Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Землемория (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tehanu: The Last Book of Earthsea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 42 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗЕМЛЕМОРИЯ IV. ТЕХАНУ. 1993. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика, No.5. Фантастичен роман. Превод: от англ. Мария КРЪСТЕВА [Tehuanu: The Last Book of Earthsea / Ursula K. LE GUIN (1990)]. Художник: Джеймс УОРХОУЛА (корица). Географска карта: КАМО. Предговор: „Техуан“ & „Аргус“ — Александър КАРАПАНЧЕВ — с.5–7. Формат: 70×100/32 (17 см.). Печатни коли 19. Тираж: 10 000 бр. Страници: 304. Цена: 29.00 лв. ISBN: 954-570-006-8

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Техану от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Техану:
Последната книга от Землемория
Tehanu: The last book of Earthsea
Други именаТехану
АвторУрсула Ле Гуин
Създаванемарт 1990 г.
САЩ
Първо издание1979 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски език
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаЗемлемория
ПредходнаНай-далечният бряг
СледващаЛегенди за Землемория

"Техану: Последната книга за Землемория" е четвърта книга от поредицата на американската писателка Урсула Ле Гуин за света Землемория. (Въпреки заглавието, по-късно авторката добавя към този цикъл и сборника Легенди за Землемория и романа Другият вятър.)

Книгата е носител на наградата „Небюла“ за роман за 1990 г.

Действието в „Техану“ се развива почти веднага след края на събитията, описани в предишния роман от поредицата – Най-далечният бряг. Книгата обаче е написана повече от десет години по-късно. Междувременно интересът на Урсула Ле Гуин към въпросите на пола и ролята му в обществото са се засилили, както може да се разбере от книгата ѝ Always Coming Home. Това дава на книгата един нов поглед към света на Землемория, и изучава въпросите защо жените не могат да бъдат магьосници, защо някои мъже смятат, че превъзхождат жените, и какво става с героите, след като подвизите им са вече извършени.

Сюжет

Основни герои в книгата са Гед (Ястреба) – централният образ от Магьосникът от Землемория, и Тенар - героинята от Гробниците на Атуан.

Вече възрастен, магьосникът Ястреб е загубил силите си след събитията, описани в Най-далечният бряг, и се връща на родния си остров, където остава да живее в колибата на стария си учител, при спасената някога от него Тенар. Сигурно биха могли да живеят спокойно да края на дните си, ако Тенар не бе приютила малкото момиченце Теру. С обезобразено лице, малтретирана от истинските си родители, малката напълно се е отчуждила от света, в който живее. Но има и още... Теру е много необичайна. В нея има нещо, което никой дори не е подозирал. И което може да продължи подвига на Гед – да спре надигането на Втория Некромант...

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки


Само в мълчанието има слово,

само в мрака — светлина,

само в смъртта — живот.

Ярко прорязва полетът на ястреба

пустеещите небеса.

„Сътворението на Еа“

ЗЛОДЕЯНИЕТО

Когато Флинт, фермерът от Средната долина, умря, неговата вдовица остана да живее в стопанството. Синът й беше отплавал из моретата, дъщеря й се омъжи за един търговец от Валмаут и майка им заживя във фермата Оук сама. Говореше се, че била много почитана в онази далечна страна, откъдето бе дошла. Вярно, че магьосникът Оджиън често я навестяваше, но какво толкова — малко ли всякакви хорица посещаваше той?

Името й бе чуждоземно, ала Флинт я наричаше Гоха, което в Гонт означава бял паяк. Това име й прилягаше: тя беше белокожа, дребничка и също като паяк умееше да изприда козята вълна и овчето руно. И ето че сега стана вдовицата Гоха — стопанка на стадо овце, една овощна градина с круши, две наемни къщички, стария каменен фермерски дом под дъбовете и семейната гробница на хълма, където Флинт почиваше на собствена земя.

— Винаги съм живяла край гробници — бе казала на дъщеря си.

— О, мамо, ела да живееш с нас в града! — настояваше Апъл, но вдовицата не искаше да се разделя със своята самота.

— Може би по-късно, когато дойдат децата и имаш нужда от помощ — отвръщаше тя и с удоволствие гледаше сивооката си дъщеря. — Не сега. В момента не съм ти потребна, а и тук ми е добре.

Щом Апъл се върна при младия си съпруг, вдовицата затвори вратата и застана на каменния под в кухнята на фермерската къща. Мръкнало бе, обаче Гоха не запали осветлението. Спомни си как нейният съпруг палеше лампата: ръцете, огънчето, съсредоточеното, мургаво лице в светлината на пламъка. Къщата тънеше в тишина.

„Навремето живеех сама в подобен притихнал дом — помисли си тя. — И ето че отново ще живея.“

Сетне пална лампата. Един късен следобед, в самото начало на горещините, забързана по прашния път, от селото пристигна Ларк, отколешна приятелка на вдовицата.

— Гоха! — провикна се тя, като я видя да плеви из бобените лехи. — Гоха, случило се е нещастие. Голямо нещастие. Можеш ли да дойдеш?

— Да — отвърна вдовицата. — Какво е станало?

