Владимир Василиев
Ликът на Черната Палмира (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Шефът на киевския Дневен Патрул Александър Шереметиев по удивителен начин съчетаваше привързаността си към разкоша и равнодушието към неудобствата. Малко хора знаеха, че той от дълги години живее в малък двустаен апартамент до площада на Победата. Апартамент, в който под посивелия от времето таван висяха гроздове прашна паяжина, в който можеше да преминеш от стая в стая само по тесни пътечки — останалото пространство беше затрупано с книги и вещи, по-голямата част от които всеки здравомислещ човек имаше пълното право да нарече „вехтории“. Но на стопанина хич не му дремеше за мнението на хипотетичните посетители. Дори и заради това, че не обичаше промените. Дори и заради това, че повечето от лицата по старите портрети, окачени по всички стени, му бяха лично познати в миналото. Дори и заради това, че тези вехтории, когато още не бяха вехтории, са ползвани навремето от неговите предци и родственици. По-голямата част от които вече бяха умрели.

Освен това Шереметиев го посещаваха ограничен кръг хора. Най-вече — Различни. А и той не живееше в дома си — просто обичаше да минава оттам. Понякога нощуваше. Понякога си вареше кафе или чай. Готвеше много рядко. Ако на шефа на киевските Тъмни му се приискаше обикновена храна, той се отправяше към някой ресторант, като с равна вероятност можеше да избере шикарния „Конкорд“ на площад „Лев Толстой“ или доста скромната „Виктория“ срещу универсалния магазин „Украйна“.

Шереметиев по-често избираше „Виктория“. Защото се намираше на пет минути лениво — бе никакви глупави портали — ходене от дома му. През площада на Победата и през участъка с новите блокове.

Не, разбира се, когато имиджът го изискаше, имаше и размах, и стил, и онова, което Шереметиев свикна да нарича „пунтаж“. Но все пак не обичаше да посещава места, където се навъртаха новите „стопани на живота“. Затова пък във „Виктория“ вермутът му го сервираха в старинен бокал от венецианско стъкло — винаги в един и същ. Бирата — в германска халба с капак (ако е светла) или в оригинална „нотингамски елгвард“^[1] (ако е тъмна). Кафето — в глинено турско филджанче, изографисано още по времето на султаните, и непременно с потъмняла от времето сребърна лъжичка с полуизтрит надпис на непознат език. Сервизът за хранене на обяд се различаваше от този за вечерно-нощната трапеза. Първият беше от осемнайсет части, втория — от петнайсет. Във „Виктория“ също така се предлагаха любимите цигари на Шереметиев; всъщност половината от доставките осигуряваше именно той, след като веднъж поговори насаме с управителката. Логично е, че „Виктория“ постепенно се превърна в неофициалния клуб на киевските Тъмни. Патрулните прекарваха повече време тук, отколкото в офиса, разположен на „Банкова“ 10, в прочутата къща с химерите. Там по задължение скучаеха само дежурните и младоците, които още не се бяха наситили на патрулна романтика.

Така се получило, че Тъмните Различни в Киев вече дълги години живееха тихо и спокойно. Дори със Светлите някак успяваха да се споразумеят по мирен път. Не без дребните рутинни заяждания и обяснения, разбира се, но нали затова са Патрули — да се занимават с рутина. Малко от патрулните, дори най-старите и опитните, можеха да се похвалят, че някога са съзирали истински Инквизитор. Древният град умееше да помирява дори заклетите врагове. Не напразно сред Различните в Украйна кестеновото листо, символ на Киев, едновременно стана и знак за прекратяване на военните действия и призив към преговори — само трябваше да се изпрати листото до противниковата страна.

Лятото нахлу в Киев меко и незабележимо — сякаш до вчера от Днепър лъхаше пронизваща прохлада, сякаш дърветата едва успяха да се покрият с листа, а изведнъж се възцари истинска жега — даже стълбчето на старинния живачен термометър на Реомюр, донесен във „Виктория“ от Шереметиев, разбира се, за малко не достигаше 30°.

Именно в такъв ден шефът на Дневния Патрул в Киев Александър Шереметиев (за повечето познати — просто Лайк^[2]) извади от специалния джоб на жилетката си древен часовник с капаче, тръсна го, за да отвори капачето, хвърли поглед на филигранните стрелки над циферблата, пусна към тавана причудлива струя дим и тихо повика:

— Ефим!

Слаб младеж, обрасъл с гъста черна брада, моментално се откъсна от последния автомат-флипер в реда. Ако му се добавеше хасидска кипа^[3] и бакенбарди, щеше да се получи стопроцентов евреин от близката мисия. Впрочем, някога Ефим наистина се смяташе за евреин. Докато Тъмните не го намериха и инициираха. Но той не носеше кипа и бакенбарди нито преди, нито сега.

— Да, шефе? — въпросително каза той, без да слиза от високия стол.

— Лимузината — лаконично нареди Шереметиев.

Ефим вдигна вежди: обикновено шефът предпочиташе да се вози на субаруто. Но… пътищата на висшите магове са причудливи и, разбира се, неведоми. Затова Ефим просто свали мобилния си телефон от колана, свърза се с шофьора и предаде нареждането.

Черният като въглен „Ролс-ройс“ спря пред „Виктория“ след седем минути. Лайк допуши цигарата си, стана, млясна пътьом келнерката по бузата и се отправи към изхода. За момент в залата стана тихо.

— Ти къде? — с възхитителна непосредственост попита още младата вещица Анжелка, любимката на шефа. Впрочем, всички особи от женски пол под четиридесетте бяха любимки на шефа.

За такъв въпрос някое от момчетата можеше да си изпати жестоко. По-възрастните Тъмни, естествено, нямаше да задават глупави въпроси. Но младите вещички — как да не се отнасяш снизходително към тях? А и всъщност в намеренията на Шереметиев нямаше никаква тайна.

— В Бориспол — както винаги лаконично отвърна той.

Не обясни кога ще се върне. За какво ли?

В лимузината първата работа на Лайк беше да посегне към бара. Шофьорът потегли без излишни въпроси — той чу думите на шефа и оттук, от климатизираната вътрешност на скъпата и все още непривична за киевчани кола. Дълга като дирижабъл и красива като млада косатка.

