Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (35)

Тридесет и пета глава

— По дяволите!

— Знаех си, че ще го кажеш — отбеляза Меган, която стоеше до вратата и наблюдаваше как съпругът й крачи напред-назад из кабинета си.

Бяха изминали няколко часа, откакто му бяха съобщили за признанието на Уил Ейбълс. И двамата крадци вече бяха предадени на правосъдието, като Хауард, разбира се, твърдеше, че е невинен.

Всъщност дори беше проявил нахалството да попита:

— Нима вярвате на един прислужник, а не на моите думи?

Сякаш не беше очаквал същото, когато бе натопил Лаклан.

През цялото това време Девлин беше успял да се държи хладнокръвно. За да постигне това обаче трябваше да се прави на надут херцог, който винаги е сдържан и никога не избухва, а Меган много добре знаеше, че му се иска да се нахвърли върху Канстън дори по-ожесточено, отколкото се беше нахвърлил върху шотландеца.

В крайна сметка виконтът беше успял да подреди нещата така, че херцогът да си излее гнева върху шотландеца — нещо, което му се беше искало да направи, но не можеше без основателна причина. А сега Девлин беше изправен пред необходимостта да се извинява на човек, когото не понася, и това направо го съсипваше.

Сега, когато нямаше външни хора, сдържаните му до този момент чувства се отприщиха с пълна сила. Меган знаеше, че мъжът й направо ще побеснее, ако бързо не му отвлече вниманието. Още повече, че бяха повикали Лаклан и той скоро щеше да дойде, за да чуе извиненията на Девлин.

Ето защо тя се прокашля, за да му привлече вниманието, и каза:

— Ти наистина ли мислиш да не се занимаваш повече с този въпрос и да оставиш Канстън и Ейбълс сами да се оправят в съда?

Той не си даде труда да спре, а само кимна рязко.

— Върнах си животните. Не възнамерявам повече да си губя времето. Освен това Канстън има влиятелни роднини. Не се и съмнявам, че чичо му ще се опита да потули работата. Но ще решат, че в мое лице имат враг, защото съдът няма да го пусне, без да го накаже.

— И това те тормози?

— Направо се изложих, Меган. Бих предпочел повече да не ми го напомняш.

— Е, може би това, което ще ти кажа, ще те накара да погледнеш на живота малко по-ведро.

— И какво е то?

— Макгрегър съблазнил Кимбърли.

Девлин спря толкова внезапно, че чак залитна.

— Какво?

Тя побърза да разясни случая:

— Съблазнил лейди Кимбърли. Прекарал нощта с нея, а тази сутрин го намерили в леглото й.

— По дяволите!

— О, стига де! Мислех си, че това ще те развесели.

— Ще трябва да обяснявам на баща й как съм допуснал да се случи такова нещо!

— Глупости — каза тя. — Ти изобщо не би могъл да им повлияеш. Ако нещо такова е на път да стане, то си става. Не може да се предотврати.

Би могло, разбира се. Като се разделят влюбените или като изрита този шотландец от къщата си, както му се искаше още от самото начало. Той обаче не го каза. Нямаше смисъл. Прекрасната му съпруга щеше да намери начин да го опровергае с някоя романтична глупост.

Така че той присви очи и попита:

— И ти много се радваш, нали?

— Е, не съм разочарована. Би било хубаво, ако го бяха направили по установения начин — след сватбата — но аз не съм лицемерка, Дев. Ние… направихме същото, така да се каже, ако си спомняш.

От руменината, която плъзна по бузите му, тя разбра, че е схванал какво иска да каже.

— Значи той ще се ожени за нея?

— Разбира се — отвърна тя. — Направо прелива от щастие, като го гледам. Но тя не е особено щастлива, горкичката. В момента й е много неудобно.

— Така и трябва.

Меган ахна.

— Как не те е… — почна тя, но го видя, че се подсмихва, и завърши: — Ние сме последните, които могат да ги обвиняват. А колкото до баща й…

— Да, баща й, който ще се ядоса, и то с право — въздъхна Девлин.

— Според мен не само ще се ядоса, а направо ще побеснее — сподели Меган.

Девлин учудено повдигна вежди.

— Защо? Нали в края на краищата иска да я омъжи?

— Защото мрази шотландците, всички шотландци, независимо какви.

— Що за предразсъдъци?

Тя направи кисела физиономия.

— И аз не знам. Но толкова ги мрази, че вероятно ще лиши дъщеря си от наследство, ако се омъжи за шотландец.

— По дяволите! — изкрещя Девлин. — Ти си знаела за това и все пак си се опитала да ги сближиш?

— Научих го едва вечерта, когато откраднаха конете. Оттогава не полагам никакви усилия в тази насока — недоволно обясни тя.

— Жалко.

— Прав си — отвърна тя. — Но тук не става въпрос за желание за женитба и нежелание за даване на съгласие от страна на графа. Тук става въпрос за необходимост от женитба. Просто ще трябва да погледне на нещата разумно, а аз съм сигурна, че ще му помогнеш да се вразуми.

