Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (44)

Четиридесет и четвърта глава

— Поредното писмо — каза Раналд и остави плика на бюрото на Лаклан.

— Сигурно е същото като другите — въздъхна Лаклан.

— Същото е.

Лаклан се намръщи. Неса наистина беше приела женитбата му тежко. Беше плакала, пищяла, молила го беше да не ходи в Англия за булка. Беше отказала да го изслуша, когато се опита да й обясни, че така или иначе няма да се ожени за нея, че за него това е все едно да се ожени за собствената си сестра, ако имаше сестра. Тя се беше заклела, че ще намери парите, от които имаха нужда, но не беше казала как ще успее да го направи. Това, разбира се, беше лъжа, отчаяна мярка, защото тя все още си мислеше, че го обича, и не й се искаше да й го отнеме друга жена. Нямаше начин, по който да може да намери достатъчно пари за издръжка на замъка. А и да ги намереше, това не би променило плановете му. Беше открил жената, която търсеше. И искаше да се ожени за нея още когато си мислеше, че тя няма да му донесе никаква зестра — толкова силно я желаеше.

Беше прочел само първото писмо от Неса и много се беше разстроил, защото тя просто отказваше да престане да го преследва. Затова беше наредил на братовчедите си да четат всички писма от нея. И те го правеха, колкото и неудобно да им беше.

— И на това ли няма да отговориш? — попита Раналд, когато Лаклан дори не удостои с поглед писмото.

— Няма смисъл. Нали утре се прибираме у дома. Може би когато види булката ми, най-после ще се убеди, че изпълнявам обещанията си. — И ядосано възкликна: — Господи, писна ми вече!

— Това няма да й хареса — предупреди го Раналд.

— Знам. Но ще трябва да се примири. Няма да търпя неподчинение в дома си.

— Като я знам каква е, не ти завиждам — ухили се Раналд.

— Не си прав. Тя ще приеме Кимбър и ще ни пожелае всичко хубаво. Ако не, може да отиде да живее при чичо си на Карибите.

Вечерта Лаклан се зачуди дали Кимбърли не е дочула нещо за Неса и за неприятностите, които тя би могла да причини — много угрижена му се стори. Разбира се, това можеше да се дължи и на факта, че на сутринта щяха да се оженят. Може би я бяха хванали нервите. Той самият беше спокоен, обаче жените гледаха на тези неща по различен начин и ненужно се притесняваха. Накрая реши да я попита.

— Какво има, скъпа? Ако ми кажеш, че си си променила решението, те грабвам направо на секундата и ще те заведа в Крегора, където ще трябва да живеем в грях, докато не ти дойде акълът.

— Няма да има нужда — усмихна се тя. — Просто си мислех за нещо.

— За какво?

— Познаваш ли някой си Иън Макфърсън? — попита тя.

— Боже, къде чу това име? — възкликна той.

— Значи го познаваш?

— Не… Всъщност да.

— И кой е той?

— Не го познавам, Кимбър, но съм чувал за него. Мисля, че в Шотландия няма човек, който да не е чувал за Иън Макфърсън. Някои дори се чудят дали наистина съществува — толкова необичайни истории се разправят за него.

— Какви истории?

— Ами казват, че бил най-подлият и зъл разбойник. Че първо ще те промуши с камата си и чак после ще те погледне. Разправят, че не бил напускал дома си от повече от двадесет години, че е отшелник, който е обърнал гръб на живота. Други казват, че никога не се е женил, но че има толкова много извънбрачни деца, че няма да ти стигнат пръстите и на двете ръце, за да ги преброиш, и че те били същите като него, ако не и по-лоши. Разправят, че се забавлявали, като се опитвали да се убият един друг, а той си седял и ги насърчавал.

— Шегуваш се, нали? — попита Кимбърли.

— Не. Просто така разправят хората. Не знам дали някой изобщо знае колко от тези истории са истина и колко са измислица. Майките плашат децата с него, казват им, че Иън Макфърсън ще дойде да ги вземе, ако не слушат, и ще ги даде на кръвожадните си синове да ги изядат. Когато бях на петнадесет, тръгнахме с братовчедите ми да го търсим, за да видим със собствените си очи дали съществува, или е измислица.

— И какво стана?

