Владимир Василиев
Ликът на Черната Палмира (7)

ШЕСТА ГЛАВА

Шведа се събуди в три часа следобяд. Настроението му леко се подобри. Най-много се ядосваше не за това, че някаква хлапачка едва не го пречука, а че се срина. Загуби контрол над себе си, навря се в сумрака и се зае да унищожава питерския дребосък. Дребосъкът, без съмнение, бяха отвратителен. Но нима това е оправдание за Тъмен Различен от второ ниво? Мислено възстановявайки момента на срива, Шведа се ядосваше и на това, че не помнеше почти нищо. Помнеше натрупващото се в душата му раздразнение, кипващия яд, и изведнъж — проблясък! След него — чернота, пропадане и едва тогава — малката дяволица на няколко метра от него и завъртащият се над главата й вихър на Силата, готов всеки момент да се стовари върху него… И страх, отвратителен лепкав страх от осъзнаването, че просто няма да успее да се заслони. А и да беше успял — определено нямаше да му стигнат силиците. Добре, че Димка го измъкна, прикри го грамотно и надеждно…

След като наложи няколко заклинания върху синината и на практика я премахна, Шведа известно време размишляваше: дали да не се обръсне? Домързя го. Обу си кецове и тръгна към Ефим, където остана всичката бира.

В стаята на Ефим бяха Симонов и Димка Рубльов. Е, и самият Ефим, разбира се. Празните бутилки от „Оболон“ под масата вече бяха доста, при това Рубльов пиеше не бира, а чай. Ефим увлечено разказваше истории, прекъсван само от взривове смях.

Шведа седна, отвори си една бутилка и започна да слуша с половин ухо, зает със собствените си мрачни мисли.

Само че към края на първата бутилка и особено в началото на втората се поотпусна и дори започна да слуша по-внимателно. Ефим тъкмо започваше поредната история:

— Вчера четох „Новинар“. Съвсем са се побъркали тези американци! Звъни един тип в полицията и заявява, че съседът му крие в дома си крава, а през нощта я пасе в неговата градина. Е, дошла полицията, погледнала кравешкото лайно, препотила се, естествено и отишла да тормози съседа. Съседът — в пълно недоумение: каква крава? Вие сте се побъркали, полицай, къде според вас мога да я държа? В спалнята? Или в банята? А, в гаража? Е, да идем да погледнем. В гаража, разбира се, няма никаква крава — само автомобил. И ни най-малка следа от крава. Ама никаква. Накратко, полицаите се отказали и си тръгнали — все пак кравата не е мишка, че да се скрие в такава къща. И да не се надуши.

След две седмици същият тип пак звъни в полицията, по същия повод, но този път твърди, че е заснел кравата на видеокамера. Дошли, погледнали — наистина крава! Рижа, с рога — всичко както си трябва. Вимето й — до земята. Проверили записа — не е фалшификат, не е монтаж. Крава. Отишли пак при съседа. Съседът погледнал, но само свива рамене: колете ме, бийте ме — нямам представа каква е тази крава и откъде е. Накратко, така и щели да се чудят, но за щастие наблизо минал местен патрулен и замазал нещата. А работата била ето каква: дъщерята на този съсед се оказала Различна, върколак. Преобразявала се в крава. През нощта се измъквала и отивала да пасе у съседите! Представяте ли си? Да пасе! През нощта! У съседите! Сигурно съм се хилил час и половина! Но това още не е всичко. Когато патрулният я попитал защо се преобразява толкова често и защо отива в градината на съседа, тази задокеанска глупачка заявила, че отивала при съседа, защото там тревата е по-вкусна, а се преобразявала, защото й харесвало да има големи гърди!!!

Симонов изхъхри и се свлече от дивана. Той вече не можеше да се смее, а хлипаше конвулсивно. Рубльов се смееше силно, с пълен глас, и единствено Шведа само се усмихна накриво.

— Напразно се кискате — дочу се от вратата.

Всички, освен Симонов, се обърнаха. Симонов моментално се качи обратно на дивана и суетно си поправи очилата.

Шефът им стоеше до полуотворената врата, облегнат на рамката. В ръцете му имаше пластмасова чашка, вероятно с охладен коктейл. От чашката стърчеше сламка — от онези, пречупващите се.

— Познавах едно момиче-върколак — съобщи Лайк. — То също се преобразяваше в крава. И тя можеше да изпита оргазъм само когато я дояха. Как мислите, много ли време прекарваше в сумрачния си облик?

— Сигурно много — неуверено предположи Ефим.

— Позна. — Лайк повдигна вежди и улови сламката с устни.

— Влезте, шефе — с известно закъснение се засуети Ефим, освобождавайки креслото.

Лайк се отлепи от рамката и влезе; вратата зад гърба му се затвори сякаш сама. За непосветените би изглеждало точно така: изведнъж — бам! И се затвори.

Различните, особено новоинициираните, просто обожават подобни трикове. Да затвориш вратата на хладилника, когато са заети и двете ти ръце. Да свалиш книга от лавицата, без да ставаш. Да пренесеш телефонната слушалка направо в леглото, ако рано сутринта те събуди настойчив звън. По-късно подобни дреболии се отработват до автоматизъм и се извършват без участието на мозъка, само по рефлекс. И сега Лайк едва ли се е замислял за вратата — просто я затвори мимоходом, без да си спомня за нея. А останалите приеха това като нещо подразбиращо се.

— Как е здравето? — поинтересува се Лайк, гледайки съчувствено към Рубльов.

— Нормално — сви рамене той. — Поспах в трансформиран вид. Сърби, мамка му, но иначе съм готов на всичко.

— А ти?

— Готов съм — късо отвърна Шведа. Получи се малко по-мрачно, отколкото възнамеряваше.

— Виждам, че си заличил „бушона“. Снощи не ти ли беше до това?

— Не беше…

— Е, чудесно. Изглежда лазаретът е празен, всички се хвърлят в боя — обобщи Лайк и остави чашата на масата. Сламката леко се олюля и застина на място. — Между другото, за боевете. Какво се развоюва, Швед? Нали ви наредих само да се запознаете и да огледате. А?

— И аз не знам, шефе — измърмори Шведа, неволно отклонявайки поглед. — Прихвана ме нещо. Ей богу, не лъжа… Стоях, ядосвах се, търпях… И изведнъж: тряс! Сякаш ме изключиха. Съвзех се — а пред мен тази… хлапачка. Приготвила такава тояга, че чак изстинах. И не успявам да се защитя… Добре, че Димка ме прикри. Е, и Ефим помагаше, доколкото можеше.

— А другите Черни?

— Другите вече ги нямаше. — Шведа виновно разпери ръце. — Дори не помня как съм ги обработил. Когато хванаха момичето, за всеки случай сканирах наоколо. В сумрака имаше само ехо и син мъх.