Вече пред Бориспол шофьорът уточни:

— На аерогарата ли, Александър Георгич?

— Да, за московския.

Лайк винаги беше кратък до талантливост.

Привично заблуждавайки охраната на служебния вход и между другото изяснявайки си къде ще кацне самолетът от Москва, шофьорът, възрастен и много късно иницииран чичко на име Платон Смерека, откара колата до нужното място. При това той старателно съблюдаваше правилата за шофиране по пистата. Шкембестия „Боинг“ вече рулираше за кацане.

Лайк наблюдаваше пистата без да изпуска от ръката си чашата с вермута. „Боинг“-ът кацна и бавно запълзя към стоянката, където се суетяха механици с шлангове и прочее аеромеханика.

Най-накрая стълбата се приближи и люкът се отвори, пропускайки първите пътници. Едва сега Лайк отвори вратата и излезе от лимузината.

Хората не виждаха нито шефа на Дневния Патрул, нито „Ролс-ройса“, нито шофьора. Леко, почти незабележимо заклинание — и вместо колата и Различните, обикновените хора виждаха само празно място — сивите плочи на пистата и трептящия над тях горещ въздух.

Онзи, когото посрещаше Лайк, излезе от самолета един от първите. Малко над средния ръст, слаб, с хлътнали бузи, в тъмен костюм, сива риза и черни обувки с квадратни носове, лъснати така, че в тях се отразяваше белоснежната стена на самолета. Той не носеше нито чанта, нито куфарче — нищо. Празни ръце. А и нямаше багаж, както се установи впоследствие. Никакъв.

Слабият човек в тъмен костюм бавно слезе по стълбата и веднага се отдели от останалите пътници, които в индийска нишка се точеха от самолета към модерния летищен автобус, каквито отскоро се появиха в Борисполската аерогара. Никой не му обърна внимание, макар че мина покрай стюардесата и едва не се сблъска с един работник до предното шаси.

Шефът на киевския Дневен Патрул мълчаливо чакаше до отворената врата на лимузината.

Гостът също беше шеф на Дневния Патрул. Само че на московския.

Те бавно се приближиха и спряха на две крачки един от друг. Не високомерно или церемониално — но с такъв вид, сякаш между тях течеше Елба.

— Здравей, Завулон — сухо каза Лайк.

— Здравей, Тавискарон — със същия тон се отзова гостът. В гласа му също не се чувстваше открита радост или приветливост, характерна за хората, които отдавна не са се срещали. По-скоро можеше да се предположи, че са се разделили вчера, като при това предварително са знаели за днешната среща.

Киевчанинът се намръщи болезнено:

— Хайде без… церемонии — предложи той.

— Хайде — охотно се съгласи московчанина. — Здравей, Лайк.

— Здравей, Артур. Ще се прегърнем ли?

— Защо?

— Ние сме Тъмни все пак.

— Да, ние сме Тъмни, Лайк. Добре, нека се прегърнем. В края на краищата, аз наистина отдавна не съм те виждал и дори се радвам на срещата.

— Аз също се радвам, Артур. И наистина отдавна не сме се виждали.

Те направиха крачка един към друг и се прегърнаха — без пошли целувки и потупвания по рамото. Просто и кратко. После си стиснаха ръцете. Също кратко, делово.

— Ще тръгваме ли? — попита Лайк.

— Почакай, само секунда — помоли московчанинът.

После се обърна на запад, там, където зад невидимия хоризонт лежеше Киев. Древният и винаги млад Киев.

— Здравей, Град — сериозно каза Артур-Завулон и се поклони.

На обраслия с дървета склон на Владимирската планина изведнъж замлъкнаха всички птици. За малко, само за петнайсетина секунди. Но все пак никой от киевчаните не забеляза това.

* * *

— Къде ще ме водиш този път? — поинтересува се Артур-Завулон, когато лимузината прекоси моста на Патон и зави по крайбрежната. Гласът на госта звучеше небрежно и с едва доловима нотка на раздразнение.

— В „Льо Гранд Кафе“ — невъзмутимо отвърна Лайк. — Още не си бил там.

— Къде е това? На Крещатка^[4]? Нещо престижно до смърт?

— Не е на Крещатка, но е близо. Какво има? Искаш нещо по-тихо?

— Искам спомени — въздъхна Артур с непонятна тъга в гласа. — Слушай, майната им^[5] на тези „Льо гранди“. Хайде по-добре да идем на Андреевския^[6], а? В кръчмата „Под липата“.

— На Андреевския ли? — учуди се Лайк. — Може, разбира се… Само че там сега няма кръчма, а представителен ресторант с кристали и прочее. Казва се „Светлина“. Какво, спомени ли?

Гостът отново въздъхна:

— Спомени, колега. При това свързани повече с кръчмата, отколкото с Андреевския склон. Е, и със замъка на Ричард.

— Странно място за Тъмен. В смисъл — за спомени и носталгия.

— Ха! Нима Малкият Власевски в Москва не е странно място за Тъмен?

— А странно ли е? — напрегна се Лайк.

Когато отиваше в Москва, обикновено отсядаше в Малкия Власевски. При една позната вещица.

Артур въздъхна за трети път:

— Не чак толкова… Но някак всички наши изведнъж разлюбиха Арбат. И околностите. Стана много гадно там. Точно като в Питер.

— На Арбат? Като в Питер? Артур, не ме плаши. Москва не може да се развали дотолкова.

— Не се е развалила цялата Москва — изръмжа Артур, помрачнявайки неочаквано. — Само Арбат. А що се отнася до Питер…

— Хайде после да говорим за работата — прекъсна го Лайк. — Настоявам. С правото си на домакин.

— Убеди ме.

— Знаеш ли, малко по-надолу има малко заведение, което много прилича на „Под липата“ от едно време. Ще ти хареса.

През това време лимузината се беше изкачила на Владимирската и мигновено стигна почти до Андреевската църква. Павиран път се спускаше към Долния град. Между старите камъни се виждаше засъхнала кал, следи от неистовите пролетни ручейчета.

— Стоп! По-нататък — пеша. Традиции, трябва да ги уважим…

Артур неочаквано изпъшка — съвсем по старчески — и неловко помръдна в седалката.

