Владимир Василиев
Ликът на Черната Палмира (9)

ОСМА ГЛАВА

Шведа влезе във „Виктория“ пръв — Лайк, неизвестно защо, реши да си купи цигари на улицата, от старицата, която търгуваше до универсалния магазин. Барманът Игор, когото най-често наричаха „Григорич“, погледна иззад плота, позна Шведа и мълчаливо се зае да налива тъмна „Оболон“. После се поинтересува:

— Солянка ли ще хапнеш?

— Не — отвърна Шведа и умиротворено си помисли: „Е, поне тук нищо не се е променило“.

Почти веднага влезе и Лайк. Отначало, разбира се, целуна всички сервитьорки наоколо, а после — двете вещички до игралните автомати.

— А къде е Турлянски? — учудено попита той, оглеждайки полупразната зала.

— Не знаем! — хорово отвърнаха вещичките. Някак жизнерадостно.

— Хм… Не е ли идвал тук?

— Не! Вероятно веднага е извел своята принцеса на екскурзия! — изкикотиха се вещичките.

— Брей — учуди се Лайк още по-силно.

По идея Арик трябваше да го чака именно тук, във „Виктория“. По време на питерското пътешествие пъргавият приятел на Ефим с екзотичното име Викентий най-накрая беше купил два апартамента в същата девететажна Параджановска сграда, чийто първи етаж се заемаше от „Виктория“, и дори беше успял да направи ремонт и да ги обзаведе. Викентий беше обещал до две седмици да купи още два апартамента, също на последния етаж.

Лайк отдавна и напълно справедливо подозираше: вместо да обикалят по хотели, дори и най-реномираните, Шведа, Симонов и дори снобът Арик ще предпочетат да живеят тук, над „Виктория“ и Площада на победата. Арик, Тамара и двете разпределени в Киев питерски момичета от бившите Черни постъпиха точно така, а Шведа и Симонов се отидоха у Лайк да попиянстват, което беше извършено с максималното старание и възможно усърдие. Във всеки случай, Шведа не поиска солянка тази сутрин (което не убягна от вниманието на Лайк), а Симонов изобщо отказа да става и остана да спи върху купчина прашни книги у Шереметиев.

— Добре, Мракът да е с него — безнадеждно махна с ръка Лайк. — Но Ираклий къде е?

Барманът Игор мълчаливо посочи с поглед вратата на тоалетната.

— А! Е, тогава има време да изпием по бира.

След края на питерското заседание и краткото резюме на Инквизицията Лайк така и не успя да разкаже подробности на Шведа. Но николаевецът усещаше: шефът на Тъмните в Киев е намислил нещо. Нещо, непосредствено свързано със скорошните питерски събития. Предпазливите опити да говори с Лайк по време на вчерашното пиянство се провалиха напълно: Лайк не желаеше да разкрива плановете си в отсъствието на Ираклий. Освен това пречеше и присъствието на Симонов. И фактът, че Симонов се натряска като казак, а Лайк и Шведа останаха сравнително незасегнати от алкохола, също беше показателен.

Известно време двамата замислено си поправяха здравето след вчерашните изпълнения. Ираклий, щастливо избягнал събирането, се подсмихваше под мустак и шумолеше с вестника си.

Най-накрая Лайк щракна с пръсти към вещичките:

— Ей, някой да ми даде телефон!

Той беше дал своя на наблюдателя Солодовник още преди заминаването в Питер, но неизвестно защо, Солодовник не бързаше да го връща, независимо от декларирания образ на безкористен и справедлив Светъл. А купеният в Москва телефон Лайк остави в Москва — за спомен на една млада особа, още неощастливена с мобилна връзка.

Анжелка буквално изпърха от табуретката с телефон в ръка. Толкова е приятно да услужиш на шефа си, когато си млад!

Известно време Шереметиев тъпо натискаше копчетата на елегантното сребристо телефонче.

— А защо го няма номерът на Турлянски? — капризно се осведоми Лайк.

— За… Защото не го знам — измърмори смутената Анжелка.

— Значи това е твоят телефон?

— Да!

— А къде е моят?

— Нали ти самият го даде на Светлия преди да отлетим — напомни му Шведа.

Лайк го погледна, сякаш беше ученик:

— След като съм го дал, значи вече не е мой! И тъй като повече нямам телефон, веднага трябва да се вземе нов! Кой отговаря за комуникацията при нас?

— Ефим… — съвсем разстроено съобщи Анжелка.

— Ефим беше с мен. Кой го замества?

— Не знам…

— Пълен бардак! Ще наказвам! Къде е Сайринк? Къде е Палатников? Къде е Плакун?

— Плакун намина тази сутрин… Каза, че ще е в офиса…

Бедната Анжелка почти плачеше. Искаше да услужи, а вместо това стана обект на гнева на началника.

— На, обади се, какво се разбесня… — Шведа примирително подаде своята очукана „Нокия“.

Лайк посвятка с очи, но все пак взе „Нокия“-та. Анжелка погледна с уважение Шведа — той твърде малко общуваше с женската половина на киевския Патрул. Може да се каже, че изобщо не общуваше. Когато идваше в Киев, първо го засмукваха важните неща, после неизменно обикаляше в компанията на Лайк, Димка Рубльов, Ефим, Дарт Вейдър, Сабуров или екипа от Петровка. А накрая — група махмурлии, изпращащи го на гарата, бутилка „Оболон“ за из път и гостоприемното легло в спалния вагон. И — почти без никакъв преход — Николаев. Затова фактът, че някакъв си южняк просто изтърсва на страшния шеф: „Какво се разбесня“ — силно го издигна в очите на наивната и все още неразбираща йерархията на Различните вещичка.

