Владимир Василиев
Ликът на Черната Палмира (6)

ПЕТА ГЛАВА

В девет и половина отново се събраха в стаята на Ираклий. Само Лариса Наримановна я нямаше, неизвестно защо. Най-вероятно причината за отсъствието й беше известна на Лайк и, може би, на Ираклий. Останалите бяха в неведение.

Лайк, който влезе последен, не започна да протака, а измарширува до пепелника, угаси цигарата си и се изпъчи, оглеждайки своята гвардия.

— Значи така — обяви той. — Започваме. Арик, ти ще отидеш на срещата при моста вместо мен.

Турлянски въпросително вдигна вежди.

— Не се притеснявай, днешният ни клиент е убеден, че в магазина се е заяждал, а после е бягал, именно с теб. Лариса Наримановна не яде напразно сьомгата и хайвера си. Не се разкривай много. Ако те повлекат към олтара… потърпи, нужно е за работата. Освен това ти винаги си одобрявал подобни приключения. Накратко, действай според обстановката. Гледай. Слушай. Запомняй. Вниквай. Твоят разказ ще лежи в основата на по-нататъшната ни стратегия. Колко е часът?

— Десет без двайсет и пет — автоматично отвърна Ефим.

— Слизай долу, обърни сто грама уиски на бара — и на моста. Поеми образа на Черния…

Арик притвори очи и се отпусна. На Лайк не му беше необходимо дори това.

— Късмет.

Турлянски кимна, стана и бавно се отдалечи.

В бара той избра черен „Jim Beam“.

— Швед! — продължи с инструкциите шефът на киевчаните. — Ще отидеш с Ефим. Дима, ти също. Ще действате по следния начин: Шведа и Ефим ще са заедно, приятели и така нататък. Дима, ти ще си сам. Смятай се за охрана; трябва да се защитим от всякакви изненади. Ако се наложи — действай твърдо, но се постарай да не оставяш много следи. Почиствай откъм сумрака. Задачата ти е като на Арик: гледай, слушай, запомняй, вниквай. Хуквайте към кафето още сега, ще поровите в мрежата, ще поиграете на някой куейк, накратко — дръжте се естествено, сякаш не сте на задание. Но дори и за секунда не забравяйте, че всъщност сте на задание. Веднъж на час — задължително отрезвяване. Въпроси?

— Кой ще командва? — попита Ефим.

— Никой. Та вие отивате на вечеринка.

— Ясно.

Шведа нямаше въпроси.

— А аз? — резонно се поинтересува Симонов.

— А ти отново ще дойдеш с нас — каза Лайк.

Симонов кимна. Харесваше му да ходи с началството. Че на кой не би се харесало?

А на Ефим му харесваше да се скита по всякакви младежки места. Интернет кафето напълно влизаше в тази категория. А спътниците на Ефим — Шведа и Димка Рубльов, — предпочитаха да си стоят вкъщи, да пият от стратегическия си запас и да влизат в мрежата от домашния, познат до последния бит в хард диска, компютър. Впрочем, Шведа често влизаше в мрежата не от дома си, но затова пък — винаги със своята машина, обожавания лаптоп на фирмата DELL. Затова най-приповдигнато беше настроението на Ефим. Сигурно оказваше влияние и относителната му младост-неопитност — всеки можеше да си спомни първите крачки в професионалното поприще и свързаното с тях вълнение.

Рубльов слезе от таксито на няколко пресечки от площад „Въстание“. Шведа и Ефим — точно срещу арката, водеща към кафето. Докато Ефим плащаше, Шведа се отдалечи на няколко крачки от автомобила и се огледа. „Невски проспект“ тази вечер изглежда точно така, както „Невски“ вечерта. Тълпи народ, върволица от автомобили, слой мръсотия по мокрите сгради, ниско и тежко небе. И безкраен, отвратителен ръмеж. Дори рекламата изглеждаше някак помръкнала и нерадостна.

Таксито изръмжа с двигателя и се отдалечи. Ефим, прибирайки в движение портфейла, се приближи до партньора си.

— Дали първо да не хапнем? — попита Шведа.

— Ами хайде — не възрази Ефим, тъй като имаха достатъчно време — още нямаше десет часа, а срещата с новите „приятели“ на Ефим беше в единайсет. — Къде ще идем?

— В „Гамбринус“, там бирата е чешка — без колебание каза Шведа. — Съвсем наблизо е.

Дори в този неприветлив град, където почти нямаше Различни, бродягата Швед се ориентираше като местен.

В единайсет без петнайсет, след като се нахраниха и изпиха по литър пилзенска бира, те се върнаха при интернет-кафето.

Пред входа Ефим нервно трепна с рамене.

— Притесняваш ли се? — съчувствено го попита Шведа.

— Притеснявам се — честно отвърна Ефим. — Може да се каже, че това ми е дебютът…

— Ще свикнеш — безгрижно махна с ръка Шведа. — Ако не блееш и не сглупиш, от всяка бъркотия можеш да се измъкнеш.