Ларк си пое дъх. Беше пълна, простовата жена, чието тяло вече не отговаряше на името[1] й. Някога бе стройна, красива девойка, сближила се с Гоха, без да обръща внимание на слуховете за белоликата каргадска вещица, която Флинт бил прибрал в къщата си. Оттогава, та досега те си поддържаха приятелството.

— Едно дете е изгоряло — каза Ларк.

— Чие дете?

— На скитниците.

Гоха отиде да притвори вратата и двете тръгнаха по алеята. Ларк продължаваше да говори, както си вървяха. Тя едва си поемаше дъх, цялата потна, Ситните семенници на високите треви, ограждащи алеята, я удряха по бузите и челото и тя ги отмахваше, без да се спира.

— Бяха отседнали в ливадите край реката от месец насам. Някакъв мъж, който се представяше за калайджия, но всъщност бе крадец, и една жена с него. Имаше и друг, по-млад, дето постоянно се мъкнеше с тях. Изобщо не работеха, Крадяха, просеха и се прехранваха на гърба на жената. Знаеш как е сега. Правят шайки по пътищата, нападат ферми. На твое място бих си заключвала вратата в тия времена. И тъй, онзи, по-младият, влиза в селото — аз стоях пред къщи — и ми вика: „Детето е зле.“ Почти не бях виждала това момиченце. Беше като малка къртица — светкавично се губеше от погледа, така че не бях сигурна има ли го изобщо. „Какво му е? — попитах аз. — Да няма температура?“ А оня отвръща: „Изгори се, както палеше огъня.“ И преди да сваря да тръгна подире му, се изпари. Изчезна, Докато стигна реката, другите двама също бяха изчезнали. Изпарили се. Нямаше никого. Целият им катун бе отнесен. Само огнището беше останало и още тлееше. Точно до него, на земята…

Ларк измина няколко крачки в мълчание. Взираше се право пред себе си, не поглеждаше Гоха.

— Дори едно одеяло не бяха метнали отгоре му — каза тя.

Продължи да крачи.

— Блъснали го в разпаления огън — Ларк преглътна и избърса полепналите по разгорещеното й лице семенца. — Можеше да се помисли, че е паднало, но нали ако е било в съзнание, щеше да се опита да се спаси. Сигурно са го пребили от бой, сметнали са, че е мъртво, и са решили да скрият какво са му сторили, та затова…

Отново помълча и пак подзе:

— Може и да не е младият мъж. В края на краищата може тъкмо той да го е измъкнал от огъня. Може да е бил бащата. Не зная. Няма значение. Кой знае? Кой го е грижа? Кой го е еня за това дете? Какво ни кара да вършим онова, което вършим?

Гоха тихо попита:

— Ще оживее ли?

— Нямам представа — отвърна Ларк. — Може и да оживее.

След известно време, когато наближиха селото, тя рече:

— Не зная кое ме накара да дойда при теб. Айви е там. Нищо не може да се направи.

— Дали да не отида до Валмаут и да доведа Бийч?

— И той не може да стори нищичко. Няма как — няма как да се помогне. Затоплих момичето. Айви му даде билкова отвара и му бая за сън. Занесох го у дома. Трябва да е шест-седем годишно, обаче не тежи дори колкото двегодишно дете. Още не се е събудило, но диша много тежко… Не зная дали ще успееш да помогнеш, ала имах нужда от теб.

— И аз искам да дойда — промълви Гоха.

Но преди да стигнат къщата на Ларк, тя притвори клепачи и дъхът й спря от някакъв ужас.

Децата на стопанката бяха изпратени навън и домът бе притихнал. Момиченцето лежеше в безсъзнание върху леглото на Ларк. Селската врачка Айви го беше намазала с мехлем от омайна леска и нещо универсално за по-малките изгаряния, без да докосва дясната страна на лицето и дясната ръка, които бяха изгорени до кости. Бе начертала руната Пир над възглавницата му и бе спряла дотук.

— Можеш ли да направиш нещо? — попита Ларк шепнешком.

Гоха се загледа в изгореното дете. Ръцете й бяха неподвижни. Поклати глава.

— Нали си се учила да лекуваш в планината? — В гласа на Ларк звучаха стаена болка, ярост, срам.

— И самият Оджиън не би го изцерил — каза вдовицата.

Ларк извърна очи, прехапала устни, и заплака. Гоха я прегърна и погали посивялата й коса. Двете постояха в прегръдка.

От кухнята се появи Айви и щом видя Гоха, се намръщи. Макар вдовицата да не правеше магии и заклинания, говореше се, че преди да дойде в Гонт, е живяла при магьосника от Ри Алби и е познавала Върховния жрец на Роук. Явно притежаваше странни и неведоми способности. Врачката я ревнуваше заради нейната привилегированост. Тя доближи до леглото, забърка смес в една чиния и я постави на огъня, непрекъснато повтаряйки някакво лечебно заклинание. Изгореното момиченце се разкашля и се приповдигна от вонята на пушека, като все се гушеше и трепереше. Чуваше се затрудненото му, кратко и учестено дишане. То погледна към Гоха с единственото си око.

Вдовицата пристъпи напред и хвана лявата ръка на детето. Заговори му на своя език:

— И аз съм им служила, но ги напуснах. Няма да те дам на тях.

Момичето се бе втренчило в нея или в нищото, правейки усилия отново и отново да си поеме дъх.

Бележки

[1] Lark — чучулига (англ.). — Б.пр.