„Гърбът ли го боли?“ — помисли си Лайк с леко недоумение. За маг от такова ниво е нищо работа да си поправи здравето. Работа за няколко минути.

Но внезапно Лайк разбра. Не беше гърбът. Бяха спомените. Те сега вършеха много странни неща. Особено с Различните — та нали те имаха по-дълга памет от обикновените хора.

Лайк не каза нищо на госта — просто взе чашата от ръката му, прибра я в бара и отвори вратата на лимузината. Артур бутна вратата от другата страна.

Малобройните туристи едва ли биха се впечатлили от лимузината. Но виж, делничния вид на пътниците можеше да учуди някого.

Но не учуди никого. Тъмните не обичат да привличат вниманието към себе си, без да имат основателна причина за това. Светлите — да, обичат. На тях им дай само да се обвият със сияние, ореол, да се поперчат в бели дрехи. Демек, знайте, червеи-човечета, кой ви пази от беди. И най смешното е, че човечетата вярват.

Лайк винаги беше смятал това за смешно и нелепо. Затова същото простичко заклинание, което отклоняваше любопитните погледи, прикри двамата Тъмни мага. До самото място, където някога имаше кръчма, а сега — „Светлина“, никой не ги видя. Е, после двамата се престориха, че са излезли от „Светлина“.

Мястото в долния град, където Лайк заведе госта си, беше най-обикновено кафене, без никакъв намек за комфорт. Дори нямаше сервитьорки — наложи се сами да отиват до бара, да поръчат, а после да си вземат подноса с яденето. Лайк при всички положения би предпочел нещо с класа, не по-ниска от тази на „Виктория“, но желанието на госта е закон. Още повече, на такъв гост. Московските Патрули винаги са се котирали по-високо от киевските; освен това Артур-Завулон беше по-възрастен и по-опитен. Не заради по-големите му способности — просто затова, че беше по-стар. Да се сравняват магове извън категориите беше сложна работа. А и на Артур и Лайк не им беше хрумвало да си премерят силите. Никога. Поради очевидната безполезност.

Известно време мълчаха — никой не искаше веднага да заговорят за работа, а на такива личности като тях не им отиваше да се хабят с вежливо-безсмислен разговор за времето или други дреболии. Вместо това и двамата отдадоха дължимото на перцовката^[7], фирменото ястие от месни изрезки и котлетите по киевски. Храната в кафенето беше проста, без претенции, за средната класа. По цена и качество. Впрочем, и на царете много често им се иска простота.

Най-накрая Артур доволно се облегна назад и откъсна омекнал поглед от чиниите. На лицето му се отрази някакъв далечен намек за блаженство — по-скоро духовно, отколкото светско.

— Как е при вас? — попита той домакина.

— Ами тихо. Направо да излезеш в отпуск. И ще ида, ще видиш! Само че като наближи лятото, когато наистина стане горещо. В Крим. В планините.

— Сякаш не знаеш, че тази година ще стане горещо чак през юли!

— Нали това казвам — ухили се Лайк. — Като наближи лятото.

— А, да — кимна Артур. — Ти винаги си бил топлолюбив.

След като помълча десетина секунди, Артур се оплака:

— А пък на нас в последно време ни дойде нанагорно. Светлите такава вълшебница намериха, леле… Едва я разкарахме за петдесет години.

— М-да — съчувствено проточи Лайк. — Петдесет години ще минат без да ги забележиш. Когато дойде Огледалото ли?

— Отчасти. Получи се много сложна история; появата на Огледалото беше само част от нея. Между другото, що за субстрат беше това, а? Виталий Рогоза от Николаев. Познаваше ли го?

— Не — поклати глава Лайк и посегна към бутилката. — Още по едно?

— Давай — не възрази Артур.

Разговорът бавно, но сигурно се приближаваше към целта на посещението на московския гост.

Артур-Завулон не съобщи в Киев за пристигането си. Просто се появи сутринта в офиса на „Тверская“ и мълчаливо седна в BMW-то на Шагрон. А той също така мълчаливо го откара на аерогара „Внуково“. А Лайк лесно разпозна възпламенилата се вероятностна нишка и отиде да го посрещне в Бориспол.

— Сигурно Шведа ще познава този Рогоза — предположи Лайк, след като замези. — Можем да го попитаме.

— Кой е този Швед?

— От Николаев. Наш Различен. На малцина мога да поверя да ми пазят гърба… На него — мога.

Артур внимателно се вгледа в събеседника си.

— Силен ли е Патрулът в Николаев?

— Сравнително. Кажи-речи трети в Украйна. По-силен даже от този в Харков.

— А вторият къде е?

— В Одеса.

— А! Там е онзи… как беше… Тор… Тур…

— Турлянски — с готовност подсказа Лайк.

— Точно така! Резултат от хибридна кръстоска между турци и полякини.

Лайк се усмихна — не предполагаше, че шефът на Дневния Патрул на Москва е в течение на чисто украинските майтапи.

— А кой ръководи в Николаев? Този твой Швед ли?

— Не — поклати отрицателно глава Лайк. — Всъщност там никой не ръководи. Турлянски командва цялото Черноморие.

— Защо? Няма ли някой достоен?

— Защо да няма? Има. Този Швед — той е доста добър маг. Само че е млад. Тъмен за образец — само че е много мързелив. Отделни инцидентни задачи — това да. Но да ръководи — не иска. Мързи го.

— Колко са там, в Николаев? Официално.

— Двайсетина души. Не съм ги броил. Повечето са дребосъци — върколаци, вампири, вещици. Вещиците са симпатични, проверих. А от маговете там са само Шведа и Иса. Между другото, в Одеса са малко повече, но там е Турлянски.

— Защо така? Масово са се преселили в Израел?

— Представи си само! Мога да разбера, ако човек иска да емигрира от Съветите в Израел. Но защо Различните? Хайде, кажи, защо му трябваше на Левка да бяга там? Ама не — избяга…

— В Одеса всичко е по-различно — мечтателно каза Артур. — Дали да не отлетя дотам?

— Отлети — сви рамене Лайк.

Артур се протегна назад, пъхна ръце в джобовете и започна да се люлее на два крака на стола.

— Я ми кажи, Лъки, — каза той, продължавайки да гледа замислено, — можеш ли да събереш хубав отбор от вашите? Около шест души?