— Ъхъ — кимна Ефим.

— Е, да тръгваме…

Шведа и Ефим влязоха.

В кафето имаше много хора, нямаше никакви свободни терминали и трябваше да чакат, но изглежда днес не беше писано на киевчаните да се ровят из интернет или да играят „Куейк“. Още на вратата някакъв дългокоско със студентско-металически вид помаха с ръка на Ефим. Новият познат на най-младия от киевчаните пиеше бира „Степан Разин“ в компанията на подобни младежи, облечени изцяло в черно.

— Привет! — поздрави дългокоското. — Пийпъл, това е Ефим от Киев. Няма да повярвате, но е наш!

— А този? — не много приветливо попита един от седящите, вдигайки брадичка към Шведа.

Погледът му беше пронизителен и настоятелен — направо бормашина, а не поглед.

— А това е мой приятел — непринудено поясни Ефим. — Наше момче.

— На това момче вече му е време за пенсия — измърмори недоверчивият питерец.

Видимата възраст на Шведа наистина не съответстваше на средната възраст на събралите се. Всеки от местните беше най-много на петнайсет-седемнайсет години. Шведа изглеждаше на трийсет; можеше само да се радва, че Рубльов, със своите внушителни габарити и ясно видима плешивина, ще влезе чак след десет минути и ще наблюдава отстрани.

— Дядка, искаш ли бира? — ехидно попита друг младеж, и в този момент Шведа почувства, че някой неумело и много грубо го провери дали е Различен.

Шведа се беше прикрил предварително, но не напълно. Не си струваше да предизвикват излишни подозрения, откривайки се напълно, но и нямаше смисъл да се прикрива докрай. Лъвът едва ли ще бъде приет като свой в компания на котенца. Впрочем, дори прикрит, Шведа изглеждаше по-силен от всеки от присъстващите.

„Може би трябваше да се престоря на пълен слабак? — помисли Шведа с известно безпокойство. — Ще се разбягат и върви ги търси после…“

— Искам бира — заяви Шведа, издърпа стола изпод един пиян очилатко, седящ на съседната маса и потупа по рамото един от Черните: — Мръдни малко.

Направиха му място; направиха място и на Ефим, който не се реши да вземе столове от съседите, а отиде през цялата зала до най-неудобната маса, стояща плътно до бар-плота.

— От Киев ли си? — поинтересува се притежателят на погледа-бормашина.

Но Шведа, без да му обръща внимание, протегна ръка към пластмасовата бутилка „Степан Разин“. Внимателно разгледа етикета и гнусливо помириса гърлото.

— Що за гадост пиете? — процеди той през зъби. — Няма ли нормална бира?

— Има — отговориха му. — „Хайнекен“. По стотарка бутилката.

— Ами тогава иди и вземи „Хайнекен“. — Шведа бръкна в джоба си и хвърли на масата две сини хартийки от по хиляда. — Дядката черпи.

Секунда-две всички мълчаха, напрегнато и в очакване. После онзи, към когото се обърна Шведа, явният тартор на компанията, все пак се предаде: взе парите и ги подаде на съседа си. Съседът незабавно се отправи към бар плота.

Върна се с неразпечатана кутия цигари в ръцете си.

— Дядка, купих и цигари. Нали нямаш нищо против? Бирата ей сега ще я донесат.

— Казват ми Шведа — каза Шведа. Достатъчно твърдо, но не и агресивно.

И протегна ръка за здрависване. Разбира се, към главния в тази компания.

— Тоба^[1] — представи се тарторът.

Останалите имаха подобни имена: Домошаря, Мързела, Лентяя, Руст^[2], Беха и Кривия.

Изглежда, че „Хайнекен“-ът накара тийнейджърите да се примирят с присъствието на чичкото, понеже барманът не ги остави да чакат дълго.

— Можеш ли да използваш силата? — попита Тоба, безпогрешно определяйки Шведа като по-старши. Ефим беше временно забравен.

— Мога.

— А да влизаш в мъглата?

— В сумрака — поправи го машинално Шведа. — Мога, разбира се.

— Сумрак ли го наричате?

— Да.

— И много ли сте там… в Киев?

— В какъв смисъл? — престори се Шведа, че не разбира.

— Ами такива, избрани, колко сте?

Шведа сви рамене.

— Аз и Ефим. Има и една девойка, но тя остана в Киев.

— У-у — съжалително проточи Тоба. — Значи вие сте съвсем диви. Имате късмет, че ни срещнахте, честна дума.

— Ефим ви срещна — уточни Шведа.

— Все пак ви провървя. И с какво се занимавате там?

— В Киев ли?

— Ъхъ.

— Живеем. — Шведа отново сви рамене. — С какво можем да се занимаваме?

— Ами, — започна да развива мисълта си Тоба, — вие все пак не сте обикновени хора. Значи вашият път е особен, не прилича на пътя на обикновените хора.

