Читателски коментари

Създадох този акаунт само за да напиша това. От малък обичам книгите на Богомил Райнов. Някой от тях съм чел и препрочитал много пъти. Години след това четох „Ченге втора употреба“ тук в читанка и накрая се натъжих много. Тия дни го препрочитах от тук. Обичам стила на Богомил Райнов. Не ме интересува какъв е бил като политически възгледи. Тази нова година получих като подарък издание на „Ченге втора употреба“ от 2006-та година и нещо трепна в мен, защото краят на това издание е различен от този тук. В тази версия, която държа в ръцете си сега последното изречение от версията в читанка липсва и историята е четири страници по-дълга. Няма надпис на кръста, защото не е имало погребение а е нямало погребение, защото не е имало мъртвец. Имам предвид това изречение: „Ако не броим самотата и тишината на отчаянието.“. То липсва. В тези четири страници се разказва как писателят се среща с Борислав и разбира, от него, че няма надпис на кръста, защото не е имало погребение а е нямало погребение, защото не е имало мъртвец … Може би авторът е решил, че нещата не трябва да свършат толкова зле — просто не е справедливо и ние е оставил зрънце оптимизъм. Тук долу на корицата пише:

„Богомил Райнов, автор, 2006

Петър Добрев , библиотечно оформление, 2006

Издателство Захарий Стоянов, 2006

ISBN 954-739-714-1“

Ето как приключва тази версия:

"

— Да не би да намекваш, че не само е нямало погребение, но е нямало и мъртвец?

— Браво. Добре, че се сети — поздравява ме саркастично Борислав.

И вероятно отгатнал следващия ми въпрос, предупреждава:

— Не ме питай повече.

"

Пускам само това, защото текстът на тези четири страници е доста дълъг. Богомил Райнов ни черпи с този по-приятен край. Можем да приемем, че например е отишъл при яката мадама Марта и спокойно си е изживял старините след това. :)

За да тълкуваме книгата е добре да сме наясно и с някои части от биографията на автора, които услужливо се премълчават. Нека не забравяме, че по онова време не всеки можеше да стане журналист, преподавател в университет, камо ли да пътува в гнилите капиталистически държави. То и днес в Софийския университет и БАН, за да запишеш докторатура, ти искат препоръки от влиятелни хора и ти проучват родата. Пращам един линк към материал от вестник „Стършел“ от декември миналата година, с автор Михаил Вешим. Става дума за един студентски изпит на младия Вешим при другаря преподавател Семов.

https://www.starshel.bg/45525/kak-se-kalyavashe-peroto-mi/

Това е от периода на Семов преди да започне да развива т. нар. народопсихология — един нахален опит да слагаме отново хората в калъп, без да отчитаме индивидуалните им особености.

По повод на първия коментар, че авторът бил българин до мозъка на костите си. Бай Ганьо социален или национален герой е? В тозил смисъл авторът си е семов до мозъка на костите, но като българин се срамувам да ме слагат под един знаменател с него. На моменти книгата е откровено просташка и сексистка. Хубаво е, че все пак е минала през редактор, защото много от брошурите на автора, издадени от Софийския университет, са написани и отпечатани на диалект с правописни грешки.

Казват, че всяка планина се мери по върховете, а не по пропастите ѝ. Бих казал, че за една нация можем да съдим по нейния елит. Ако хора като автора са елитът на една нация, то жалко за нацията. А за върховете на Япония всички сме наясно.

Ще ми се да кажа и за японците няколко думи. Разбира се, има различни японци, както има и различни българи. През последните години съм бил свидетел как са идвали в България представители на различни технологични компании от Япония. Когато от страна на българските власти им се поиска рушвет (нещо, което е обичайно за започване на мащабен бизнес у нас), те си тръгват завинаги, но не дават рушвет. Учтиво стават и си тръгват, без скандал. Европейците и американците дават, японците си тръгват. Имат чувство за собствената си значимост, имат достойнство.

В практическата си дейност ежемесечно ми се налага да ползвам японския опит в моята професионална област. Добре е, че днес с изкуствен интелект можем да четем и на японски, можем да черпим от знанията и постиженията им. Практични хора, които не си губят времето в празни приказки, а създават блага — материални и нематериални. Да си активен и със свеж ум — това е част от японската концепция за щастие.