— Колко бяха? Развъплътените.

— Седмина. Дребосъци. Седмо ниво. Един, може би, клонеше към шесто. Абсолютни изроди.

Лайк се замисли за момент.

— Не помниш, значи… — измърмори той след минута. — Странно.

— Смяташ, че са го омагьосали? — предпазливо предположи Симонов.

Лайк прекара длан по лицето си и се втренчи в Шведа:

— А ти как мислиш? Нищо такова ли не почувства?

— Какво? — още по-силно помръкна Шведа.

— Необичайно.

Шведа честно се опита да си спомни. Необичайно… А какво е необичайното? На какво прилича? Никога досега в реалните боеве Шведа не беше попадал под въздействието на силни магове. Затова просто нямаше с какво да сравнява.

— Не знам… Сякаш ме изключиха. За около половин минута. Като че ли не беше повече.

— А ти какво ще кажеш? — обърна се Лайк към Рубльов.

— Нищо не забелязах — сериозно каза Рубльов. — Уж всичко беше спокойно, наблюдавах от втория слой. И изведнъж Шведа — ни в клин, ни в ръкав — започна да сваля Черните един след друг.

— Как по-точно?

— Ами както обикновено: „Шлейф“ и разсейване. Черните, естествено, се съпротивляваха, но какво ще направят с тяхното седмо ниво… Но виж, момичето — отначало изглеждаше най-много на пето-четвърто ниво. И изведнъж със скок — на първо. В крайна сметка, когато я атакувах във втория слой, тя успя да се защити и едва не слезе в третия.

— Ти можеш ли да влезеш в третия слой? — въпросително повдигна вежди Лайк.

— Не — въздъхна със съжаление Рубльов. — Опитвал съм, не става. Затова побързах да овладея хлапачката, затова се пъхнах под „Мантията“. Страхувах се, че ще избяга и върви я търси после. Шведа точно тогава помогна, удари я с нещо отзад, тя се разсея… е, и аз я улових.

— Значи не си забелязал абсолютно нищо? — уточни Лайк.

— Относно Шведа — не. Само се учудих — какво се разбесня изведнъж? Но не много. Честно казано, тези Черни пубери вече дотук ми бяха дошли. — Рубльов удари с длан по шията си. — Ако всички тук са такива, трябва да ги мачкаме като хлебарки. Заради тях ще решат, че всички наши са такива…

— А, не, приятели — поклати глава Лайк. — Повече няма да ги мачкаме. Поне докато не разберем по какъв начин скачат от ниво на ниво.

— А те скачат ли? — не повярва Симонов. — Нима това не е обикновена понижаваща маскировка?

Шведа, Рубльов и Ефим наостриха уши. Тях ги интересуваше същия въпрос. Всеки силен маг може да се престори на слаб, но ще заблуди само онези, които наистина са по-слаби от него, поне с едно ниво. С равните или по-силните такива номера не минават. Затова беше напълно логично да се предположи, че младата питерска Черна е по-силна от Рубльов и Шведа и се е маскирала като чародейка от четвърто-пето ниво. А когато се наложи, е махнала маскировката. По принцип, това обясняваше дори факта, че Рубльов и Шведа я надвиха: двама Различни от второ ниво при определени условия могат да се справят с Различен от първо ниво. Което и стана, още повече че и Ефим помагаше — макар и малка, това беше значителна тежест на везните на магическия двубой.

Но реалността се преобърна след неочакваните думи на Лайк.

— Скачат — сериозно каза Лайк. — Или поне плененото момиче пред мен се усили на порядък. Недостатъчно, за да стане наистина опасна, но такова усилване без никаква видима причина виждам за пръв път.

Ако толкова стар Различен като Лайк вижда нещо за пръв път, могат да са сигурни: сблъскали са се с нещо наистина необичайно.

Шведа, Рубльов, Симонов и Ефим мълчаливо примигваха, а Лайк бавно, като влечуго през пролетта, посегна към чашата на масата.

— Такива ми ти работи — обобщи шефът на Тъмните и засмука от сламката.

Никой не се решаваше да наруши тишината. Затова Лайк съсредоточено унищожаваше коктейла си. А когато го изпи, със съвсем делничен тон нареди:

— Игор! Вземи Ефим и отивайте в града. Задача: да наблюдавате Черните, ако срещнете такива. И този път да не влизате в бой при никакви обстоятелства! Ако се върнете преди полунощ, тежко ви. И ако разбера, че вместо да следите, сте стояли в някой бар…

— Ами ако Черните влязат в бар? Как да ги следим? — уточни Симонов.

— Да следите — разрешавам — изсумтя Лайк. — За останалото — подвижност и пак подвижност. Между другото, нека Ефим да се упражнява, остави го да води. Ще докладваш за резултатите; все пак и той трябва да се квалифицира някога…

Ефим засия. Без квалификация в Патрула не можеш да получиш никаква перспективна длъжност. Още повече в такъв сънен и мирен Патрул като киевския. А без длъжност, без постоянната нужда да решаваш поставените от началството задачи (колкото по-дълго, толкова по-сложни) беше невъзможно израстването на Различния, неговото умение да управлява все повече Сила и да използва заклинания от висш порядък. Но правото на квалификация също трябваше да се заслужи, като прекараш известно време на най-ниското стъпало на патрулната йерархия като „момче за всичко“.

— Задачата ясна ли е? Естествено, няма да се разкривате. Ще следите само момчетата, момичетата по-добре не ги закачайте; който се пази сам, Мракът го пази.

— Ами — проточи Симонов, — горе-долу е ясна.

— Симонов — заядливо и в същото време студено каза Лайк, — не се прави на идиот. Задачата е или ясна, или не — никакви „горе-долу“. Нещо много си се размекнал в твоята Виница. Ще взема мерки, ти ме познаваш.

— Задачата е ясна, шефе! — рапортува Симонов и дори скочи, демонстрирайки усърдие. — Ефим! Да тръгваме.

— Стоп-стоп! — задържа го Лайк. — Впрочем, това е задача на Ефим. Какво си го подюркал? Имате пет минути за преобличане и тоалетна. Дима, ти можеш да си починеш, да зализваш раните. Арик, Швед — след мен.

Шефът на Тъмните стана и бързо тръгна към вратата. Арик и Шведа, разбира се, го последваха. Всеки — с предвкусване на предстоящо мъмрене.

Като цяло те почти познаха — по отношение на мъмренето. Но, както обикновено, даже дежурното нахокване техният многоопитен шеф съумя да съвмести с по-глобална постъпка. Каква — двамата разбраха далеч не веднага.