— Не знам — безгрижно каза Шведа. — Не съм се замислял за това. Живея си и това е. Не трябва да работя за никого. И няма нужда да се боя от никого, нито от ченгета, нито от бандити. Какво му е лошото на този живот?

— Това не е живот — изпръхтя Тоба. — Това е нищо. Такива като нас би трябвало да имат особена цел.

— Ами сподели. — Шведа надигна бутилката. — Може и да се съглася.

— Например, да увеличаваме силата си. Така ли е, пийпъл?

„Пийпъл“-ът нестройно забръмча, демек, така си е, кой се съмнява.

— А защо? — поинтересува се Шведа, при това напълно искрено.

— Как защо? — стъписа се Тоба. — За да си най-добрия!

— Ние с Ефим и така сме най-добрите там. — Шведа изсумтя. — Къде по-нагоре?

Подобно заявление сигурно би предизвикало пристъп на хомеричен смях у Лайк или Лариса Наримановна, но ролята го изискваше, какво да се прави…

В кафето влезе Рубльов, пушейки цигара. Имаше разсеян вид. Никой от Черните не му обърна внимание, затова върколакът спокойно и непринудено отиде до бар плота, поръча си „Отвертка“ и се поинтересува кога ще се освободи терминал. Барманът отговори нещо в смисъл — кой знае? Почакай, току-виж се освободил някой.

Рубльов остана на бара. Шведа почти не го виждаше — пречеше му покритата с дъждобрани закачалка. И не го чувстваше. Върколакът се беше прикрил…

— В Киев може и да сте най-добрите — снизходително съобщи Тоба. — А тук… Макар че теб, чичко, бих те взел в отбора си. Имаш начално ниво, имаш.

Шведа се усмихна.

— Притрябвал ми е твоят отбор — иронично каза той. — Аз съм волен стрелец. Ефим — да, все го влекат разни странни неща. А мен — не.

— Но това е скучно — намеси се притежателят на погледа-бургия, който се беше представил като Руст. — Да имаш такива дарби и да не ги използваш?

— Защо да не ги използвам? — възрази Шведа. — Аз, например, отмъквам парите на рекетьорите по пазарите. Хем доходът ми е приличен, хем не закачам обикновените хора.

— Можеш да отмъкнеш много повече в някой голям магазин — изсумтя Тоба.

— А защо? — прекъсна го Шведа?

Въпросът обърка Черния.

— Тоест… как защо?

— Защо ми е повече, щом парите от бандитите ми стигат? Че и остават. Минавам веднъж месечно — и готово.

— А през останалото време какво правиш?

— Чета книги — призна Шведа. — Е, освен това обичам да пътувам с яхта, но само през лятото.

— Скучно живееш, дядка. Хайде, пийпъл, допивайте бирата и да се изнизваме. Ще им покажем какво е да живееш на пълни обороти.

Бирата беше унищожена и компанията на Черните се надигна.

— Хайде, тръгвай. — Тоба побутна Ефим под лакътя. — Това да не ти е Киев…

Шведа стана самостоятелно. С крайчеца на окото си забеляза, че Рубльов небрежно загаси цигарата си, но не напусна мястото си, нито се обърна.

Те излязоха под нощния ръмеж.

— Къде отиваме? — предпазливо се поинтересува Ефим. Получи се леко страхливо, точно както трябваше.

— Където обещах да те заведа. А по пътя ще се позабавляваме малко.

Забавленията на Черните се оказаха много странни.

Близо до скъп и луксозен бижутериен магазин цялата група питерци дружно се полупотопи в сумрака. Нормалните хора продължаваха да ги виждат, но неясно, като в мъгла или при здрачаване. И, естествено, не можеха да им направят нищо.

Двамата здрави пазачи на входа получиха по ритник в корема и лошо направено заклинание за болка. Второто беше излишно — дори и най-силният човек ще припадне за пет минути след такъв удар. Шведа неодобрително поклати глава, но влезе в магазина след Черните, прекрачвайки през един от нещастните пазачи.

През това време Тоба прескочи витрината и неизвестно защо разкъса блузката на момичето-продавачка. Честно казано, почти нищо не се промени: блузката беше на практика прозрачна и не скриваше абсолютно нищо. Руст и Лодик без излишни приказки се втурнаха към касата, а Лентяя разби стъклената витрина с пета. Диво зави сирена — отвън, на улицата, и вътре в магазина. Беха и Хатан останаха на входа, очевидно — за да отклоняват нежеланите посетители или помощ в образа на милицията. Кривия беше до Тоба; в ръцете му се появи черен найлонов плик.

„Та те са напълно психясали!“ — помисли си Шведа, оглеждайки се изумено.

През това време Тоба изпразни касата в плика на Кривия и победоносно излезе в центъра на магазина, където стояха Шведа и недоумяващия Ефим.

— Искате ли мацка? — попита Тоба, кимайки към продавачката, която напразно се опитваше да се прикрие. — Направо тук?