— Къш — нареди Лайк на Анжелка и тя с облекчение хукна към игралните автомати.

Арик дълго не отговаряше, но най-накрая се обади:

— Да, Швед?

— Не е Шведа — изръмжа Лайк, потискайки раздразнението си.

Това, че повика малко и после спря, изобщо не означаваше, че на споменатите Сайринк, Палатников и Плакун им се е разминало. Всеки щеше да си получи заслуженото — по-опитните сътрудници на Патрула изобщо не се съмняваха в това. Можеше да се съмнява само едва излязлата от възрастта на нимфетка Анжела.

— Къде си? — поинтересува се Лайк, вече по-спокойно. — Нали ти казах да чакаш във „Виктория“…

— На Тамара й е зле — съобщи Арик с глас, ако не убит, то някак твърде мъртвешки.

— В смисъл? — напрегна се Лайк.

След като ги инструктира двамата преди заминаването им към Пулковската аерогара, той по навик проследи вероятностите и не откри нищо фатално в близкото бъдеще на Турлянски и Тамара. Впрочем, вероятностите затова са и вероятности, защото понякога се променят твърде рязко и стремително.

— По-добре се качи, сам ще видиш.

— А ти къде си?

— Ами тук, над „Виктория“. От Бориспол дойдохме веднага тук и оттогава не сме излизали. — Арик помълча и добави: — Тя спи.

— Идваме — бързо каза Лайк. — С мен са Ираклий и Шведа, така че прикрийте голотиите.

— Добре. — Арик подсмръкна и прекъсна връзката.

— Да тръгваме! Ираклий, зарежи този вестник.

Ираклий стана, но не остави вестника. Сгъна го и го взе със себе си. А Лайк дори не целуна никого по пътя към служебния вход.

За да премине от „Виктория“ във входа на сградата, нормалният човек трябва да излезе навън и да заобиколи два пъти наляво от другата страна на булеварда. На Различните, разбира се, изобщо не им хрумна подобно нещо — минавайки през сияещата от никел кухня, всички просто прекрачиха през няколко стени и се озоваха на стълбището, срещу асансьора.

— Много мъх има — оплака се Шведа, оглеждайки се, и гнусливо се изплю. — Да го позамразя ли малко?

— Действай, щом искаш — позволи Лайк.

В следващите няколко секунди на синия мъх, обитателя на сумрака, му стана много неуютно. А през това време пристигна и асансьорът.

Това беше стара, почтена машина, и затова скърцаше, виеше и тресеше, както се полага на стара машина, обслужвана от нетрезв украински техник с невъзможната фамилия Кенгурогов. И въпреки всичко невъзможната фамилия беше изписана със зелена боя на табелка, разположена малко над бутона за повикване — „Отговорен механик: Кенгурогов В.П.“. Лайк твърдеше, че фамилията на предишния нетрезв механик е била още по-странна — Алигагатор. Алигагатор И.С. Някога Турлянски предположи, че в училището, където се обучават украинските асансьорни техници е постъпила цяла група деца от домове за сираци, на които понякога дават и още по-странни фамилии. Може би беше точно така…

Възнасяйки се до деветия етаж, асансьорът облекчено въздъхна и с почти доловимо усили отвори вратите си.

Арик нервно пушеше пред вратата. Като го видя, Ираклий едва не изпусна вестника си. Лайк и Шведа също… се учудиха.

— Арик? — прочувствено каза Шведа. — Какво ти става?

Турлянски мълчаливо изгаси цигарата в стената и я пусна на пода.

— Влизайте — мрачно каза той.

Докато не влязоха и не се настаниха в модерно обзаведената кухня, никой не пророни и дума.

— Значи така — започна Арик след половин минута. — Разказвам подред. До аерогарата всичко беше нормално, в самата аерогара — също. А после… Накратко, десет минути след излитането Тамара започна рязко да губи сила и да слиза надолу по нивата. Като при това тя не забелязваше нищо. След още двайсет минути процесът спря.

Лайк мигновено сканира Тамара — направо от кухнята.

— Трето ниво, не повече — съобщи той замислено. — Ама че работа!

— Още в самолета започна да й се доспива. До таксито я отнесох на ръце, а в квартирата се наложи да влизам през втория слой… Накратко, още спи. Не се реших да я будя. По принцип, ти сам виждаш — изглежда като напълно здрава и доволна от себе си вълшебница от трето ниво.

— Що за глупости? — попита Ираклий и бързо замига с очи. — Лайк, ти чувал ли си за подобно нещо?

— Не — призна честно Лайк. — Но очаквах нещо подобно.

Всички напрегнато погледнаха шефа си и той сметна за необходимо да поясни:

— Да го кажем така: не очаквах някакви конкретни събития, свързани с изменението в силата на Тамара. Просто очаквах събития, които на практика не се поддават на прогнозиране.

— Неясно, но супер — изкоментира Шведа.

— Всичко, което се случи в Питер, е само горният слой на цяла система събития — добави Лайк, но от това поетично сравнение думите му не станаха по-ясни.

