Владимир Василиев
Ликът на Черната Палмира (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Това, което изпълни Шагрон по трасето, изобщо не се поддаваше на описание. Той се носеше като ракета, болид, безумна субстанция от скорост. Насрещните автомобили се сливаха в размита ивица, състояща се от неуспяващи да се изобразят върху ретината силуети и ритмични „вжжжу! вжжжу!“ от лявата страна. Попътните автомобили „Бугати“-то ги изпреварваше така, сякаш са спрели. Крайната лява лента беше празна — без съмнение, Шагрон безцеремонно я разчистваше, а може би и началството се беше постарало за това.

Когато нормалният път свърши и започна отвратителен асфалт, Шагрон се възползва от непознат амулет; колата веднага престана да се тресе: сякаш беше придобила криле (или, в най-лошия случай, въздушна възглавница) и се понесе с предишната скорост. И отново се заредиха мяркащите се силуети на насрещните автомобили, и отново попътните коли уплашено свиваха към крайпътния банкет.

Общо взето, пристигнаха много бързо — Шведа дори не успя да се настрои на работна вълна, а покрай тях вече преминаха хотел „Пулковски“ и забележителният паметник, широко известен сред народа като „длетото“.

— Yes-s-s! — въздъхна Шагрон, впрочем, без да намалява скоростта. — Нов рекорд от „Речния“ до „длетото“! Под четири часа!

Озхар безучастно гледаше през прозореца.

— Ще ви оставя е-ей там, на кръстовището — весело каза Шагрон. — Нататък сте сами. Така нареди шефа.

Никой не му отговори.

Още щом Озхар и Шведа излязоха от колата, мрачната аура на Питер ги връхлетя, стовари се върху раменете им като оловна тежест, просмука се във всяка клетка на телата им, притискайки ги безжалостно към разбития асфалт. Този път не валеше, но небето пак беше покрито от ниски облаци, така че светлината на летните звезди никак не би могла да пробие през този димен пласт.

— Ух, о-о… — Шведа дори се закашля. — Ама че работа!

Озхар продължаваше да мълчи, упорито изправил рамене въпреки натиска на Черната Палмира. Цялата предишна чернота на Питер изглеждаше като ласкав ветрец в сравнение с тази чудовищна преса.

Шагрон говореше нещо, наведен към отворената врата, после я затвори, ловко обърна през осевата линия и след десетина секунди изчезна. Изгуби се сред червените стопсигнали на близкия светофар.

До полунощ оставаха няколко минути.

— Е? — с поразбудено бойно настроение попита Шведа. — Как ще се придвижваме?

— Засега без магия — измърмори Озхар. — Няма смисъл да се осветим предварително.

И вдигна призивно ръка.

Автомобилът спря до тях едновременно със смяната на датата.

След пътуването с Шагрон им се струваше, че поддържаната „десятка“ се влачи едва-едва. Тресеше ужасно, всеки удар се отразяваше първо в гръбнака, а след секунда — и в главата. И градът продължаваше да ги притиска: упорито, тъпо и досадно, като хронична мигрена.

— Швед! — тихо се обади Озхар някъде по средата на пътя.

— А?

— Дали няма пак… да се сринеш? Като миналия път, когато хукна да трепеш дребосъците?

Шведа първо се напрегна, но после неуверено възрази:

— Нали сега имаме защита… не като преди.

Озхар помълча известно време.

— Добре. Ти… опитай се да се сдържаш. Да не откачиш пак.

— Няма — обеща Шведа.

И с всички сили се постара да си повярва.

Слязоха веднага след Египетския мост. Озхар плати с това, което намери в джобовете си — сто евро. Естествено, никой от тях вече нямаше руски рубли. Шофьорът грейна от радост и отпраши в посока към „Садовая“.

— Е, какво, Швед? — каза Озхар със странно напрегнат глас. — Като в Ялта?

— Като в Ялта — отзова се като ехо николаевецът. — Води!

И те тръгнаха. Завиха към блока, влязоха във входа с откачената номерация и се качиха на втория етаж. Озхар почука, защото звънецът мълчеше като риба в консерва.