— Нашите — в смисъл киевските, или украинските?

— Все едно.

— Без проблем. Аз. Турлянски, Шведа, Симонов. Ефим. Димка Рубльов. Ето ти шестима.

— Може и още един-двама. За пълен комплект.

— Общо взето, мога.

— Отлично. Сипи още по едно и ще ти разкажа за какво става въпрос.

Лайк незабавно напълни чашите и набоде на вилицата вече изстиналото месо.

— Ех! Бива си я тази вашата перцовка! — призна гостът.

— I не кажiть, куме — съгласи се киевчанинът по украински.

Артур отново се облегна назад и пъхна ръце в джобовете. Лайк чакаше търпеливо. Той вече почувства, че него и отборът му ги чака път някъде на север. В Русия. При това не в Москва, а по-далеч.

— В течение ли си на, ъ-ъ-ъ… природата на Ингерманландските блата?

Лайк се замисли за секунда.

— Ами… повече или по-малко. Зло място е това. Чухонския езически храм, жертвеното дърво на Койви-саари… Само идиот би построил там град за хора.

— Не обобщавай, Лъки — намръщи се Артур. — Петър изобщо не беше идиот. Просто беше само човек. И действаше според човешките си възможности, макар и малко ограничено от наша гледна точка. А знаеш ли за шейсет и пета година?

— В смисъл? През шейсет и пета бях в Германия. Както и ти, впрочем.

— Аз си тръгнах след съвета — съобщи Артур.

— А аз останах. За година и половина — очите на Лайк се замъглиха от спомени. — Хубаво време беше…

Артур скептично изсумтя:

— Значи не знаеш. Тогава слушай. През шейсет и пета в блатата имаше два много силни вероятностни изблика. Първият, в светла фаза, през май; вторият — в тъмна, по-силен — през ноември. Сумракът едва не се обърна с хастара навън. Загинаха много хора… и Различни. На дванайсети ноември Дневният Патрул на Ленинград официално обяви прекратяване на дейността си, и още през същия ден сътрудниците му напуснаха града. На четиринайсети ноември същото обяви и Нощния Патрул. До двайсет и трети ноември в Ленинград и областта не беше останал нито един Различен — всички предпочетоха да се махнат от тези гибелни места до по-добри времена. Прегледах секретната статистика — представяш ли си, избягали са даже неинициираните, всички до един. Под всякакъв предлог, включително и доброволно явяване пред военната комисия след седем години успешно скатаване.

— И какво? — попита Лайк с лек скептицизъм в гласа.

— Нищо. От шейсет и пета до шейсет и осма Питер остана единствения голям град в света, в който нямаше нито един Различен.

— Е, това поне е разбираемо. — Лайк тихо изсумтя. — Да живееш в този ужас. Разбирам за хората, те просто е нямало къде да идат. Освен във военната комисия. Но Различните? Те защо да се мъчат?

— Няма защо — потвърди Артур. — А нашият проблем е следният. През шейсет и осма, когато смущенията в сумрака са затихнали, в Ленинград не са се върнали всички Различни. От силните никой не се е върнал. Само дребосъците — трета степен и надолу. Зелени и наивни. Може и малко да са поузрели за трийсет и пет години, не споря. Но в момента няма на кого да разчитаме в Питер — нито ние, нито Светлите. Освен това, както сам разбираш, за тези трийсет и пет години е успяло да се роди и да израсне следващото поколение Различни. Част от тях са инициирани по неясен начин. Какъв по-точно — не знам. Може би някой от минаващите Различни е инициирал случайно някой сополанко. А той да вземе да се обучи на техниката за инициация. А минаващият, за нещастие, се оказал някой откачен сектант с вековни традиции и собствена школа. Патрулите не успели да се справят с новопоявилите се. Подозирам, че дори не са се опитвали. Накратко, сега в Питер има цяла организация нови Различни; те изобщо не са чували за никакъв Договор и дори не наричат себе си Различни.

— А как се наричат?

— „Черните“. Доскоро практически не се проявяваха. И изведнъж — силна активност. И понеже не знаят за Договора, вършат такива неща, че дори на мен ми прилоша докато четях сводката. А пък какъв вой нададе Нощния Патрул на Москва начело с Хесер… можеш да си представиш. Накратко, в Русия сега е пълна бъркотия, Светлите са на нож и само заплашват с трибунали. Искат разрешение за използване на евгенични заклинания — и всичко това заради тези Черни от Питер.

— А инквизицията? — резонно се поинтересува Лайк.

— Инквизицията доскоро мълчеше, но онзи ден пристигна официална резолюция от Прага. Накратко, задължават ме да се погрижа за новите питерци и да сложа край на бъркотиите им.

— А защо тебе? — недоумяваше Лайк. — Защо, например, не Хесер?

— Защото Черните използват силата като нас. По същността си те са Тъмни. Само че диви. И затова — глупави и безжалостни. Ако трябва да формулирам накратко — искам ти и твоите момчета да отидете в Питер и да въведете ред. Не ми пука какво правят Черните с жителите на Питер, но не искам да давам повод на Светлите да действат свободно. А и от Инквизицията не можем да се отървем без последствия, сам знаеш.

— Това е така — кимна Лайк. — Само едно не разбирам — искаш да се заема сам с това, без твоята подкрепа?

— Да.

— Но защо, по дяволите?

Артур въздъхна дълбоко, прекара длан по лицето си и прочувствено каза:

— Лайк! Представяш ли си какъв шум ще се вдигне, ако московчани отидат да въведат ред в Питер?!

Шефът на киевския Дневен Патрул първо изпръхтя, после отметна глава и шумно се разсмя.

Смя се дълго.

— Добре, Артур — каза Лайк, след като се насмя. — Ще направя както кажеш. Кога трябва да излетим?

— Бих казал „днес“, но… Първо ми се искаше да се позабавлявам една нощ в Киев. А не обичам да правя това без теб… от известно време насам.

И двамата се ухилиха, припомняйки си предишното посещение на Артур в Киев. Ох, добре се позабавляваха тогава!

— Така че… сипи още по едно и да тръгваме за вещичките. Сигурно новите са цяла камара, а? — попита Артур и намигна.

— Е, камара или не, все ще намерим няколко.

— Ама разбира се, разбира се! Ти да не намериш! Кога е било това?