— Аз?

— Разбира се. Да не би да очакваш аз да се нагърбя с всичко? — попита тя закачливо, а после се обърна да си върви.

И едва не се сблъска с Лаклан, който беше застанал зад нея. Тя го изгледа с присвити очи.

— Ти откога стоиш тук, Макгрегър?

— Току-що идвам — отвърна той любезно.

— Е, влизай тогава. Но не задържай много мъжа ми. Не искам да закъснее за вечеря. Ще има…

— Стига, Меган! — изрева Девлин.

Тя се обърна и се подсмихна.

— Разбира се, скъпи.

Лаклан затвори вратата след нея и каза:

— Иска ми се и моята Кимбър да беше толкова мила.

— О, не ти трябва, Макгрегър, повярвай ми, че не ти трябва — измърмори Девлин.

И в същия момент и двамата си спомниха причината, поради която се провеждаше тази среща. Лаклан скръсти ръце на гърдите си и се усмихна. Дяволита усмивка, изпълнена с очакване и доста самодоволство. Девлин седна, облегна се и въздъхна. По изражението му личеше, че изпитва самоотвращение.

— Лорд Канстън и конярят ми са арестувани и предадени на съда.

Лаклан се вкамени.

— Преди да съм го пипнал? Мислиш ли, че е честно, като се има предвид…

— Като се има предвид, че ти сложи началото на цялата тази проклета работа, когато го удари онази сутрин — прекъсна го Девлин. — Да, определено бих казал, че няма нужда да продължаваш да го тормозиш, особено след като не си съвсем във форма за подобно нещо, а той е в цветущо здраве и освен това много го бива в боя.

Лаклан понечи да протестира, но се отказа. Херцогът може би беше прав. Наистина не беше съвсем оздравял от побоя.

Девлин продължи с по-спокоен тон:

— Конете се намериха.

— Да, научих го вчера.

— Кобилите имат достатъчно белези от зъби, което показва, че жребецът не си е губил времето в гората — продължи Девлин разпалено. — Режимът за разплод и на двете кобили е нарушен, разбира се. Нито една от тях не трябваше да има поколение точно от този жребец.

— Да не си мислиш, че ми се къса сърцето?

— Не, но може да те заинтересува, тъй като ще ти подаря животните. Жребецът е с непостоянен характер. Поколението му е или посредствено, или изключително, така че не се знае какви жребчета ще родят тези кобили. Той обаче е доказан състезателен кон. Печелил е доста награди тук в Англия. По това си прилича с моя Цезар. Гарантирам ти, че ще бие всички шотландски коне.

— Значи смяташ да ми се отплатиш, а?

— Просто предпочитам да го наричам малка компенсация. Дори и да не искаш животните да се размножават, жребецът би ти донесъл доста пари.

— Само ако го взема — отвърна Лаклан. — Обаче аз не ти искам конете. Няма да се отървеш толкова лесно.

Девлин настръхна.

— Тогава може би ще ги дам на лейди Кимбърли като сватбен подарък.

Изричното напомняне на новото положение, в което се беше озовал Лаклан, трябваше да го накара да започне да се отбранява. Той обаче само се засмя и каза:

— Не си мисли, че съжалявам за стореното или пък се чувствам виновен. Аз наистина искам да се оженя за Кимбърли, Сейнт Джеймс. А сега, след като тя вече се съгласи, няма да я изпусна за нищо на света.

— Баща й може да не е съвсем на същото мнение — каза Девлин.

— Това не е твоя работа. Аз ще се заема с този въпрос. А сега искам да ми поднесеш извиненията си. Или си мислеше, че можеш да го избегнеш?

По лицето на Девлин се изписа скована навъсена усмивка.

— Не, очевидно не. Ето ти ги в такъв случай. Извинявам се за цялата бъркотия и за това, че ти посегнах, без… без явна причина. Не те оставих да се изкажеш и повярвай ми, наистина съжалявам за случилото се.

— Много добре формулирано, но не мога да го приема.

Девлин стана и изръмжа:

— По дяволите!

Лаклан повдигна вежди.

— Наистина трябва да направиш нещо за тоя твой нрав. Ако не беше толкова избухлив, нямаше да ти се налага да се извиняваш. Освен това не съм свършил. Не мога да приема извинението ти… все още.

В следващата секунда Лаклан стовари юмрук върху устата на Девлин. Херцогът падна назад и почти се просна върху бюрото. Надигна глава и видя, че Лаклан се хили насреща му.

— Сега вече мога. И имаш късмет, Сейнт Джеймс, че съм в такова добро настроение заради момичето, защото иначе още щяхме да обсъждаме извинението ти.

И излезе. Девлин бавно се смъкна от бюрото, изправи се и опипа устните си. Бяха разкървавени. Той се смръщи, после изведнъж се засмя. Я го виж проклетника! Ако пустият му шотландец продължеше в този дух, щеше да започне да му харесва.