— Ти погледна ли внимателно Питер през сумрака там, на последния етаж на хотела? — неизвестно защо попита Лайк мрачният Турлянски.

Шефът на Тъмните се усмихна:

— Арик! Ако изобщо гледам нещо, то винаги гледам внимателно. Нима трябва да обяснявам това на теб?

Арик вяло поклати глава. Тоест, не трябва.

— Тогава какво ще кажеш? Искам първо да чуя твоето впечатление. — Гласът на Лайк звучеше доста взискателно.

Турлянски кимна разбиращо, после неохотно посочи към прозореца.

— Вчера — каза той, — погледнах отвисоко нощния Киев. Тук, разбира се, не е осемнайсетия етаж, а само девети, но и оттук се виждат някои неща. И ето какво забелязах, колеги. Киев се вижда като сума от различни аури, разнородни и неприличащи една на друга; в това море аурите на Различните светят като ярки островчета. Като се замислиш, така и трябва да бъде. А Питер светеше равномерно, като гигантски монохромен фенер.

— Браво, обърнал си внимание — похвали го Лайк. — Изводи?

— Или всички питерци имат сходна — какво ти сходна — направо еднаква! — аура, или сме видели не аурата на хората и Различните, а нещо… друго. И аз имам една, трябва да отбележа, доста рискована аналогия.

— Например? — Лайк слушаше с неподправен интерес.

— Например, ако се абстрахираме от глобалността на мащаба, горе-долу така изглежда аурата на неотдавна иницииран Различен, който още не е определил своето отношение към света.

— Или обратно, напълно се е определил и изразява своите емоции с първобитна прямота — добави Лайк. — Арик, ти определено си се заседял в провинцията! Вече чу за преместването в Киев. А вие, между другото, още не сте, затова съобщавам. — Лайк погледна към Ираклий и Шведа. — И още: Швед, най-сетне мога да те поздравя с повишението. От днес ти си началник на черноморския Дневен Патрул. Този път няма измъкване!

— Почакай. — Шведа нетърпеливо размаха длан пред лицето си. — Хайде първо да приключим с Питер!

— Хайде — усмихна се Лайк. — Ето, например, ти какво можеш да кажеш по този въпрос?

— Аз — нищо — припряно изтърси Шведа.

— Ай-ай-ай. — Лайк укорително поклати глава. — Играеш на дребно, Швед. Няма нужда да се правиш на тъп, това няма да те спаси от новия пост. Хайде, изказвай предположения! Чия аура може да е това?

Шведа послушно смръщи чело, но в крайна сметка не можа да измисли нищо.

— Нямам представа! Нещо, намиращо се под Питер? Някакъв много могъщ артефакт изплува? Или се е събудил някой велик маг от древността?

— Тъпо! Примитивно! Чел ли си Конан Дойл? „Записки за Шерлок Холмс“? Спомни си принципа на великия детектив — след като отхвърлиш всичко наистина невъзможно, това, което остане, ще е истината, колкото и неправдоподобна да изглежда!

— Откъде да знам кое е възможно и кое — не? — мрачно попита Шведа. — Преди трийсет години смятах за невъзможна магията.

— Почакай, почакай, — намеси се Ираклий, който отново замига бързо. — Искаш да кажеш, че белият фон е…

— Да! Точно така! — разпалено потвърди Лайк. — Хлапетата не помнят старите времена, те са се родили в белия фон на градовете и просто не го забелязват!

— Ето какво ми липсваше в Питер — измърмори Ираклий, оглеждайки се. — А преди имаше фон, помня много добре!

— Ъ-ъ-ъ!!! — жално изви Шведа. — Не разбирам! Ъ-ъ-ъ!

— Обясни им — помоли Лайк и запуши.

Ираклий често произнасяше всяка своя реч като тост. Ето и сега той се изпъчи, преди да отвори уста.

— Каква е разликата между града и селото? — попита той с неволна интонация на лектор-агитатор от времето на московската Олимпиада. — В размера? Вярно! В това, че градът и селото се населяват от различни хора? Също е вярно! Но това са разлики от гледна точка на обикновените хора. А каква е разликата от гледна точка на Различните? Не знаете ли? Ще ви кажа! Точно в него, в белия фон, е разликата! Точно както потенциалните Различни преди инициация излъчват чиста и неопетнена аура, така и всеки уважаващ себе си град, след като нарасне до определен размер, се сдобива с бял фон. Както вече може да се предположи — специфична за града аура.

— Красиво го каза, въх! — одобри Лайк. — И за уважаващия себе си град също правилно вметна. А ако трябва да сме кратки, то някога човешките поселения нямаха никакъв фон. Но когато европейските градове нараснаха до около милион жители, най-големите от тях наистина престанаха да бъдат неутрални в емоционално-енергетичен план. Всъщност, до този момент природата на белия фон се смята за загадка. Но ми се струва, че точно ние се натъкнахме на решението.

Шведа дори не се опитваше да скрие изгарящото го любопитство. Именно за това вечно любопитство, за тази непресекваща тяга към непознатото Лайк ценеше всъщност доста слабия и обикновен провинциален маг, прекрасно осъзнавайки, че слабостта на Шведа произтича най-вече от леност. Реалните способности на николаевеца се простираха далеч над тривиалното второ ниво. Трябваше просто да се развият и упражняват.

— Питер е сменил фона си? — разпитваше Шведа. — От бял на какъв?

