Владимир Василиев
Ликът на Черната Палмира (3)

ВТОРА ГЛАВА

Той едва влезе, и във „Виктория“ се възцари тишина. Напрегната. И недоумяваща.

Влезлият беше Различен. Светъл Различен. Той беше дошъл в неофициалния клуб на Тъмните — просто влезе през вратата. Защитата му беше сплетена умело и надеждно, чувстваше се ръката на майстор. Самият Различен беше по-скоро маг-прорицател. Достатъчно силен… но дори второ ниво беше за него трудно достиган предел.

— Не разбирам! — възмути се Ефим и се надигна.

Но в този момент насред залата, точно пред барплота, с тихо съскане се отвори портал и от него излязоха трима — Лайк, Арик Турлянски и Завулон.

— Всички — къш! — тихо предупреди Лайк. — Този Светъл е под моя закрила. Е, и под закрилата на Инквизицията.

— Наблюдател? — досети се Арик.

Завулон мълчаливо кимна — едва-едва забележимо.

— Алексей Солодовник, Различен, Светъл — представи се влезлият с тон, с какъвто Светлите обикновено общуваха с Тъмните. — Съгласно…

— Знаем защо си тук — прекъсна го Лайк. — Можеш да не се пениш напразно. Смятай, че мисията ти е изпълнена, наблюдателю. Във влака, както сам разбираш, твоята компания ще ни е неприятна, така че не се появявай там. В Москва няма да се бавим. А в Питер… Ето, дръж.

Лайк подаде на Светлия мобилен телефон.

— Там, в паметта, има само четири номера. Като пристигнеш, обади се на когото и да е от тях. Или аз сам ще ти се обадя, когато се наложи.

Алексей не бързаше да вземе телефона — гледаше го, като че е гърмяща змия.

Шефът на Тъмните се усмихна криво, после извади отнякъде (дали от джоба, дали направо от въздуха) прост амулет с връвчица от необработена кожа.

— На, дръж! — и протегна другата си ръка.

Светлият с готовност хвана амулета и припряно промърмори:

— Тавискарон, ти нямаш власт над мен…

И едва след това благоволи да вземе телефона.

— Ще пристигна в Питер вдругиден сутринта — съобщи той със странна смесица от неприязън и тържественост в гласа.

— Много добре — обобщи Лайк. — Тогава ще ти се обадим. А сега, уважаеми колега, моля да освободите помещението. Имаме съвещание, а и изобщо… във „Виктория“ не понасят Светлия дух.

Алексей, без да каже повече нито дума, се обърна и напусна заведението, изобразявайки с гърба си всичко, което се полагаше: и презрение, и гнусливост…

Но и облекчението се четеше по гърба му също толкова ясно.

— Какъв… — започна Ефим, но Лайк рязко го прекъсна:

— Остави! Нали казах, че този Светъл е под моя закрила… до приключване на операцията. Не ни трябват конфликти с Инквизицията. На всички ли е ясно?

Отговорът беше утвърдително мълчание.

— Шефе, доставих Шведа. Ето го… седи там — докладва Ефим след подходящата за момента пауза.

— Бих казал, — ехидно изкоментира Лайк, — че не седи, а лежи!

— А какво да правя? — разпери виновно ръце Ефим. — От катера го сваляхме на ръце. Не бил спал, разбираш ли. И в самолета също го товарехме-разтоварвахме в хоризонтална позиция.

Арик Турлянски не се учуди много: Шведа спокойно можеше да се напие до такова състояние. Но по време на гонка? На състезание, а и изобщо на борда на която и да е яхта, Шведа никога не си беше позволявал такова нещо.

Впрочем, николаевският Различен бързо развея всички съмнения. Повдигайки глава от масата, той с кристално ясен поглед огледа залата, без ни най-малък признак за олюляване се приближи към Лайк, Арик и Завулон и невъзмутимо каза, обръщайки се към тях подред:

— Привет, Лайк, отзовах се на повикването ти. Привет, Арик. Здравейте, колега.

След което се завъртя на пети на триста и шейсет градуса и помаха на всички присъстващи, включително на бармана Серьожа и келнерките:

— Привет!

— Хм… — присви очи със съмнение Лайк. — Значи си трезвен, така ли?

Той, колкото и да се стараеше, не можеше да улови следи от магическо отрезвяване. Шведа поне от половин денонощие не беше вкусвал алкохол, а ако беше пил преди това, то — твърде умерено.

— Трезвен съм, трезвен. Просто спах — бях на руля на нощния етап. Мислех да си отспя през деня, а тогава се появихте вие. Е, и просто ме отряза.

На барплота сякаш от само себе си се появиха чаша тъмна бира и порцеланова купичка с месна солянка^[1]. Барманът Серьожа и готвачът Саша не виждаха Шведа за първи път и бяха успели да научат вкусовете на николаевеца. Затова в солянката нямаше зеленчуци, а маслините се сервираха отделно, в чиния, и бяха предназначени за Лайк.