— Не ми е по вкуса — измърмори Шведа. — Да се махаме оттук. Сега ще дотърчи половината „Невски“.

— Нека! — инатливо тръсна глава Тоба. — Няма да ме спрат. Нито минувачите, нито ченгетата.

Въпреки това, тарторът на местните бандитчета не се задържа на местопрестъплението. Кимна на своите и се отправи към изхода. Един от пазачите, изпотен и с много страдалчески вид, се опитваше да се надигне. Вторият вадеше пистолет от кобура си.

Пазачите получиха по още една доза. Пристигналата милиция също не можа да спре Черните: дори и най-слабия Различен може да мине през обикновени хора като на шега. И минаха.

В сумрака Шведа усети присъствието на Димка Рубльов. Той наблюдаваше ставащото откъм тълпата.

През това време Черните пресякоха „Невски“ — виждаше се къде точно са направили това. На асфалта блестяха парченца от счупени стъкла. Шофьорите с изцъклени очи се оглеждаха стъписано, но никой от тях не разбираше какво става. Руст спря маршрутка — обикновен „Собол“, — а останалите бързо изхвърлиха навън пътниците и шофьора. Зад волана седна Беха.

— Моля! Каретата ви очаква. — Тоба махна театрално с ръка, канейки Шведа и Ефим.

Останалите вече се бяха качили. Шведа и Ефим също седнаха и микробусът, пренебрегвайки всички правила на движението, потегли към Аничковия мост. Шофьорите в насрещната лента припряно завиваха или спираха до тротоара.

Шведа беше в състояние, което с известни уговорки можеше да се нарече стъписване. Искаше му се да прекрати този отвратителен фарс, този напълно безсмислен екшън в центъра на Питер, искаше му се да „вкара в пътя“ тези безотговорни хаймани, но Шведа не беше сигурен дали наистина е дошло време за това, или трябва да почака още малко.

Фактът, че след малко Беха престана да се прави на пилот-камикадзе и започна да шофира малко от малко по-човешки, убеди Шведа да почака.

* * *

Арик се появи в хотела сутринта, вече на разсъмване, а не в среднощния мрак. Лайк и Ираклий го чакаха, убивайки времето с игра на шах в компанията на огромен термос с какао. От какаото беше останала само една трета.

Още щом одесчанинът се качи на етажа, Лайк се изправи и погледна към вратата. Лайк също откъсна поглед от дъската и запали настолната лампа. До този момент в стаята не светеше нищо.

— Идва ли?

— Идва — потвърди Лайк.

— Да, и аз го почувствах. Нещо не е…

— Да — прекъсна го Лайк. — Нещо наистина не е наред.

Арик влезе, видът му беше още по-замислен от обикновено. Лайк мълчаливо взе чиста чаша, наля му какао и я постави пред свободния стол. Арик седна и отпи.

— Е, как е? Беше ли на олтара? — Лайк се опита да звучи весело, но зад бодрия му тон се усещаше леко безпокойство.

— Бях — потвърди Арик. — С всички последствия. Само че мен не ме връзваха като останалите.

— И?…

— Хареса ми.

На лицето на Арик се четеше нещо средно между объркване и мъка.

Лайк дълго и напрегнато се взираше в Турлянски. После въздъхна и попита с надежда:

— Само не ми казвай, че си се влюбил в нея.

— Още по-лошо — измърмори Арик. — Аз я познавам. И изобщо не ми се иска да я убивам.

— Охо! — Такъв поврат на събитията не очакваше дори шефът на мисията. — Е, разказвай. Всичко. Както си е. Толкова подробно, колкото сметнеш за необходимо.

Арик мъчително изкриви тънките си, сега изглеждащи безкръвни устни. Погледът му безцелно блуждаеше, неспособен да се закрепи върху някой предмет, върху някой детайл на обзавеждането.

— Тя беше на почивка в Одеса. Няколко години подред. — Арик за момент се замисли, припомняйки си, и със същия тон уточни: — Пет. Последните пет години. Запознахме се на Моста на тъщата. Нито веднъж — нито веднъж! — тя не спомена Питер. От нея лъхаше на нещо далечно… но не такова, не като Черните. Знаех само, че е от Русия. От Одеса тя заминаваше за Турция. На следващата година позвъни и каза, че отново ще дойде. И на следващата година. И следващата. Мислех си, че след тази операция ще се върна в Одеса и отново ще я срещна там.

Арик млъкна.

— Защо не разпозна аурата й там, при олтара? При първото посещение, през деня?

Арик криво се усмихна и отпи от какаото си.

— Мога да разкажа защо. Но не мога да обясня.

— Разказвай.

— В Одеса тя винаги изглеждаше като чародейка от трето ниво. В пиковата си форма би достигнала второ ниво, но само в пиковете. Нищо особено.

Арик млъкна отново.

— Е, и?… — подкани го Лайк.

— А тук тя е извън категориите. Извинявай, Лайк… но ми се струва, че тя е по-силна от теб. Велика.