— Никога, Артур! Прозит!

— Прозит! А още по-добре — за вещиците! Да не свършат никога!

— Не възразявам! За вещиците!

Те се чукнаха, изпиха чашите си и се отправиха пеша към търпеливо очакващата ги на Андреевския склон лимузина. Покрай паметника на Григорий Сковород, покрай Самсон, покрай дома на Булгаков и замъка на Ричард.

След половин час лимузината спря пред „Виктория“.

* * *

Мобилният телефон звъня дълго, досадно и противно. Лайк успя, без да се събужда, да го прокълне поне пет пъти, но проклятията почти не действаха на неживата материя. Пробуждайки се, Лайк прокле телефонът още веднъж, но той все пак не млъкна. Затова се наложи да посяга към него и да натисне с треперещи пръсти съответния бутон.

— Ало! — неприветливо изръмжа Лайк в слушалката.

— Здравей, Лайк.

Беше невъзможно да не познае гласът на обаждащият се — ледено-спокоен, чудовищно невъзмутим и безразлично флегматичен.

— Привет, Арик. Къде си?

— Пред вратата ти.

— Сега ще отворя.

Лайк, без да си дава труда да облече нещо, се промуши по пътеката към входната врата и отвори. На прага стоеше човек, също толкова слаб, като самия Лайк, само че малко по-висок. На лицето на госта лежеше печат на вечно безстрастие.

— Звънецът ти не работи — съобщи посетителят.

Лайк само махна с ръка, влачейки се обратно към стаята.

Арик, без да се събува, тръгна след него и седна на въртяща се табуретка, която преди стоеше пред пианото, но пианото беше унищожено от Лайк преди трийсет години вследствие от твърде емоционално музициране. Оттогава въртящата се табуретка започна тихомълком да пътешества по апартамента, като винаги се оказваше там, където имаха нужда от нея: ту в кухнята, до древния апоплектичен хладилник, ту в малката стая, пред не по-малко древния компютър от малко известната марка „Silus“.

Лайк облече любимия си халат, запали цигара с треперещите си пръсти и с ненавист погледна към кухнята.

Гостът съчувствено съзерцаваше стопанина.

— Какво? — попита той след малко.

— Кафе-е! Умира-а-ам! — жално изхленчи Лайк.

Гостът едва забележимо се усмихна. После направи икономичен пас с лявата ръка и на кръглата масичка до Лайк се появи малка чашка, над която се издигаше ароматна пара.

Ръцете на Лайк спряха да треперят.

— Арик, — проникновено съобщи той, — ти си вълшебник!

Гостът го поправи с лишен от каквито и да е емоции глас:

— Маг.

— Каква е разликата?

Арик отново се усмихна едва забележимо:

— Ами… в твоето състояние — никаква. След като не можеш да си направиш и една чашка кафе…

— Ами ръцете ми треперят!

— Трябва да пиеш по-малко.

— Така ли? По-малко? Ами гостите? Как, според теб, трябва да уважа гостите? На сухо? И не са обикновени гости, а големи!

— Много големи ли?

— Артур от Москва.

— Онзи, Аверченко?

— Не, Завулон.

При споменаването на името на шефа на Дневния Патрул в Москва Арик инстинктивно се стегна, сякаш се опитваше да изпълни командата „Мирно!“ седнал.

— Чакай малко… Това е било делово посещение, правилно ли съм разбрал?

— Правилно. И ти пристигна правилно, в смисъл — навреме. Предстои ни гастрол. Далеч.

— Къде?

— В Питер.

Сега устните на Арик се извиха в почти истинска усмивка.

— И само защото в Питер пристига гастролен екип с магове от мама Одеса… — измърмори той. — М-да.

— М-да — потвърди Лайк.

— И кой още?

— Аз, ти, Симонов, Шведа, Ефим, Рубльов… Може да навием и Ираклий.

— Какво, нима е толкова сериозно? — уточни Арик.

Работата беше там, че Лайк изброи имената на практически всички най-силни Тъмни в Украйна. От онези, които служеха в Патрулите.

— Ще видим. Може и да не е. Но ще се наложи да идем.

— Обади ли се вече на Симонов и Шведа?

— Още не. Кога? Нали виждаш, гуляхме…

— А Завулон къде е?

— В „Премиер Палас“. Отспива си.

Аристарх Турлянски, главата на черноморския Дневен Патрул, се замисли. През това време Лайк допуши цигарата и допи кафето си, след което почти оживя.

— Обади се на Симонов и Шведа, а? — помоли Лайк. — А аз ще ида да се измия.

— Ще се обадя — кимна Арик и извади телефона си.

Когато Лайк се върна (наистина възвърнат към живот), Турлянски с отсъстващ вид гледаше прашното огледало.

— Свърза ли се? — с учудващо бодър глас се поинтересува Лайк. Изглежда не само се беше измил и обръснал, но и се беше привел във физиологичен ред посредством проста, но хитра магия.

— Симонов потегля. А Шведа сега е между Очаков и Кинбурн. На състезание.

— О… — Лайк хвърли халата и започна да се облича. Той явно възнамеряваше да отиде във „Виктория“ — истинското кафе все пак бе по-вкусно от сътвореното с магия. А и можеше да изпие една бира: Различните смятаха за лош вкус да си правиш алкохол. — Ще се наложи да сваляме Шведа направо от яхтата.

— Толкова ли е спешно?

— Ако зависи от мен, — честно призна Лайк, — не е спешно. Но Завулон не обича протакането. А да дразниш Завулон… сам знаеш какво става.

— По-добре да не дразним Завулон — дълбокомислено се съгласи Арик. — Той какво, да не би да го наричат Артур?

— Понякога. Да тръгваме за „Виктория“.

Турлянски се надигна мълчаливо.

По пътя Лайк си купи цигари и новия брой на „Футбол“, в който моментално се зачете. Турлянски, който беше прегледал този брой още сутринта, преди излизането му в продажба, го поглеждаше иронично. Дори в навалицата в подлеза никой не буташе Лайк или Арик с рамо или да се опита да ги избута от пътя си — напротив, всички инстинктивно се отдръпваха. Хората не можеха да стоят на пътя на Различните.