Четиримата седнаха на най-отдалечената маса, където чакаха още двама редки гости във „Виктория“: висок мъж с тъмно-руса коса и испанска брадичка и мургав мустакат мъж с леко кавказка външност, която, впрочем, не се набиваше на очи. Очилата на мустакатия бяха още една крачка встрани от обичайния външен вид на гостите-планинци.

— Артур? — учуди се мустакатия, като видя Завулон. — Здравей!

Говореше със съответстващ му акцент.

— Здравей, Ираклий.

Известно време всички се здрависваха и се обменяха приветствия.

— Артур, както вече разбра, това е Шведа, а това е Симонов от Виница. Ако не броим Рубльов и Ефим, целият екип е събран.

— Всъщност полетът ви е след половин час. — Завулон демонстративно погледна „Ролекса“ си. — И, между другото, и аз бих хапнал солянка.

Келнерката Таня, пришпорена от Лайк, незабавно се завтече към кухнята.

Разбира се, масата, на която беседваха Тъмните, беше покрита от надежден щит, защитаващ ги от чужди уши. Лайк видя, че Завулон провери за миг щита и не сметна за нужно да го подсилва.

— А защо ти е Ефим? — неочаквано се поинтересува московският гост.

Лайк охотно обясни:

— Да, Артур, той не е много силен като маг. Но ако се наложи да доставиш плешив дявол изпод земята, Ефим ще направи това най-бързо и най-икономично от всички. Проверено е.

— Ясно — удовлетвори се Завулон.

В този момент донесоха бира за всички, а на московския гост — и солянката.

— Е, за пътуването — предложи Лайк.

— И за успеха — добави Завулон.

Всички отпиха.

— А сега, — нареди — не каза, а именно нареди Завулон, — марш в Бориспол. Лайк, бъди така добър и ми извикай снощните вещички.

* * *

Лайк проведе кратко съвещание в лимузината, по пътя за летището, тъй като мястото в купето беше достатъчно за целия екип. Ираклий, както изглеждаше, вече знаеше къде и защо отива украинският „сборен“ отбор. Ефим, поради своята младост, все още се радваше на участието във всякакви операции, както сериозни, така и несериозни. Димка Рубльов, бойният маг-върколак, както винаги остана невъзмутим. Голяма работа — още една задача! Симонов се радваше да избяга от Виница, изпод чехъла на вещицата-началничка, а Шведа и Турлянски прикриваха Лайк във всяко начинание през последните няколко години. Така че всичко бе възприето спокойно и делово. Само Арик Турлянски изказа мисълта, че за такова мероприятие не е зле да вземат и опитна вещица, на което Лайк, повдигайки вежди, отвърна: „Аз какво, да не съм откачил, че да се заемам с такава работа без вещица? Ще има вещица. Но виж, да пътувам заедно с нея — а, не, извинявайте. Лариска я изпратих отделно.“

С това никой не смяташе да спори — никой не желаеше да пътува заедно с опитна вещица. Те и младите жени през една са кучки, а пък достатъчно дълго живяла Различна… Бр-р-р-р!!!

По пътя спазваха дежурното правило: никаква излишна магия. Защо ти е магия, ако всичко си вървеше идеално и по нормалния начин. Билети винаги има, Платон Смерека ги докара до летището, всеки си носеше малко багаж: най-обемистата чанта на Шведа беше коженият калъф с лаптопа му. Шведа го носеше винаги със себе си, дори на състезания. В „Дюти фри“^[2] си взеха напитки — всеки според вкуса си — за да не скучаят цял час до Москва. Вестници им бяха раздадени в салона на „Боинг-737“ на „Трансаеро“. Колко ли пъти в живота на всеки патрулен имаше подобни служебни полети? Наистина, дори в съветските времена, когато шумно разпадналият се на бананови републики СНГ^[3] още беше единен и неделим Съюз на Съветските Социалистически Републики, се налагаше да се пътува най-вече из Украйна. В Русия, а и на други места, рядко се пътуваше. Лайк помнеше такива случаи, Ираклий също — тогава той все още работеше в Дневния Патрул. А сега… помагаше понякога. На Арик Турлянски два пъти му се беше налагало да отлита на външни мисии. Останалите не можеха да се похвалят с богат опит в други страни — особено Ефим, който не беше успял да повоюва дори в родния си Киев.

Москва ги посрещна с шум и суета. Ето, уж и Киев не беше малък град, а не можеше да се сравни с кипящата и бързаща неизвестно накъде Москва. Както беше казал някога старинният приятел на Лайк и Артур-Завулон: „Русия е велика, а Москва — още повече!“ Независимо от явната протоколна грешка, в тази фраза имаше нещо сакрално вярно.

Киевският екип беше посрещнат: пускайки в аурата си малко Тъмнина, още в залата за посрещачи към тях се приближи мрачен субект, който в сумрака приличаше на голям човекоподобен гущер.

— Добър ден, колеги! Аз съм Шагрон, Различен, Тъмен, сътрудник на Дневния Патрул на Москва. Шефът ми нареди да ви посрещна и настаня. Колите са на паркинга.

Лайк кимна благосклонно: добре, води.

На паркинга ги чакаха черно BMW и Mitsubishi в цвят кафе с мляко.