Вратата отвори едно от момичетата на Тамара — късо подстригана и рижава, малко приличаща на Марлен Жобер в „Дъждовния пътник“. При вида на посетителите лицето й се източи, тя инстинктивно се отдръпна и се опита да постави прост щит. Но никой не възнамеряваше да я атакува.

— Добър вечер — тихо поздрави Озхар. — Тамара тук ли е?

— Д-добър… — измърмори момичето. — С-сега…

Тя отново изглеждаше по-силна, отколкото извън Питер. С ниво, а може би и две. Сега — не по-малко от прилично трето ниво.

Вратата се затвори. Озхар и Шведа чакаха търпеливо — около минута. После вратата бавно-бавно се отвори, леко изскърцаха отдавна невиждалите смазка панти и на прага се появи Тамара. Бледа, с разпуснати коси.

— Здравей, Тома — поздрави я Озхар с треперещ глас.

Тя го гледаше така, сякаш се насилваше да си спомни — кой е този? Какво ги свързва? Гледаше дълго. После тихо попита, произнасяйки всяка дума отделно:

— Защо? Си? Дошъл?

— За теб — просто отвърна Озхар. — Не ти е мястото в този мъртъв град. Да тръгваме, ще те отведа в Москва. Или в Одеса.

— Не. — Тамара яростно заклати глава, от което гривата й се надигна като причудлив черен пламък. — Моето място е тук! Пристигна баща ми.

— Баща ти? — Озхар знаеше, че удря по отворена рана, но именно това беше нужно сега — да я разтърси, да я разбуди от наркотичното упоение на Черната Палмира. — Или онзи, който се изгаврил с майка ти?

Тамара трепна. За секунда дори изглеждаше, че е станала предишната, но в този момент вратата се отвори по-широко и зад нея се появи висок човек с дълъг халат. От него пронизително лъхаше Сила.

Странно, но Ямаеца не беше тъмнокож. Повече приличаше на европеец с хубав тен. Но щом го погледнеш през сумрака, всичко си идваше по местата: там той беше още по-висок и по-тъмен, като шоколад. Десетки тънки плитчици се показваха изпод смешната шапка, приличаща на английски цилиндър с козирка. Шапката беше поставена накриво, с козирката настрани, и беше изпъстрена с непознати букви и знаци, определено магически. На много места по халата му бяха пришити кости, най-вероятно птичи. На шията си имаше амулет — изсушен кокоши крак. Или по-точно, от петел — ясно се виждаше дългата крива шпора.

— Уййа! — базово каза Ямаеца и приклекна, леко разпервайки ръце настрани — доколкото му позволяваше тесният коридор. — Нека влязат, дъще!

Озхар и Шведа почувстваха удар в гърба, а ръцете им сякаш бяха завързани. Краката им се влачеха едва-едва. Ямаеца и Тамара отстъпиха в дълбините на коридора, в голямата стая.

— Тяхната сила ще ни послужи, дъще — продължи Ямаеца със същия нисък глас.

Шведа успя да се огледа, преди да го бутнат в стаята с олтара. Около кашона от телевизор, който играеше ролята на маса, с неправдоподобно сериозни лица седяха момичетата — не всички, само пет, включително и рижавата, която отвори вратата. Озхар гледаше само Тамара, нейните постепенно губещи плавност движения и пламтящите й очи.

Вратата се затвори с грохот.

— С кого ще започнем, дъще? — попита Ямаеца.

— С този. — Тамара посочи Шведа. — Другия ще го оставя за после…

И погледна в очите на Озхар.

Така вампирите гледат жертвата си пет секунди преди ухапването.

Шведа се отпусна и се опита да слезе на втория слой на сумрака, но моментално го издърпаха обратно, както се вади провинило се коте изпод дивана.

Ямаеца мигновено се оказа пред него с огромно криво острие в ръката, напомнящо видените някога в египетския музей. Изглежда, египтяните използваха подобни инструменти за трепанация преди мумифицирането — такъв сърп просто не можеше да се нарече нож. Шведа ужасено изкриви очи, защото и краката му престанаха да го слушат.

Но Ямаеца засега само разпори ризата на Шведа. Същата участ постигна панталоните и гащите му. За някакви си пет секунди Шведа се оказа съвсем гол. И лежащ на олтара — хладен, като всичко в сумрака.