Този път Лайк не отиде в стаята на Ираклий, която изпълняваше функцията на щаб, а в своята стая. Разположението и мебелировката на практика не се различаваше, освен че на масата у Ираклий почти винаги стоеше отворена бутилка „Хванчкара“, а при Лайк напитките варираха. Днес имаше вермут „Утринна роса“.

— Сядайте — измърмори Лайк. — Разговорът ще е дълъг. И, уви, не много приятен.

Самият Лайк, естествено, се разположи на големия, два и половина на два метра, креват.

— Случило ли се е още нещо? — мрачно се поинтересува Шведа, настанявайки се в креслото. Арик, изпънат като дъска, седна в съседното кресло.

— Докато спеше — не.

След това Лайк мълча цяла минута, гледайки съсредоточено в място, разположено някъде между кревата и прозореца. Никой не се осмели да прекъсне размишленията му.

— Швед — сепна се най-накрая Шереметиев.

— Да, шефе? — мрачно се отзова николаевецът.

— Поне наясно ли си, че прати всичките ни първоначални планове по дяволите?

— Разбирам. — Шведа стана по-мрачен и от буреносен облак. — Не се оправдавам, шефе. Не знам как стана това. Сякаш някой ме управляваше като марионетка. Съзнателно не съм вършил никакви глупости, макар че имах желание, още в бижутерийния магазин.

— Изобщо, първоначалните планове да се проследи мястото на сборището и там да се унищожат всички, бяха наивни и на практика неосъществими — неочаквано се обади Арик.

Той изглеждаше спокоен и много уверен в думите си.

— Така ли мислиш? — незабавно се поинтересува Лайк. — Обясни.

— Трудно е да събереш всички Черни на едно място, те са твърде своенравни и разделени. Около Тамара се върти само малка група. Около сутрешната ни пленница — друга, още по-малка. Смятам, че тук има десетина такива групи и всяка щурее по собствен начин, това е очевидно. А и за какви планове можеше да се говори без предварително разузнаване на място?

— Кога ти хрумна това?

— Ами веднага — едва забележимо сви рамене Арик.

— А защо мълчеше?

— Защото висшите магове не правят нищо напразно. Това поне съм го разбрал със сигурност. Беше необходим спектакъл „Легионерите съставят план за разгрома на Черните“ — и вие с Ираклий разиграхте спектакъла. Вероятно заради наблюдателя от Светлите.

— Не само. — Лайк изкриви устни в асиметрична усмивка. — И заради Ефим и Симонов. Всъщност, точно затова ги отпратих. Вас ще ви възпитавам по друг начин. Словесно.

— А защо не Ефим и Симонов? — за всеки случай се поинтересува Арик.

— На Ефим още му е рано — лаконично обясни Лайк.

— А Симонов?

— За Симонов вече е късно — безжалостно, и, както винаги, убийствено точно формулира Шереметиев. — Симонов е достигнал тавана на възможностите си. И като маг, и просто като сапиенс. А вие — още не. Имам интерес да ви дърпам нагоре. Особено теб, Арик. Цялата тази експедиция в Питер има една висша цел: да даде на теб и в известен смисъл на Шведа, някакъв опит. Затова тук правя само онова, което никой от вас не може да направи.

— Благодаря, шефе.

— Ще благодариш, когато излезеш извън категориите. — Лайк величествено махна с ръка като античен император в долнопробен филм. — Швед! Отпусни се. И не се съпротивлявай, дори да те боли. Арик, следи внимателно и прави като мен.

В този момент в главата на Шведа се взриви бомба и той изключи — точно както преди унищожаването на Черните и атаката на момичето-вундеркинд. Шведа закрещя и се разтвори в безкрая, но никой не го чу, защото сумракът и неговият обитател синия мъх погълнаха звука без остатък.

Освен това погълнаха и болката.

Шведа се съвзе, все още в креслото; Лайк се въргаляше на кревата, а Арик седеше на съседното кресло и изглеждаше още по-замислен, отколкото в началото на разговора. Колко време бе изминало от момента на припадъка му, Шведа не можеше да определи, дори приблизително.

— Оживя ли? — Лайк се надигна на кревата, опрян на лакът.

Николаевецът разтърси глава и седна по-изправено — до момента почти лежеше в креслото.

— Пфу… Май да, оживях…

Лайк не изглеждаше добре. Сякаш беше разбрал нещо много, много неприятно. Лицето на Арик беше напълно непроницаемо — също точен признак за лоши вести.

— Какво има? — напрегна се Шведа.

— Беда, приятелю — мрачно каза Лайк. — Някой страничен наистина те е управлявал.

— По време на боя?

— Да.

Шведа пребледня. Едно е да предполагаш външно въздействие върху твоите личност и поведение. И съвсем друго — да знаеш. Да знаеш със сигурност, че си марионетка, че конците се проточват някъде нагоре и онзи, който е там, може във всеки момент да дръпне някой от тях. И ти вече не си на себе си, ти се усмихваш там, където трябва да плюеш в лицето и да удряш, без да се замисляш. Да започваш бой там, където е по-добре да потърпиш и изчакаш, независимо от всичко.

— Кой? Черните ли?

— Не знам — отговори Лайк. — Не мога да разбера. Почерк, който не съм в състояние да разпозная дори аз, и метод, за който само съм чувал — много отдавна, в Египет, в Хамунаптра^[1]. И после още веднъж, във Венеция.

— В смисъл? — Шведа изобщо не можеше да разбере за какво говори шефът му.

— Не те е управлявал маг — спокойно разшифрова казаното Шереметиев. — И дори бих казал — не конкретен Различен. Създава се впечатлението, че те е управлявал самият сумрак.

Шведа сбърчи чело, но от това казаното от Лайк изобщо не стана по-ясно.

— Как така?

Лайк вдигна поглед към тавана и разпери ръце: сиреч, не зная.

— Арик, гледай сега! И ти, Швед, също внимавай. Започваме от самото начало.

Първо. Артур-Завулон не рискува лично да се напъха в Питер. Той е много силен Различен, но много обича да разгребва жаравата с чужди ръце. Затова аз дойдох в Питер, предварително подготвен за факта, че нещата тук не са така прости, както бе обещано. Отдавна се разбра, че не съм сгрешил.

Второ. Тройният патронаж — това, разбира се, е много красиво и тържествено, но на практика означава само едно: нито Светлите, нито Инквизицията са наясно какво става тук. Реално троен патронаж се прилага само когато заинтересованите страни ги е страх да влизат в огъня сами и едновременно с това има риск да се пропусне нещо важно. Оттук и наблюдателите, които през цялото време обикалят наблизо.

Трето. Висшите Различни се заинтересуваха от Питер едва сега; цели трийсет и пет години на никой не му пукаше за този град. Изглежда, в последно време тук е станало нещо, потенциално способно да принесе полза, но и определено — много опасно.