— Вие не сте ли осем? — леко се учуди Шагрон.

— Един от нас предпочете да пътува самостоятелно — светски поясни Лайк.

Изпитият в самолета вермут го беше настроил великодушно.

Посрещачът беше напълно удовлетворен от обяснението.

— Първо ще ви регистрираме — предупреди Шагрон. — Ще минем през някой хотел в центъра.

Настаниха се по колите.

Едва когато напускаха територията на „Внуково“ Лайк се обърна към седящите отзад Ираклий и Арик:

— Забелязахте ли наблюдателите? — попита той с явен интерес.

Ираклий се подсмихна в мустаците си; Арик меланхолично кимна.

— Бдят — озъби се Шагрон, въртейки небрежно волана. Управляваше много умело. — Заради тези питерски чудотворци бял ден не виждаме. Ако плюнеш, непременно ще уцелиш Светъл. Аз самият с удоволствие бих заминал за Питер, но шефът забрани всякаква самодейност…

— Нищо, — миролюбиво го увери Лайк, — ние ще се оправим. Не ни е за първи път.

— А какво прави Киев? — поинтересува се аборигена.

— Какво да прави? Стои. Пази равновесието.

— Хубав град — каза Шагрон. — Бил съм там някога. Как е шефът ви, юрка ли ви много?

— Не — без да промени изражението си, отвърна Лайк. — Шефът ни е нормален. Може да се живее!

— Това е главното — удовлетворено кимна Шагрон.

Отзад Арик тихо изсумтя и си помисли: „А пък Светлият не би пропуснал да информира, че именно той е шефът на киевския Патрул, та московчанинът да го зауважава… Със сигурност не би пропуснал!“

Говорейки си на общи теми, стигнаха центъра; улиците на вечерната Москва бяха натъпкани до краен предел: едва ли не на всяка магистрала имаше задръствания. Но Шагрон напълно автоматично разчистваше пътя, без да спира да разказва на Лайк, че в „Петият океан“ все още предлагат прекрасни морски вълци, които всъщност са обикновени варени раци, и че югославските вина в „Белград“ са чудесни както винаги. Mitsubishi-то ги следваше в килватера им като залепено.

Регистрираха се в един от големите модерни хотели, чиято фасада беше обилно украсена с реклама на какво ли не, включително и родната бира „Оболон“. Светлите се държаха коректно и напрегнато — както винаги. Като че ли Тъмните само чакат удобен момент за да им вгорчат живота. Смешно. От целия киевски отбор само Ефим не се подсмихваше скришом — той все още не познаваше добре Светлите. Но външно всички запазваха солидно спокойствие.

Лесно разчитайки остатъчните следи от позната аура, Лайк разбра: вещицата Лариса (за младоците — Лариса Наримановна) вече е успяла да пристигне и да се регистрира тук. Е, да, добрата вещица вижда няколко хода напред и е способна без усилия да определи най-вероятното място за регистрация дори когато самия Лайк все още не знаеше къде ще стане това. Впрочем, Лайк дори не се беше опитвал да определи мястото за регистрация, разчитайки изцяло на придружителите си, така че най-вероятно Лариса бе обработила Шагрон. При това толкова виртуозно, че той не е заподозрял нищо.

Процедурата беше рутинна и скучна. Да си кажеш името, целта на посещението, да поемеш в кожата си руския транзитен печат с право на безсрочно пребиваване в Санкт-Петербург, вежливо и кисело да се усмихнеш на Светлия чиновник… И с облекчение да се върнеш при автомобилите.

— Е, — след като се настани зад волана и потегли, попита Шагрон, — сега да ви откарам в някое ресторантче, а? Или веднага по леглата?

— А къде ще нощуваме? — лениво се поинтересува Лайк.

— О, в доста добро място. — Шагрон вече караше по „Мохова“. — Нов жилищен комплекс на брега на Москва-река. „Асол“ се казва. Елитен. Охрана, търговски център, поща — всичко както си трябва.

Арик Турлянски мислено се усмихна: през нощта ще им е най-нужна поща, как иначе…

Невъзмутимият Лайк все така лениво погледна любимия си джобен часовник.

— Знаеш ли какво? Остави ни явките и паролите. А ние просто ще се поразходим. Пеша.

Шагрон незабавно спря и, след като порови в жабката на колата, извади визитка:

— Най-лесно е така: ето ви мобилния ми телефон. Като решите да се връщате, обадете ми се и аз ще дойда и ще ви откарам. Става ли?

— Става.

— Руски имате ли?

— Руски какво? Паспорти ли? — не разбра Лайк.

— Рубли.

— А… Ще намерим, не се притеснявай. Благодаря ти, Тъмен. Чакай обаждането.

Шагрон само кимна. Дори не отговори с обичайното „моля“. И защо? Събеседниците му също бяха Тъмни, така че нямаше нужда от привидна вежливост.