Ямаеца и Тамара бяха полупотопени в сумрака: виждаха се както от първия слой, така и от обикновения свят. Очевидно онези, на които им харесваше Питер, не можеха по друг начин. Или не искаха.

Шведа дори не успя да изпадне в паника както трябва: стаята се изпълни с грохот. Яко някак си, качествено. Тоест, гърмеше в обикновения свят, а в сумрака се чуваше само басово ехо. Отвориха се едновременно два портала: Тъмен и Светъл. От първия излязоха Завулон и Лайк, от втория — Хесер и фон Киссел. Освен това се появиха Совината Глава и Хена, но откъде — Шведа не разбра.

„Е, слава на Мрака! — с облекчение си помисли Шведа. — Ето я и тежката артилерия! Не закъсняха…“

— Добра нощ! — изсъска Совината Глава се опули по странния си маниер към Ямаеца.

Ямаеца хищно се озъби и слезе едно ниво надолу. Този път — целия. Всички, освен Хена и Шведа, го последваха. Включително и Озхар. Но само за малко; след десетина секунди всички се върнаха обратно.

— Не се хаби, Ямаец (очевидно прякорът на Тамариния татко вече се беше утвърдил) — посъветва го Хесер. — Силите са ни повече от достатъчно.

Ямаеца гневно блесна с очи:

— Нима? Така ли смяташ?

И щракна с пръсти — очевидно, подаде знак на Тамара. Тя разпери ръце по познат маниер и вдигна очи към тавана. Но таван тя видя: само бездънното смолисто небе на сумрака над Санкт-Петербург.

А миг по-късно от олтара се изтръгна сноп синкава светлина, отхвърляйки Шведа в далечния ъгъл. Шведа се удари в стената и се свлече като амеба на прохладния под; Хена предвидливо се отдръпна, освобождавайки му място.

— Не прави глупости, Ямаец. — Хесер оставаше спокоен. — Все едно, ще те размажем.

Той сякаш не чуваше; оглеждаше Завулон, който се беше облегнал на стената с ръце в джобовете и също не беше ясно къде се намира: дали на първия слой на сумрака, или изобщо извън него.

— Е, за този Чингачгук няма да кажа нищо — хрипкаво каза Ямаеца, плъзгайки поглед към Лайк. — Но ти, Завулон! Какво е станало с теб? Сега играеш със Светлите ли?

— По-добре със Светлите, отколкото с теб — невъзмутимо парира Завулон. — Освен това сега не съм толкова със Светлите, колкото с Инквизицията. А Светлите са просто така, безплатно приложение.

Хесер изсумтя скептично, но не каза нищо.

В стаята се вихреше и вибрираше Сила — огромна Сила, способна и на велики разрушения, и на велико съзидание. Само че не изглеждаше, че някой възнамерява да я употребява за съзидание.

— Стига, Ямаец — намеси се Совината Глава. — Никой няма да ти позволи да домакинстваш в този град. Няколко пъти се провалихме от незнание, но сега информацията ни е повече от достатъчна. Твоите фокуси с куклите вече няма да минат.

— Това е моят град! — яростно извика Ямаеца. — Будих го двеста години? Мислиш ли, че ще отстъпя просто така? Ще зарежа всичко и ще отстъпя?

— Виждаш ли това? — Совината Глава му показа нещо — очевидно, амулет или малък артефакт. — Напомня ли ти нещо? От теб, от нея и от олтара няма да остане нищо. Решавай.

— Опитай, Дункел! — настръхна Ямаеца. — Знаеш какви последствия ще предизвика това. Но и аз съм скрил едно-друго в ръкава си! Хайде! Давай! Да видим кой на какво е способен!

Совината Глава въздъхна и се зае с магическото си оръжие; едновременно с това Великите приеха сумрачния си облик, окончателно потапяйки се в сумрака.

— Спрете! — извика неочаквано Озхар и застана до Тамара и Ямаеца. — Няма да позволя да я убиете! Аз съм с тях!

— Озхар, какво ти става? — изуми се Лайк.