Във „Виктория“ Лайк поговори с бармана Серьожа и рухна на обичайното си място. Дори не целуна момичетата. Серьожа меланхолично се зае да вари кафе.

— Добър ден — с достойнство каза Арик и също седна. Срещу Лайк.

Известно време мълча. После отбеляза:

— Хубаво е тук.

Разбира се, Турлянски не посещаваше за първи път това заведение. И, разбира се, вече беше виждал и розовите стени, и колоните, и фризовете, и фестоните^[8] и корнизите. Но „Виктория“ предразполагаше към съзерцание, а Арик беше съзерцателна натура.

Докато Лайк четеше списанието и пиеше кафе, се появи разрошеният Ефим, придружен от двама върколаци. Още на улицата се виждаше как той разгорещено им обяснява нещо, жестикулирайки бурно. Влизайки в кафенето той млъкна, погледна към началническата маса и кимна свойски на Арик.

— Ефим! — без да се откъсва от списанието, извика Лайк.

— Да, шефе! — мигновено отвърна Ефим.

— Намери Ираклий. Да идва веднага, дори и да е зает. Можеш да вземеш моята кола.

— Разбрах, шефе. А ако не дойде?

— Ще разпилея на прах — теб!

— Разбрах, шефе.

Ефим се обърна към върколаците и виновно разпери ръце: извинявайте, работа. Изглежда, че върколаците не бяха местни. Арик влезе за малко в сумрака и прочете регистрационните им печати: точно така, не са местни. От Полтава. Неизвестно защо, Ефим често общуваше с външните Различни. Вече решавайки да се върне от сумрака в обикновения свят, Арик изведнъж почувства нечие присъствие и улови цяло ветрило вероятностни нишки — като всеки маг, той предвиждаше и можеше доста уверено да прогнозира бъдещето. Например сега Арик ясно усещаше предстоящата среща с някой могъщ, но не враждебен, и разговор, който щеше да има съдбовно големи последици.

Пристигащият беше по-силен от Арик.

„Завулон — помисли си одесчанинът. — Няма кой друг да е.“

Бяха се срещали само веднъж, коренният жител на Одеса Турлянски и сегашният московчанин Завулон. Разбира се, онзи, който носи такова име, е много по-възрастен от Арик. За възрастта на шефа на Дневния Патрул на Москва можеше само да се гадае. А и за възрастта на Лайк също — Арик, например, не знаеше на колко години е той, макар да беше в много близки отношения с шефа на киевските Тъмни. Арик и Лайк се бяха запознали преди осемдесет години, точно когато Арик развиваше силите си след инициацията и обучението. Арик беше открит и иницииран от бял офицер, довян в революционната Одеса от бурните ветрове на класовата борба, чието име остана неизвестно. Офицерът изчезна без следа — или бе напуснал Одеса с последния емигрантски кораб, или беше нелепо загинал в бой с незнаещите пощада котовци. В онези времена дори Различните понякога загиваха нелепо, застреляни в гръб или заклани насън. Дори свръхестествените от гледна точка на обикновените хора способности не даваха стопроцентова защита.

Осъзнавайки, че не е напълно човек, Арик бързо намери в Одеса такива като него и постъпи в Дневния Патрул. Той искаше да се обучи да използва всичко онова, което живееше и кипеше в него, засега — диво и неподдаващо се на контрол. До средата на двайсети век Арик стана един от най-силните Тъмни магове в Югоизточна Европа, а за излизане от категориите му пречеше само нищожната (по мерките на Различните) възраст. Но след някои събития през четирийсет и девета година, когато елитът на Тъмните в Украйна беше на практика избит и развъплътен, Арик Турлянски се оказа един от малкото, на които оцелелите супери можеха да разчитат в неизбежния опит за възраждане. От суперите оцеляха Лайк, Ираклий, вечният неутрал от Харков на име Шиндже, по-известен с прозвището „Съдия на Мъртвите“, и първата украинска вещица, която по отдавнашна традиция се наричаше Солоха. Ираклий само понякога работеше с Дневния Патрул, затова Арик не можеше винаги да разчита на него. На Шиндже беше смешно да се разчита — Различните на такава възраст и с такава сила по правило виждат по-далеч от останалите, знаят повече от останалите и предпочитат да не правят нищо, вместо да се набъркват в неприятности. А да разчита на жена, при това — вещица, не, Лайк не беше толкова побъркан. И началникът на Тъмните в Украйна заложи на надарената младеж, един от първите сред които беше одесчанинът Турлянски.

Завулон, Москва и Русия тогава, през четирийсет и девета, дойдоха на помощ твърде късно. И онази мимолетна среща остана единствена — Арик повече никога не видя Завулон.

Лайк се надигна да посрещне Завулон и Арик моментално почувства: ще се наложи да се махнат оттук. Очевидно шефовете на Патрулите искаха да поговорят по работа, а такова нещо трябва да се върши на добре защитено място. „Виктория“, независимо от статуса си на клуб на Тъмните, не беше такова място: тук почиваха и се забавляваха, а не работеха. Значи, правилната посока беше „Банкова“ 10, в къщата с химерите. В офиса на Дневния Патрул на Киев. В кабинета на Лайк, рядко посещаван от стопанина си.

Арик, без да каже нито дума, стана. Новодошлият го погледна и едва забележимо кимна, поздравявайки го.

Маговете извън категориите обикновено нямаха нужда от думи. И нищо, че Арик Турлянски засега не се смяташе за такъв; той вече беше напълно способен да се справя и без думи.

Отвън чакаше огромната лимузина. Как Платон Смерека успяваше да маневрира в претоварения с коли Киев, знаеше само възрастният шофьор. Арик забеляза, че той почти не използваше магия при шофирането.

Пред къщата с химерите Завулон и Арик замряха за малко. Имаше нещо завладяващо в това асиметрично здание, украсено от множество скулптори. Можеше да го гледаш с часове и нямаше да ти омръзне. В очертанията на дома се четеше неприкрита болка, смъртна тъга и пълно отчаяние. Сигурно архитектът е бил много зле, когато е проектирал това здание.

— Колко пъти го гледам, и винаги се поразявам — тихо каза Завулон. — Сила… Каква Сила… Кой го е строил, Лайк? Откъде толкова Сила и мъка?