Украинските легионери обикаляха до мръкване. Тоест, не само обикаляха безцелно: седнаха за по кафе (и нещо по-силно) в заведение, каквито в центъра на Москва имаше през две крачки; вечеряха в уютното ресторантче „Естерхази“ на „Маросейка“; навестиха познатата на Лайк вещица на Малкия Власевски; поразходиха се из развалилия се Арбат и решиха, че наистина се е развалил; послушаха пеещите и танцуващи срещу „Съюз“ латиноамериканци в пончо и сламени шапки. Латиносите пееха наистина забележително, а танците им бяха виртуозни. Лайк не се сдържа и изпя с тях „Qori pankarita“ на отличен испански, с което си заслужи аплодисментите на останалите зрители. Общо взето, до момента на пристигането на Шагрон украинците бяха в прекрасно настроение и всеки смяташе продължаването на празника в мястото за нощувка за нещо подразбиращо се.

Качиха се на същите BMW и Mitsubishi и се понесоха по нощната Москва. Задръстванията по пътищата вече се бяха разнесли, затова Шагрон караше толкова бързо, че ти секваше дъхът, а шофьорът на втората кола — Дениска — не отстъпваше по умения на Шагрон и затова не изоставаше.

— Да не би да отиваме в Строгино? — поинтересува се Лайк, когато прелетяха край Щукинската.

— Не. Преди моста е нашата „Асол“. Точно на брега.

— Нещо не си го спомням — намръщи чело Лайк. — Отляво или отдясно?

— Отдясно — отвърна Шагрон, докато завиваше.

— Там нали имаше някакви тенис-кортове…

— А сега — „Асол“. Нали ви казах, нов комплекс, скоро го вдигнаха. Дори още не са оправили всички апартаменти — някои си стоят само с бетонните стени.

— Брей! — поклати глава Лайк. — Бързо работят тук, в Москва.

— Могат, когато поискат — въздъхна Шагрон.

Оставиха колите на паркинга за гости, до изхода на подземния гараж. До него се извисяваше купола на автоматична автомивка. Преминаха по покрита с плочки пътека и стигнаха до остъклен вход, на който дежуреше охрана. Шагрон обмени няколко думи с пазача и всички безпрепятствено влязоха във фоайето. Всеки ъгъл на това фоайе беше заето от растения, имаше необятни дивани, а площадката пред асансьорите напомняше по размер на баскетболно игрище. Асансьорът също беше в тон с останалото — огледала, пластмаса, хром, климатик. Арик Турлянски си помисли, че тук по-уместно биха изглеждали млади и стройни хора в скъпи костюми и модни вратовръзки, а не шареният и доста просто облечен отбор на Лайк. Арик забеляза как предпазливо-презрителният поглед на пазача се разби в студения, аристократичен, високомерен поглед на Лайк. Пазачът мигновено усети ПОРОДАТА. Синята кръв. И моментално призна правото на гостите да се обличат така, както пожелаят.

На десетия етаж асансьорът плавно спря и услужливо отвори вратите си. Стълбищната площадка също напомняше по размер на баскетболно игрище. Шагрон незабавно се насочи към най-разкошната врата и цяла минута я отключва.

— Може би ще е по-просто през сумрака? — не се сдържа Ефим, но се натъкна на остатъчния поглед на Лайк и моментално млъкна.

— Нека Светлите влизат през сумрака — без да се обръща, каза Шагрон. — А ние сме честни Различни. Моля!

Той отвори двойните бронирани врати и изобрази жест на гостоприемен стопанин.

Апартаментът сякаш беше обзаведен от новобогаташ, имащ нелош вкус. Всичко беше скъпо, но без показна позлата. Стилно, функционално и с размах.

— Не е лошо — лениво го оцени Лайк, оглеждайки се. — Някой от вашите ли се е престарал?

— Служебна е — въздъхна Шагрон. — За вип-гости. Хора, разбира се, не Различни. Нашите обикновено ги настаняваме в офиса, но сега…

— Знам — спокойно го прекъсна Лайк. — Ще ни посети някой от Светлите.

— Точно така — облекчено потвърди Шагрон. — Шефът не е в Москва, Хесеровата банда беснее, всичко е някак неспокойно. И затова се наложи.

— Няма нищо, ще го преживеем, благодаря ти — обобщи Лайк.

— Плюскането е в хладилниците, пиенето — в баровете… планът на апартамента е там, на стената. Да не се загубите.

— Няма да се загубим.

— Починете си. Оставям ключовете тук, на рафтчето. Утре ми се обадете и ще ви откарам където трябва. Хайде, Дениска!

— Всичко хубаво, колеги! — сбогува се и Дениска.

Гостите вече бяха успели да се разпръснат из апартамента; в просторното антре останаха само Лайк с цигара в уста и Арик Турлянски.

С приглушено хлопване вратите ги изолираха от външния свят.

— Е, какво, Арик? Търси най-близкия бар! — изкомандва Лайк, оглеждайки се в търсене на пепелник. Намери такъв в образа на сребриста урна с мрежичка отгоре и отвор отстрани.

Турлянски охотно се приближи към плана.

— Леле!!! — чу се отнякъде възторжения глас на Симонов. — Лайк!!! Тук има роял!!!