— Вече реших, Лайк! Не можеш да ме разубедиш.

Ямаеца отметна глава и се разсмя тържествуващо:

— Е, Дункел? Как ти харесва такъв обрат? Любовта е добър множител за нашите сили! Сега май вече можем да победим, а?

— Озхар, опомни се! — Лайк изглеждаше напрегнат, а той винаги маскираше объркването си с напрегнатост.

Останалите очевидно също не очакваха подобно прегрупиране на силите, което наистина променяше много неща. В моменти на силно душевно сътресение способностите на Различните се увеличават. Ако правилно се използваше поривът на влюбените, при това ако се извърши от опитен маг… Накратко, положението на сборния отбор на Великите рязко се усложни.

А на Озхар му беше все едно: той улови такъв поглед от Тамара, че всякаква мисъл да отстъпи сега му изглеждаше нелепа.

Сборният тим на Тъмнината, Светлината и Инквизицията се колебаеше. Очевидно предварителният сценарий беше нарушен по най-неочакван начин и ситуацията стана критична.

„Колко ми омръзна всичко това!“ — помисли си голият Швед в ъгъла и помръдна неловко. Гърбът го болеше от удара в стената. Невидимите въжета, които го бяха привързали, изчезнаха преди две минути — очевидно Ямаеца беше сметнал, че няма нужда да хаби магическа енергия за това.

Шведа често действаше, подчинявайки се на първия си порив.

Почти в центъра на стаята, на около два метра от него, стоеше Ямаеца — с гръб към него. В ъгъла — чугунен свещник, висок почти метър.

Нямаше смисъл да се опитва да надвие Ямаеца с магия. Щом суперите се колебаят…

Накратко, Шведа стана на крака, грабна свещника, излезе от сумрака и без никаква магия, с всички сили трясна Ямаеца по темето с няколко пълноценни килограма банален чугун.

Какво се случи после — не запомни, защото припадна от магически удар. Като че ли всичко наоколо светеше и гърмеше. На два пъти той пропълзяваше в сумрака, но всеки път го изхвърляха в обикновения свят.

А после всичко свърши.

Шведа отвори очи и се огледа.

На мястото на олтара слабо димеше разтопена обсидианова купчина с неясна форма. Малко по-встрани Озхар беше прегърнал Тамара. Совината Глава, критично наклонил глава към рамото, наблюдаваше как четирима инквизитори полагат върху обездвижения Ямаец нови и нови охранителни въжета с печати. Светлите очевидно вече си бяха тръгнали. А на противоположната стена, облегнали се на прокъсаните тапети, седяха Завулон и Лайк и се хилеха неудържимо.

— Не, покрай твоите момци… ха-ха-ха! Някой път… някой път направо ще умра! — Завулон прекъсваше думите си с изблици на смях. — Можеш ли да си представиш подобно нещо? Със свещник! По чутурата! Без никаква магия!!! Ахх-ха-ха-ха!

Лайк се превиваше и тресеше рокерските си къдрици. Не можеше да произнесе и дума.

Шведа се надигна на лакът. Миришеше на нещо противно, като карбид. Той си спомни, че е съвсем гол и се опита на направи някаква илюзия, но достъпът до магията беше надеждно закрит. Без съмнение, инквизиторите се бяха постарали.

Подпирайки се на стената, Шведа се надигна и болезнено срита злополучния свещник.

— Ай! — извика той и заподскача на един крак. — Мамка му! Слушайте, някой да има панталони, а? Никой ли няма?

Завулон и Лайк се разцвилиха с нова сила. А останалите просто не обърнаха внимание на Шведа.

„Винаги е така — помисли си печално Шведа. — Великите нямат време за банални панталони. Всъщност Великите нямат време за нищо, освен за загадъчните си велики дела.“

* * *

Шведа по принцип разбираше какво правят инквизиторите и патрулните на Марсово поле. Развъплъщават оживялата чрез старанията на Ямаеца градска същност. Но изобщо не схващаше смисъла в отделните действия на участниците в това тайнство.

Шведа не отиде с останалите при Вечния огън — остана в колата.