— На черен — късо уточни Лайк. — На червено-черен.

— Но как? Какво е причинило това?

— Именно с това, скъпи мои съратници, ще се заемем възможно най-скоро — съобщи Лайк. — С проблема за трансформацията на белия фон.

— Излиза — замислено измърмори Шведа, — че Различни има не само сред хората, но и сред градовете?

В продължение на пет секунди беше много тихо — отвън се дочуваше само пресекващото дрънчене на трамвай, а плътните завеси спираха шума от оживения проспект.

— Мрак! — изпъшка Лайк. — Каква точна и безукорна формулировка на това, което все още обмислях! Именно — Различен. Точно както Различните използват хората за собствените си цели, така и града-Различен използва хората-Различни за своите! Той създава Черните! Той променя силата им! Той управлява нас, обикновените Различни! Мрак! Мрак, мрак и мрак!

— Говориш така, сякаш градът е живо същество! — усъмни се Шведа, леко изплашен от собствената си досетливост.

— Какво общо има живо ли е, или не… Човек или Различен — ако погледнеш внимателно, това е сума от информация върху някакъв субстрат. Нима и с града не е така? Никога ли не сте усещали волята на градовете, тяхното настроение, тяхната душа? Мамка му, едва сега всичко си идва по местата!

— Излиза, — обади се мрачно мълчащия до момента Арик, — че Тамара е отслабнала, защото се е отдалечила от Питер? Лишила се е от неговото влияние?

— Твърде е възможно. — Лайк се заозърта в търсене на пепелник и поради липса на такъв изтръска цигарата си директно в мивката. — Твърде. Или поне другите обяснения ми се струват далеч по-неправдоподобни. Събуди я, Арик. Отиваме на Владимирската планина.

* * *

След студената питерска влажност киевското слънце изглеждаше ослепително ярко. Да се озоват се отново в ласкавото лято беше приятно до умопомрачение, до тъпа болка чак до крайчеца на пръстите. Далеч долу се плискаше Днепър, бавно влачейки водите си към още по-горещия юг; доскоро крещящите в хиляди гласа врабци се умириха и утихнаха; само листата, неистово зеленеещи, тихо се поклащаха в такт с ветреца. Струваше им се, че вятърът — това е диханието на Града.

В светлината на последните събития беше трудно да се мисли за него по друг начин, освен като за същество, което има собствено съзнание и воля. Едва ли беше живо в традиционния смисъл, но със сигурност беше одушевено.

Те седяха на склона, под беседката, вслушвайки се в себе си и в Града. Лайк, Шведа, Арик и още сънената Тамара.

— Ти разсъждаваше за градовете по пътя за Питер — напомни Шведа, обръщайки се към шефа. — Във влака. Започнахме с Москва, обсъдихме Киев, Виница. Излиза, че си знаел още тогава?

Лайк неопределено сви рамене и хвърли пръчката, която до този момент въртеше в ръцете си.

— По-скоро — досещах се, предчувствах. За последните сто години градовете наистина много се промениха. Възможно е те наистина да придобиват воля.

— Планираш ли да разбудиш Киев? — директно попита Арик.

— Още не знам. Трябва да огледаме, да преценим. И изобщо… метода ще го изпробваме върху друг град.

— Кой град? — продължаваше да разпитва Арик. Директно, без заобикалки и излишни усуквания.

— Одеса — спокойно съобщи Лайк. — Имаме законно основание да идем там: Шведа трябва да приеме поста. Едновременно с това ще проверим какво е положението.

— Тогава защо не Николаев? — ревниво се поинтересува Шведа. — Аз не смятам да се премествам в Одеса.

— Николаев е твърде малък — обясни Лайк. — Нали ви казвах: за да се появи бял фон, населението на града трябва да достигне милион. Градовете-милионници в Украйна са пет: Киев, Харков, Днепропетровск, Одеса и Донецк.

— Ами Запорожие? — учуди се Шведа. — Голям град е!

— В Запорожие има малко над осемстотин хиляди. Между другото ти, като началник на регионалния Патрул, ще трябва да знаеш наизуст населението на големите градове и непрекъснато да го уточняваш. За твое сведение, по-големи от Николаев са Лвов и Кривой Рог, макар че за нашите цели са все още малки, като Запорожие.

Шведа въздъхна и тъжно каза:

— А някога в Николаев имаше седемстотин и няколко хиляди…

Не беше ясно защо въздишаше: дали от носталгия по гъстозаселения Николаев, или в предвкусване на новите задължения, към които, честно казано, изобщо не се стремеше.

— Лайк! Може би е по-добре да не ме назначаваш, а? — жално проточи Шведа. — Ето, Симонов ще се съгласи с удоволствие. Или изпрати в Одеса Ираклий, нека се попече на слънчице. А аз съм още слаб за шеф на Черноморието…

— Ираклий ми е нужен в Киев — отряза го Лайк. — И освен това той няма да отиде в Одеса. А и не мога да му нареждам — той не е щатен сътрудник в Патрула, а е волнонаемен.

— Затова пък Симонов е щатен.

— Симонов даже във Виница не е пръв. А и няма да се справи.

— А аз ще се справя, така ли?

— Ще се справиш.

— А ако не успея?

— Швед! — жлъчно каза Шереметиев. — Не мрънкай! Поскита насам-натам, стига ти толкова. Време е да работиш и да растеш. Трябват ми силни сътрудници, разбираш ли? Че в това киевско спокойствие дори аз започнах да затлъстявам.