От противоположната страна се чу утробно, почти незабележимо бучене на климатичната инсталация, което заглъхна почти веднага. После в най-голямата стая, повече приличаща на смес между студио и ресторантски салон (само че само с една маса), блесна приглушена светлина. Арик откри най-близкия бар именно в тази стая и сега критично оглеждаше асортимента, примижавайки и леко присвивайки устни. Пак там, в ъгъла, стоеше бял концертен роял на фирмата „Bechstein“, до него на специална подставка стоеше модерен клавишен японец с ритъм-автомат, направо дъска с клавиши и вграден оркестър. В ъгъла се виждаше калъф за саксофон, най-вероятно — не празен.

Лайк изпуфка с цигарата си и се настани зад рояла. Ефим извади отнякъде масичка за сервиране. Симонов се беше заел с мезето и сега съсредоточено претърсваше стенните шкафове в кухнята. Ираклий експериментираше с огромния телевизор, благоразумно изключвайки звука: Лайк не обичаше, когато му пречеха да свири. Димка Рубльов се зае да вари чай — в най-големия чайник, който откри в сервиза — и окупира едно елегантно масивно кресло, точно в стила на апартамента. Шведа се опитваше да се пребори с непривичните брави на балконската врата.

В продължение на пет минути цареше суматоха; после масата беше успешно сервирана, а телевизорът стоеше като безмълвен фон с безсмислените си реклами. Лайк пушеше и свиреше, като понякога се спускаше в басови вариации, а със свободната си ръка отпиваше от чашата, цинично поставена направо на рояла. Останалите се настаниха кой на креслата, кой на дивани, а Шведа седна директно на пода, постилайки си пухкаво килимче.

После Лайк неочаквано прекъсна етюда си и се завъртя на табуретката, обръщайки се с лице към екипа си.

— Е, какво, Различни? Някой има ли идеи? Как ще наливаме акъл в главите на тези сатанински питерци?

— Първо трябва да ги намерим — измърмори Димка, дращейки с нокътя на показалеца си по шарките на голямата чаша с чай. Шарката напомняше източен орнамент върху някой древен килим.

— Намирането няма да е проблем — лениво каза Ираклий. — Оставят сума ти следи, вижда се от записите. В сумрака такава цветомузика се е отпечатала, че — леле-мале. Мисля, че трябва да уточним тактиката. Дали ще ги мачкаме поединично, или ще ги уловим вкупом и ще им организираме… Вартоломеева нощ.

— Поединично ще е дълго — отряза Лайк. — Инквизицията не възнамерява да чака. А и Светлите… са в лошо настроение. Ще ви кажа повече: всъщност Артур ни повери запазването баланса на силите в Русия-Украйна-Беларус. Ако не се справим, Светлите ще получат много привилегии, ще могат да извършат много въздействия от най-високо ниво, а сами знаете до какво може да доведе това. Московчаните едва се измъкнаха от онази история със Светлата вълшебница и хипотетичното й дете — и ето ти пак… Така че, искаме — не искаме, ще трябва да действаме бързо. И решително. Ще ги смажем като бълхи и — край.

— В какъв смисъл „смажем“? — уточни Симонов, поправяйки плъзналите се по носа му очила.

— В буквалния. Хващаме — развъплъщаваме. Хващаме — развъплъщаваме.

— А нима Инквизицията не смята да ги съди? — искрено се учуди Ефим.

— Инквизицията съди само тези, които формално поддържат Договора, а всъщност го нарушават. Онези, които отхвърлят Договора, Инквизицията ги ликвидира. В този случай — чрез нас.

Както винаги, Лайк беше немногословен и безжалостно точен във формулировките.

— Значи, — меланхолично отбеляза Ираклий, — трябва веднага да идем на мястото на сборищата им, да изчакаме следващото и да ги смачкаме. После да преровим Питер и околностите за оцелели — мисля, че по аурата им бързо ще ги изчислим, тези типове не могат да се крият. После контролно изчакване — и готово. Край на работата.

— Черните са правили сборища в Разлива — започна Лайк, но Симонов го прекъсна:

— Да не е случайно в колибата на Ленин?

— Не — отвърна невъзмутимо Лайк. — Но доста близо. Между другото, да знаеш: прословутата колиба се намира в мъртва точка. Магията там почти не действа. Правено е от някой с акъл.

— А какво имаше предвид, когато каза, че при нас ще дойде някой от Светлите? — поинтересува се Арик.

— Ами точно това. Непременно ще се появи някой. При това — от върхушката. За наставления и поучения. Е, и да провери дали не замисляме някой коварен план.

Рубльов изсумтя в чашата си:

— Като че ли ще им разкажем плановете си.

Лайк изкриви ъгълчето на устата си:

— Светлите обичат да се мислят за много хитри, внимателни и предвидливи. И не трябва да ги разубеждаваме. Освен това може да пристигне и Инквизицията. Все пак сме на официална мисия под троен патронаж, а такова нещо не се случва всеки ден. Така че — всички да мълчат с умни физиономии, ще говорим само аз и Ираклий, ясно ли е? Дори и да дойде някой слаб. Сега главното е да няма никакви конфликти.