Всичко, с което разполагахме преди заминаването си, бяха тези три извода. Е, и малък улов — Черните. Какво направихме ние?

Ами точно това, което трябва да направят умните и далновидни патрулни. Първо, не започнахме да форсираме събитията по най-вероятния сценарий. Второ, започнахме да извършваме много безсмислени от гледна точка на заинтересованите наблюдатели действия. А така също и действия, които на пръв поглед са глупави и недопустими. Крайният резултат е информация. Е, Арик, опитай се да извлечеш най-важното от това, което знаеш. Само че кратко и ясно.

Арик се замисли за миг.

— Според мен, най-важният извод от всичко случило се до момента, може да се формулира така: зад Черните стои някаква сила, чиято природа е неизвестна както на нас, така и на Светлите и Инквизицията. Целта на всички поотделно е да разберат същността на тази сила и да не позволят на конкуренцията да разбере. В идеалния вариант — да подчинят тази сила. Така ли е?

Лайк заръкопляска:

— Браво, Арик! При твоето ниво на информираност да достигнеш до такъв извод, и то толкова бързо! Не напразно ти възлагам такива надежди.

Шведа погледна приятеля си с лека завист. Арик винаги е бил по-силен от него. И не само заради възрастта. Като начало, Арик просто беше по-умен. Сигурно затова сега Турлянски беше аплодиран от един от най-силните магове в Украйна, а над Шведа само провеждаха експерименти с неведомата, открита в Питер сила.

— Швед, можеш ли да добавиш нещо за момичето, с което се би? — продължи да разпитва подчинените си Лайк.

Шведа се замисли.

— Неоправдано силна за възрастта си — внимателно започна той след няколко секунди. — Освен ако не е създала мощна илюзия и не се престорила на малолетна, което е възможно, защото тя е по-силна, например от Арик или Ираклий. Или поне така ми се стори.

— Тя наистина е по-силна от теб, Арик и дори Ираклий, но не е създавала никакви илюзии — съобщи Лайк. — Но не питам за това. Каква е тя?

— Тъмна чародейка — сви рамене Шведа. — Според мен. Само че дива. И малко странна… като че ли в нея има и нещо от вещиците.

При тези думи Турлянски хвърли поглед към приятеля си.

— Съвпада — обобщи Лайк. — Арик също характеризира Черните девици като получародейки-полувещици. Е, а сега чуйте какво мисля аз по този въпрос. А и не само аз — сигурен съм, че Завулон, Хесер, фон Киссел и Хена мислят така.

Има поне един начин, чрез който е възможно почти мигновено от слаба чародейка да направиш вещица с впечатляваща сила. Дори и за кратко. При това новоизпечената вещица няма да загуби навиците си на чародейка, а напротив — ще ги запази и увеличи, при това на качествено ново равнище.

Ментор-артефакт. Артефакт с чудовищна сила и възраст — създателят му трябва да влага в него частичка от себе си, частичка от своите умения и душа, а после да чака стотина години, докато артефактът акумулира достатъчно сила. По принцип, след успешната инициация на такъв артефакт създателят му слиза с едно ниво надолу, а понякога и с две. Ако някой от вас е следил скорошната московска история с Огледалото, там се мярна един от тези артефакти, при това далеч не от най-силните. Нокътят на Фафнир, Сумрачния Дракон, зареден от няколко поколения сектанти.

— Но… — неразбиращо проточи Арик. — Та тук има много момичета…

— Артефактът може да не е само един. По време на фолмарските събития групировката на Улфенор Хридиг е изработила трийсетина такива артефакта и ги е заровила за по-добри времена. След четиристотин и няколко години тази групировка е била разгромена от анклав на Светлите магове начело с Бер Жълтата Свита; малкото оцелели избягали чак в Индия. Хранилището на Улфенор така и не било намерено. И това е само един случай, най-известният. Някога, преди сключването на Договора, такива истории са се случвали непрекъснато. Нищо не пречи някой от артефактите да изплува насред Ингерманландските блата, място с много характерна енергетика. Оттук и неочакваната активизация на Черните в Питер. Оттук и хлапачките, излизащи извън първо ниво.

— Но защо само момичета? — попита Арик.

— Е, това още не е сигурно. Ние… или по-точно, вие, засега сте се сблъсквали само с момичета. Може би и някое от момчетата е успяло да се докопа до артефакт. Освен това вещерското начало е много по-силно у жените, те по-лесно контролират натрупаната в артефактите енергия и по-прецизно я манипулират.

— Онази не използваше никакви артефакти — уморено каза николаевецът. — Обикновена работа със сумрака, само че някак груба.

Лайк притвори очи за няколко секунди и леко поклати глава.

— Швед, — проникновено каза той, — ментор-артефактите, особено старите и силните — това не са ти съдове за сила, като обикновените амулети. Те действат по хиляди начини, много от които днес просто са забравени, защото изобретателите им са се превърнали на сенки в долните слоеве на сумрака, а работните им дневници и древните инкунабули с тайните им, дори и да доживеят до наши дни, стават достояние само на малцина. И изобщо знанията, с които оперират днешните Различни, са само върхът на айсберга, надеждно скрит под повърхността.

Шефът на Тъмните винаги обясняваше образно и дори леко витиевато. Впрочем, да се научиш да говориш така беше напълно реална задача, особено ако й посветиш дълги години. Лайк имаше тези години, затова се беше научил.

— Е, и какво ще правим сега? — без видим интерес попита Арик.

— Ще действаме — ухили се Лайк. — И желателно — изпреварвайки Светлите и Инквизицията.

— А ние изпреварваме ли ги?

— Надявам се. Но не съм напълно сигурен в това. За работна хипотеза приемаме, че Черните притежават няколко стари ментор-артефакта. Може, разбира се, да се окаже, че това не е вярно, но засега няма да давам алтернативни версии. Просто няма нужда.

Лайк извади лениво часовника си от джобчето на жилетката, тръсна го, отваряйки капачето, погледна стрелките и също толкова лениво го прибра.

— Всеки момент ще се върне Ираклий. Мисля, че той ще ни разкаже доста интересни неща.

Ираклий наистина се появи след около десетина минути. Но не успя да разкаже нищо. Изведнъж в стаята се материализира сива сянка и от сумрака изникна Лариса Наримановна, влачейки след себе си и Симонов, и Ефим. И двамата бяха в безсъзнание и изглеждаха полупрозрачни — сигурен признак на незавършен процес на развъплъщаване. Ираклий така и замря, с полуотворена уста и чаша доматен сок в ръцете.

— Кой? — изръмжа Лайк, залавяйки се за работа.

— Черните. Симонов е по-зле, първо него.