— Преди всички ги устройваше…

— Преди и градовете не ставаха Различни. Времената се менят, Швед. Все някога трябва да разбереш това. Не само с глупавата си глава, но и с умния си черен дроб.

Шведа замълча, убеден, че, уви, не може да избяга от съдбата и от новата си длъжност.

Известно време всички седяха мълчаливо и почти без да мърдат, само Лайк хвърляше от склона нови и нови клончета.

— Тамара — обърна се след малко той към бившата Черна. — Опитай се да опишеш какво чувстваш.

— Не знам как да се изразя… Нещо като празнина. И нещо като умора. Винаги става така, когато заминавам от Питер.

— А чувстваш ли, че си станала по-слаба?

— Отново — не знам. До момента не ми е хрумвало, че силата може да се измери. А и в Питер се е случвало — веднъж мога да срина планина, друг път не мога да си обуя чехлите.

— А когато излетяхте?

— В началото — нищо. После ми се доспа. И аз заспах. Изобщо не помня как сме пристигнали… И в момента още ми се спи. Защо дойдохме тук?

Лайк посегна за поредното клонче.

— Искам да проверя как ще се отнесе Киев към теб.

— И… как?

— С интерес — каза Лайк. — И без вражда, което много ме радва.

Шведа полегна на склона, сложи ръце под главата си и затвори очи.

— Нищо не разбирам… — измърмори той, без да отваря очи. — Ти какво, можеш да общуваш с града ли?

— Да общувам е силно казано — невъзмутимо отвърна Лайк. — Но улавям някакви емоции. Първото, което се пробужда в даден град, са емоциите. Ако чувстваш топлина или студ в отношението на града към теб, ако чувстваш неговото благоразположение или, напротив, враждебност, значи това е град, потенциално способен да се пробуди.

— Но нали понякога и малките градове са топли или студени — намеси се Арик. — А ти привързваш всичко към милионите жители.

— Като казвам „потенциално способен“, имам предвид точно това. Като стигнат милион — ще могат да се събудят. Но можеш да уловиш същността им преди това. Започнах да чувствам Киев веднага след като пристигнах тук.

— И отдавна ли беше това? — надигна се Шведа, обръщайки се настрани. Изглежда, че този въпрос много го интересуваше.

Лайк сдържано се усмихна:

— Достатъчно отдавна.

„Няма да каже повече — разбра Шведа. — Конспиратор такъв… Не разбирам защо се крие.“

Тази сдържана усмивка бе добре позната на всички сътрудници на киевския Дневен патрул и на повечето сътрудници от другите украински градове.

— Е, добре — продължи да разпитва Шведа. — Да предположим, че отидем в Одеса. А после какво? Как да събудим града? Как да го инициираме? А?

— Още не знам — безгрижно отвърна Лайк. — Не съм си задавал подобни въпроси, затова и не съм мислил по тях. Сега ще се наложи. Ще прочетем изследванията на старите магове в областта на урбанистиката, ще наблюдаваме, ще поекспериментираме. Когато данните са малко, на първо място излиза импровизацията. И затова ще… импровизираме.

Лайк хвърли от склона последното клонче, погледна разхождащите се около паметника на княз Владимир хора и плавно като златка се изправи.

— Да тръгваме — каза той. — Разбрах всичко, което исках.

Арик стана и помогна на Тамара да се изправи. Скочи и Шведа — с едно-единствено ловко движение, отблъсквайки се с гръб от земята.

„Град-Различен — помисли си разсеяно Шведа. — Притежаващ воля и изпитващ емоции. Направо да се побъркаш!“

Бъдещият шеф на Черноморския Дневен Патрул изведнъж остро почувства колко малко знае за обкръжаващия го свят. И това изобщо не увеличи желанието му да заеме толкова отговорен пост в йерархията на Различните. А и всъщност — имаше нещо странно в това неочаквано повишение. Лайк, както винаги, говореше неясно и водеше някаква сложна игра на няколко равнища, която разбираха само той и, може би, още двама такива супери — Ираклий, например, или Лариса Наримановна. Шведа не се залъгваше с напразни илюзии: няма смисъл да се опитва да разубеди шефа. Значи трябва да се примири и да търпи. И да се оглежда непрекъснато, та в един прекрасен момент да не се окаже между чука и наковалнята. Защото колкото повече се издигаш по служебната стълбица, толкова по-силно те удрят в случай на провал. В това отношение Различните изобщо не се различаваха от хората, даже бяха по-твърди.

— Кога тръгваме? — мрачно попита Арик.

— Сега — съобщи Лайк, без да се обръща.

* * *

И наистина, тръгнаха веднага. Багаж… Какъв ти багаж у Различните? Тъмните винаги са се стремили към максимална свобода, а свободата не предполага обременяване с куфари. Свободата — това е пътешествие без никакъв багаж. Лайк седна зад волана на субарото с думите: „Да се повозим!“. Преди да тръгнат, той позвъни на Ефим и без никакви обяснения нареди: „Заминавай за Одеса“. Ефим, отдавна привикнал към маниера на Шереметиев, лаконично отвърна „Разбрах, шефе!“ и хукна към Московския площад, към най-близкия рейс на „Автолукс“.