Пристигнаха около десетина инквизитора, включително Кармадон — Совината Глава, Хена, Витезслав и Максим. От Тъмните патрулни присъстваха, колкото и да беше странно, най-вече киевчани — Шведа изобщо не се учуди на присъствието на Ираклий, но изобщо не очакваше да види Лариса Наримановна в Питер. Е, а без Лайк и Завулон такова мероприятие беше просто немислимо. Озхар и Тамара, разбира се, също бяха привлечени. Шведа седеше в колата до отворената врата и мрачно опустошаваше плоска половинлитрова бутилка „Джак Даниълс“. За неговото състояние водката щеше да е по-подходяща, но да пиеш водка сам беше някак не по руски. Водката трябва да се пие от чаши, — независимо дали с наздравици или не, — но в компания. А виж, задокеанската ръжена пърцуца може да я пиеш от бутилка и сам. Всъщност уискито беше най-доброто, което можеше да предложи расата на закоренелите индивидуалисти на расата духовни непукисти.

На душата му беше гадно. По много причина. Само преди седмица Шведа, заминавайки оттук, не се съмняваше в удържаната победа, в постигнатите успехи. Добре проведоха операцията — защо да не се радват? Наистина, притесняваше го не особено желаното повишение, но пък го зовяха родният юг, Николаев, Одеса, Кинбурн, морето.

Всичко беше пределно ясно и пределно просто. Сблъскаха се с Черните и в крайна сметка победиха. Нищо не предвещаваше толкова скорошно завръщане в Питер и при такива нетривиални обстоятелства. И дори нелепият удар със свещника, който сега изглеждаше невероятен дори на самия Швед, изобщо не го топлеше. Да извадиш от строя силен маг с немагически метод? Нищо, че вниманието му е отвлечено от цели шест супера… Не, това са приказки за новоинициирани Различни.

Общо взето, произшествието приличаше на фарс или лош сън.

„В този проклет град и битките не са битки, и магията е някак странна… — сърдито си помисли Шведа, надигайки за пореден път бутилката. — Мамка му! Ами сега Арик — Озхар, тоест, — ще го изгонят от Патрула. Като нищо ще го изгонят…“

На практика неговият по-възрастен приятел демонстрира пряко неподчинение на началството. Премина на страната на противника. И никой не се интересуваше защо е постъпил така. Личен интерес, чувства, някакви висши съображения… Сменил е страната и точка.

Такова нещо не прощават. Още повече — магове от нивото на Завулон и Лайк.

А отношенията между Шведа и одесчанина бяха отдавнашни и много близки. Малко хора можеха да позвънят на Шведа посред нощ и, без нищо да обясняват, да кажат: идвай! И Шведа би тръгнал. И винаги тръгваше.

Накратко, на Шведа му беше гадно. И дори когато Питер внезапно изкрещя, развълнува сумрака и единната му едноцветна аура изведнъж се разпадна на безброй пъстри парчета — дори тогава николаевецът не се зарадва. Честна дума: Шведа би предпочел този мрачен северен град да продължава да гълта душите на своите сляпо влюбени в неговата тленност обитатели, само и само Озхар, в миналото Арик Турлянски, да остане такъв, какъвто беше, и там, където беше.

Но дори Различните не са способни да обърнат течението на времето.

Празната бутилка от уиски подскочи два пъти по асфалта и замря. Шведа я изпрати с тъжен поглед и въздъхна протяжно.

* * *

Когато отлитаха, за пръв път през това лято облаците над Питер се разнесоха и грейна слънце. Обитателите на северната столица неуверено примижаваха към светлината и срамежливо изпробваха объркани усмивки.

Летяха само двамата: Лайк и Шведа. Лариса Наримановна, както винаги, предпочете да пътува сама, а Ираклий имаше спешни дела във Виборг, където и замина веднага щом Лайк разреши. Що се касае до Озхар, той беше задържан заедно с Тамара от много загрижените и едновременно с това много доволни от себе си инквизитори. Сложната им операция приключи успешно, оставаше да се направи разбор и гордо да доложат в Европейското Бюро.

Дневният Патрул, дори да признаваха приноса му, то първо — на московския, и второ — не на целия Патрул, а по-скоро лично на Завулон. Непосредствените изпълнители, както винаги, оставаха настрана и то — с празни ръце.