Лайк се стъписа. Той не смяташе за необходимо да крие удивлението си, когато нямаше причина да го крие. И ако нещо го учудваше, Лайк опулваше очи и вдигаше вежди.

— Арик — попита загрижено той, — да не си се объркал нещо?

— Разчети образа — вяло махна с ръка Турлянски. — Специално го записах.

След секунда-две Лайк въздъхна дълбоко и печално констатира:

— Уви. Наистина не си сбъркал. Велика.

Шефът на Тъмните прокара пръсти през гъстата си коса, поседя приведен известно време, след което се изправи и разпери ръце:

— Но как? Защо? Нито една следа, нито една нишка! Нито един намек от Прага, дявол да го вземе! А Инквизицията не би изтървала чародейка от такова ниво! Това е абсурд, Арик!

— Разбирам го не по-зле от теб, — измърмори Турлянски. — Хей, тук някъде има ли уиски?

Ираклий, който слушаше всичко това с некавказко спокойствие, стана и отиде до барчето. С шуртене наля два пръста, след това погледна косо към Арик (в очите му отчетливо изплува съмнение) и удвои дозата.

— Благодаря.

— Наздраве…

Арик изпи чашата на екс, сякаш беше газирана вода.

— Така. — Лайк вече се беше овладял. — Добре. А какво ще кажеш за останалите?

— Трима са много силни, но… някак неумели. Без тебе, Ираклий или Лариса Наримановна бих се озорил. Но в крайна сметка, бих се справил с тази троица. Особено с поддръжката на Шведа и Рубльов. Още петима са умерено опасни. Останалите са дребосък.

— Кои са тези трима и тези петима? Има ли прорицатели сред тях?

— Прорицатели няма. Всички са момичета. Млади и глупави. Сякаш силата им се е стоварила изневиделица като сняг върху главата и те понятие си нямат какво да правят с нея. Затруднявам се да ги определя. Нещо средно между вещици и заклинателки, от една страна, и чародейки — от друга, без обичайния уклон към една от страните. Интересен факт: момичетата там бяха само девет, ако броим и… домакинята. Всички останали, всички дребосъци бяха хлапета между тринайсет и двайсет и две години. И още нещо, Лайк. Не знам какво се крие зад това, но ми се стори…

— Какво?

— Че силата на тези момичета е чужда. Тя не е от сумрака. Тя е от някъде другаде. Дори у Тамара.

— С всеки изминал момент става все по-зле — изръмжа Лайк. — Добре, Арик, върви да почиваш. Великите не ги развъплъщават току-така. Дори и когато Инквизицията го изисква.

— Това не ме притеснява, шефе. — Арик погледна Лайк в очите. — Друго ме вълнува.

— Досещам се какво. — Лицето на Лайк неочаквано стана от студено-замислено на разбиращо-съчувствено. Съвсем, ама съвсем малко, почти неуловимо. Може би той наистина съчувстваше на младия и в сравнение с него неопитен събрат, макар че Светлите напълно отричаха възможността Тъмен да съчувства на Тъмен.

— Точно това — каза Турлянски. — За пръв път съм на кръстопът. Дългът ми повелява едно, но аз искам обратното. А това означава, че съм слаб.

Лайк хитро се усмихна:

— Кой знае дали това е слабост, или сила… Добре, върви да спиш.

Арик кимна и стана.

— Вземи си уискито — посъветва го Ираклий.

— При мен има…

Арик се задържа за малко край шахматната дъска, огледа позицията за две секунди и посочи един от царете:

— Белите са мат в шест хода.

— Нима? — учуди се Ираклий.

— Прав е — потвърди Лайк. — Или в шест, или в девет.

Когато Турлянски стигна до вратата, Лайк му каза:

— Между другото, Арик… Дори и да ни няма в хотела, когато се събудиш, не излизай никъде, става ли? Стой си в стаята и гледай телевизия.

— Това заповед ли е или съвет? — мрачно уточни Арик.

— Заповед.

— Я вол, граф!

— Свободно! Изпълнявай…

Турлянски излезе.

— Трябва незабавно да говоря със Завулон — каза Лайк след няколко минути, през които и двамата седяха мълчаливо до шахматната дъска. Ираклий се опитваше да изчисли предсказания мат, а Лайк просто размишляваше. — Изчакай ме тук. Извикай и Лариска, ще ни трябва.

— Добре, Лайк — отвърна Ираклий вече на пустотата. Шереметиев вече беше потънал в дълбините на сумрака още преди да чуе колегата си.

Шефът на Тъмните в Киев отсъства малко повече от половин час. Когато се върна, вече се беше съмнало и утрото озаряваше просторната стая със сива, сякаш избледняла светлина; настолната лампа все още светеше и жълтият коничен оазис изглеждаше почти празнично и обнадеждаващо в тази сивота. Освен Ираклий, в стаята бяха Лариса Наримановна, доста посмачкания Швед (под едното му око имаше огромна синина), по-малко смачкания (и без синина) Димка Рубльов, а така също и една разрошена личност от женски пол, която много приличаше на певицата от „Тату“ — онази къдравата. Възрастта й също беше подобна. Очевидно тази личност още нямаше паспорт.