— Ясно де, ясно — избуча Симонов. — Какво ни наставляваш, като че ли сме някои деца.

— Ами вие сте си деца — студено отвърна Лайк. — При това — много непослушни. Е, добре, Арик, какво намери? Наливай.

Всички се оживиха. Съдовете издрънчаха, вилиците се протегнаха към нарязаните мезета. Шведа най-накрая успя да се справи с хитрите брави, на втория опит, и в апартамента нахлу нощното лято, по-топло от климатизирания въздух в апартамента, напоено с мириса на големия град и пропито със звуците на реката. Едва чуто се плискаше водата в бреговете; звукът се чуваше дори на десетия етаж. Накъде по-нагоре на балкона лаеше куче. А в съседство се чу познатото бухане на бас-китара: кадифено, мощно. Лайк и Шведа моментално наостриха уши.

Басът млъкна за малко, но буквално след няколко секунди се раздаде характерният звук на ритъм автомата и засвири някакъв мотив. А басът се вплете в него, заслонявайки бездушните машинни ритми. И зазвуча песен, напълно непозната. Нещо абсолютно пънкарско — с пищна мелодия, преднамерено евтино звучене и нарочно римувана лошо, но едновременно с това — много забавна:

Разби се в стената —

размаза си мозъка,

а костите — в канавката,

това е положението.

 

Не виждате труп:

очи на стъклото,

ръка на педала,

крак на волана.

 

Кошмар в извратения ад!

На заден план някой въодушевено помагаше на вокалиста с не винаги членоразделни възгласи, които нямаха нищо общо с текста.

Шофираше той

по различни места,

а сега и колата,

и живота загуби.

 

В болницата го разпнаха

докторите на масата

и отново го сглобиха,

но вече — чудовище.

 

О, ужас в извратения ад!

— Бива си ги! — оцени ги Ефим. — Пънкарска му работа! Страхотно!

През това време неведомите музиканти продължаваха с историята за шофьора-зомби.

Той седна в колата

почти андроид

и веднага — на рали

сякаш беше жив.

 

Блъскайки колите

летеше като стрела

и скоростта уби

неговите спирачки.

 

Кошмар в извратения ад!

 

Искаше да засили

още по-бързо,

но двигателя се счупи —

спасявай се бързо!

 

Всъщност бе уж?сен

спирачният му път:

той завършваше

с елха след елха!

 

Той завършваше с елха след елха!

Това „елха след елха“ беше изкрещяно с такава сила и въодушевление, че ти се искаше или да припяваш или да скочиш и побегнеш нанякъде.

А през това време песента се преля във весел повтарящ се мотив с още по-съдържателен текст:

На трактор по мините!

На трактор за бира!

На трактор за водка!

На трактор по мутрите!

На трактор по гаджета!

На трактор по трупове!

На трактор по небето!

На трактор из гората!

На трактор из локвите!

На трактор по струните!

На трактор по чудовища!

Учете в институт!

Института окончателно ги довърши.

— Така-а — проточи многозначително Лайк. — Май се заформя сешън. Хайде още по едно, а после, Ефиме, вземи мезе и две бутилки водка. Отиваме на гости.

— Рояла ще вземем ли? — пошегува се Симонов.

— Ще вземем саксофона, той е по-лек — не се разстрои Лайк. — А, доколкото чувам, съседа има клавишни.

Скоро се организираха. Музиката се чуваше от техния етаж, от апартамента отсреща. Арик доста уверено се справи с ключалките. Лайк, със саксофона в едната ръка и бутилка водка в другата, застана пред вратата, изчаквайки песента да премине в кода и да заглъхне и едва след това натисна бутона на звънеца. Не с ръка — ръцете му бяха заети. Дори на слабите магове не им трябваха ръце за толкова прост трик.

Стопанинът отвори доста бързо — нисък, набит и леко пълен мъж на около трийсетина години, който малко приличаше на татарин. С брада. С кепе, изтъркани дънки, червена тениска на „Кока-кола“ и бос. Физиономията му беше умна и хитра. При по-внимателно разглеждане се виждаше, че на тениската, с шрифта на „Кока-кола“, беше написано не названието на напитката, а напълно руското словосъчетание „Суки-бляди“^[4].

— Здрасти — каза Лайк. — Вече втори ден те слушам как свириш. И ето, реших да намина…

— Здрасти. А защо чак сега? Веднага трябваше да дойдеш.

— Нямах водка — вдъхновено излъга Лайк.

— Влизай.

— Само че не съм сам. С приятели съм.

Показаха се и останалите, най-отпред — Ефим и Шведа с пакетите и Рубльов с чайника.

Домакинът обречено махна с ръка и отстъпи в дълбините на апартамента.

Той беше обикновен човек. Без ни най-малки способности на Различен.

Апартаментът на музиканта изглеждаше по-скромно. Далеч по-малък по размери и още не изцяло ремонтиран. Общо взето, нямаше мебели: по средата на стаята с размери приблизително петнайсет на петнайсет метра стояха две внушителни тонколони, усилвател, микрофон на стойка и много очукан, обикновен стол. До стената стояха в редица три хладилника „Bosh“. Останалото пространство в стаята очакваше да го попълнят и облагородят.