— Един от нашите архитекти го е строил. Казвал се е Городецки…

При споменаването на фамилията на архитекта Завулон рязко се извърна към Лайк, откъсвайки се от съзерцанието на къщата.

— Как? — напрегнато попита той.

— Городецки — повтори Лайк, не разбирайки тревогата на московския си колега. — Владислав Городецки. През деветдесет и трета година. Казват, че дъщеря му се удавила в Днепър малко преди това. Оттам и химерите, и останалата водоплаваща демоничност в оформлението… Той е построил много неща в Киев и околностите. Музеят на изобразителното изкуство, кенасата^[9] на Ярославския вал. Но кенасата, уви, не се е запазила. А какви фамилни имения е строил! На граф Вирт в Байково, на инженер Лялецки във Въйдобичах… Кирхата^[10] на Червеноармейския според мен също е негово творение.

— Городецки — измърмори Завулон, вече по-спокоен. — Виж ти… Различен ли е бил?

— Не — отвърна Лайк. — Иначе дъщеря му нямаше да се удави.

Завулон още веднъж поклати глава.

— М-да-а. Случва се.

— Защо, какво има? — попита Лайк с непресторен интерес.

— Просто така — въздъхна Завулон. — Позната фамилия. Да вървим.

Лайк многозначително замълча, но реши да не пита отново. Просто закрачи към извитата стълба.

Веднага след като влезе в къщата с химерите, Арик загуби останалия свят. Само преди две секунди той ясно усещаше потока от Сила, нахлуващ от Владимирската планина, чувстваше множеството вероятностни нишки и ехото на хорските аури. И всичко това изчезна. Изведнъж. Все пак щабквартирата на Дневния Патрул, цитаделата на Тъмните, беше прикрита с най-мощни магически щитове.

Дежурните, начинаещ маг и също толкова неопитен върколак, скочиха и се изпънаха като новобранци пред неочаквано пристигнал генералисимус. На масата пред тях въргаляха карти за игра, стояха бутилки с бира и наполовина изядени скапани сандвичи.

— Свободно — измърмори Лайк. — Кой е в офиса?

— Русик и Тарас. Поправят мрежата — изписука начинаещият маг.

— Защо, сринала ли се е?

— Не, инсталират нещо ново на сървъра. Не съм ги питал.

— Ясно — изръмжа Лайк. — Мен ме няма. За никого.

Магът кимна с готовност. Върколакът просто стоеше и се пулеше с ням възторг в очите.

„Тук Лайк го обичат — помисли си Арик, който рядко идваше насам. — Даже бих казал, обожават.“

Сякаш в потвърждение Лайк се обърна на стълбите и снизходително каза:

— Сядайте, диванета такива! И си пийте бирата, никой няма да ви наказва за това.

Дежурните веднага седнаха, но си позволиха да посегнат към бирата само когато и тримата новопристигнали се качиха горе. В кабинета на Лайк.

Кабинетът беше пълна противоположност на квартирата на Лайк. Чистота и идеален ред. Масивна маса за двама от червено дърво, също толкова масивни шкафове с папки и компактдискове. Голям сейф в ъгъла. По стените — картини, по ъглите — амулети. Стар кафяв глобус встрани от масата. Диван и три кресла. Килими на пода и един на стената, точно над дивана. Над стенния килим — няколко хладни оръжия, при това изобщо не декоративни. Много симпатичен полилей на дълга-дълга щанга, но с счупен плафон.

И, разбира се, в кабинета имаше бар. С осветление и богат избор на напитки. Сибаритът и хедонист Лайк да няма бар в кабинета? Ха-ха…

Завулон скептично погледна повредения полилей.

— Пак ли си размахвал меча? — ехидно попита той.

— Размахвах — не възрази Лайк. — Нощем от седемнайсти до двайсет и трети.

— И още не са го подменили?

— Наредих да не го пипат — въздъхна Лайк. — Докато не счупя и останалото.

В гласа му не се чувстваше дори намек за разкаяние.

Завулон се усмихна:

— Да беше скъсил щангата, за да се вдигне полилея по-нагоре. Тогава щеше да е цял.

— Аха — не без ехидство поде Лайк. — Сигурно не трябва и да скачам на масата? Ала Жан Маре?

— Не е ли по-просто да се направи фехтовална зала в съседство? — намеси се и Арик. — Колко полилея щеше да икономисаш… Само според моите спомени това е третия.

— Какво ли разбираш ти, тарикатче — беззлобно изсумтя Лайк. — Когато дойде коварният враг, какво — да му се поклоня и да кажа: „Ще благоволите ли да ме последвате във фехтовалната зала, уважаеми?“. Да, бе — ей се’а! Ще се наложи да махам с меча тук. Скачайки по масите ала Жан Маре и разбивайки полилеите ала Лайк.

— Досадник си ти, Лайк — отбеляза Завулон, който вече се беше настанил в едно от креслата. — Дори и на това хлапе му е ясно, че коварният враг няма да се яви при теб с меч в ръка. И едва ли ще бъде сам.

През това време Лайк се отправи към бара, тъй като наблизо нямаше и помен от секретарка, което беше напълно естествено. Смесвайки коктейлите, домакинът изтика по средата изящна количка за сервиране на огънати във форма на змийски опашки крака и седна в третото кресло. Естествено, Лайк знаеше какво се нрави на Завулон и какво питие предпочита Арик Турлянски. За това дори не бяха нужни уменията на Различен. Просто Лайк достатъчно добре (и дълго) познаваше и двамата, за да запомни алкохолните им предпочитания.

— И така… — започна Завулон, след като отпи.

Арик почувства как старият маг набързо опипа магическата защита на кабинета. Тя беше изработена много старателно; Арик напълно отчетливо съзнаваше, че не му е по силите да я преодолее. Защитата беше изграждана и укрепвана с години. Не само Лайк беше способствал за създаването й. Чувстваше се древна и невероятно мощна основа. Такава не можеш да пробиеш на един пас, ако ще и да си сто пъти маг извън категориите. Дори Различните не можеха да нарушат закона за запазване на енергията.