— Не го намерихме. Открихме някаква мрачна усамотена съборетина на един нос далече, далече на север. Около нея имаше само голи дървета. Не се приближихме да видим дали е там. Решихме, че подобна къща, която навява мрачни мисли, просто подхранва легендите.

— Или им дава начало — предположи тя с надежда.

— Може би. Не искам да разбера. Обаче ти откъде чу това име?

— От ба… от Сесил. Иън Макфърсън, както изглежда, може да добави още едно копеле към сметката. — Тя се усмихна кисело. — Самата мен.

Лаклан се засмя, после изведнъж стана сериозен.

— Нали не се шегуваш?

— Не. Не ти харесва, нали? — попита го тя нервно. — Притесняваш се, че съм извънбрачно дете.

Той хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Защо да се притеснявам за подобно нещо? Но ще ми отнеме известно време, докато привикна с мисълта, че си дъщеря на Иън Макфърсън.

— И аз самата още не мога да привикна с нея — призна тя.

— Искаш да кажеш, че той ти е казал едва днес? В деня преди сватбата ти? Проклет…

— Имам чувството, че изобщо нямаше намерение да ми го казва. Но се изпусна, а аз… всъщност съм доволна. Той никога не се е държал бащински с мен, а това поне обяснява поведението му. Реших, че дори ще ти стане приятно, че съм наполовина шотландка.

— Кръвта, която тече във вените ти, скъпа, за мен не е от значение, макар че шотландската кръв е най-хубавата — каза той с усмивка. — Освен това се радвам, че графът не ти е баща. Сега искам да ти призная, че в началото имах големи опасения, че някой ден ще се окажеш като него.

— Хайде де — усмихна се тя.

— Вярно е. Ти обаче сигурна ли си, че си единствената дъщеря на Макфърсън?

— Единствена ли? Нали каза, че той имал сума ти копелета.

— Да, така говорят, но до едно са момчета, при това малцина са с една и съща майка.

Тя се изчерви.

— Е, в отговор на въпроса ти, да, почти съм сигурна. Освен това Сесил каза, че съм приличала на шотландеца, че дори усмивката ми била като неговата.

— Разбойник с ангелска усмивка? — отбеляза той скептично.

— Не мисля, че винаги е бил разбойник. Все пак само Иън Макфърсън може да потвърди със сигурност дали съм, или не съм негова дъщеря. Ако не познава майка ми или Сесил — той каза, че навремето били големи приятели — тогава всичко това е измислица, нали?

— Да.

— Освен това на Сесил няма да му е приятно това да се разчуе, особено след като ме е отгледал като свое дете. Това би го унижило. Никога нямаше да си го признае, но днес се изпусна. Но пък може да го е направил нарочно. — Тя сви рамене. — Може би не е бил съвсем пиян и си е мислил, че ако ми го каже, ще ме разубеди и няма да се омъжа за теб.

— Хора с избухлив нрав обикновено нямат търпение за подобна измама — изсумтя Лаклан.

— Отначало си мислех, че ме лъже, толкова неочаквано беше. Но пък така ми стана ясно, защо се държеше по този начин и с мен, и с майка ми. Често казано, направо ми се иска да е вярно. Не ми пука, че и Макфърсън не е свестен човек. Ако графът не ми е баща, не ме интересува кой е.

— Да, и аз съм почти на това мнение.

— Почти?

— Ако баща ти беше някой друг, а не тази страховита легенда — каза той. — Нямаш намерение да срещаш с Макфърсън, нали?

Изглеждаше толкова уплашен, че тя се засмя.

— След това, което ми каза? Не, не.

Той облекчено въздъхна, но побърза да я увери:

— Не че не искам да те заведа да се запознаеш с него. Ако кажеш, ще го направя. И все пак си мисля, че ще е по-добре да не проверяваш дали историята с вярна. Някои неща е хубаво да не се знаят.

— Сигурно си прав — съгласи се тя. — Но като стана дума за незнание или поне за това, което все още вероятно не знаеш — съмнявам се, че баща ми ще дойде на сватбата, но херцогът се съгласи да ме заведе до олтара.

— Така ли? — повдигна вежди Лаклан, после се засмя. — Е, добре, аз отказах последното нещо, което ми предложи, но няма да има проблем да приема теб, скъпа.