В книгата става дума за самоубийствата в Япония. Редно е да се каже, че по времето, когато е писана книгата, в България самоубийствата масово се прикриваха. Днес също броят самоубийства по официална статистика е силно занижен, по мнения на специалисти около два пъти. Е, по брой самоубийства на глава от населението в определени години надминаваме дори японците.

И за проституцията става дума в книгата. Не ми казвайте, че по времето на соца не е имало проституция у нас. У нас проститутките винаги са на високи постове в управленските и академични среди — те са професори, мениджъри. Проститутките у нас обичат титлите, обичат властта. В Япония проститутките обикновено са…проститутки, знаят си мястото и са ценени като такива. Не блянуват професорски титли и мениджърски постове.

Японците са обучени да не чакат подаяния. Всяка фирма има кризисен план за действие при извънредни обстоятелства. Нашият бизнес винаги чака дотациии от държавата в кризисно време. Така е защото и нашите капиталисти са назначени още от времето на соца.

Отидете в Япония и опитайте истинско вкусно българско кисело мляко.

Много интересна. Поредната добра на авторката.

Книгата е хубава, но краят й не ми хареса. Няма да пояснявам защо, за да не разваля удоволствието от четенето на други хора.

Това поведение на господар ми идва в повече. Следене , ровене в чанта , в телефон, нареждане какво да прави, забрана да излиза …..токсична връзка. Непрекъснато повтарят , че се обичат , но не го усещам. Нон стоп сексуални сцени. До средата съм, ще видим как ще продължи.

Като цяло нищо особено, но много забавни мисли и диалози на героите. Неангажираща, лека, приятна за четене , с много хумор.

Обикновено поредиците губят силата на ефекта с напредването на книгите, но при Патерсън това не се случва. Много ми харесва книгата.

Определено ми хареса!

Държи в напрежение.

Аз лично към края вече се сетих накъде отиват нещата и кой ще се окаже убиецът.

Препоръчвам.

Любима роман незнам колко пъти съм я чела страхотна и двето части са страхотни препоръчвам

Увлекателно, интересно и интригуващо четиво. Заслужава внимание, ако харесвате романтика и трилър.

Много хубав любовен роман!

Много хубава трилогия, прочетох я на един дъх!

Ееее, объркал съм darkangel90 с Цар Изрод. Но нищо де, тъкмо да кажа още, че на различни хора, различни неща харесват, например не мога да кажа на мен пък защо толкова ми се е набило в съзнанието, че „Нощни криле“ е много добра книга. То и в нея се върви към Рим, но доколкото си спомням, абсолютно ясно е, че няма нищо общо с историята и това е някакъв друг Рим, просто голям град в измислен свят. При всички случаи благодарности на Цар Изрод, за да се знае кое как е.

Първо да кажа, че Силвърбърг има много добри книги. Тази е изключение, изоставих я вероятно още на 20–30 процента и си рекох, че или на Силвърбърг нещо му е станало, или нямам акъл да я схвана. Но явно не е така, благодаря, darkangel90. Запомнил съм тия по-долу като хубави, изобщо без претенции за някаква връзка с фактите и историята:

Маджипурски хроники, Валънтайн понтифекс, Нощни криле, Замъкът на лорд Валънтайн…

Не очаквах много, когато започвах да чета. Но книгата е страхотна.

На това не му викат изнудване, а сексуален тормоз….

„Ако посрещаш Краха — зъл предател —

еднакво със Триумфа — стар циник;“

Винаги, когато литературен герой се бори за светла идея, сравнението как в живота малкият човек се стреми към нещо съкровено, ме смущава. Когато идват моменти на колебание и сценарият е неясен, така нареченият по-горе „тарикатлък“, заложен предварително, полезен ли е? Струва ли си да се воюва за кауза, идеал, Доброто да победи Лошото, щом победата и поражението са еднакви? Дори оцеляването не е с предимство пред смъртта, а така ли е?

Книгата наистина беше страхотна до развръзката. От там нататък беше страхотна фантасмагория и за мен лично беше съсипана книгата. Както и в предишната книга се досетих наполовина кой е убиеца, защото подсказвам — и тук са двама. Просто много автори се опитват да копират Агата Кристи и не им се получава.

Любимата ми книга незнам вече колко пъти съм я чела и пак ми интересна

Точно поредицата е уникална