Украинският екип за пореден път пое най-опасната и досадна част от работата, загуби един от най-перспективните си магове и си заминаваше без почести и награди.

Лайк беше бесен. И още как — загубата на Озхар нарушаваше всичките му планове за бъдещето. В редиците на Патрула се получи дупка, която нямаше с какво да се запълни. Вместо доскоро очакваните попълнения в лицето на питерските чародейки — само загуби. Е, да — Плакун и Витка Моисеенко, паднали в жертва на управляваните от Ямаеца инквизитори, обещаха да ги ревъплътят…

Но Лайк прекрасно знаеше реалната цена на обещанията на европейската бюрокрация. От думите до делата можеше да измине цяло столетие. А и можеше изобщо да не се стигне до дела.

Завулон намекна на Лайк, че няма да е лошо да посети Москва, но киевчанинът реши да не ходи. Оправиха шефските проблеми — стига толкова. Време е да се заемат със собствените си нелеки дела.

И така се получи, че за непосредствените изпълнители на операция „Черната Палмира“ победата се превърна в истинско поражение.

Нищо чудно, че през целия път Лайк не беше предразположен към разговори — седеше с непроницаемо лице и четеше купената на аерогарата книга. А Шведа, неволно чувствайки се виновен, когато шефът беше в такова настроение, включи плейъра, сложи слушалките и се потопи в света на звуците.

Оставаше му само да се надява, че Киев ще го стопли и утеши.

„Защо? — мислеше Шведа. — Защо Озхар постъпи така? Нима жената му е по-скъпа от работата? По-скъпа от приятелите и колегите?“

„Защо изобщо хората се стремят един към друг? Нали самотата е по-изгодна и по-надеждна. По-просто е да си сам — не трябва да се грижиш за никого, не трябва да предаваш едни близки хора заради други…“

„Защо, въпреки че знаят това, много хора сами си причиняват проблеми, пъхат сами глава в ярема на взаимоотношенията и затъват, затъват в това коварно блато, изходът от който минава през болка, душевна пустота и раздели?“

„Защо някои охотно бъркат в огъня заради други, макар и прекрасно да осъзнават, че цинично ги използват?“

„С какво Различните принципно се отличават от другите хора, ако допускат да бъдат използвани така цинично?“

Шведа дори не се опитваше да си отговори. Въпросите падаха един след друг в празнината, падаха, за да отекнат в нечии чужди души. А светът си оставаше също толкова неправилен и несправедлив, какъвто беше в далечното детство, когато на някои беше позволено почти всичко, а на други — онова, което най-малко искаха. Желаното, както винаги, беше забранено. Почти за всички — изключение правеха онези, които най-малко го заслужаваха.

После Шведа реши, че само мрънка и се оплаква и се разстрои още повече. Тогава реши да изгони всички мисли от главата си и да се разтвори в музиката. Още повече, че на потъналата в мараня земя вече се очертаваха познатите очертания на древния Киев, а в слушалките зазвуча добре позната песен.

Самолетът рулираше за приземяване.

Бял сняг, сив лед

по напуканата земя.

Като парцаливо одеяло над нея —

град в примка от пътища,

а над града плуват облаци,

Закривайки небесната светлина.

А над града — жълт дим,

Градът е две хилядолетия,

изживени под светлината на Звездата

с име Слънце…

Облаците бяха редки — във всеки случай, не толкова гъсти, че, поглеждайки през илюминатора, Шведа да не види града. А някой там, долу, можеше също толкова лесно да вдигне глава и да види летящата над Днепър сребриста птица.

И две хилядолетия — война,

война без особени причини.

Войната е работа на младите,

лекарство против бръчки…

Тази война беше почти незабележима. Ето, например, колко от питерците ще разберат за събитията от последните седмици? За битката на Марсово поле и за куриозното пленяване на Ямаеца? Ох, не много…

…И стоплена от лъчите на Звездата

с име Слънце…

Звездата с име Слънце надничаше през илюминатора на лайнера, хвърляше подвижни отражения върху обшивката от другата страна на седалките. Пътниците примижаваха.