Това, което ставаше в момента в стаята на хотела, приличаше на вмешателство от второ ниво. А се наричаше „да върнеш своите хора от онзи свят“ — ни повече, ни по-малко. В украинския екип само Лайк притежаваше достатъчно мощ, за да извърши това без риск за себе си. Манипулирайки силата, ти не само вземаш, но и отдаваш. И колкото по-силно е въздействието, толкова повече се налага да отдаваш. Лариса Наримановна беше направила всичко, което може: беше изразходвала докрай поредните два амулета, а директната работа със сумрака се удава повече на чародейките, отколкото на вещиците.

Ираклий и Арик помагаха. Шведа с всички сили се опитваше да не пречи. Лариса Наримановна просто се свлече в креслото, само дето не се сви на кълбо.

— Светлите идват — невъзмутимо предупреди Арик, продължавайки да помага на Лайк.

— Чувам — отвърна той. — Симонов е готов, сега Ефим.

Превключиха вниманието си на най-младия член на екипа.

— Аха — леко се развесели Лайк, след като го огледа. — Тук почти нищо не трябва да се прави… Ираклий, Арик, оставете, аз сам.

След минута на вратата вежливо се почука. Лайк, вече приключил работа и излегнал се на леглото, помоли:

— Някой да махне защитата…

„Щабната“ стая, в която живееше Ираклий, беше прикрита с истински щитове. Веднага след разговора с Арик и Шведа, Лайк унищожи всякакви следи от магическа намеса.

Влязоха трима — мрачен мъж в инквизиторски плащ, фон Киссел и наблюдателят Солодовник. Шведа и Арик с учудване забелязаха, че лицето на Лайк неволно се изпъна. Ираклий скочи — сякаш е възнамерявал да застане в стойка „мирно“, но се е отказал. Дори Лариса Наримановна неволно се изпъна в креслото и седна по-изправено.

— Grandemeister… — измърмори Лайк, покланяйки се почтително.

— Свободно — без никакъв акцент отговори инквизитора на руски. — Извинете ме, тук съм само за кратко. Намери ли нещо, което би ме заинтересувало?

— Не, Grandemeister. — Лайк заклати глава съвсем по детски. — Още не. Смятате ли, че тук…

— Не е изключено. — Тонът на инквизитора стана леко раздразнителен. — Търсете. Знаеш какво да правиш в случай, че подозренията се оправдаят. И ти знаеш. — Последното беше казано на фон Киссел. — И Хесер знае, а щом се е намесил, и той ще изпълни…

Инквизитора с досада махна с ръка и без предупреждение потъна в сумрака. Известно време в стаята беше тихо; после Ираклий се прокашля и седна. Лайк, все още прав, погледна с интерес към Светлите.

— Разбирам, че след като Инквизицията няма претенции по повод… ъ-ъ-ъ… принудената намеса от трето ниво…

— Второ ниво, колега — ехидно, но без никакво тържество в гласа го поправи фон Киссел. — Но вие сте прав, колега. След като Инквизицията не сметна за необходимо да се намеси, то и адептите на Светлината няма да се намесват.

Лайк с неудоволствие погледна към Алексей Солодовник, след което все пак приседна на края на кревата. Не предложи на Светлите да седнат.

— Лариса Наримановна — обърна се той към вещицата. — Официалният наблюдател от Нощния Патрул пак ли е стоял наблизо? Пак ли е пречил?

— Не — кратко отвърна Лариса Наримановна. — Този път не пречеше.

— И на това съм благодарен — изръмжа Лайк. — В такъв случай, на какво дължим тази чест?

— Наминахме с едничката цел — с мазен глас каза фон Киссел, — да се убедим, че с официалната група под троен патронаж всичко е наред.

— Като че ли не виждаш, че не всичко е наред — прекъсна го Лайк, гледайки мрачно към двете тела на кревата му, които постепенно губеха полупрозрачността си.

— И да ви напомня, ако забравите — без да му обръща внимание, добави Светлият. — При откриване на… е, вие разбирате за какво говоря, колега! Да! Та така, при откриването му можете смело да се обръщате към наблюдателя Солодовник, той има постоянна връзка с Инквизицията.

— Съвсем веднагически! — Лайк тропна с чехлите си по пода. — В същия миг, в който го намерим!

— Благодаря ви! — Фон Киссел се поклони светски. — Не смеем да ви задържаме повече! — И със съвсем друг тон: — Да вървим, Леша.

На Шведа му се стори, че Светлите се оттеглиха малко по-припряно, отколкото изискваше ситуацията.

— Щита! — напомни Лайк. Ираклий се зае.

— Почти не се е променил — въздъхна в креслото Лариса Наримановна. — А не съм го виждала деветдесет и шест години!

— Кого? — стъписа се Шведа. — Фон Киссел?

— Инквизиторът, диване такова!

— А…

— Между другото, Арик. — Лайк погледна твърдо към одесчанина. — Ти, разбира се, не знаеш кой беше това. Един от най-великите магове в средновековна Европа, Людвик Йероним Мария Кюхбауер, известен през годините и като Дункел, Оливер Розендорфер и Кармадон — Совина Глава. Той се прехвърли в Инквизицията още когато по Светите земи обикаляха сарацини. Затова младите Различни не го познават. През последните години — Лайк криво се усмихна, — Совината Глава ръководи Пражкия склад за артефакти с изключителна мощ. Познай защо е дошъл днес тук, в Питер?

Турлянски сдържано се прокашля преди да отговори:

— Кхъ-кхъ… Доколкото разбирам, присъствието му говори за две неща. Ментор-артефактите със сигурност няма да попаднат в ръцете на Светлите. Но, от друга страна, няма да попаднат и у нас.

— Напълно си прав! Совината Глава никога и нищо не изпуска от алчните си ръчички. И съветвам всички ви да се боите от тези ръчички — напълно съм сериозен. И освен това — да се боите от неговия наистина нечовешки интелект. Не знам какво се е случило всъщност, но е възможно скорошната кражба от склада на Инквизицията в Берн да е провокирана от него и съветниците му. И Огледалото заредиха, и равновесието в Москва възстановиха, и всички артефакти се преместиха от независимия Берн в Прага, при Совината Глава. Грандмайстерски ход!

— А защо не гросмайсторски? — мрачно се поинтересува Шведа.

— Защото Совината Глава стана meister в днешната Весталфалия, а Grande го нарекоха в Андалузия. И така си му остана… Какво още ви интересува?

Шведа въздъхна потиснато:

— Най-много ме интересува какво е станало със Симонов.