— Мда-а — измърмори Ефим, оглеждайки се недоволно. — А къде да сервирам?

— Ами на колонката — невъзмутимо предложи домакина. — Само че постели нещо.

Ефим се зае.

Шведа беше привлечен от китарата, облегната на усилвателя. Не бас-китара — тя лежеше на стола — а обикновена шестструнна електрическа китара. До нея на пода лежеше куплунг.

— През деня репетираме с един приятел — поясни домакина. — Аз най-вече с баса…

— Може ли? — вежливо попита Шведа, сочейки китарата.

— Да, за бога. Сега ще те включа.

През това време Лайк забрави за саксофона и потъна в изучаване на клавишните.

— Да не би всички да свирите? — попита стопанина, оглеждайки изпитателно гостите.

От всички Лайк най-много приличаше на музикант, и то само заради дългите си коси.

— Само някои — отвърна той. — Всъщност аз и Шведа. Аз съм Лайк.

— А аз — Лас^[5].

Лайк представи спътниците си, сочейки ги един по един:

— Шведа, Игор, Ираклий, Дима, Ефим, Арик.

Никой не се поинтересува за произхода на прякора на домакина — щом като е Лас, нека е Лас. Има къде-къде по-странни прякори.

През това време Шведа опипа китарата и пробва няколко акорда; после постави крак на педала на жълтия „овърдрайв“ и опита няколко твърди мотива. Звучеше добре.

— Е, какво? — Лайк погледна въпросително Шведа. — „Порубежную“?

— Давай — съгласи се Шведа.

Бързо настройвайки стила и тембъра, Лайк програмира ритъма и започна с извивките на сложното клавишно начало. Почти веднага се включи и Шведа, а малко след това — и Лас, улавяйки мелодията и шаблона. Получи се доста добре.

Арик веднага разбра, че вечерта ще е успешна.

Така и стояха в огромния полуремонтиран апартамент, пиха водка, замезваха с онова, което намериха в хладилниците на служебния апартамент, пяха, Лайк периодично изсвирваше клавишни или саксофонни импровизации; в паузите между песните и импровизациите — говореха. На най-разнообразни теми. Лас се оплака, че наоколо почти няма нормални хора — скоро се появил един момък на осмия етаж, също идвал на гости, но почти веднага изчезнал на някаква дълга командировка. Научавайки, че днешните му гости всъщност са в командировка, Лас дълбоко и печално въздъхна и предложи поне днес да се позабавляват както трябва.

И се позабавляваха.

Когато пиенето и мезето намаляха, когато Ираклий започна неприкрито да клюма, а Симонов отдавна спеше на пода до колонките, когато Лайк намекна, че е време да се изнасят оттам, Шведа изведнъж остави китарата, приближи се до синтезатора и дълго си игра с ритмите. После записа семпъл. А след като отново взе китарата, пусна непозната, тъжна мелодия. И запя.

Рухна светът, изгоря докрай.

Съблазните те разкъсват на парчета.

Смъртен страх и копнеж за зло

се обзалагат…

В тъмнината звяр ръмжи.

Не виждаш очи, но си във властта им.

Стани такъв, вземи си своето

или умри…

Слушателите неволно притихнаха. А песента продължаваше:

Бъди нащрек, навсякъде има стража.

Кървава следа ще сочи твоят път.

Изчезни, ти беше един от нас,

но ангелът не те спаси.

 

Шурти кипящият сок.

Ще забрави за смъртта изпилият отварата.

Прекрачи границата — само глътка —

като парола…

Танци на вещици и крясъци на сови,

фалшив празник, където няма веселба.

Звън на часовник, един безумен зов.

Глад и болка…

 

Бъди нащрек, навсякъде има стража.

Кървава следа ще сочи твоят път.

Китарата тихо плачеше в такт с думите. А после музиката изведнъж се сгъсти, стана наситена и тежка:

Денем треска — нощем пир.

Ти сега си демон, ти си вампир.

В търсене на нова жертва, в сняг и зной,

Вечният отхвърлен…

Печално и замислено зазвуча флейта, след нея — китарата. А после — отново тихо и протяжно:

Но ти беше един от нас.

Жалко, ангелът не те спаси…

Финалният акорд затихна в пълно мълчание. От песента лъхаше такава глуха и безкрайна мъка, че ако не познаваха Шведа като маг, всички биха решили: той е вампир.

— Твое ли е? — попита Арик, когато музиката спря.

— Това е „Ария“! — обади се пияният Ефим. — От албума „Химера“.

— Силно! — оцени го Лайк. — А чий е текстът? Направо оставаш с впечатлението, че авторът наистина е вампир.

— Ами сигурно както обикновено. — Странно, но Ефим не можеше да отговори на този въпрос. — Или Александър Шаганов, или Маргарит Пушкин.

„Е, който и да е авторът, няма да се учудя, ако е Различен. Или Различна. При това — от нашите“ — помисли си Лайк.