До Умани Лайк не сваляше крака от газта. Всъщност, след като излязоха от Киев, скоростта им не падаше под сто. Шведа смътно усещаше магическите въздействия на Лайк по прочистване на трасето, но шефът му работеше толкова бързо и виртуозно, че изобщо не можа да разбере механиката и последователността на действията му. Арик и Тамара дремеха на задната седалка.

След Умани Лайк беше принуден да намали скоростта: пътят стана по-лош.

— Между другото — обърна се Лайк неясно към кого, — дали са възложили на някого да се занимава с разпределените в Киев момичета?

Шведа не знаеше нищо по въпроса, за което си призна честно.

— Обади се на някой, нека се погрижат — нареди Лайк.

Оказа се най-лесно да позвъни на Палатников. Той явно беше чул за сутрешния гняв на шефа, защото побърза да уведоми, че момичетата вече втори час са на занятия при Плакун в учебния център на „Сагайдачна“ и че програмата за тяхното обучение, както и за обучението на наскоро инициирания от Сайринк Тъмен прорицател в момента се съставя лично от него, от Палатников. И между другото, къде изчезна Ефим? Телефонът му мълчи като партизанин на разпит.

Шведа отговори нещо в смисъл: браво, само така, а що се отнася до Ефим, киевчаните, уви, трябва известно време да се справят без него.

Лайк моментално се закиска като досадна бабичка, от което Шведа замръзна с телефона в ръка.

— Какво ти става? — не разбра той.

— Ами така — съобщи радостно Лайк. — Гласът ти стана началнически. Демек, с вас не говори кой да е. Въпросите задаваме напористо, отговорите хвалим снизходително, не дрънкаме повече, отколкото е нужно… Растеш, Швед, направо пред очите ми. Трябваше по-рано да те повиша.

— Пу да ти… — измърмори Шведа, прибирайки телефона в калъфа на пояса.

Лайк продължаваше да хихика и да се весели:

— Мене може и „пу“ — каза той. — Само че ти в душата си вече свикваш с новата длъжност. Дори и да не го признаваш пред себе си. Ще отречеш ли?

Шведа вътрешно си призна: да, точно така е, защото вече го бяха споходили някои мисли относно действията му в Одеса и Николаев. Например, беше му хрумнало: трябва непременно да обсъдя с Иса някои-други неотложни николаевски проблеми и да назнача някой от новоинициираните за куриер. Някой по-пъргав, като Ефим. И да намеря постоянен куриер в Одеса.

Наистина, без самия той да го осъзнава, Шведа вече мислеше като началник, макар че до неотдавна се смяташе за волна птица без кой знае какви отговорности. Освен това си помисли, че промените, както винаги, се прокраднаха незабележимо — мислиш, че не си се променил, а всъщност вече си пораснал, поостарял, издигнал си се на поредното стъпало от стълбицата към въображаемите висини, а значи — трябва да променяш навиците си и начина на живот. Е, може би не кардинално, а само за дреболии. Но ще се наложи. И няма къде да избягаш.

А тези промени пак бяха забелязани от Лайк, а не от някой друг. Макар че в това нямаше нищо чудно: опитът си е опит. Сигурно Лайк чете в душите на младшите сътрудници като в отворена книга, написана на език, познат до най-малките тънкости.

Така незабележимо се оказаха в покрайнините на Одеса, а после и в самата Одеса. И в града Лайк караше бързо. Караше, разбира се, към центъра, на „Гогол“. Към номер четири. Към арката, водеща към двора, към голямата акация, даряваща плътна, благодатна сянка на околностите на входа и засланяща кухненския прозорец в апартамента на Арик. Този прозорец, трябва да се отбележи, беше редом до съседния вход — планировката на стария, дореволюционен дом се отличаваше с присъщата за онези времена странност.

Спирайки до самия ствол на акацията, Лайк победоносно изръмжа и незабавно щракна механизма на предпазния ремък.

— Пристигнахме! — подхвърли той към задната седалка.

Арик и особено Тамара очевидно възнамеряваха да проспят всичко на света. Но все пак реагираха на думите на Шереметиев и се размърдаха.

А той отвори вратата, изправи се до колата и сладко се протегна. Гръбнакът му отчаяно изхрущя.

След секунда Лайк замря с вдигнати ръце. От изненада и учудване.

На пейката в двора седеше слаб човек, криейки се зад разтворен вестник. Всъщност не човек — Различен.

Завулон.

Шефът на московския Дневен Патрул невъзмутимо прибра вестника и поправи тъмните си очила.

— Здравей, Артур… — измърмори Лайк. — По какъв случай?

Шереметиев наистина беше стъписан, а това се случваше много, много рядко.

— Здравей, Лайк. Какво значи „по какъв“? Кой ме покани да се повозя на хидрофойл? Не беше ли ти?

— Хм… Наистина. Аз. Или по-точно — Арик.

Лайк вече разбра: причината не беше в хидрофойла. Нещо ставаше.

— Да се поразходим, Артур. Пие ми се бира, та две не видя — предложи Лайк.

— Да се разходим — съгласи се московчанина.

— Арик, Швед, забъркайте нещо за ядене, става ли? Скоро ще се върнем.

— Ще се справим — увери го Шведа. — Ще изпека месо. И ще направим салата. Става ли?

— Напълно!

— Арик! — звучно повика Шведа. — Сядай зад волана. Отиваме на пазара. Имаш ли казан^[1] у вас?

— Имам — измърмори Арик. — Като че ли не знаеш. Всеки път ме питаш.