— Така-така… — Лайк се огледа с неподправен интерес. — Привет на честното събрание. Швед, кой те нареди така?

— Тя — мрачно кимна Шведа към момичето.

— Охо!

Лайк изпрати заклинание за лек транс с небрежен жест. Очите на момичето станаха стъклени и бездушни, тя се отпусна в креслото и застина.

— Очаквам коментари — каза Лайк спокойно, даже с леко скучаещ вид, и скръсти ръце пред гърдите.

Шведа погледна сърдито към намиращата се в транс девойка и също толкова сърдито започна:

— Срещнахме се в местното инет кафе, както беше уговорено. Останахме за малко — успяхме да изпием само по бира — и местните хукнаха навън. По пътя устроиха погром в бижутерийния на „Невски“…

— Значи нашите Черни са хулиганствали?

— Да. Шефе, ей-богу, направо ми беше неудобно да гледам тези изцепки, но се сдържах — Димка може да потвърди, Ефим също. После отидохме у тях… — Шведа отново погледна към момичето. — Там веселието продължи, тъй като нашите нови — (тук гласът на Шведа стана леко ехиден) — приятели бяха осигурили пиячка и плюскане за цяла рота. И после на „младежта“ отново й се прищяха подвизи. Накратко, не издържах, шефе. Упокоих ги всичките до един, освен нея. За всеки случай реших да я поканя на гости, да поговорим. Едва я поканих, леле-мале! Ако не беше Димка…

— Тоест, това детенце се е справило с теб, мага второ ниво с двайсетгодишен и отгоре оперативен опит?

— Почти се справи — мрачно го поправи Шведа. — Почти.

— Шефе — избуча Рубльов от креслото. — Тя е по-силна, отколкото изглежда. Много повече. Изгори ми цялата дясна страна, кучката.

— Нима? — изхъмка Лайк — дали недоверчиво, дали подигравателно.

— Тя беше шефката на тези хаймани — съобщи Шведа. — Въртеше ги на малкия си пръст. Направо като някаква пиратска мадам.

— Ще разберем. — Лайк най-накрая се приближи към прозореца и зае свободния стол. Вдигна оловен поглед към Шведа, който очевидно се чувстваше неловко: — Извинявай, че те питам. Поне другите качествено ли ги унищожи?

Шведа се стъписа. Не от обида — вината пречеше на обидата.

— Качествено, шефе — отвърна Рубльов вместо него. — Аз го наблюдавах. В сумрака — раз и край! Докато тя не се намеси, — кимване към гостенката им, — моето вмешателство не беше нужно.

— Предпоследен въпрос: каква техника използва тя?

— Пирокинеза, ментален шок, зов, почти пълен набор невроконтакт, бойни заклинания от сомокинетичния раздел. Плюс нещо неизвестно за мен — без особена радост в гласа изброи Шведа.

— Ниво? Поне приблизително.

— Над първо.

— Амулети, артефакти?

— Нито един. Гола мощ и техника.

— Ясно, значи е чародейка. Тогава последен въпрос: къде е Ефим?

— Отиде за бира. Каза, че му треперили ръцете и ще му помогне само „Оболон оксамитово“. Не го спряхме, шефе. — Шведа опипа синината под окото си и се намръщи болезнено. — Ако трябва да съм честен, и на мен не би ми навредила малко „Оболон“.

Лайк се спогледа с Ираклий и Лариса Наримановна. Явно вещицата също имаше някаква важна новина.

— Какво? — Лайк въпросително наведе глава и пищната му грива се наклони настрани, като рокер на концерт. — Ревизор ли ще идва?

— Вече пристигна — невъзмутимо го поправи вещицата. — Фон Киссел е в града.

— Пфу, да му се не види! — изруга Лайк. — Той пък какво иска?

— Нямам представа. Изглежда е дошъл да поговори с Хесер, но, както сам разбираш, не мога да гарантирам това.

— Срещал ли се е с инквизитора?

— С Хена ли? Не знам.

— Мамка му. — Лайк беше много недоволен от тази новина. Като се замислиш, посещението на шефа на киевския Нощен Патрул в Санкт-Петербург беше доста необичайно събитие. При това — именно в този момент. Светлите замисляха нещо, като при това почти не се криеха — ако поискаше, маг от нивото на Александър фон Киссел можеше да остане незабелязан, дори да живееше на един етаж с Лайк. Както, впрочем, и обратното — незабелязан можеше да остане Александър Шереметиев, шефът на киевския Дневен Патрул. Само че Шереметиев нямаше право да бъде незабележим, защото беше тук с официална мисия. И това правеше него и отборът му твърде уязвими за задкулисни интриги и сблъсъци. — Твърде преждевременно, ох…

„Или Светлите ни изпреварват?“ — загрижено се запита Лайк.