И ние знаем, че така е било винаги,

кой е любимец на съдбата,

кой живее по други закони

и кой ще умре млад.

Той не помни думите „да“ и „не“,

той не помни звания и имена.

И е способен да достигне звездите,

без да мисли, че това е сън,

и да падне изгорен върху Звездата

с име Слънце…

Не е вярно, Викторе. Градовете помнят и думата „да“, и думата „не“. Те всъщност помнят много нещо. Най-вероятно си знаел това. Иначе защо не изпя на обикновените хора четвъртия куплет? Онзи, който сега е достъпен само в сумрака?

И ето — градът запалва огньове,

това са нашите очи,

градът ни познава в ясни дни,

градът ни помни дори и в сълзи.

И за тези две хилядолетия

той е свикнал с огньовете в очите ни,

той не ни дели на свои и чужди,

за него ние сме само за миг

задържали се под светлината на Звездата

с име Слънце…

— Ставай. — Лайк потупа Шведа по рамото. — Пристигнахме.

Шведа изключи плейъра и свали слушалките.

Посрещнаха ги Ефим и Платон Смерека. Вече в лимузината Лайк, държейки в ръка обичайната чаша с вермут, подозрително безразлично попита Шведа:

— Поне ти самият разбра ли какви ги свърши?

— В какъв смисъл? — реши да уточни Шведа. Че малко ли неща можеше да има предвид Лайк?

— Ти опозори Ямаеца пред целия свят. Надви го без магия.

Шведа се навъси:

— А какво друго ми оставаше?

Лайк изпи половината чаша на една глътка и замислено изкоментира:

— Между другото, ти с един замах тегли чертата под един от най-старите теоретични спорове. Някои дълго подкрепяха непълното потапяне в сумрака. Така наистина можеш да ползваш магия, като не губиш толкова сили. Но затова пък всеки, дори обикновен човек, не Различен, може без проблем да те тресне по главата с каквото му попадне.

— Шефе — мрачно попита николаевецът. — Нещо не мога да разбера — осъждаш ли, или одобряваш?

Шереметиев потисна дълбока въздишка:

— Ти, без съмнение, помогна да хванем Ямаеца без бой и загуби. Така че по-скоро одобрявам.

Ефим мълчаливо слушаше разговора — разбира се, не му и хрумваше да ги прекъсне.

— Виждам, че искаш да се прибираш — обърна се Лайк към Шведа. — Върви, почини си. Платон! Към гарата, ако обичаш!

И — по-тихо:

— Николаевският е точно след четирийсет минути.

— Благодаря — измърмори Шведа. Наистина му се искаше да се прибере.

Пред гарата Шведа стисна протегнатата ръка на шефа, кимна на Ефим и излезе.

— Ще те потърся след седмица — каза Лайк. — Ще има голяма оперативка за разбор.

— Ъхъ. Доскоро.

Вратата се затвори почти безшумно и лимузината потегли.

През последните часове Шведа беше обзет от странно и не много приятно чувство за нереалност на ставащото. Сигурно просто беше уморен. А може би развъплътения едва тази сутрин Питер беше изсмукал от него твърде много морални сили. Възможно. Всичко е възможно.

Не му се искаше нищо — дори да заблуждава хората на гарата. Вместо това Шведа честно изчака реда си на опашката пред касата и си взе билет по обичайния начин, сякаш не беше Различен.

На николаевския влак рядко пътуваха в спални вагони, затова винаги имаше билети. За всеки случай Шведа си взе два — че току-виж му се падне някой досаден спътник…

Купувайки за из път неизменната „Оболон“, Шведа се настани в купето. Той чувстваше, че след малко просто ще падне и ще заспи. Но му предстоеше още един разговор — с онзи, когото Шведа най-малко очакваше.

След около половин час и две бутилки „Съборно“, на вратата се почука — много внимателно и вежливо.

— Да! — недоволно извика Шведа, предполагайки, че това ще са някакви продавачи на вестници или шафнерът.

Вратата се плъзна настрани и на прага се появи младеж, без съмнение — Различен.

— Добър вечер, Дмитрий — доброжелателно поздрави гостът. — Моля ви, елате с мен, искат да поговорят с вас.