— И той попадна под нечие влияние — равнодушно обясни Лариса Наримановна. — Изцъкли очи и хукна в сумрака да коли и беси. Само че този път го чакаха не дребосъци, а цели две добре екипирани вещици. На пръв поглед — сополанки, само че едва-едва успях да спася Симонов и Ефим и да избягам…

Лариса Наримановна въздъхна дълбоко, посегна към цигарите си и с отвращение каза на Лайк:

— Не ми харесва това, шефе! Стига сме работили на дребно — влизай в играта. Виждаш ли, вече и аз едва се справям. Няма да издържим срещу тях, ако не се намесиш. А няма смисъл да разчитаме на братчето ти и Пресветлия Хесер, те няма да ни помогнат. Ще изчакат Черните да ни стрият на прах и тогава, може би, ще се намесят. Особено ако и Инквизицията се намеси.

— Братче? — учудено повтори Шведа.

Лайк вдигна воднист поглед към николаевеца:

— Ами да, откъде можеш да знаеш? Някога фон Киссел беше мой брат. Но това беше много, много отдавна… Права си, Лариска. Време е да се заемаме сериозно. Защото наистина няма да дочакаме помощ…

— Е, чак пък да не дочакате — каза някой в ъгъла, зад щорите, тихо и ясно.

Миг преди това Лайк настръхна — хищно, като котка, — значи го беше почувствал. Шведа не усети нищо — достъпните му два слоя на сумрака оставаха спокойни и бистри, сякаш през тях не беше минавал никой. В момента Шведа се интересуваше само от един въпрос: дали Арик бе почувствал нещо?

— А стига бе! — изуми се Ираклий. — А какво стана с намесата на московчани в Питер?

Артур-Завулон небрежно отмести масичката с телевизора и излезе от ъгъла. След него на освободеното място се появи московският им познат Шагрон, после вампирът-меломан, чието име Шведа не можа да си спомни веднага, и още един съвсем непознат Различен, нисък и невзрачен.

— Свивай знамената, Тавискарон — леко мрачно каза шефът на московските Тъмни. — Родината, разбираш ли, е в опасност, няма накъде да се отстъпва, зад нас е Москва и т.н. Сами ще работим, нищо че е Питер.

При това Завулон бързо — толкова бързо, че Шведа почти не го усети — източи отнякъде сила и я вложи в Симонов и Ефим. Двамата моментално отвориха очи.

Лайк с нескриван интерес се вгледа в московския си колега.

— Хм… Това вече е първо ниво — отбеляза той.

— Нищо. Имам особени пълномощия.

И се обърна към вратата.

Шведа помисли, че цялата компания незабавно ще замине на някъде, но на вратата просто се почука.

„Рубльов — разпозна госта Шведа. — Поне на нещо съм способен в компанията на тези супери…“

— Влизай, Дима — покани го с висок глас Лайк.

Върколакът влезе; лицето му беше разтревожено.

— Какво става тук при вас? — попита напрегнато той.

— Върколак? — Артур-Завулон сякаш подуши въздуха. — Че и маг при това! Това е много добре, такъв ще ни трябва. Лара!

— Да, Артур! — с готовност скочи вещицата. Можеше смело да се обзаложиш, че в миналото между тях е имало нещо лично, между украинската вещица и върховния московски маг.

— Останали ли са ти амулети? Мои, имам предвид.

— Последният — виновно призна вещицата.

— Дръж. — Завулон подаде на Лариса Наримановна малка дървена кутийка, която непринудено извади от въздуха. — Между другото, имаш поздрави от Арина.

— Събудила ли се е вече? — Вещицата вдигна вежди. — Кога?

— Отскоро. — Завулон беше лаконичен.

— А Лушка… Какво стана с Луиза? Нима Арина й прости?

Погледът на Завулон почти не се промени. Почти.

— Луиза не е сред живите вече половин век. Мислех, че знаеш.

— Не знаех… — прошепна Лариса Наримановна.

Изведнъж лицето й стана почти човешко — без онзи характерен вид, който е присъщ на Различните, отдавна преминали столетна възраст.

— Лайк, твоите момчета способни ли са да се грижат сами за себе си тази вечер? — обърна се Завулон към Шереметиев.

— А нима няма да ги вземем с нас?

— Този може. — Завулон дори не погледна към Турлянски, но внимателно и някак гнусливо провери Шведа. — По принцип и този може. За него вече казах. — Кратко кимване към Рубльов. — А тези двамата нека останат.

Завулон си погледна часовника.

— Добре ще е да успеем още тази вечер — въздъхна той. — Докато Хесер е в Москва.

— Върнал се е в Москва?

— Днес през деня. Мисля, че до утре сутринта — тази нощ на Светлите в Питер ще им е много неуютно. И на Черните също.

* * *

По принцип и Шведа, и Арик, и даже проспалия главното Рубльов очакваха изменение в мащаба на действието. Могъщи артефакти, Велики Инквизитори (в миналото — Велики магове), появилият се неизвестно откъде Завулон с подкрепление… След всичко това започваш да очакваш нещо по-особено. Но чак пък такова!

Подкреплението наброяваше десетки Различни. От цяла Европа и дори извън пределите й. Лермонтовския проспект пред хотела беше запълнен с черни като смола автомобили, а над тях блестеше множествена аура — чак небето светеше, ако се вгледаш през сумрака.

Лайк, Ираклий, Арик и Шведа влязоха в колата на Шагрон; Лариса Наримановна замина със Завулон и московската върхушка, а Димка Рубльов беше отвлечен от негов познат върколак от Румъния.

Арик неволно погледна към сградата зад „Фонтанка“ — тя изглеждаше тъмна и безлюдна.

— Там няма никого — поясни Лайк, без да се обръща.

Арик успя да изстиска от себе си само едно неутрално „ъхъ“. Той много се боеше от лошото предчувствие относно Тамара, но в близко бъдеще не се очертаваха никакви неприятности, което малко го успокояваше.

— Между другото — обърна се Шагрон към Лайк. — Когато ви возих из Москва, малко… дрънках излишно. Наистина не знаех, че вие сте шеф на киевския Патрул.

— Няма нищо — благодушно отвърна Лайк. — Нали не каза нищо лошо.

През това време зловещата кавалкада от черни мерцедеси, сааби, лексуси, фордове, опели и други четириколесни зверове потегли. Имаше даже два микробуса и миниванове, също черни като нощта. Дъждът се сипеше по стъклата, поради което градските силуети отвън изглеждаха странно изкривени. След Египетския мост завиха надясно и доста дълго се носеха по опустялата крайбрежна „Фонтанка“, без да обръщат внимание на светофарите и без да завиват никъде. Имаше кой да се погрижи пътят да остане свободен. А после, след няколко завоя, отпред внезапно се показа открито пространство, без никакво застрояване, даже без настилка. Трева, храсти и пътеки, повечето от които бяха просто утъпкани в тревата.