Като се свържеше това събитие с разговора с Артур-Завулон и с взетото по време на разговора решение, действията на Светлите много приличаха на изпреварващ ход. И това беше много неприятно, защото Завулон и Лайк смятаха да изиграят всички: и Черните, и Светлите, и Инквизицията. А за тази цел трябваше да изпреварват съперниците си не с един ход, а с цели три. За да може всичко да се получи ясно и необратимо: шах, шах и мат.

Без излишно суетене и неуместни разправии.

Размишленията на шефа на Тъмните бяха прекъснати от Ефим, който се появи с тъмна. Бира.

— Добро утро, шефе! — поздрави Ефим.

— Така! — изкомандва Лайк. — Швед, Рубльов, Ефим — вземайте си бирата и изчезвайте по стаите. Ако се появи Симонов — да се присъедини към вас. Тук няма да се навирате. В краен, съвсем краен случай — ще позвъните. Въпроси?

— Може ли да поспим? — мрачно попита Шведа.

— Трябва. До довечера всички да са в строя. Къш!

Младежите припряно напуснаха стаята. Останаха Лайк, Ираклий, Лариса Наримановна и намиращото се в транс момиче. Лайк премахна транса от пленницата, но остави Вървите на Захва непокътнати. В резултат от това момичето се съвзе, придоби способност да слуша, вижда и разговаря, но все още не можеше да се движи.

— Е, здравей, гълъбице — ласкаво се обърна към нея Лайк. — Как се казваш?

Момичето го гледаше свирепо и някак съвсем не по тинейджърски. Така можеше да гледа четирийсетгодишна жена, доста мачкана от живота и получила множество жестоки уроци. Чувстваше се — ако не бяха Вървите, би се хвърлила напред като тигрица към решетка. Разкървавявайки се и не чувствайки болка.

— А кой си ти, че да питаш? — процеди тя тихо.

Гласът й също не беше момичешки — нисък, гръден.

— Ами в момента аз съм този, който не ти позволява да мръднеш дори пръстче. Според мен, това е доста силен аргумент в полза на правото ми да задавам въпроси.

— Тамара ще ви стрие на прах! Молете се, гадини! Ще й лижете подметките, ако оживеете след олтара!

— Знаеш ли, един от моите помощници днес беше на олтара и оживя. Даже му хареса. Сега си отспива в съседната стая и се готви за втори кръг.

— Лъжеш!

— Аз? — Лайк искрено се учуди. — Аз? — повтори той, сочейки се театрално с пръст. — Господ да ти е на помощ, защо ми е да лъжа?

Момичето не отговори.

— Защо винаги е толкова трудно с децата? — въздъхна Лайк, обръщайки се към своите.

Шереметиев неочаквано придоби много разстроен вид.

— Знаеш ли какво, миличка — заплашително спокойно каза Лариса Наримановна, — остави тези номерца. С теб не говори някой от твоите хаймани. С теб разговаря елитът, ако още не си го разбрала. При това… елитът не от нашите вечни врагове, а елитът от, може да се каже, близки роднини. Ние всички, — вещицата изразително погледна към присъстващите мъже, — сме като теб и твоята Тамара. Само че много, много по-възрастни и затова — много по-опитни. От глупост и незнание вършите дявол знае какво. Ако продължите така — ще ви смачкат, ще ви разтворят в сумрака, ще ви развъплътят. Ако ни послушате, ще живеете, и то доста по-добре от преди.

— Какви ги дрънкаш, лелче? — презрително изкриви лице момичето. — Какви врагове, какви роднини?

Вещицата стана, приближи се, приклекна и я погледна съсредоточено. Както и да го погледнеш — питон и заек.

— Мислиш, че само вие сте такива? Единствени и уникални? Които са способни да управляват обикновените хора, сякаш са стадо овце? Които могат да преминават през стени и да влизат в сивия свят? Да не мислиш, че магията принадлежи само на вас, шепа сополанки? Вие сте просто дивачки, малки и глупави дивачки, които са се събудили в най-мрачния ъгъл на градския парк. Нямате представа, че освен дърветата, храстите и локвите съществува и един огромен свят, в който има и площади, улици и сгради. Ние живеем в този свят стотици години. Живеем, подчинявайки се на законите и умирайки в тяхно име. Ние не сме дошли нито да ви убием, нито да ви поробим — само да ви накараме да спазвате закона. Да се държите нормално, да ви вразумим, да ви напътим. Разбираш ли?

— Не — мрачно отвърна момичето.

— Лошо — въздъхна вещицата и се изправи. — Освободи я, Лайк.

Лайк моментално премахна Вървите на Захва. Не мина и секунда и придобилата свобода пленница ги атакува. И тримата наведнъж, при това не с някаква дреболия, а с Бича на Шааб, като мощността на всеки лъч беше достатъчен, за да пробие стените.

