: четях книги и реорганизирах бележки, подготвяйки се за следващия етап от пътуванията си. На 7 януари 1986 година погълнах още няколко от магическите хапчета на доктор Сингх и взех директния полет от Сан Франциско за Лондон — шест хиляди мили без прекъсване с „Кататония Експрес“. Този път необходимата доза беше по-голяма, но аз се притесних, че даже и тя няма да стигне, и тъкмо преди да се кача на самолета, взех допълнително хапче. Трябваше да проявя благоразумие и да спазя инструкциите на доктора, но мисълта да се събудя насред полета ме изпълваше с такъв ужас, че насмалко да се приспя за вечни времена. В стария ми паспорт има печат, доказващ, че на 8 януари съм влязъл във Великобритания, но нямам никакъв спомен как съм се приземил, как съм преминал през митницата, как съм се озовал в хотела си. Събудих се в непознато легло на 9 януари сутринта и тогава животът ми започна отначало. Никога не бях губил свяст до такава степен.

Оставаха четири филма: „Каубои“ и „Господин Никой“ в Лондон, „Дървени човечета“, и „Реквизит“ в Париж — и аз осъзнах, че това е единствената ми възможност да ги видя. Винаги можех да посетя отново американските архиви, ако се налагаше, но за повторна визита в БФИ и парижката филмотека не можеше да става и дума. Бях успял да се докопам до Европа, но нямах сили още веднъж да опитам невъзможното. По тази причина взех, че останах в Лондон и Париж много повече от необходимото — общо почти седем седмици — дълбаех ли, дълбаех посред зимата като някакъв полудял подземен звяр. И до този момент бях взискателен и съвестен, но сега проектът ми достигна ново равнище на интензитет, целенасоченост, граничеща с параноя. Външната ми цел бе да изуча и разбера филмите на Хектор Ман, но фактически се учех на концентрация, тренирах се как да мисля за едно-единствено нещо и за нищо друго. Живеех като маниак, но друг начин нямаше, ако не исках да се разпадна на късчета. Когато най-сетне се прибрах във Вашингтон през февруари, доспах ксанаксовия си сън в един хотел на летището и първата ми работа на сутринта беше да взема колата си от дългосрочния паркинг и да я подкарам към Ню Йорк. Не бях още готов да се върна във Върмонт. Ако щях да пиша книга, трябваше ми дупка, в която да се скрия; и изведнъж реших, че от всички градове на света Ню Йорк най-малко ще ми лази по нервите. Пет дни търсих апартамент в „Манхатън“, но нищо не намерих. Точно тогава бумът на Уолстрийт достигаше зенита си, цели дванайсет месеца преди краха от осемдесет и седма, и жилища не се намираха лесно. В крайна сметка прекосих Бруклинския мост и взех първото място, което ми предложиха — едностайно апартаментче на „Пиърпон Стрийт“, което тъкмо бе излязло на пазара тази сутрин. Беше скъпо, неугледно и неудобно, но мен ме задоволяваше. Купих матрак за спалнята, бюро и стол за хола и се нанесох. Договорът беше за една година. Започваше от 1 март и това бе денят, в който седнах да пиша книгата.