— Защото не помня. — Шведа отново се настани на мястото до шофьора. — Да помня всеки казан не си е работа. Със сигурност знам, че на яхтата има. Вкъщи също. А у вас — не помня.

— Има, стига си мърморил. — Арик седна зад волана. — Тамара, ако искаш да ти дам ключа? Да полегнеш малко…

— Не, идвам с вас. Като че ли най-накрая се наспах.

— Добре… — Арик запали неуспелия да се охлади двигател. Субаруто се шмугна през арката и зави към пазара.

Лайк и Завулон ги изпратиха с твърде еднакви погледи.

— Нещо много често започнахме да се виждаме напоследък — отбеляза Лайк, вадейки цигарите си. — Не смяташ ли?

— Такова е времето — сви рамене Завулон. — Границата на хилядолетието.

Около маговете се образува защитен пашкул, пронизан от сигнални нишчици. Създаде го Лайк, по правото на домакина. А Завулон, по правото на госта, провери надеждността му.

— Да тръгваме — предложи Завулон. — И на мен ми се допи бира.

Мостът на тъщата ги зовеше. Зовеше ги уютното кафене на открито в близкия край на моста, зовяха ги поклащащите се от соления вятър покривки, зовяха ги столчетата, зовяха ги изпотените бутилки бира в хладилниците, мирисът на близкото море и близкото пристанище, зовеше ги затопленото с очарование южно лято.

Зовяха ги и поредните неприятности — какво ли друго можеше да накара шефа на московския Патрул да дойде в Одеса, освен неприятности?

Само че Завулон, въпреки очакванията на Шереметиев, започна твърде отдалеч.

Едва се бяха настанили на масата, когато той направи движение, сякаш бърка във вътрешния джоб на несъществуващото си (все пак е лято, при това — южно) сако и извади от сумрака продълговат плик, запечатан не къде да е, а в московското бюро на Инквизицията. От плика лъхаше на официална магия.

— Дръж — измърмори раздразнено Завулон. — Засега само за барманите…

В плика, без съмнение, бяха официалните разрешения за инициация на персонала във „Виктория“, които Лайк отдавна и безуспешно се опитваше да получи. Той, разбира се, не разчиташе на едновременната инициация на всички сътрудници, от директорката до келнерките. Но неизвестно защо процедурата по разрешението поне за двамата бармани и двамата готвачи непрекъснато се отлагаше.

— Е, най-накрая! — Лайк взе плика. — А готвачите? Поне за Саша? Или още не?

— Още не. — Завулон продължаваше да мърмори раздразнено. — Извинявай, ама не ми беше до това. А това е за твоя Турлянски. Ти ще му го връчиш, аз нямам време.

В поредния плик се криеше още едно разрешение на Инквизицията. Лайк нямаше нужда да поглежда в текста, изписан със сумрачни букви.

„Сие удостоверява правото на Тъмния маг Аристарх Турлянски, роден и иницииран в Одеса, нине и присно^[2] да носи сумрачно име, дадено от наставника му и пазено в душата и сърцето.

Тъмнината потвърждава заслугите на своя адепт.

Светлината признава сие и не възразява.

Инквизицията свидетелства: да бъде.

Дадено: …“

Датата беше вчерашна.

— Охо! — Лайк вдигна вежди. — Чак пък!

— Ако си направиш труда да проучиш вероятностите — глухо промълви Завулон, — ще разбереш той от какво опази Различните на Марсово поле. Това, че Турлянски познаваше тази побъркана питерска чародейка е нечуван късмет. Впрочем, стига за това. По-добре кажи, знаеш ли в Москва някакво място, подобно на „Виктория“? Желателно е да е по-близко до Таганка.

Лайк се разсмя, прибирайки грижливо пликовете в сумрака:

— Какво? Осъзна ли го най-сетне?

Завулон погледна студено към киевчанина — изглеждаше, сякаш дори летния зной се отдръпна по-далеч от масата на Различните.

— Каквото и да се говори, определено има известна полза от подобен вертеп.

— Мога да звънна на една позната вещица, тя е голям майстор в откриването на такива места.

— На кого? На Сестричката Си?

— Да, на Нея.

— Ами… звънни й.

— Ще звънна.

В този момент донесоха бирата. Топла. Ето къде Завулон трябваше да използва студения си поглед — бирата просто не успяваше да изстине в хладилниците.

— Защо измъкнахте от Киев така скоропостижно? — с досада попита Завулон.

„Та той е недоволен — внезапно разбра Лайк. — Недоволен е, при това много. Затова и мърмори.“

— Ами така… Дощя ни се море след този смрадлив Питер, слънце. Топлина, дявол да го вземе. Арик трябва да сдаде поста си, а Шведа, съответно, да го поеме. А аз — ще проконтролирам, наставлявам и благославям.

— Лайк — въздъхна с укор Завулон. — Не ме будалкай, става ли? Докладвай всичко, което си проучил по въпроса за инициацията на градовете.

Едновременно с това Завулон усили защитната стена, която и без това не беше слаба.

„Ама разбира се — унило си помисли Лайк. — Той се е сетил. Беше глупаво да се крия. Глупаво… и самонадеяно. Но нали все някога трябва да го изпреваря? Непременно трябва!“

„Не и този път“ — помисли си Завулон, гледайки пронизително колегата си.