— И така…

— Както виждаш, Артур, — прекъсна московчанина Лайк, — Арик вече е тук. Симонов (този от Виница, не го познаваш) е на път. Наредил съм да съобщят на местните. Мисля, че до вечерта всички ще се съберем. Остава само един: николаевецът Швед. Той ни е яхтсмен-маниак. И в момента пори вълните някъде между Очаково и Кинбурн. Мобилният му телефон е изключен. Опитах се да стигна до него със Сила, но или лъчът се разсейва, или Шведа е твърде зает със своите въженца и платна. Накратко, ще се наложи да го извозваме лично.

— А не можеш ли да минеш без него? — попита със съмнение Завулон.

— Не ми се иска… — Лайк се облегна в креслото. — Той не е много силен маг. Но е изпитан в не една схватка. Истински боец. Освен това е трудно да намериш град, който Шведа да не познава достатъчно добре, за да се ориентира безпогрешно в него. А това винаги е плюс. Лично аз не познавам Питер, а и не искам да го опознавам, ако трябва да съм честен. Не обичам Питер…

— Никой не го обича — изръмжа Завулон. — Трябва бързо да прихванете този ваш Швед. Утре всички трябва да сте в Москва.

— Ще го прихванем — безгрижно махна с ръка Лайк. — Арик има на разположение такъв хидрофойл^[11] в пристанището… Той вече тръгна за Шведа. Между другото, не искаш ли да се повозиш, Артур?

— Искам — без да се замисли отвърна Завулон. — После. Като свърши всичко.

— Шведа вече го карат към летището — меланхолично подсказа Арик. — Полетът е след двайсет минути. След още час ще е в Бориспол.

— Значи да пращам колата? — оживи се Лайк. След секунда той се намръщи и посегна към телефона си. Няколко секунди преди да зазвъни.

— Да! — каза Лайк в слушалката. — Добре, Ефим. Сега изчезвай към Бориспол да посрещнеш Шведа; той ще долети с одеския рейс след час — час и половина. Да, във „Виктория“. Какво? — тук Лайк прихна. — Разрешавам.

И прекъсна линията.

— Ама че изроди! — оплака се той. Явно, от подчинените. — „Разрешено ли ни е на нас с Шведа да пием бира по пътя?“ Като че ли ако не им разреша, няма да пият! Сякаш Шведа не е обърнал една-две чашки с екипажа си по време на гонката!

Завулон въздъхна дълбоко:

— Да, Лайк. Тихо си живеете тук. Мирно. Безгрижно. „Виктория“, бира. Идилия.

— Градът е такъв, Артур. Той знае как да поддържа ред и тишина. Ние само се съобразяваме с него.

Завулон кимна замислено.

— Добре. Слушай. В Москва ще получите временна руска регистрация. И освен това… ще се наложи да се срещнете с представители на Инквизицията. И със Светлите. Освен това във вашата група ще има техен наблюдател.

— Ама че удоволствие — навъси се Лайк. — Без него не може ли?

— По никакъв начин. Освен това мисля, че Инквизицията ще ви наблюдава скришом. Затова ти и всичките ти приятели трябва да останете сдържани и максимално коректни. Струва ми се, че Светлите по навик се опитват да си пъхат носа във всички цепнатини и внимателно ще докладват всеки наш пропуск. И, разбира се, ще започнат тихомълком да ни пъхат прът в колелата. Затова след официалната част в Москва, до самият влак…

— Влак ли? — учуди се Лайк. — А защо не самолет?

— Пак по същата причина. Никой няма да се досети, че ще тръгнете с влак, а не със самолет. При това — с дневния влак.

— С дневния ли?

— С дневния, Лайк. Защото ние сме Дневен Патрул. И ще работите най-вече през деня. Така трябва.

— Какво значи това? Дневният Патрул на Питер не е ли с нас?

— Ето това ще трябва да разберете. Много е мътна компанията там. И работите им са мътни — повече няма накъде.

— А тези… Дивите „Черни“? — започна Лайк, но веднага се прекъсна. — Почакай. Арик трябва да разбере за какво говорим. Накратко. Без подробности. Може ли?

— Трябва — изсумтя Завулон. — Ако не те мързи да повтаряш едно и също пред всеки от твоите поотделно.

— Не ме мързи. Освен това на Симонов ще кажа по-различни неща, отколкото на Арик или Шведа.

Арик слушаше меланхолично. Той рядко проявяваше външни признаци на любопитство или заинтересованост, а през последните десетина години дори Завулон би се затруднил да разбере какво става в душата му.

— Накратко, Арик, работата е такава. Патрулите в Питер са пълен бардак. Там повече местят хартийки от една купчина на друга и крънкат премиални, отколкото да търсят неинициирани и да дърпат юздите на вампирите. Там се е появила някаква секта. И твори безобразия. Ето, Артур каза, че дори на него му се е догадило от… ъ-ъ-ъ… тяхната дейност. Основата им, доколкото разбрах, е Тъмна. Не зачитат Договора…

— Те Светлите просто ги… смачкват — вмъкна Завулон. — Талантливо, признавам, ги мачкат. Редовно принасят човешки жертви. Наскоро някой намекна на Хесер — с фотографии, видеоматериал и коментари. Едва го удържах от наказателна експедиция. Хесер и Семьон вече набелязваха целите.

— А ние трябва да се оправим с това — разбиращо кимна Арик. — Наистина. Няма московчаните да го вършат, я?

Лайк многозначително изхъмка: отношенията между Москва и Питер оставаха нееднозначни на всички нива: и за лицата в командировка, и за хайманите, и за футболистите, и за изродените интелигенти, и за политиците, и за медийните магнати. И за Различните. При това колкото по-големи бяха възможностите на съперниците, толкова по-жестоко и безкомпромисно се опитваха да се смачкат един другиго.

— Според мен няма какво да се обсъжда — каза Арик. — По-добре ми покажете документите. Сигурно от Прага е пристигнал цял вагон.

— От Прага — само резолюцията — уточни Завулон.

— Между другото, — намеси се Лайк, — аз също бих погледнал тези документи. Нали трябва да знаем кого да размажем в питерската кал?

Завулон мълчаливо извади от въздуха тънка розова папка с няколко листа в нея и малък осеммилиметров компактдиск.

— Видеото е тук — съобщи той, хвърляйки диска върху папката. — Моля, запознайте се! При това, за нагледност, препоръчвам да гледате през сумрака. И се надявам, че няма да ви прилошее, иначе веднага се запасете с пликчета.