— Кой? — учуди се Шведа.

— След малко ще разберете.

Младежът се усмихна обезоръжаващо, което изобщо не се хареса на Шведа: гостът беше Светъл.

Но все пак се наложи да отиде.

Влизайки в по-следващото купе, Шведа буквално замръзна: зад масичката седеше не друг, а Шиндже, Съдията на Мъртвите.

— З… здравейте… — измърмори обезкуражения Швед.

— Здравейте, млади човече. Седнете… Ето значи какъв сте били. Гръмовержецът със свещника.

Шведа предпазливо седна на леглото срещу Шиндже.

Той изглеждаше доста банално — типичен пенсионер, само карираната му шапка беше свалена и висеше на кукичка над ключа за лампата. Младежът-Светъл изобщо не влезе в купето — остана отвън и затвори вратата.

Известно време Шиндже толкова внимателно разглеждаше Шведа, че той чак се смути.

— Да — каза неочаквано Шиндже, както се разбра — отговаряйки на незададен въпрос. — На Озхар ще му се наложи да напусне Патрула. Всъщност точно в този момент той облича инквизиторското наметало.

Шведа озадачено погледна стария Различен:

— Озхар го вземат в Инквизицията?

— А защо не? Совината Глава няма навика да пилее ценни кадри. Най-вероятно ще вземат и момичето — веднага щом свърши разследването.

— Но… Нали Озхар предаде Тъмнината…

— Това какво я интересува Инквизицията? — сви рамене Шиндже. — Тъмнина, Светлина… Всичко това са не повече от условности. Светлината лесно става Тъмнина, когато започне да преследва собствените си интереси.

— А Тъмнината?

— А Тъмнината също толкова лесно става Светлина, когато не преследва своите. Просто интересите при Различните, освен своите собствени, са далеч повече, отколкото при обикновените хора.

— А Инквизицията…

— А Инквизицията просто следи този засилен пумпал да не спре да се върти. Ако спре — ще падне, и това ще е наистина страшно. Само това крепи Инквизицията, а чрез нея и Патрулите. Ако така нареченото добро спре да се сражава с така нареченото зло — светът ще свърши. Просто ще свърши, ще застине като снимка. Инквизицията има интерес този свят да живее. А кой в момента се нарича добро и кой зло — каква е разликата? Въпросът е в това, този пумпал да се върти, а така наречената борба — да съществува. Ти ще го разбереш… по-късно. Когато пораснеш. И ако ти се стори, че пумпалът пада — ще станеш инквизитор.

Шведа интуитивно почувства, че сега може да зададе всякакви въпроси — Шиндже ще отговори.

— Защо тогава не сте станали инквизитор?

— Защото съм вече достатъчно възрастен, за да разбера: този пумпал никога няма да падне. Той просто не умее да пада. И когато за пореден път пораснеш, когато разбереш, че пумпалът не пада, ще напуснеш Инквизицията.

— И къде ще отида?

Шиндже тихо се разсмя:

— Към следващият пумпал. В света на Различните той не е само един. Ние живеем в относително равновесие. Но идеалът не е равновесието, а хармонията. Мисля, че ти чувстваш разликата, Дмитрий по прякор Шведа. Добре, върви да спиш, видях всичко, което исках. Сбогом.

— Довиждане — измърмори Шведа и се надигна.

Този епизод беше достоен завършек на калейдоскопичната нощ и последвалия я също такъв ден. Шведа се добра до купето си, рухна на леглото и заспа. Мъртвешки.

Приблизително по същото време във „Виктория“ Лайк и Симонов допиваха втора бутилка „Кутузов“.

— Значи, справихте се с Черната Палмира — доволно отбеляза Симонов, наливайки коняк в тумбестите чаши. — Жалко, че без мен.

— Черната Палмира пак ще си покаже номерата, Игор — мрачно предрече Лайк. — Ще видиш.

— Знам. Но се надявам, че няма да ги покаже на нас.

 

 

 

В романа са използвани текстове на групите „Беломорс“, „Ария“, „Кино“, а така също и микроразказът на Леонид Евдокимов (Сахалин) за пиленцето по Лайбниц и Шопенхауер.