Разбира се, атаката й не причини никаква вреда. На никого от тримата киевчани. И стените останаха здрави — не напразно в стаята на Ираклий беше поставена солидна магическа защита…

— Ама че инат — неодобрително поклати глава Лайк.

През това време момичето отново загуби способност да се движи. Този път се превърна в статуя — застина, протегнала ръка настрани, в полукрачка.

— Слушай — миролюбиво каза Лайк. — Ние наистина не искаме да ти причиним зло. На теб и твоите приятели.

— Твоят храненик уби всичките ми момчета — злобно извика момичето. — Лъжеш!

— Хм! — Лайк се замисли. — Наистина, доста неприятно се получи. Повярвай ми, ако моят човек не е бил прав, ще му наложа наказание. Много сурово. А като доказателство, че не ти мислим злото, знаеш ли какво ще направим? Ще те пуснем. Само ми обещай две неща. Първо: не прави повече глупости и не използвай бойна магия — поне не и в хотела. И второ: разкажи на Тамара за нас. Повтори й всичко, което чу тук, дори и да не вярваш на нито една дума. Става ли?

— Вървете по дяволите! Нищо няма да обещавам!

— Всички ще стигнем при дявола, рано или късно. — Лайк едва забележимо се усмихна. — Все пак ние сме Тъмни. Добре, дявол да те вземе, изчезвай просто така, без никакви обещания. Къш!

В следващата секунда Лайк мълниеносно източи сила. Пленницата отново придоби свобода; под краката й се отвори икономичен портал и тя, този път изпищявайки напълно по момичешки, падна от половин метър височина на тревата. Точно в центъра на поляната пред хотела. Лайк се надигна и погледна през прозореца, сякаш се съмняваше в точността на отворения портал. А може би се беше притеснил да не би момичето да си счупи или изкълчи нещо.

— Смяташ, че трябва да им докажем, че не сме им врагове ли? — с известно съмнение попита Лариса Наримановна.

— И това също.

През това време младото питерско дарование се надигна насред поляната и се огледа с недоумение. После неуверено хукна в лек тръс към Египетския мост. Изглежда приземяването беше минало без случайни травми. Лайк, примижавайки, я изпрати с поглед, докато светлото яке на момичето не се скри зад дърветата.

— Нека — уверено каза той. — Така е по-добре.

— Надявам се, шефе — смирено каза Лариса Наримановна, придърпвайки полата си над коленете. — Ти знаеш по-добре. Между другото, тази тяхна Тамара наистина ли е Велика?

— Така изглежда — кимна Лайк. — Но има някои мътни моменти.

— И какво, Артур възнамерява…

— Разбира се, че възнамерява! — изсумтя Лайк. — Глупаво би било да изпусне такъв шанс.

Ираклий изцъка с език и поклати глава — сиреч, съмнявам се.

— Какво? — напрегна се Лайк.

— Трудна задача — поясни Ираклий. — Инквизицията даде формална заповед да унищожим всички… А сега с Хесер и фон Киссел току до нас…

— Инквизицията даде заповед да почистим Санкт-Петербург от Тъмна секта, състояща се от низши Различни. Ако през това време открием Велика Чародейка и я уговорим да спазва Договора — какво нередно има в това? Какво нередно ще има, ако освен това уговорим още десетина силни чародейки и вещици да спазват Договора? Главното е да се спрат безобразията в Питер. Главното е да се спрат тези сборища и жертвоприношения.

— Светлите ще пречат с всички сили.

— Те винаги са ни пречили с всички сили — философски каза Лайк и съжалително разпери ръце. — Такава е традицията на нашето противоборство.

— Слушай, Лайк — каза Лариса Наримановна. — А Светлите теоретично способни ли са да реморализират Великата или някоя от нейните придворни дами и да ги насочат към Светлината? Може би точно това смятат да направят.

— Не мисля — поклати глава Лайк. — Като са станали Черни, Различните в Питер са се обрекли на Тъмнината. Но всъщност с Артур обсъдихме подобен вариант.

— Дано — въздъхна Ираклий. — Не искаш ли да закусим, Лайк? На мен вече ми стърже коремът.

— Искам — каза Лайк. — Ти загуби, ти ще плащаш. Лариска, ще дойдеш ли с нас?

— Ще ида с Джовани. Сега ще го събудя.

Лайк иронично изсумтя:

— Не разбирам какво ти харесва в този макаронджия? Възнамеряваш да го дадеш да го ухапе вампир ли?

— Как не! — възмути се вещицата. — Да спя с труп? Благодаря, още не съм се наситила на живите.

— А доколкото си спомням, вече обсъждахте ухапване от върколак — вметна Ираклий и се засмя.

— Ама и вие, пънове безчувствени… — махна с ръка Лариса Наримановна. — Може би се надявам на „Фуаран“. До скоро. Ако ви трябвам — повикайте ме.

— Au revoir! — Лайк помаха с ръка и шеговито се поклони.

Все пак — нали не му подобава на боса на украинските Тъмни да демонстрира реверанс?