Шефът на киевския Дневен Патрул предпазливо погледна към домакина — все пак, не трябваше да водят такива разговори в присъствието на обикновен човек.

— Сигурно им е много тежко на вампирите — въздъхна Лас. — Самотно. Че и винаги нащрек… Ако сбъркаш — кол в гърдите и — довиждане.

— А какво знаеш за вампирите? — предпазливо се поинтересува Лайк, едновременно с това усмирявайки Ефим през сумрака — той понякога можеше да издрънка какво ли не.

— А какво може да се знае за тях? — сви рамене домакина. — Дори и да съществуват, им е трудно — убеден съм в това.

— Защо?

— Защото тълпата преследва всеки, който се различава от нея. Още повече онзи, който през нощта пие кръв. Щом пиеш — значи си враг. Без условия.

— Ами ако вампирът реши да пийне от твоята кръв? Не на съседа, не на абстрактния чичо Петя от улица „Декабристка“, а именно твоята? А?

— Какво пък — сви рамене Лас. — Това е съдба. А съдбата не можеш да промениш.

— Няма ли да се бориш?

Лас отново сви рамене:

— И каква полза? Тоест, аз наистина ще се боря, но ще е безполезно. Ако вампирът си е избрал жертва, можеш да я отпишеш. Някъде четох, че жертвата на вампир умирала щастливо. Сигурно така е правилно. Справедливо.

— Е, добре — намеси се Ираклий, допи си чашата и я остави на колонката. Явно искаше да избягат от опасната тема. — Вече е късно. Време е да си ходим.

Когато Арик тръгна към изхода, му се стори, че в тъмния правоъгълник на балконската врата се мярна неясна сянка. Но не обърна внимание на това.

Разбудиха Симонов, всички се изредиха да стиснат ръката на Лас и обещаха да наминат по обратния път, при връщането от командировка. И изобщо, когато са в Москва — да наминават.

Вече в квартирата на Тъмните Лайк неочаквано каза в посока към притворения прозорец:

— Влизай.

Ираклий и Лайк — май само тези двамата не се учудиха на гостенина. Останалите, с изключение на моментално захъркалия на дивана Симонов, не очакваха гости. Симонов нищо не забеляза.

Отвън, от широкия перваз, в стаята влезе гол момък на около двайсет години. Различен. И, без съмнение, вампир.

— Извинете, че подслушвах — каза той, без обаче много да се разкайва. — Но много хубаво пеете.

— И точно, нали? — ехидно се поинтересува Лайк.

— И точно. Позволете да ви се представя: Константин Саушкин, Различен, Тъмен. Както вече се досетихте, вампир. Наистина ми хареса песента. Летях наблизо, чух ви… и не се сдържах. Приседнах на перваза да послушам. Извинете, ако съм ви развалил вечерта.

— Нищо не си ни развалил, Различен, Тъмен — студено уточни Лайк. — Както сам разбираш, на нас нищо не можеш да развалиш. Просто искам да знам — наистина ли си тук случайно или…

— Случайно. Тук… ловувам. Не точно тук, но наблизо.

Улавяйки няколко изпитателни погледа, вампирът уточни припряно:

— Имам, имам лиценз. Ето.

Лицензът беше съвсем истински.

— Хм… — каза Лайк, след като прочете лиценза. — Значи ти си този московски вундеркинд. Висш вампир на двайсет години?

— Да.

— Виж ти — поклати глава Лайк. — Не съм мислил, че ще се срещнем така. И ти… още не си се напил?

— Не.

— И седиш тук? Гладен и зъл, дрънкаш с нас, вместо да уловиш жертвата си и най-накрая да се наситиш поне за кратко?

Костя се навъси:

— Може и да не съм жив. Но имам душа. Вие не можете да разберете тази песен, нищо че сте Тъмни. А мен тя ме разбърква отвътре. Записах си я на плейъра — само нея, двайсет и четири пъти, повече не се побра. И не ми омръзва.

В думите му имаше толкова болка и мъка, че никой не се реши да му отговори. Едва след дълга минута Лайк се осмели да смени темата:

— Ти… избра ли си вече тяло? За днес?

— Избрах си — изсумтя вампирът, гледайки към пода вляво от него. — В Строгино се е появил един изрод. Изнасилва момичета. Дванайсет жертви за два месеца. Ще ми посивее днес, гнидата…

— Е, какво пък — въздъхна Лайк със загадъчна интонация. — Добър лов, Различен.

Константин се обърна към прозореца и коленичи на перваза. После подхвърли през рамо:

— Връщам ви поканата да вляза…

— Няма нищо — миролюбиво се отзова Лайк. — Ние ще преживеем… неочакваното ти посещение.

Секунда по-късно от прозореца излетя огромен прилеп и изчезна в нощното небе на Москва.

— М-да — философски отбеляза Шведа. — Животът е сложно нещо. Дори и когато става въпрос за неживи.

— Ние всички в определен смисъл сме неживи, приятелю. Хората не живеят толкова. А и това не е живот, питай който и да е стар Различен. С времето ще разбереш.

Лайк тръсна пепелта направо на паркета и нареди:

— Всички да си лягат.