— Марсово поле? — огледа Шведа пейзажа през прозореца.

— Да — потвърди Шагрон. — Пристигнахме.

Малкото площадче не можа да побере всички автомобили; паркираха на тротоарите и дори на близкото мостче. Различните се бяха погрижили да изгонят хората от мястото на предполагаемия сблъсък, затова тази част на Питер изглеждаше опустяла.

Сумракът кипеше, сякаш чувстваше мощта на събралите се Тъмни. А в самия център на Марсово поле се виждаше познатата на украинския екип аура на Черните. Как суперите бяха успели да съберат всички Черни на едно място, си оставаше загадка. А може би те сами се бяха събрали, когато почувстваха, че мирише на барут.

Впрочем, сега сблъсъкът щеше да е на далеч по-високо равнище. Ако преди изглеждаше, че няколко Различни ще са достатъчни, за да обуздаят шепа диваци, то днес всичко се представяше в нов ракурс. И диваците не бяха съвсем диваци, и имаха по-голяма сила, отколкото се очакваше. Така че струва ли си да се учудваме, че в играта се включиха такива тузове като Завулон?

Шведа, във всеки случай, не се учудваше.

Не се учудваше и Арик Турлянски. Той беше забелязал, че преди да пристигнат тук, преди да каже „този може да го вземем“, Завулон дори не си направи труда да го провери и оцени. Макар че беше възможно Завулон да е направил това още в Киев. Общо взето, Арик нямаше на какво да се учудва.

Освен това той си мислеше за Тамара. За пръв път в душата на одесчанина цареше смут. Как да защити онази, която изведнъж придоби непонятна власт над Арик? Той би я защитил, без да се колебае — само ако знаеше как. Но Арик не беше готов да тръгне срещу своите. Освен това разбираше, че е безсмислено, нищо че не беше последният по сила сред събралите се на Марсово поле Различни. Впрочем, дори да беше втори, това едва ли щеше да има някакво значение.

Черните се бяха събрали в самия център на Марсово поле, при вечния огън. В своеобразната квадратна крепост, чийто стени оставаха раздалечени, отваряйки четири прохода. Тъмният десант се беше разгърнал в широка верига, постепенно обкръжавайки тази крепост; скоро веригата образува почти правилна окръжност.

Арик, Шведа, Димка Рубльов, Ираклий, Лариса Наримановна, Лайк, Завулон, вампирът Костя (все пак си спомни името му!), Шагрон — всички станаха част от този пръстен. Не стояха подредени; понякога до тях имаше напълно непознати Различни, но какво значение имаше, ако всички служеха на Тъмнината и имаха обща цел — да унищожат отстъпниците?

Защото непознаването на Договора не освобождава от разплата.

В историята на Патрулите имаше много операции, подобни на днешната. Когато мощта на Патрула — без значение кой — се стоварваше върху самозабравили се диваци или сектанти-фанатици. По принцип всеки Различен постепенно стигаше до извода, че във вечната борба между Светлината и Тъмнината най-ценно е равновесието. И ако не знаеш какво да правиш, прави онова, което ще помогне за запазването на равновесието.

Така поне със сигурност няма да стане по-лошо.

В сумрака над крепостта трептеше синкава мараня. Беше странно да я видиш в сивия, на практика лишен от цветове свят, но всъщност маранята приличаше на осветен оттенък на сивото, а синкава я правеше въображението.

— По-близо! — раздаде се нечия команда.

Гласът беше непознат, но Шведа и Арик едновременно отбелязаха, че не принадлежеше на Завулон.

На първия слой на сумрака Различните вече не изглеждаха като обикновени хора, но никой не беше в пълния си сумрачен вид. В края на краищата, не бяха дошли да плашат, а да наказват, при това да наказват Различни, които не можеш да изплашиш с външния си вид. Черните се забавляваха в Питер до насита, оставяйки след своите оргии такива следи, че от човешка гледна точка и най-отвратителния сумрачен облик на Тъмните би изглеждал като резултат от работа на гримьор за долнопробен филм на ужасите.

— Още по-близо!

Пръстенът послушно се сви.

В мига, когато синкавата мараня трепна и леко помръкна, през отворите между стените нахлуха Черните — безпорядъчна тълпа, която с труд се придвижваше в лепкавия сумрак. Те изглеждаха слаби и неумели; дори в първия, най-достъпен слой от света на Различните, те не бяха потопени изцяло, а оставаха частично и в реалния свят.

Онзи, който ръководеше атаката, пое в себе си силата на целия пръстен. Както няколко десетки мъже заедно повдигат от земята огромен каменен блок, разпределяйки тежестта му помежду си, така и Различните сляха магическата си сила в едно, поверявайки я на най-силния и най-опитния. Шведа, Арик, Рубльов, Лайк — всички се разтвориха в чуждата воля и в чуждото възприятие. Очите им станаха чужди очи, силата им стана чужда сила.

Силата на самата Тъмнина.

От пръстена на Тъмните изригна тежка плътна вълна, почти черна. Вълната бавно се придвижи срещу бягащите и погълна тяхната отчаяна и предварително обречена на неуспех атака.

Атакуваха само момчетата-тийнейджъри, слаби, не повече от жалкото седмо ниво. Тъмната вълна ги помете както цунамито помита рибарски къщи край брега.

Но не ги уби. Просто им отне магическата сила за дълги-дълги години. На всички щеше да им се наложи да станат обикновени хора, да остареят и умрат в определения срок, спомняйки си с тъга за няколкото магически години.

— По-близо!

Пръстенът пропусна момчетата през себе си и ги блъсна в гърба, далеч от крепостта на Черните. Младежите търчаха, гонени от посетия в душата им страх — безумен, всепоглъщащ, вледеняващ, принуждаващ ги да тичат по-бързо от рекордьорите на стометрова дистанция и да скачат по-високо и по-далече от шампионите по скокове.

Втора тъмна вълна започна да се свива. Стените не я задържаха; вълната мина през тях също така леко, както се промъкна и през отворите. Изглеждаше, че още миг — и останалите защитници (или по-точно — защитнички) ще ги постигне същата участ като бягащите далеч от Марсово поле младежи.

Но в този момент едно от момичетата, стоящо в самия център на малката група, вдигна ръце към безлунното небе и извика нещо неясно, а синкавата мараня трепна като жива и потуши насрещната вълна, бърза и зашеметяваща.

Краката на Шведа се подкосиха; Арик успя да се задържи прав, но едва не припадна от болка.

Ответният удар отвори внушителни пробиви в плътния пръстен на Тъмните; впрочем, повечето паднали се надигнаха и се върнаха в строя. Но имаше и такива, които не станаха.