По моста се приближаваше сватба. Още час-два — и новобрачните, заедно с гостите, щяха да започнат да премаляват от жега. Затова всички бързаха да обиколят задължителните за подобно тържество места, бързо да позират на печалния възрастен фотограф, приличащ на чучело на фламинго от берлинския паноптикум, и да се шмугнат в спасителната климатизирана прохлада на предвидливо наетата кръчма.

— Между другото, — отбеляза Завулон, — фон Киссел също е в Одеса. И Хесер изпрати… емисар. Със свита.

— Кого?

— Иля.

— Един такъв очилат?

— Те там през един са очилати — измърмори Завулон. Все още недоволно.

Това беше нетипично за шефа на московските Тъмни. Той рядко излагаше на показ настроенията и чувствата си, а когато това все пак се случваше, обикновено не продължаваше дълго. Вече му беше време да престане да изобразява недоволство и да започне методично да измъква информация от Лайк. А последното Завулон го умееше както никой друг на този свят.

— Чакам, Лайк.

И Шереметиев честно, без недомлъвки, преразказа на Завулон всички скорошни диалози с младшите си колеги. Плюс някои собствени мисли. Плюс догадки, които го споходиха докато разказваше. Вече нямаше смисъл да се крие. Нещо повече — това вече беше опасно.

След като разказът приключи, шефът на московските Тъмни се замисли. За дълго — половин бутилка „Хайнекен“. Лайк не обичаше „Хайнекен“, затова патриотично пиеше светла класическа „Оболон“ и чакаше.

— Виж ти — най-накрая се обади Завулон. — Град-Различен. Смело обобщение, Мракът да го покрие, много смело! Кой го измисли? Пак ли Турлянски?

— Шведа. Николаевецът. Новият шеф на Причерноморието.

— Аха, аха… Значи ти реши, че под прикритието на смяната на шефовете твоите експерименти ще изглеждат по-невинни?

— А какво, имам ли избор? — сопна се Лайк. — Да експериментирам в Киев — не ми стиска, а и той е под сериозно наблюдение. А другаде няма къде. В Харков е Шиндже, в Днепър и Донецк е просто рисковано, а Одеса е понасяла и по-сериозни сътресения. Цялата гадост се отмива в морето, в дълбините, в сероводорода^[3].

— Експериментатор… — Завулон определено вървеше към нов рекорд по непрекъснато недоволство. — Поне чел ли си отчетите на Рафаел Плюмарж за парижкото сияние?

— Чел съм ги.

— А Скот Дартие? „За същностите на селенията хорски“?

— Чел съм го.

— А „Урбаноид“ от някой си Марибор Браник?

Лайк едва се сдържа да не прихне.

— Това не съм го чел. Това съм го писал…

Беше ред на Завулон да се учуди:

— Какво, наистина ли? Ти ли си писал „Урбаноид“?

— Аз. През осемстотин трийсет и шеста. След… Е, ти знаеш след кое, щом го спомена в този контекст.

— Никога не бих си го помислил — изсумтя впечатлено Завулон. — Е, добре, значи познаваш темата много по-добре, отколкото предполагах. Това ме радва.

Лайк скромно се усмихна.

— Е, тогава няма да се наложи да обяснявам дълго — обобщи Завулон. — Мога да кажа, че повечето изводи, изложени в „Урбаноид“ са неверни. Но някои все пак са верни. В частност, почти всичко, което ти и Дартие сте писали за белия фон, не се потвърди. Затова пък всички описани от Плюмарж етапи са налице в случая с Питер, макар че последователността не е спазена. Инквизицията е разработвала Питерския феномен най-малко пет години. Както се оказа.

— Ти знаеше ли? — попита Лайк.

— Знаех, но не знаех темата. Предполагах, че Совината Глава пак е решил да претърсва Ингерманландските блата за съкровищата на Гридик и неговата групировка.

— А Светлите? Знаеха ли?

— Подозирам, че не повече от мен. Но не и по-малко. Вчера Совината Глава оповести резултатите от питерските изследвания на закрито заседание. Присъствахме аз и Хесер.

— Тоест, — продължи Лайк, — Инквизицията е разбрала, че вече не може да пази в тайна тази разработка?

— Естествено. В същия ден Хесер се срещна с фон Киссел и европейците. И в този момент ти изчезваш от Киев и хукваш като бесен към Одеса!! Според мен, Светлите едва не обявиха обща тревога. Между другото, аз също.

— Но защо, да му се не види? — съвсем се стъписа Лайк. — Какво престъпно има, ако шефът на киевския Дневен Патрул отива на море след дълга и изнурителна външна операция? При това по работа?

Завулон допи бирата си и погледна пронизително към Лайк. В погледа му имаше всичко — и арктически студ, и отблясъци от адския огън.

— Наистина ли не знаеш?

— Какво да знам, Мракът да го вземе? — Лайк започна леко да се ядосва. — Кажи ми, Артур, бъди така добър.

— Погледни към Одеса — унило го посъветва Завулон. — С очите на Марибор Браник.

Лайк го послуша и потъна в сумрака. А след няколко секунди разбра, че няма да му се наложи да буди Одеса.

Одеса вече беше разбудена от някого. Аурите на отделните хора все още се очертаваха на общия градски фон, но вече много слабо. Както в Питер преди двайсет години.

Лайк поседя неподвижно няколко секунди, после изруга на отдавна отмрял език и допи на екс бирата си.