Арик непрекъснато гледаше към Тамара — именно тя стоеше в центъра на крепостта, вдигнала ръце нагоре. Именно между нейните длани пулсираше светещо кълбо от сила, изтичащо, както изглеждаше, направо от небето. Именно до нейните крака се виеше призрачният пламък на вечния огън — спомен за онези, които са умирали нявга по тези места в жестока по човешки схватка.

Силата на доброволно умрелите заради живота на другите е страшна сила.

Кълбото в ръцете на Тамара ставаше все по-ярко. А езиците на призрачния пламък — все по-високи и неистови.

Пръстенът на Тъмните наруши равномерното си придвижване, поколеба се и се разпадна. Всеки отново стана самият себе си.

Шведа объркано търсеше Лайк с поглед. Лайк гледаше въпросително към Завулон, Завулон се беше втренчил в пламъка, който вече се издигаше по-високо от стените.

А Тамара, леко раздалечавайки ръце, от което кълбото енергия се увеличи почти четири пъти, отправи към небето поредното заклинание. Кълбото се взриви като свръхнова, пораждайки поредната вълна.

Но висшите Тъмни също не бяха безсилни. С известно стъписване Арик и Шведа видяха как на места сумракът сякаш се обръщаше наопаки, като тук-там сякаш из нищото възникваха сферични проломи за нанякъде, изглежда — към по-ниските слоеве на сумрака, и през тези проломи изтичат спирални фуниевидни вихри, които, едва промъкнали се, се разгъват в гигантски ветрила, а тези ветрила разсейват убийствената синкава вълна на защитничките, принуждавайки я да спадне и помръкне безсилно.

Общо взето вълната, пусната от Тамара, не достигна до пръстена на Тъмните. Изчезна, потъна, беше погълната. Но черните вихри не възнамеряваха да изчезват, напротив — уголемиха се и затанцуваха над стените. Арик видя, че вихрите се управляват едва от няколко Различни, сред които бяха Завулон и Лайк. Още двама стояха наблизо; останалите Арик не виждаше — те се намираха на противоположната страна на пръстена, зад магическия пламък на Черните. С всяка секунда вихрите ставаха все повече: отваряха се нови и нови проломи надолу, към самата Тъмнина.

Момичетата на централната площадка се престроиха в учудващ синхрон и се разделиха на двойки, застивайки в странни пози. В разположението им имаше някакъв неуловим ред, странна висша хармония. Тамара също леко промени позата си: сега ръцете й бяха насочени не към небето, а към огъня.

Маранята над Черните се завихри, заприличвайки на купчина сметана. А после вместо огън, от отвора в квадратната плоча на вечния огън изригна ослепителен стълб светлина и прониза ниското и безрадостно сиво небе.

Сякаш самият сумрак потрепери. Черните вихри се блъснаха в стените и се върнаха метър-два назад.

— Мрак! — изсъска през зъби Лайк. Сега лицето му приличаше на череп, дългите му коси се развяваха от несъществуващ вятър — те трептяха в такт с приливите на магическа сила. — Откъде имат такава мощ?

Отговорът на Тъмните беше почти мигновен: най-малко двама от главатарите приеха пълния си сумрачен облик. Завулон, огромен рогат демон, висок почти осем метра, се надвеси над стените на крепостта, която не достигаше дори до възлестите му колена, а малко по-нататък огромен люспест дракон изплю език от димящ огън. Драконът изглеждаше много по-голям и масивен, отколкото по идея би трябвало да бъде при тези размери. От освобождаването на тъмната енергия ушите им писнаха, а слепоочията ги заболяха. В дългата жълта сграда с колоните срещу Марсово поле с глух звън се разлетяха стъклата на всички прозорци; в съседните сгради — изглежда, също, но те не се виждаха добре през наситения със сила сумрак.

На онези момичета, които стояха по-близо до Завулон и дракона, очевидно им дойде в повече — една от девойките припадна върху плочата, на другата й се подкосиха краката.

Демонът прекрачи през стената, стъпвайки с ноктестата си лапа само на метър от падналите. Драконът махна с криле, готвейки се да полети.

Тамара объркано се стъписа; още една двойка Черни рухна, не държейки се на краката си.

„Какво ще стане сега!!!“ — помисли си Шведа, разтривайки болящите го слепоочия.

От него непрекъснато черпеха сила — и нищо чудно.

— Стойте! — неочаквано извика Арик, напусна строя и се хвърли към прохода. — Тамара, спри, какви ги вършиш!

Предводителката на Черните се обърна, без да довърши започнатия пас, отново с две ръце.

— А! — злобно каза тя. — И ти ли си тук?

— Спри! — Арик точно минаваше до крака на Завулон. Завулон беше навел източената си муцуна и гледаше мрачно към неочакваната пречка. — Ами че ние сме една природа, защо е това безумие?

— Вие дойдохте да ни убиете! — извика с фалцет Тамара.

— Не! Дойдохме да ви вразумим! Дойдохме да поговорим!

— Послушай го, момиче! — с вибриращ бас изръмжа Завулон. — Много ще се радваме, ако не се наложи да убиваме никого.

Над главите им с шумолене прелетя драконът — изглеждаше невероятно, че такава маса е способна да лети, при това — в лепкавия свят на сумрака, където всяко движение се извършваше с огромни трудности.

— Лъжете!

— Не!

— Тогава докажете, че не лъжете!

Арик, без да се замисля, се хвърли напред, към убийствено красивите момичета около Тамара, красиви с вещерската, вампирска, мъртвешка красота на сумрачния си облик. Той беше притиснат от потоци сила и от двойка непознати ударни заклинания, едва не попадна под неправдоподобно силна „спирала на Фармарос“, но все пак успя да се промъкне през нестройните редици на Черните почти до самата Тамара, застана пред нея и я погледна в очите.

— Аз съм в твоята власт — твърдо произнесе Арик.

И отпусна ръце.

Той наистина беше във властта на Тамара — беззащитен и пред Черните, и пред своите. Всеки удар би го помел, пречупил или развъплътил.

„А-аз съм в тво-оята-а вла-аст… аст… аст…“ — повтори глухото ехо преди думите да се разпаднат и да потънат в сумрака.

Двете момичета до Арик гледаха предано Тамара в очите, очаквайки и най-малкия знак. Над тях се образуваше малка синкава топка.

— Той се е побъркал — измърмори Шведа.

— Не — каза Лайк неочаквано сухо и леко мрачно. — Просто я обича.

Тамара не подаде никакъв знак. Тя отново кръстоса поглед с огромния демон и кратко каза:

— Говори.

Стигащият до небесата стълб започна бавно да гасне. За две-три секунди Завулон се смали до нормалните си размери и почти обичайния си облик.

А Арик гледаше Тамара, живата и прекрасната, и глупаво се усмихваше.

Глупаво и щастливо.